№ 2380
гр. С, 17.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:С И
при участието на секретаря Е И
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20221110149817 по
описа за 2022 година
Предявен е иск от Л. И. А., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.В, ул.“Т У“ № 3 и
съдебен адрес гр.С, ул.“Н.Г“ № 61, ет.1, офис 1, за признаване за установено по отношение
на Б Н ДЖ К" ООД, ЕИК ..., гр.С, ул. „Н” 25, ет.5, представлявано от Б К Б и С И Г, че
сключеният между страните договор за кредит с № ... от 02.03.2018 г. е нищожен като
противоречащ на императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите,
Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит и за осъждине на
ответника да заплати на ищцата сума в общ размер на 310.10 лева, платена по договора,
извън отпуснатия размер на заема.
В условията на евентуалност претендира, че нищожни са клаузите на чл.5, ал.1, чл.20,
чл.21, чл.22 и чл.25 от процесния договор /съобразно отразеното на стр.2 от исковата молба
и уточинтелната молба от 29.11.2022 г./.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че страните по делото са страни и по договор за кредит
№ ... от 02.03.2018 г., по силата на който на ищцата са предоставени 600.00 лв., а тя трябва
да върне за 11 месеца сума в размер на 1276.00 лева при ГПР от 45.20 %. Според ищцата,
размера на плащанията, които е направила по процесния договор при предсрочно
погасяване са в размер на 910.10 лева, като претендира връщане на недължимо платена сума
в размер на 310.10 лева.
В тази насока излага твърдения, че от една страна процесния договор попада под
уредбата на ЗПК. От друга страна отбелязва, че към договора е включен и допълнителен
пакет „Д“, възнаграждението за който не е включено в ГПР, а ако е включено в него,
посочения в договора ГПР не би бил 45,20%, а по-висок. Според ищцата, услугите, за които
се дължи това възнаграждение, представляващо „доброволен пакет Д“, са такива, свързани с
усвояването и управлението на кредита, което становище обосновава с разпоредбата на
чл.19 от процесния договор - изпращане на представител на дружеството, на когото да се
извърши плащане, отлагане на вноска. Поради това твърди, че клаузата, с която е уговорено
заплащане на възнаграждение за същите от договора е нищожна на основание чл. 21, ал.1 от
1
ЗПК, тъй като същото е договорено в противоречие на чл.10а, ал.2 от ЗПК. В исковата молба
подробно се развиват съображения за същността на включените в допълнителния пакет
услуги
Отделно от това се обръща внимание, че заплащането на възнаграждението за тези
услуги е предварително, т.е. същото е дължимо само за "възможността за предоставянето"
на услугите, като е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на
действие на сключения договор, доколкото е посочено, че възнаграждението за
предоставянето на посочените допълнителни услуги става изискуемо с подписването му,
като изискуемостта му е в пълен размер, дори и да не е ползвана и една от тях. Според
ищцата, процесното споразумение за „доброволен пакет Д“ безспорно е сключено в нейна
вреда, като потребител по смисъла на чл.143 ЗЗП, тъй като води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и кредитополучателя. Обосновава
се извод, че съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, ако не са
уговорени индивидуално, като за наличието на такива клаузи съдът следи служебно, а в
случая липсва индивидуално договаряне.
В исковата молба се оспорва действителността на пакета от допълнителни услуги към
договора за кредит и поради противоречие с добрите нрави, тъй като неравноправно се
третира икономически по-слабата страна в оборота, като се използва недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Обръща се внимание и че
с предоставянето на този пакет се заобикаля изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК ГПР да не
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва или 50%.
Ищцата се позовава на съдебна практика, според която изключително голямата
разлика в престациите по двустранните договори противоречи на добрите нрави, доколкото
те определят границите па свободата на договаряне, предвидена в чл.9 ЗЗД. Сочи, че извън
предоставения кредит в размер на 600 лв., не е получила друга услуга, а в сключения
договор са включени клаузи за заплащане на значително по- голямо от обичайното
възнаграждение, с което е нарушена разпоредбата на чл,19. ал.4 ЗПК. Освен това ищцата
навежда доводи, че според практиката на ВКС. договорен размер на възнаградителна лихва,
надвишаващ трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, тъй като
икономически по-слабата страна в договорното правоотношение не може да бъде третирана
неравноправно за сметка на облагодетелстването на кредитора.
