Р Е
Ш Е Н
И Е № 210
гр.
Пловдив, 13 декември 2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на втори декември
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА АРНАУДОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АРНАУЧКОВА
РУМЯНА ПАНАЙОТОВА
с участието на секретаря Стефка
Тошева, като разгледа докладваното от съдията Арнаудова в.гр.д. № 500/2019 г.
по описа на ПАС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Н.М.
против решение № 217/13.06.2019 г., постановено по
гр.д. № 569/2018 г. по описа на Хасковския окръжен съд, в частта, в която са
уважени предявените искове и той е осъден да заплати разноските в
производството. Жалбоподателят твърди, че решението в тази част е неправилно и
незаконосъобразно като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон по
изложените в жалбата съображения, поради което моли съда да го отмени в тази
част и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло като
неоснователен и недоказан предявения от ищцата иск по чл. 45 от ЗЗД. Претендира
направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата Д.И. оспорва въззивната жалба
като неоснователна и моли съда да потвърди обжалваното решение като обосновано,
законосъобразно и постановено, без да са допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила. Претендира разноски за въззивното производство.
Съдът, след като взе предвид
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Съдът намира, че
жалбата е подадена в срок, изпълнени са и останалите законови изисквания по
отношение на нея и същата като ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд
е бил сезиран с предявения от Д.Г.И. против Н.Т.М. иск по чл. 45 от ЗЗД. Ищцата твърди, че с присъда
№ 10/10.03.2016 г., постановено по н.о.х.д. №
594/2013 г. по описа на Окръжен съд – Х., ответникът бил признат за виновен за
това, че през периода февруари 2000 г. – януари 2007 г. в различни населени
места в Х. област без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки
по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗБ,
действащ до 31.12.2006 г., и по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗКИ, в сила от 01.01.2007 г., за които се изисква такова разрешение, като
предоставил парични кредити на различни лица срещу определена лихва, действайки
сам и в съучастие със С. А., като с тази дейност получил значителни
неправомерни доходи в общ размер на 125 357 лв. и причинил значителни
вреди на лицата, посочени в присъдата, в т.ч. на И. в размер на 43 610
лв., като извършеното деяние съставлява престъпление по чл. 252, ал. 2 от НК
във вр. с ал. 1, пр. 1 от НК във вр.
с чл. 54 от НК, а присъдата влязла в сила на 09.03.2018 г. Твърди се, че тези
вреди са били причинени в резултат на незаконната банкова дейност на ответника
и произтичат от сключения от него договор за заем от ноември 2011 г., по силата
на който ответникът се задължил да предостави на И. и съпруга й 3 500
щатски долара с уговорена 10 % месечна лихва, страните уговорили сключване на
договор за ипотека върху недвижим имот в гр. П., П. област,
собственост на родителите на ищцата, какъвто бил сключен на 08.11.2000 г. за
обезпечаване на вземането по договора от 35 000 лв., значително по-високо
от уговорената по съглашението сума. Впоследствие заемната сума не била
получена от И., отношенията между страните се влошили, М. се снабдил с
изпълнителен лист за вземането и в образуваното изпълнително производство
придобил правото на собственост върху жилището, а по-късно го продал на трети
лица за сумата 43 610 лв. Доколкото с влязлата в сила присъда било
установено, че ответникът е извършил посоченото престъпление и чрез него ищцата
е понесла имуществени вреди в размер на исковата сума, явяваща се продажната
цена на имота, прехвърлен на трето лице, а този размер се явява елемент от
обективната страна на деянието като част от понятието „значителни вреди“ и тази
присъда е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от
деянието, И. моли съда да постанови решение, с което да бъде осъден М. да й
заплати сумата 43 610 лв., представляваща обезщетение за причинените й
имуществени вреди в качеството й на наследник на своите родители, която
произтича от продажбата на престъпно придобитото жилище, ведно със законната
лихва от датата на причиняването на вредата – 23.08.2004 г., когато ответникът
продал имота на третото лице, до окончателното изплащане на сумата. Претендира
разноски.
Ответникът Н.М. оспорва иска като неоснователен и недоказан и моли съда да
го отхвърли. Прави евентуално възражение за погасяване на задължението му по
давност. Претендира разноски.
