Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Мая Пеева | |
За да се произнесе, съдът съобрази следното: Иск с правно основание чл. 288 ТЗ вр. чл. 240 ЗЗД. Ищецът твърди в исковата си молба, че с ответника са сключили договор за заем от 14.02.2011 г., по силата на който му предоставил в заем сумата от 120000 лв., със задължение на ответника да му я върне на 31.10.2012 г. Уговорен бил и алтернативен способ за погасяване – дълг срещу собственост чрез предаване на 200 тона жито, 200 тона ечемик и 50 тона слънчоглед, реколта 2012 г. в срок до 31.10.2012 г. Независимо от постигнатите уговорки, ответникът не погасил задължението си нито в пари, нито в прехвърляне на собственост върху уговорените родово определени вещи. С оглед на това, че правото на избор за изпълнение на задължението за връщане е било на длъжника, с изтичането на срока за изпълнение, ищецът счита, че това право е погасено на основание чл. 131, ал. 1 ЗЗД. По тази причина, при наличие на забавено изпълнение, кредиторът приема, че правото на избор преминава към него, и в исковата молба прави изрично заявление, с което го упражнява, като заявява избор за връщане на дадената в заем сума в пари. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати посочената сума от 120000 лв., ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане и направените по делото разноски. Ответникът оспорва задължението, като излага съображения, че не е получил сумата, при условията на евентуалност – погасил е вземането на ищеца по няколко начина – чрез прехвърляне на собственост върху имоти и вещи, както лично, така и чрез трети лица. Също при условията на евентуалност прави възражение за прихващане с насрещно вземане за цена по сключения договор между страните за продажба на слънчогледово семе, доставено в периода 08-10.09.2010 г., на обща стойност 123487,20 лв. с ДДС. В допълнителната искова молба ищецът отрича твърдяното погасяване на дълга, както чрез предаване на родово определените вещи или заемна сума, така и чрез друг способ за погасяване на облигационното задължение. Оспорва се и направеното възражение за прихващане, като се излагат аргументи, че не е сключван договор за покупко – продажба, а получаването и превозването на стоките е по друго правоотношение. С отговора на допълнителната искова молба се поддържа възражението, че е извършено погасяване на задължението чрез прехвърляне на недвижими имоти и лизингов автомобил, както и се поддържа възражението за прихващане. Съдът, като взе предвид становищата на страните и обсъди събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа страна: Между страните е сключен договор за заем от 14.02.2011 г., по силата на който К. М. предоставя в заем на „Г. Г. – Р. - 99” сумата от 120000 лв., със задължение на заемателя да я върне в срок до 31.10.2012 г., като е уговорен алтернативен способ за изпълнение – или паричната сума, или в срок до същата дата – заемателят се задължава да предаде от реколта 2012 г. 200 тона жито, 200 тона ечемик и 50 тона слънчоглед. В чл. 4 от договора е посочено, че настоящият договор служи и като разписка за дадената от К. М. и получена от „Г. Г. – Р. – 99” сума в размер на 120000 лв. Ответникът твърди, че е погасил задължението си чрез прехвърляне на собственост върху имоти и вещи, както следва: По представения нотариален акт № 599, д. № 428/12.10.2011 г. за продажба на недвижим имот на нотариус Д Денчев, по силата на който „Г. Г. – Р. – 99” продава на К. М. недвижим имот в с. Р., общ. П. Т., индивидуализиран като поземлен имот № 157029 по плана за земеразделяне на землището с. Р., с начин на трайно ползване стопански двор и площ 1,641 дка, ведно с построената сграда в имота с друго предназначение, представляваща метален навес, с площ от 494 кв.