В исковата молба се съдържа и анализ на практиката на Съда на ЕС по приложението
на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.1 V. 1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13а т. 9 от ДР
на ЗЗП, според която националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния
характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО и
по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и
продавача или доставчика. Като неравноправни клаузи са квалифицирани всички уговорк
във вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до
значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя и не са индивидуално уговорени.
Според ищцата, процесният договор за кредит не е индивидуално договорен, като
индикация за това е липсата на еквивалентност на престациите, а също така и съвпадението
на клаузи и номера на членове в процесините договори с други потребители.
Ищцата поддържа становище, че липсата на индивидуално договаряне на
параметрите в договора за паричен заем, както и неконкретизирано формиран ГПР,
съответно уговорен ГЛП, правят въпросните договорни клаузи неравноправни, а на
основание чл.146 ал.1 ЗЗП и нищожни.
В исковата молба се твърди, че посочения в договора ГПР от 45,20% не отговаря на
реалния размер на ГПР по договора, който би се получил ако всички възнаградителни
2
плащания бяха включени при изчисляването му, което представлява нарушение на чл.11
ал.1 т.10 от ЗПК, което пък съгласно чл.22 от ЗПК прави договорът за кредит изцяло
недействителен. В частност ищцата се позовава на това, че лихвения процент по кредита и
ГПР са посочени само като абсолютни стойности; липсва ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени
в него и как се формира посочения в договора ГПР/; липсва посочване на взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР, както е изискването на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК.
Ищцата отбелязва, че съгласно чл.26 ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не
влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на
закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части, а според нея в случая не е налице нито една от тези две хипотези,
тъй като нищожните клаузи не могат да бъдат заместени по право и договорът не би бил
сключен без клаузата за ГПР. Предвид на това в исковата молба се твърди, че нормата на
чл.26, ал.4 от ЗЗД не е приложима и нищожността на оспорената клауза по договора
обуславя недействителността на целия договор.
Според ищцата и разпоредбата, с която е уговорен годишния лихвен процент от
37.71% също е нищожна, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва, а
именно 30%, което становище е утвърдено в съдебната практика.
С оглед на това, в исковата молба се изразява становище, че ищцата следва да върне
само сумата, която й е предоставена в заем, без да дължи договорените лихва и
възнаграждение за „доброволен пакет Д“, тъй като договорът за кредит е нищожен.
Отделно от това се оспова като нищожна и клаузата на чл.25 от договора, съгласно
която е предвидена възможност за настъпване на предсрочна изискуемост, тъй като това не
е възможно при този вид кредити. Ищцата твърди, че е необходимо обявяване на длъжника
на кредита за изцяло предсрочно изискуем от кредитора, в каквато насока са мотивите на ТР
№ 4/201З г. на ОСГТК на ВКС.
По така изложените съображения от съда се иска да уважи предявените искове.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат
доводи по основателността на предявения иск.
Ответникът признава, че между страните е сключен договор за кредит МАХ_.../2018
г., но твърди, че с него не се накърняват добрите нрави. Особновава становище, че не е в
противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и добросъвестност, както и с
правилата за поведение установени в обществото. Ответникът обръща внимание на
принципите за доброволност при договарянето в рамките на установената от чл. 9 ЗЗД
договорна свобода и за еквивалентност на насрещните престации на договарящите при
двустранните договори, които според него не са етични, а правни принципи, скрепени с
правни норми, като евентуалното противоречие с тези принципи би могло да доведе до
нищожност на договора поради противоречие със закона или липса на съгласие, но не и до
нищожност поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от
ЗЗД. В тази насока ответникът се позовава на решение № 272 от 31.03.2009 г., постановено
по гр.д.№ 1115/2008 г. по описа на Апелативен съд - С, ГК, I състав. Отделно от това
ответникът отбелязва, че в решенията, в които се приема, че нееквивалентностга на
престациите противоречи на добрите нрави не се посочва на кои добри нрави, на кои
разбирания в обществото, на кои морално-етични правила подобна сделка противоречи, а
лаконично се посочва, че сделката е нищожна, като се обясняват теоретичните конструкции
за добрите нрави или пък се преценява еквивалентността въз основа на критерии, които
съдът сам определя.