С обжалваното решение Н.М. е
осъден да заплати на Д.И. 43 610 лв. обезщетение за имуществени вреди,
установени с присъда № 10/10.03.2016 г., постановена
по н.о.х.д. № 594/ 2013 г. по описа на Окръжен съд – Х., ведно със законната
лихва, считано от 31.08.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, както и
1 840 лв. разноски по делото, като в останалата част за присъждане на
законна лихва за периода 23.08.2004 г. – 31.08.2015 г. е отхвърлено искането, а
Н.М. е осъден да заплати държавна такса по сметка на Окръжен съд – Х. в размер
на 1 744,40 лв.
Решението е обжалвано само от
ответника в частта, в която искът против него е уважен, както и в частта за
разноските, в която част е предмет на въззивното производство, а в
отхвърлителната част решението не е обжалвано от ищцата и е влязло в сила.
За да бъде търсена и наложена
отговорността по чл. 45 от ЗЗД, е необходимо кумулативното съчетаване на
няколко предпоставки: на ищцата да е била причинена вреда, тази вреда да е
произтекла от виновното противоправно поведение на ответника,
както и да е налице причинно-следствена връзка между поведението на това лице и
настъпилото увреждане.
По отношение на това дали
поведението на М. е било противоправно и виновно:
С присъда № 10/10.03.2016 г., постановена по н.о.х.д. № 594/2013 г. по
описа на Окръжен съд – Х., Н.М. е бил признат за виновен в това, че през
периода февруари 2000 г. – януари 2007 г. в гр. Х., в с. С., в с. С. и в гр. Х.,
всички в Х. област, и в гр. П., П.област, без
съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки по смисъла на чл.
1, ал. 1 от ЗБ, действащ до 31.12.2006
г., и по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗКИ, в сила от 01.01.2007
г., за които се изисква такова разрешение, като предоставил парични кредити на
различни лица срещу определена лихва сам /на ................................................................................................................../
и в съучастие във С. А. в качеството на съизвършител
/на ....................................../, в т.ч. на 18.10.2000 г. самостоятелно
предоставил в гр. Х. на Д.И. и И. И.парична сума в размер на 2 500 щатски
долара с лихва от 150 щатски долара за срок от 1 месец, с обезпечение на имот –
гараж № ......в гр. Х., а в началото на ноември 2000 г. в гр. Х. и в гр. П.
направил опит да предостави на Д.И. и И. И.парична сума в размер на 3 500
щатски долара с лихва от 10 % с обезпечение върху жилище в гр. П., кв. „ДV,
......, като деянието останало недовършено поради независещи от него причини, а
с тази дейност получил значителни неправомерни доходи в общ размер на
125 357 лв. и причинил значителни вреди на ......в размер на 4 134
лв., на Д.Г.И., Г. и Т. Т.в размер на 43 610 лв., на К. и Т. Н.в размер на
10 920,20 лв. и на Д. Г. М.в размер на 5 000 лв., поради което и на основание
чл. 252, ал. 2 от НК във вр. с ал. 1, пр. 1 от НК във
вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54, ал. 1, т. 1 от НК
и ал. 3 от НК той е осъден на 3 години лишаване от свобода, а на основание чл.
66, ал. 1 от НК съдът отложил изпълнението на наказанието за срок от 5 години.
Присъдата е била обжалвана от
подсъдимите и е била потвърдена с решение № 196/02.2017 г., постановено по
в.н.о.х.д. № 248/2016 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, а с решение №
44/09.03.2018 г., постановено по к.н.д. № 1297/2017 г. по описа на Върховния
касационен съд, въззивното решение е било оставено в сила, като по този начин
осъдителната присъда е влязла в сила на 09.03.2018 г.
Тук следва да се посочи, че
първоначално е било образувано н.о.х.д. № 472/2009 г. по описа на Окръжен съд –
Х., по повдигнатото на Н.М. обвинение за извършени престъпления по чл. 252, ал.
2 от НК във вр. с ал. 1, пр. 1 от НК във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 257, ал. 1, пр. 1 от НК
/отм./ във вр. с чл. 255, ал. 1, пр. 1 от НК /отм./
във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, по което е бил приет
за съвместно разглеждане граждански иск, предявен от Д.И. за сумата 45 000
лв., представляващи имуществени вреди, причинени от деянието.