м. за сумата 8630 лв., получена от купувача напълно, преди удостоверяване на договора по нотариален ред. Във връзка с този договор за покупко – продажба страните са съставили документ, наименован от тях „обратно писмо”, в който са направили изявления, че договорът е привиден и е сключен във връзка с договора за заем от 14.02.2011 г. за сумата от 120000 лв., като при връщане на заетата сума или изплащане на уговорените в договора за заем количества селскостопанска продукция от реколта 2012 г. К. М. се задължава да прехвърли на „Г. Г. – Р. – 99” или на посочено от него лице описания недвижим имот, без да поставя други условия или да изисква допълнителни плащания. Впоследствие К. М., заедно със съпругата си Мая Михайлова са се разпоредили с имота, видно от нотариален акт за покупко – продажба № 3, д. № 2/16.01.2014 г. на пом.нотариус А. Кръстев, като са го продали на „Аутомакс 03” ООД за сумата 9800 лв., получена от продавачите също преди подписване на нотариалния акт. На 07.05.2014 г. това търговско дружество, чрез пълномощника си К. М. е продало на „Х. – 2011” ЕООД имота за сумата от 120000 лв., от които 46300 лв. – собствени средства на купувача и 73700 лв. – отпускан на купувача кредит от Банка ДСК . Върху имота е вписана законна ипотека – нотариален акт № 672, д. № 472/2014 г. на нотариус Т. Братванова. Погашението на процесния заем според ответника е станало и чрез прехвърляне в собственост на вещи на съпругата му, за което представя нотариален акт № ..., д. № .../31.10.2011 г., видно от който Р. Г. продава на К. М. земеделски имоти в землището на с. О., общ. П. Т., с посочена в нотариалния акт сума от 3920 лв., получена напълно и в брой от страна на продавачката. Погашението е станало още чрез прехвърляне на собствеността върху лизингови автомобили, описани подробно в договор от 14.12.2011 г., съгласно който „Г. Г. – Р. – 99” като лизингополучател, изплатил изцяло на лизингодателя всички дължими суми по договора, се съÒласява правото му на придобиване на лизинговата вещ да се упражни от „М. 2008” ЕООД, представлявано от К. М.. С оглед оспорването на размера на получената сума, по делото са събирани данни относно регистрирани трудови договори и подавани данъчни декларации от К. М.. Ответникът твърди, че има насрещно вземане по договор за покупко – продажба, по силата на който той е изпълнил задължението си да предаде на К. М. маслодайно слънчогледово семе в общ размер на 114,340 тона, предавано в периода 08 – 10.09.2010 г., при договорена цена от 900 лв. на тон. За доказване на твърдението си ответникът представя 12 бр. пътно – прехвърлителни разписки, издадени в периода 08, 09 и 10.09.2010 г., от които се установява, че К. М. е натоварил на собствения си камион количествата маслодаен слънчоглед, посочени в разписките от складова база с. Орловец на „Г. Г. – Р.– 99”, с посочена крайна дестинация на доставката склад ДЗС Б.. Въпреки оспорените подписи от страна на К. М. на представените документи, от изслушаната съдебно – графическа експертиза, компетентно изготвена, професионално мотивирана и неоспорена от страните, се установява по категоричен начин, че подписа срещу графа „получил от превозвача” е на М.. Получаването на вещите се потвърждава и от показанията на разпитаните свидетели, които са присъствали при натоварването на слънчогледа, и пряко и непосредствено са възприели получаването му от М., и извозването му до гр. Б.. Относно основанието за получаване на вещите по делото не са събрани категорични доказателства. Принципно свидетелките разказват, че К. М. е купувал зърно от „Г. Г. – Р. – 99”. За конкретния случай обаче нито една от тях не е възприела наличие на преговори или уговорки между двамата за продажба на слънчогледовото семе. Не се спори обстоятелството, че за такава сделка търговецът не е съставял фактура, съответно не е декларирана по ЗДДС. Прави впечатление в представената декларация от едноличния търговец по чл. 30, ал. 4 и 5 от ЗСТЗ, изготвена за периода от м. 03.2010 г. до м. 03.2011 г., че за м. 09.2010 г. няма декларирана произведена, нито продадена продукция на слънчоглед. Последно са произведени през м. 03.2010 г. 340 тона, които са декларирани като продадени още през същия месец, след това има декларирани като произведени 480 тона през м. 12.2010 г., продадени същия месец. Във връзка с оспорването на сделката и нейното естество, по делото е изискана и приложена