В отговора се твърди, че ищеца, като страна по договора за
3
потребителски кредит сам е пожелал допълнителен пакет „Д”, т.е. че всички тези действия,
които кредитора е предоставил са били по желание на
потребителя. Сочи се, че никога допълнителните действия не са били задължителна
предпоставка за отпускане на кредит от страна на „Б Н ДЖ К” ООД. Според ответника,
самият пакет присъсва в Стандартния Европейски формуляр (СЕФ) като цена, т.е не може да
се твърди, че ищеца не е разбрал за тях и съответно, че не са уговорени индивидуално.
По отношение твърденията на ищеца, че допълнителни действия са реално част от
ГПР, но не са калкулира в ГПР, се твърди, че в допълнителните разпоредби на ЗПК е дадена
легална дефиницията за общ разход по кредита, в която се съдържат и разходите за
допълнителни услуги, но само когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита. В случая, според ответника допълнителния пакет „Д“
никога не е бил задължителна предпоставка за отпускане на кредита.
По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявените искове,
като присъди на ответника направените от него разноски, вкл. и за юрисконсултско
възнаграждение.
В съдебно заседание ищецът се явява лично и поддържа предявения иск. Ответникът
не се представлява.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
счетоводна експертиза.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл. 26 ЗЗД и
чл.143 от ЗЗП за прогласяване за нищожен на договор за кредит /а в условията на
евентуалност на отделни негови клаузи/ и за осъждане на ответника да заплати на ищеца по
реда на чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД сума, платена без основание по това правоотношение.
По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че на
02.03.2018 г. между страните е сключен договор за кредит № MAX_..., по силата на който
ответникът, в качество на заемодател, се е задължил да предостави на ищеца, в качеството
на заемател, сумата от 600 лв., която следвало да бъде върната на 22 броя двуседмични
вноски, всяка по 32,05 лв. Посочен е ГЛП от 17,4 %, ГПР от 45,20 % и обща дължима сума
по кредита от 705,10 лв. Не е спорно, че сумата е усвоена.
С разпоредбата на чл. 20, Раздел VI от договора страните са постигнали съгласие за
получаване на услуга по пакет "Д", по силата на който срещу заплащане на допълнителни
парични вноски са ангажирани допълнителни действия на кредитора, водещи до намаляване
на риска от неизпълнение на задълженията. Допълнителните услуги, установени в чл. 19 от
договора са следните: 1. динамично плащане, изразяващи се в изпращане на служител на
кредитора за събиране на вноските, при изпълнение на условията, установени в договора; 2.
отлагане на вноска, изразяваща се в еднократно отлагане на вноска до 14 дни след падежа на
вноската, при условие, че са настъпили обстоятелства, затрудняващи финансовото
положение на кредитополучателя, и при настъпване на условията за това отлагане,
предвидени в договора; 3. разходи за събиране при забава, които да са за сметка на
кредитора; 4. "без трета вноска в месеца" - услуга, изразяваща се във възможност, при
настъпване на трета вноска в месеца, кредиторът да направи промяна на падежната дата по
погасителния план, при осъществяване на условията за това, предвидени в договора; 5.
"скорост" - възможност, при поискване от кредитополучателя, кредитодателят да обработва
документите свързани с кредита незабавно, без да се ръководи от установения за това срок
от 5 работни дни; 6. "безплатни документи"; 7. "вътрешен рефинанс без собствени средства"
- възможност за вътрешно рефинансиране на кредита; 8. "усвояване на кредита" -
осигуряване на сумата по кредита в офис на кредитора, не по-късно от 2 часа след
4
одобрение. В разпоредбите на чл. 20 и чл. 21 от Договора е установено, че
кредитополучателят има право да се възползва от предоставените допълнителни действия,
което не е условие за сключване на договора за кредит, при което кредитополучателят
дължи възнаграждение за закупения пакет, платимо на вноски. В разпоредбата на чл. 22 от
Договора е установено, че за посочените услуги, кредитополучателят следва да заплати 22
погасителни вноски, всяка в размер от 25, 95 лв., с падеж на първата вноска на 16.03.2018 г.
и падеж на последната вноска на 04.01.2019 г. В чл. 24 от договора е посочено, че общото
задължение по кредита с включен пакет „Д“ е в размер на 1 276 лв., при вноска от 58 лв.