Преди първото по делото съдебно
заседание по н.о.х.д. № 594/ 2013 г. по
описа на Окръжен съд – Х., образувано след като присъдата на първоинстанционния
съд е била отменена с решение № 66/ 28.03.2013 г. по в.н.о.х.д. № 20/2013 г. на
Апелативен съд – Пловдив и делото е било
върнато на прокуратурата за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения,
на 07.01.2014 г. Д.И. е депозирала искова молба против Н.М. и С. А. с искане те
да бъдат осъдени солидарно да й заплатят обезщетение за причинените й
имуществени вреди в размер на 45 000 лв., ведно със законната лихва, като
в тази молба е направено искане И. да бъде конституирана и като частен
обвинител по делото. В съдебно заседание на 27.03.2014 г. съдът е конституирал
ищцата като частен обвинител, но е оставил без уважение искането й за
конституиране като граждански ищец и гражданският иск не е бил приет за
съвместно разглеждане в наказателното производство.
В цитираната присъда, с която М.
бил признат за виновен, е прието също, че за обезпечение на договора за заем за
3 500 щатски долара от началото на 2000 г. на 08.11.2000 г. бил подписан
договор за ипотека с н.а. № **********г., с който Д.И., действаща с нотариално
заверено пълномощно от родителите си Г. Т. и Т. Т., е учредила ипотека върху
собствения на Т. апартамент в гр. П., ЖСК „Д., ......, ведно с прилежащите му
избено помещение, таванско помещение, гараж, стая на партерен етаж и идеални
части от общите части на сградата и от земята, но в този договор е записано, че
М. дава в заем на И. 35 000 лв. със срок за плащане 6 месеца при равни
месечни вноски.
Впоследствие с определение от
24.09.2001 г., постановено по гр.д. № 1335/2001 г. по описа на Районен съд – Х.,
Д.И. била осъдена да заплати на Н.М. сумата 35 000 лв., дължима по
нотариалния акт за договорна ипотека, ведно със законната лихва върху сумата, в
полза на ответника бил издаден изпълнителен лист от 24.09.2001 г., по който било образувано изп.д. № 117/2001 г. на СИС при Районен съд – П., а с
постановление от 05.11.2003 г. след проведена публична продан имотът бил
възложен на М. за сумата 40 100 лв., след което с на 23.08.2004 г. с
договор, сключен с н.а. № ***********г., ответникът и съпругата му продали
апартамента на Д. Т.за сумата 40 100 лв., като подсъдимият М. признал, че
продажната цена е била 22 250 евро, чиято левова равностойност е
43 610 лв.
Въз основа на тази фактическа
обстановка наказателният съд е приел, че размерът на полученият от подсъдимия
неправомерен доход от 43 610 лв. в резултат на престъплението по чл. 252,
ал. 2 от НК съставлява и размерът на причинения на пострадалата имуществена
вреда.
Видно от удостоверения за
наследници на Г. Т. и Т. Т., те са починали на 28.01.2013 г. и съответно на
13.08.2014 г. и са оставили като единствен наследник дъщеря си Д.И..
Доколкото влязлата в сила присъда
на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда
гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието,
неговата противоправност и виновността на дееца /чл. 300 от ГПК/, на базата на
тази присъда съдът приема за доказано, че М. е извършвал по занятие незаконни
банкови сделки, като чрез тях е нанесъл вреда на ищцата, действаща в лично
качество и като наследник на родителите си Г. Т. и Т. Т., в размер на
43 610 лв., а това му поведение е противоправно
и виновно.
При мотивиране на този извод
съдът има предвид, че причинената на ищцата значителна вреда е част от
фактическия състав на престъплението по чл. 252, ал. 2 от НК във вр. с ал. 1 от НК доколкото чрез нея се осъществява
квалифицираният състав на това престъпление, което в тази си част е резултатно,
т.е. за прилагане на посочената норма е необходимо не само установяване на
факта на предоставяне на парични средства под форма на заеми срещу
възнаграждение за ползването им от подсъдимия без съответно разрешение за
осъществяване по занятие на банкови, застрахователни или други финансови
сделки, но и да са получени значителни неправомерни доходи и/или да са
причинени значителни вреди другиму. В този смисъл е и постоянната практика на
ВКС, за пример вж. Р № 206/02.11.2016 г. по н.д. № 857/2016 г. на ВКС – І н.о.