преписка по АУАН № 9рс/11.10.2010 г., от която се установява, че във въпросния склад в гр. Б., където е доставено слънчогледовото семе, административно наказващите органи са установили наличност от 100 тона, като са приели, че тази наличност е на „Г. Г. – Р. – 99” по силата на сключен договор за наем между него като наемател и К. М. като наемодател, като във връзка с извършено административно нарушение е наложена имуществена санкция на търговеца, заплатена от него. По делото е представен и въпросния договор за наем от 10.07.2010 г. Установеното в тази преписка кореспондира и със заявеното от св. Георгиева в съдебно заседание, че с пътно – прехвърлителната разписка се прехвърля зърното от склада в с. Орловец в склада в гр. Б., каквато е и обичайната търговска практика за използване на този вид документ. По въпроса за пазарната стойност на слънчогледовото семе е изслушана съдебно агро- икономическа експертиза, която установява средна изкупна цена за слънчогледово семе 606 лв./тон. При тази фактическа обстановка съдът мотивира следните правни изводи: Между страните са възникнали договорни отношения, имащи белезите на договор за заем за потребление по смисъла на чл. 240 ЗЗД. По силата на тези договорни отношения ищецът е предоставил на ответника посочената в договора сума, с което е изпълнил своето задължение. Предаването на посочената в договора за заем сума съдът счита за доказан факт, предвид обстоятелството, че представения информационен източник – писмен договор за заем, се явява годно и пряко доказателствено средство, установяващо по категоричен начин получаването на посочената в него парична сума /в чл. 4 от договора/. По своята характеристика писменият договор за заем е частен диспозитивен документ, доколкото съдържа волеизявленията на издателите си, но в частта, в която е направено изявление от заемателя, че е получил сумата и договорът служи и като разписка за това, документът има характер на частен свидетелстващ такъв. В този смисъл, освен с формалната доказателствена сила /чл. 180 ГПК/, доколкото документът удостоверява неизгоден за издателя си /в случая заемополучателя/ факт – получаване на сумата, същият се ползва с материална доказателствена сила, т.е. с по-висока доказателствена стойност. За да приеме, че категорично документът удостоверява получаването на сумата, настоящият състав съобразява и обстоятелството за противоречивите твърдения на ответника – първоначално той заявява, че не е получил сумата, а впоследствие заема защитната позиция, че е получил само част от нея – 30000 лв. От една страна заявява, че е получил част от сумата, а от друга – че чрез прехвърляне на собственост на стойност 120000 лв. е погасил задължението си. При тези противоречиви обяснения е заявено, че в съставеното от страните т.нар. „обратно писмо” е изразена действителната им воля, но в приложения документ отново е направено изявление от Г. Г. за наличен договор за заем за сумата от 120000 лв. При липсата на каквито и да било други писмени документи, изходящи от страните, за съда не съществува друга алтернатива, освен да приеме за доказан факта на получаване на сумата от 120000 лв. от страна на ответника по силата на сключения договор за заем. Разколебаването на този факт, респ. удостоверяването на друг факт /напр. получаването на друг размер сума/, е недопустимо да бъде извършено със свидетелски показания, поради забранителните правила на чл. 164, ал. 1, т. 3 и т. 6 ГПК. Съгласно първата хипотеза е недопустимо със свидетелски показания да се доказват договори на стойност по-голяма от 5000 лв., освен предвиденото изключение, в което настоящия казус не попада. Договорът за заем е реален договор и предаването на сумата е съществен и основен елемент от него. В този смисъл доказването на факта на предаване на сумата със задължение за връщане, доказва договора. Няма изискване за писмена форма на договора за заем, но писмената форма при договори над законово установения размер, е необходима форма за доказването им /Решение по чл. 290 ГПК № 143/12.04.2011 г. по т.д. № 634/2009 г., ІІ Т.