От заключението на вещото лице по приетата и неоспорена от страните съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че длъжникът е погасил сумата от общо 910,10 лв., от
която сумата от 600 лв. за главница, сумата от 39,55 лв. за възнаградителна лихва и сумата
от 268,03 лв. по допълнителен пакет „Д“, като на 10.05.2018 г. са погасени всички
задължения по кредита. Това се подкрепя и от представените по делото 5 броя касови
бонове. Експертизата е установила, че в годишния процент на разходите от 45, 20 % е
включено единствено задължението за заплащане на възнаградителна лихва, но не и това
по пакет "Д". Вещото лице е дало заключение, че при включване в ГПР и възнагражданието
по пакет „Д“, размерът му възлиза на 139,39 %, като при невключване на посочения разход в
ГПР, кредитът се оскъпява с 21,66 %. Вещото лице е дало заключение, че доколкото
кредитът е предсрочно погасен и кредитополучателят има право на намаляване на общите
разходи по кредита, то ГПР при включване в него и възнаграждението по пакет „Д“ е в
размер на 132,70 %, като в случай, че посоченият разход не е включен при формиране на
ГПР, кредитът се оскъпява с 17,06 %.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в
тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или
други разходи по кредита - арг. чл. 23 ЗПК.
С оглед твърденията в исковата молба и задължението на съда по чл.7, ал.3 от ГПК,
следва да се посочи, че процесният договор за кредит попада в обхвата на регулация на
Закона за потребителския кредит (след изм. с ДВ бр. 17 от 26.02.2019 г.), който урежда
особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит. В случая договорът отговаря
на изискванията за форма и съдържание, предвидени в чл.10 и чл.11 от ЗПК, в редакцията
към момента на сключването му. В него са означени дата и място на сключването, вид на
предоставения кредит, извършена е индивидуализация на страните, посочен е срока на
договора, общия размер на кредита и начина на усвояването му, размера на ГЛП,
информация относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски. Посочен е годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит както и останалите
изискуеми реквизити. Бил е изготвен погасителен план, неразделна част от договора с
вписани 22 бр. двуседмични погасителни вноски с размер на всяка падежна вноска, с точни
дати за погасяване на отделните вноски. В същото време клаузите на договора са написани
ясно и разбираемо с четлив шрифт, който е с размер, съобразно изискванията на чл.5, ал.4 от
ЗПК. Извод в тази насока съдът прави без помощта на експерт, притежаващ специални
знания в оформлението на печатни текстове, доколкото шрифт с размер 12 се използва
ежедневно в съда при изготвяне на съдебни актове.
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски
кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите.
5
В случая в разпоредбата на чл. 5 от Договора е посочен годишният процент на
разходите по кредита от 45,20 %.
С клаузата на чл. 22 от договора е установено задължение за заплащане на
възнаграждение по пакет "Д‘, платимо на 22 вноски, всяка в размер на сумата от 25,95 лв.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден
характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита - арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит- арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на
разходите изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на
отпуснатия кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва
за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя - арг. чл. 19,
ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. "ж" от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана
и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на
чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от
санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното
привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
6
В случая съдът, в настоящия съдебен състав, не възприема доводите на ищеца,
изложени в исковата молба, че невключване на предвиденото в договора задължение за
заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги по чл. 23 от Договора, в процентното
изражение на годишния процент на разходите, така както е установен в договора, води до
недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК.
В този смисъл съдът намира, че не следва разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да
се тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22
ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е
налице такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства на
действително прилагания между страните. Това е така, тъй като всъщност разширителното
тълкуване на посочената разпоредба, представлява тълкуване и прилагане по разширителен
начин на възприето от общностния законодател правило в разпоредбата ма чл. 10, § 2, б. "ж"
от Директивата, осъществено от националния съд, което е недопустимо, след като
националното законодателство е възприело и транспонирало посоченото правило по точен и
пълен начин.
Неправилното изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, чрез
невключване в неговото процентно изражение на задължение, което е установено в глобален
размер чрез посочване на неговата стойност, не води до недействителност на договора за
кредит на соченото от ищеца основание. Макар това възнаграждение по пакет "Д" за
предоставени допълнителни услуги по своята същност, с оглед тълкуване на разпоредбите
на договора, да представлява скрито възнаграждение за кредитодателя, което води до по-
голям процент на разходите по кредита, не следва да се прилага санкцията установена в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Това е така, тъй като в случаите, в които годишният процент на
разходите надвишава установения в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение
намира специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК установяваща, че санкция за неспазване
на посоченото изискване, е недействителност на съответната клауза от договора.