Понятието „значителни вреди“ е
изяснено в решение № 312/ 27.06.2008 г. по н.д. № 273/2008 г. на ВКС – ІІІ н.о.,
базирано и на ТР № 1/ 30.10.1998 г. по тълк.н.д. №
1/1998 г. на ВКС – ОСНК, което дава отговор на въпроса какво представлява
квалифицираният признак „големи размери“.
При използване на тези критерии
наказателният съд следва да прецени дали са налице тези признаци от състава на
престъплението, за да даде отговор на въпроса дали е настъпил престъпният
резултат – причинени другиму значителни вреди и/или получени от дееца
значителни неправомерни доходи, за да приложи нормата на чл. 252, ал. 2 от НК,
а не основната такава на чл. 252, ал. 1 от НК.
В тази насока е и определение №
698/17.09.2019 г. по гр.д. № 1274/ 2019 г. на ВКС – ІV г.о., според което влязлата
в сила присъда относно размера на причинените вреди формира сила на пресъдено нещо, поради което е задължителна за гражданския
съд, само когато размерът на вредите е елемент от фактическия състав на
престъплението, тъй като в този случай то е част от отговора на въпроса дали е
извършено деянието.
По отношение на възражението на
ответника, че задължението му е погасено по давност:
Съгласно разпоредбата на чл. 114,
ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо /ал. 1/, а за вземания от непозволено увреждане давността започва да
тече от откриването на дееца /ал. 3/.
В константната съдебна практика
на Върховния касационен съд /за пример вж. Р. № 1016/22.12.2009 г. по гр.д. №
293/2009 г. на ІІІ г.о. и Р № 287/01.11.2012
г. по гр.д. № 1560/2011 г. на ІІІ г.о./ непротиворечиво се приема, че давността
започва да тече от деня на откриването на дееца, в който момент вземането става
изискуемо и длъжникът изпада в забава, без да е необходимо авторството на
деянието да се установи по някакъв специален ред, в т.ч. с влязла в сила
присъда.
В подобен смисъл е и ТР №
5/05.04.2006 г. по тълк.д. № 5/2005 г. на ОСГТК на
ВКС, според което ако не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес
в досъдебното и съдебното производство не е основание за спиране на
погасителната давност.
Тоест съдебната практика, както и
правната теория, приема, че не е необходимо извършването на престъплението и
вината на дееца да бъдат установени по наказателен ред като преюдициално
условие за търсенето на гражданска отговорност от извършителя на деликта.
В настоящия случай ищцата твърди,
че на нея в лично качество и като наследник на родителите си Г. Т. и Т. Т.й е била
нанесена имуществена вреда в размер на 43 610 лв. от престъпната продажба
на придобития жилищен имот, което е станало с договор от 23.08.2004 г., сключен
с н.а. № ***********г.
Следователно юридическият факт,
от възникването на който И. претендира настъпването на вредата като част от фактическия
състав на деликтната отговорност, е сключването на
договора за покупко- продажба за процесния недвижим
имот, чрез който ответникът получил неговата продажна цена и с нея намалил
имуществото на собствениците му Г. Т. и Т. Т..
Доколкото Д.И. е била длъжник, а Г.
Т. и Т. Т.– ипотекарни длъжници в изп.д. №
117/2001 г. на СИС при Районен съд – П., те са били уведомени за постановление от 05.11.2003 г., с което имотът бил възложен на М., като са знаели или при полагане
грижата на добър стопанин са могли да знаят за извършената на 23.08.2004
г. продажба.
Предвид изложеното съдът намира, че от датата на сключване на този договор
вземането на собствениците на имота, в чиито права и задължения след смъртта им
встъпва Д.И. като техен наследник, да искат заплащане на обезщетение за
нанесената им имуществена вреда става изискуемо, тази дата съвпада и с момента
на откриване на дееца, поради което съдът приема, че от 23.08.2004 г. е
започнал да тече давностният срок по чл. 110 от ЗЗД,
който е изтекъл на 23.08.2009 г., до който момент Г. Т. и Т. Т.или Д.И. не са
предявили иск нито в наказателния процес, нито в самостоятелно производство
/което е станало едва на 22.01.2010 г./, поради което вземането им е било
погасено по давност.
Впрочем самата ищца възприема
определения от съда момент като такъв, в който вземането й е възникнало и е
станало изискуемо, доколкото претендира присъждане на законна лихва върху търсената
сума именно от 23.08.2004 г.