О./. В случая, свидетелските показания, поискани за установяване предаването на друг размер сума, са недопустими, както с оглед изразеното несъгласие на насрещната страна, така и с оглед на това, че те касаят доказването на договора, доколкото размерът е негов съществен елемент, а не на други неясни или невписани уговорки между страните. Забрана за изслушване на свидетели в искания смисъл съществува и според чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК. Както вече се каза, договорът в частта, в която ответникът е направил изявление за получаване на сумата, е частен свидетелстващ документ. Той е нарочен документ, съставен за нуждите на възникналото между страните правоотношение, поради което е недопустимо да се опровергава съдържанието му със свидетелски показания. Не може да се сподели становището на процесуалния представител на ответника, че е налице изключението по чл. 165, ал. 2 ГПК, което допуска свидетелски показания, тъй като представеното обратно писмо касае действителната воля на страните по друго правоотношение – покупко – продÓжбата на недвижим имот, обективирана в нотариален акт № ..../2011 г., а не заемното правоотношение, което е предмет на доказване. По така изложените съображения, настоящият състав приема, че между страните е сключен договор за заем, по силата на който ответникът е получил сумата от 120000 лв., със задължение да я върне в уговорения срок и по уговорения начин. Падежът за изпълнение е настъпил, поради което задължението е изискуемо, и за кредитора като изправна страна се поражда насрещното право да иска връщане на заетата сума. Задължението за връщане е уговорено между страните като задължение с право на избор, допустимо съгласно правилата на чл. 130-132 ЗЗД. Видно от съдържанието на писмения договор за заем изборът е принадлежал на длъжника, липсват данни той да е упражнил това свое право с волеизявление до другата страна, и с оглед настъпилата изискуемост на вземането, правото на избор преминава върху кредитора /чл. 131, ал. 1 ЗЗД/. С предявяването на исковата молба за връщане на заетата сума правото на избор на кредитора е упражнено надлежно, тъй като изявлението му за избор е достигнало до длъжника, с връчване на препис от исковата молба. Направено е от страна на ответника евентуално правопогасяващо възражение, намиращо своето правно основание в чл. 65, ал. 2 ЗЗД – твърди се, че кредиторът е изцяло удовлетворен и дължимата сума е изцяло погасена, чрез получаване от страна на ищеца на собствеността върху имоти и вещи, принадлежали както на длъжника, така и на трети лица /неговата съпруга/. На първо място, се изтъква прехвърлянето на собствеността от страна на „Г. Г. – Р. – 99” в полза на К. М. върху недвижим имот с № 157029 в землището на с. Р. /НА № ..., д. № .../12.10.2011 г./. Удостоверяването на договора даване вместо изпълнение според ответника се извършва с т.нар. „обратно писмо”, разкриващо действителната воля на страните по отношение на оформената с цитирания нотариален акт разпоредителна сделка. Тълкувайки съдържанието на представения документ и изявленията на страните в него, под които не се спори, че са се подписали, настоящият състав характеризира вътрешните отношения между тях като класическа фидуциарна сделка за обезпечение, недопустима от българското законодателство, тъй като противоречи на императивната забрана на чл. 152 ЗЗД. В този документ е видно намерението на фидуцианта да прехвърли на фидуциаря вещта, но със съвсем друга цел /при настъпването на определено условие – връщане на заетата сума пари, да се върне собствеността обратно в полза на фидуцианта/, а не с цел погасяване на дълга. Доколкото от новелата на чл. 65, ал. 2 ЗЗД е предвидено изрично и недвусмислено съгласие на кредитора да получи нещо различно от дължимото, даването вместо изпълнение може да се квалифицира като вид договор, имащ акцесорен характер спрямо основното правоотношение. По изложените по-горе съображения по въпроса за допустимост на свидетелските показания, този договор подлежи на доказване с писмен документ, в който ясно и недвусмислено да е