Съдът намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е установена в
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. е
осигуряване на максимална информираност на потребителите, при сключване на договори
за кредит при условия, които са отнапред установени от икономически по-силната страна в
правоотношението. Следователно и при нарушение на разпоредбите, установяващи
необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, следва да намери
приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция, единствено в случаите, когато за
потребителя би останал неясен размера на задължението по кредита и начина на неговото
формиране. В процесния казус, макар задължението за неустойка да не е включено в
процентното измерение на годишния процент на разходите по кредита, това задължение е
установено в глобален размер и като част, която се добавя към размера на двуседмичната
вноска по кредита, поради което за потребителя съществува яснота относно точния размер
на задължението му и общата стойност на кредита.
По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на договора за
кредит не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Не е допуснато и соченото от страна на ищеца нарушение на клаузата на чл. 11, ал. 1.
т. 9 ЗПК, тъй като в договора за кредит е установен годишния лихвен процент, а именно от
17,4 %, като макар отделно да не е установен размерът на договорната лихва, последният е
изводим от клаузите на договора, тъй като е посочена общата стойност на кредита, както и
размерът на заемната сума, като разликата между посочените две суми, формира и размера
на левовата равностойност на възнаградителната лихва. В случая следва да се посочи, че
лихвеният процент е фиксиран, поради което не е необходимо да бъде установена
формулата за неговото определяне. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към
задължението на кредитоплолучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за
7
възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на
добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне
по занятие на парични средства срещу възнаграждение. Съдът не възприема цитираната от
ищеца, без конкретно посочване на съдебните актове, на които се позовава, съдебна
практика, съгласно която недействителна, поради противоречие с добрите нрави, е уговорка
за лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва по необезпечени кредити.
По така изложените съображения съдът намира, че договора за кредит отговаря на
нормативно установените изисквания за необходимо съдържание и не следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 22 ЗПК, поради което предявеният главен иск подлежи на
отхвърляне.
Доколкото се сбъдна вътрешно процесуалното условие за разглеждане на
евентуалния иск, съдът дължи произнасяне по него.
В разпоредбата на чл. 20 от Договора е установено, че кредитополучателят избира
предоставяне на изброените допълнителни услуги по пакет "Д", които не представляват
условие на договора и водят до намаляване на риска от неизпълнение на задълженията на
длъжника, като в разпоредбата на чл. 22 от Договора е установено, че срещу възможността
за предоставяне на тези услуги, при настъпване на условията в договора, се дължи
възнаграждение, платимо на двадесет и две погасителни вноски от по 25,95 лв.
Съдът намира, че клаузите от договора, свързани с допълнителните услуги по пакет
"Д" и установяващи, че длъжникът дължи възнаграждение за посочените услуги са
нищожни и не пораждат права и задължения за страните. Това е така, тъй като с
установяване на задължение за допълнителни услуги, в разрез с нормите на
добросъвестността, се увеличава размера на задължението без яснота относно насрещната
престация, която получава длъжника. С договора за кредит е установена възможност за
ползване на допълнителни услуги, които само привидно водят до привилегия за
кредитополучателя, който би могъл да се възползва от облекчен ред за погасяване на
задълженията си по кредита, тъй като ползването на услугите е обусловено, освен от
заплащане на възнаграждение за това, а и от сбъдване на предвидените в договора условия.
Установяване на такова задължение за заплащане на възнаграждение на допълнителни
услуги, е установено и в противоречие с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Последицата от това
противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК - клаузи в договор, надвишаващи
определените по, ал. 4, се считат за нищожни. В случая максималният размер на годишния
процент на разходите, който е предвиден с императивна разпоредба на закона, би бил
превишен, ако в договора има уговорена освен възнаградителна лихва и други разходи,
каквито са тези за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги, в който смисъл е и
заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза. В случая при
установен размер на отпусната главница от 600 лв., е предвидено задължение за заплащане
на възнаграждение за допълнителни услуги от 570,90 лв. - в размер, почти равен на размера
на сумата, предоставена за временно и възмездно ползване от кредитополучателя. По този
начин са установени допълнителни разходи по кредита в размер, надвишаващ размера на
уговорената възнаградителна лихва. Постигнато е съгласие, че посочените разходи подлежат
на разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод, че
по този начин е установено скрито - допълнително възнаграждение на кредитодателя, което
не е посочено при определяне на годишния процент на разходите.