За пълнота на изложението следва
да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 116, в. „б“ от ЗЗД давността се
прекъсва с предявяване на иск, но ако той не бъде уважен, давността не се смята
прекъсната.
Тоест с постановяване на решение
№ 66/28.03.2013 г. по в.н.о.х.д. № 20/2013 г. по описа на Пловдивския
апелативен съд, с което е отменена присъдата на Хасковския окръжен съд както в
осъдителната наказателна, така и в осъдителната гражданска част, и делото е
върнато за ново разглеждане на прокурора за отстраняване на констатираните
процесуални нарушения, съдебното производство е било прекратено, поради което
следва да се приеме, че прекъсването на давността с предявяване на гражданския
иск се отменя с обратна сила.
Тук следва да се прави разлика
между разглежданата хипотеза и тази, при която след отмяна на присъдата
апелативният съд беше върнал делото на първоинстанционния съд, в който случай
съдебното производство не би било прекратено и не имало необходимост
гражданският иск да бъде повторно предявяван и съответно приеман, като в този
случай прекъсването на давността би запазило своето действие.
Следователно, дори да не се възприеме горното
становище, че давността е изтекла на 23.08.2009 г., предвид това, че тя не е
била прекъсвана и спирана по време на наказателния процес, изводът, че към
момента на предявяване на иска в настоящото производство вземането е било
погасено по давност, е валиден и на това основание.
Предвид установената фактическа
обстановка и изложените въз основа на нея правни изводи съдът намира, че са били
налице предпоставките на чл. 45 от ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника,
но поради неупражняване на правото от страна на кредитора в определения законов
срок вземането на ищцата е било погасено по давност, за което своевременно е
било направено възражение от длъжника, поради което искът е неоснователен и
недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен, а първоинстанционното решение
като неправилно следва да бъде отменено.
Следва да бъде отменено
обжалваното решение и в частта, в която ответникът е осъден да заплати на
ищцата разноски, както и държавна такса по сметка на Окръжен съд – Х..
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
следва да бъде осъдена ищцата да заплати на ответника направените от него
разноски пред двете инстанции в общ размер на 2 872,20 лв., от които 500
лв. представляващи заплатено адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител
адвокат Ю. М.в първоинстанционното производство, 872,20 лв. заплатена държавна
такса за въззивното производство и 1 500 лв. заплатено адвокатско
възнаграждение за процесуалния му представител адвокат Н. М. за настоящата
инстанция.
Ето защо съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 217/13.06.2019 г., постановено по гр.д. № 569/2018 г. по описа на Хасковския
окръжен съд, в частта, в която Н.Т.М. е осъден да заплати на Д.Г.И. сумата
43 610 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, установени с
присъда № 10/10.03.2016 г., постановено по
н.о.х.д. № 594/2013 г. по описа на
Окръжен съд – Х., ведно със законната лихва, считано от 31.08.2015 г. до
окончателното изплащане на сумата, и 1 840 лв. разноски по делото, както и
в частта, в която Н.Т.М. е осъден да заплати държавна такса по сметка на
Окръжен съд – Х. в размер на 1 744,40 лв., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.Г.И. ***,
ЕГН **********, със съдебен адрес:*** /чрез адвокат М.Р./ против Н.Т.М. ***,
ЕГН **********, със съдебен адрес:*** иск за заплащане на сумата 43 610,00
лв. /четиридесет и три хиляди шестстотин и десет лева/, представляваща
обезщетение за имуществени вреди, установени с присъда № 10/10.03.2016
г., постановено по н.о.х.д. № 594/2013 г. по описа на Окръжен съд – Х., явяващи
се продажната цена на неправомерно продаден апартамент в гр. П., П.област, ЖСК
„Д., ...... с договор от 23.08.2004 г., сключен с н.а.
№ ***********г. ведно със законната лихва, считано от 31.08.2015 г. до
окончателното изплащане на сумата.
В останалата част решението е
влязло в сила.
ОСЪЖДА Д.Г.И. ***, ЕГН **********, със
съдебен адрес:*** /чрез адвокат М.Р./ да заплати на Н.Т.М. ***, ЕГН **********,
със съдебен адрес:*** сумата 2 872,20 лв. /две хиляди осемстотин
седемдесет и два лева и двадесет стотинки/ разноски в производството по делото.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.