очертана волята на страните – задължението, което се погасява и предметът на престацията, която се дава вместо първоначално дължимото. Писменият документ е необходим за доказване и предвид забраната за допустимост на свидетелските показания в чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК. Паричното задължение е установено с нарочен писмен акт – договора за заем, от което следва, че погасяването му било чрез плащане, опрощаване, подновяване, даване вместо изпълнение или по друг начин, също следва да се докаже с писмен акт. Принципно, когато при възникването на задължението е съставен писмен документ, при неговото изпълнение се очаква или документът да бъде върнат на длъжника /чл. 109 ЗЗД/, или да бъде отбелязано върху него погашението, или да бъде издаден друг нарочен документ, удостоверяващ това. В конкретния случай оригиналният договор за заем се намира у кредитора, който при поискване го е представил в съда. Върху него няма отбелязване за плащане. Липсва представен друг документ в тази насока. От съдържанието на приложения нотариалния акт не може да се обоснове извод, че цената на прехвърления в собственост на К. М. имот служи за погасяване на дълга по договора за заем, с оглед изричното отразяване в документа, че се касае за покупко – продажба, продажната сума по която напълно е получена от продавача, ответника в настоящото дело. Съдържанието на приложеното т.нар. „обратно писмо” също не е в такъв смисъл. С оглед на това, и предвид процесуалното задължение на ответника да докаже плащането /чл. 154, ал. 1 ГПК/, настоящият състав приема, че този факт – погашение чрез прехвърляне на собственост, остана недоказан по делото. По същите съображения остава недоказан и факта, че с прехвърлянето на земеделските имоти от съпругата на ответника в полза на К. М. /НА № ..., д. № .../31.10.2011 г./ е извършено погасяване на задължението за връщане на заетата сума пари /начин на изпълнение, предвиден в чл. 73 ЗЗД/. В цитираният нотариален акт отново липсва изявление, че продажната цена служи за удовлетворяване на кредитора по договора за заем между съпруга на прехвърлителката и купувача, не е представено друго годно доказателство, опровергаващо съдържанието на документа. При тази фактическа обстановка не може да се установи съглашение между заемодателя и кредитора да даване вместо изпълнение по този конкретен начин. По отношение на договора за лизинг, освен тези аргументи, следва да се отбележи и обстоятелството, че кредиторът К. М. не участва в правоотношението, като страна по него е посочен правен субект – търговско дружество, който е самостоятелен и различен носител на съответните права и задължения, и няма доказателства за връзката му с настоящите отношения между страните. По така изложените аргументи настоящият състав приема, че ответникът не доказа при условията на пълно и главно доказване погасяване на задължението си за връщане на заетата парична сума, което обуславя основателността на предявения иск, както по отношение на претендираната главница, така и по отношение на претенцията за законна лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане. При така установеното до момента съдът е длъжен да се произнесе по евентуално направеното възражение за съдебно прихващане с насрещно ликвидно и изискуемо вземане на ответника срещу ищеца, произходящо от договор за продажба на слънчогледово семе, по силата на който ответникът твърди, че е изпълнил задължението си за доставяне на уговорените вещи в периода 08-10.09.2010 г., а ищецът не е изпълнил задължението си да заплати уговорената между страните като насрещна престация цена. Правната квалификация на това възражение е чл. чл. 103, 104 ЗЗД вр. чл. 327 ТЗ. Основателността на възражението предполага доказване на сключения между страните договор за покупко – продажба на посочените родово определени вещи, съответните клаузи по него, изпълнение на задължението на ответника по договора да достави и предаде на насрещната страна, в случая ищеца уговореното количество вещи. В конкретния случай първоначално се изложиха обстоятелства от