По така изложените съображения клаузата на чл. 22, Раздел VI от Договора,
установяваща задължение за заплащане на възнаграждение по пакет "Д", с което задължение
разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне на допълнително възнаграждение за
8
кредитора, е нищожна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави.
Предвид така установеното, съдът намира, че предявеният иск за установяване
недействителността на клаузите от Раздел VI, установяващи посоченото задължение, а
именно разпоредбата на чл. 22, поради установяването й в противоречие с добрите нрави, е
основателен, поради което не следва да се пристъпва към разглеждане на останалите
посочени от ищеца основания за недействителност на тази клауза.
Следователно тази клауза не поражда права и задължения за страните, поради което
сумата, заплатена от кредитополучателя - ищец в изпълнение на задълженията, предвидени
в тази разпоредба, са били недължимо платени от страна на ищеца като престирани при
начална липса на основание. В производството е прието заключението на вещото лице по
допуснатата от съда съдебно-счетоводна експертиза, от която се установява, че ищцата е
заплатила сумата от 268, 03 лв. за погасяване на задължението за заплащане на
възнаграждение за допълнителни услуги. Ето защо и предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД следва да бъде уважен за сумата от 268, 03 лв., ведно със законната лихва от
представляваща недължимо заплатено възнаграждение по пакет "Д" по чл. 22, Раздел VI от
Договора, като за разликата до пълния предявен размер от 310,10 лв. следва да бъде
отхвърлен, доколкото се установи, че клаузата за възнаградителна лихва е валидно
уговорена между страните.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. Ищецът претендира
такива в размер на 500 лв. за държавна такса и депозит за вещо лице, като представя и
доказателства за извършването им, поради което на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 432.17 лв. съобразно
уважената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответника сумата в размер на 13.57 лв., представляваща разноски по делото за
юрисконсулстко възнаграждение, съобразно отхвърлената част от исковете.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Л. И. А., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.В, ул.“Т
У“ № 3 и съдебен адрес гр.С, ул.“Н.Г“ № 61, ет.1, офис 1, иск за признаване за установено
по отношение на „Б Н ДЖ К" ООД, ЕИК ..., гр.С, ул. „Н” 25, ет.5, представлявано от Б К Б и
С И Г, че сключеният между страните договор за кредит с № ... от 02.03.2018 г. е нищожен
като противоречащ на императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите,
Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ по предявения в условията на евентуалност от Л.
И. А., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.В, ул.“Т У“ № 3 и съдебен адрес гр.С, ул.“Н.Г“
№ 61, ет.1, офис 1 срещу „Б Н ДЖ К" ООД, ЕИК ..., гр.С, ул. „Н” 25, ет.5, представлявано от
Б К Б и С И Г, клаузите по чл.20, чл.21, чл.22 и чл.25 от сключеният между страните договор
за кредит с № ... от 02.03.2018 г.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД „Б Н ДЖ К" ООД, ЕИК ..., гр.С, ул. „Н”
25, ет.5, представлявано от Б К Б и С И Г, да заплати на Л. И. А., ЕГН **********, с
постоянен адрес гр.В, ул.“Т У“ № 3 и съдебен адрес гр.С, ул.“Н.Г“ № 61, ет.1, офис 1, сумата
от 268,03 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за кредит с № ... от
02.03.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 310.10 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Б Н ДЖ К" ООД, ЕИК ..., гр.С, ул. „Н” 25,
9
ет.5, представлявано от Б К Б и С И Г, да заплати на Л. И. А., ЕГН **********, с постоянен
адрес гр.В, ул.“Т У“ № 3 и съдебен адрес гр.С, ул.“Н.Г“ № 61, ет.1, офис 1, сумата от 432.17
лв., представляваща разноски по делото съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Л. И. А., ЕГН **********, с постоянен
адрес гр.В, ул.“Т У“ № 3 и съдебен адрес гр.С, ул.“Н.Г“ № 61, ет.1, офис 1 да заплати на „Б
Н ДЖ К" ООД, ЕИК ..., гр.С, ул. „Н” 25, ет.5, представлявано от Б К Б и С И Г, сумата в
размер на 13.57 лв., представляваща разноски по делото съобразно отхвърлената част от
исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10