страна на ответника за изкупна цена към момента на получаване на стоката в размер на 900 лв. за тон. Липсват твърдения за уговорена между страните при сключването на договора цена, но същата би могла да се приеме за определяема по реда на чл. 326, ал. 2 ТЗ. Съществен елемент от договора за продажба, освен предаването на вещта и нейната стойност, е страните да са уговорили собствеността върху тази вещ да премине към купувача, а той да заплати равностойността й, определена като продажна цена. Такава уговорка не се доказа по делото. В случая безспорно се установи получаването на слънчогледовото семе от страна на М. и извозването му със собствения му камион до склад в гр. Б.. Липсват данни обаче това да е станало въз основа на уговорки за продажбата на вещите и съответно насрещно задължение за заплащане на цената. Не се установи конкретното основание за предаването на М. на продукцията, но от събраните косвени доказателства се разколебава изложеното твърдение за наличие на търговска продажба. Така например, от представената декларация от самия ответник пред НСЗ, София е видно, че липсва изявление за извършвана продажба през м. 09.2010 г. В склада, в който е извозено слънчогледовото семе, е извършена проверка, установено е наличието на 100 тона слънчогледово семе, и е съставено наказателно постановление за административно нарушение на „Г. Г. – Р.– 99”. Представен е договор за наем, по силата на който последния на облигационно основание ползва имота. Всички тези косвени доказателства сочат на извода, че между страните съществуват други правоотношения, но не и такива по сключване на договор за търговска продажба за конкретно предадените количества слънчогледово семе. По тези съображения следва да се приеме, че не се доказа ответникът да има изискуемо вземане от ищеца, което да послужи за извършване на прихващане с неговото насрещно вземане, предмет на настоящото производство, за връщане на заетата сума пари. Възражението за прихващане се явява неоснователно и недоказано, поради което исковата претенция следва да се уважи в пълен размер. При този изход на делото ответникът дължи на ищеца направените разноски в настоящото производство, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, които са в размер на 9840 лв., представляваща дължимо внесена държавна такса и адвокатско възнаграждение. Държавна такса за допускане на обезпечение по висящ иск не се дължи, поради което неправилното й внасяне от страна на ищеца не може да бъде основание за възлагането на този разход на насрещната страна. По отношение на разноски за внесен депозит за вещо лице по изслушаната съдебно – графическа експертиза, оспорването, направено от ищеца по реда на чл. 193 ГПК, е неоснователно, по която причина на същия не се дължат направените разноски. Водим от горното, съдът Р Е Ш И: ОСЪЖДА „Г. Г. – Р. – 99”, ЕИК ..., седалище и адрес на управление гр. П. Т., ул. Б., 16, А, представлявано от Г. Г. Г. да заплати на К. А. М., ЕГН * от гр. Б., ул. И., 1, съдебен адрес гр. Р., ул. Ц. н., ..., . ., адв. В. С. сумата 120000 /сто и двадесет хиляди/ лева, представляваща неизпълнено задължение за връщане на парична сума по договор за заем от 14.02.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от исковата молба – 07.07.2014 г. до окончателното изплащане, както и сумата9840 /девет хиляди осемстотин и четиридесет/ лева – направени разноски по делото. Приема за установено, на основание чл. 194, ал. 3 от ГПК, вр. чл. 193 от ГПК, по заявеното от ищеца К. А. М., с ЕГН * от гр. Б. оспорване на автентичността на представените от ответника „Г. Г. – Р. – 99” от гр. П. Т. 12 бр. пътно – прехвърлителни разписки, както следва: №№ 1/08.09.2010 г.; 2/08.09.2010 г.;3/08.09.2010 г.; 4/08.09.2010 г.; 5/08.09.2010 г.; 6/09.09.2010 г.; 7/09.09.2010 г.; 8/09.09.2010 г.; 9/09.09.2010 г.; 10/09.09.2010 г.; 11/10.09.2010 г.; 12/10.09.2010 г., че оспорването относно авторството на подписа срещу графа „получил от превозвача” не е доказано. Решението подлежи на обжалване пред ВТАС в двуседмичен срок от връчването му на страните. Окръжен съдия: |