О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр. Кюстендил, 12.03.2020 г.
Кюстендилският окръжен съд, в закрито
заседание на дванадесети март две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ:ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
КАЛИН ВАСИЛЕВ –
мл. съдия
Като разгледа докладваното от младши
съдия К. Василев в. ч. гр. д. №82 по описа за 2020г. на КнОС и, за да се
произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на
чл. 418, ал. 4 от ГПК.
Делото е образувано по въззивна частна жалба с
вх. №2619/03.02.2020г. от “БАНКА ДСК” ЕАД, гр.София
ул.“Московска“ №19, вписано в ТР към АВ - *********, представлявана от В.М. С.-
Главен изпълнителен директор и от Доротея Н. Николова - Изпълнителен директор,
чрез пълномощника си - главен юрисконсулт Галя А.Кирилова надлежно упълномощена
с пълномощно с рег. №4653, №4654 том 2 акт 24 от 20.05.2014г. по общия регистър
на нотариус М.Ш.с рег. №042 и район на действие PC-София, против
Разпореждане №277 от 20.01.2020г., постановено по гр. д. №82/2020г. по
описа на Районен съд – Кюстендил.
С атакувания
съдебен акт е оставено без уважение заявление за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК от “БАНКА
ДСК” ЕАД при условията на солидарност против С.М.П., ЕГН: **********, за парично вземане в общ размер на 1403, 38
лв., от които главница 1 284,61лв. по Договор за
потребителски кредит от 23.02.2013г., ведно със законна лихва от 17.01.2020г.
до окончателното изплащане на сумата, договорна лихва в размер на 103,94лв., за
периода от 20.11.2018г. до 14.01.2020г.; обезщетение за забава в размер на
14.11лв., за периода от 20.11.2018г. до 14.01.2020г.; обезщетение за забава в
размер на 0,72лв., за периода от 15.01.2020г. до 16.01.2020г., както
и сторените по делото разноски в размер на 28,07 лв. платена държавна такса.
Жалбоподателят намира
атакуваното разпореждане за неправилно, неоснователно, необосновано и
незаконосъобразно и иска да бъде
отменено и заедно с това да бъде постановено издаването на заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист в полза на въззивника
против П.за претендираните суми. Счита, че за да
постанови издаването на заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист, съгласно чл. 418 ал. 1 и 2 от ГПК дейността на съда при
разглеждане на заявлението въз основа на документ по чл. 417 от ГПК се
ограничавал до проверка в две насоки: дали
документът е редовен от външна страна и дали същият удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника,
като за издаването на изпълнителен лист е необходимо кумулативното наличие на
тези две предпоставки. Намира, че
прилагайки към заявлението извлечение от счетоводните книги за сметка №11/20139241
от 17.01.2020г. придружено от пълномощно на упълномощения от изпълнителните
директори представител на банката изготвил и подписал извлечението, Договор за
целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на
Закона за кредитиране на студенти и докторанти, Общи условия на Банка ДСК ЕАД
за представяне на целеви потребителски кредити за финансиране на студенти и
докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти; Тарифа за
таксите; Уверение с рег.индекс №2751 от 09.02.2012г. издадено от Нов български
университет, банката била изпълнила
формалните изисквания на закона. Изтъква се, че съдът, позовавайки се на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК бил отказал издаването на
заповед за изпълнение, поради противоречие със закона или с добрите нрави.
Същевременно в мотивната си част, съдът бил обосновал
становището си с наличие на вероятни неравноправни клаузи в договора за кредит,
а не противоречие с
добрите нрави. Липсвали правни изводи,
обосноваващи наличие на неравноправни клаузи. Отхвърляйки
заявлението, първоинстанционният съд бил
възпрепятствал осъществяването целите в заповедното производството:
опростеност, ускореност и ефективност, като ограничавал възможността на
кредитора да претендира ликвидното и изискуемо вземане в цялост чрез издаване
на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и вследствие на това не давал възможност
да се реши дали процесното вземане е спорно или не.
Добавя се, че съдът, констатирайки вероятна
неравноправност на договора за потребителски кредит, пропускал да съобрази и нарушавал
основни начала на ГПК -
за диспозитивно и служебно начало. Съдът
излизал от ролята си на безпристрастен арбитър и бил формирал извод, основан
единствено на вътрешното си убеждение. Излагайки съждения за неравноправност в
условията на това едностранно производство, без да била дадена възможност на заявителя, съгласно
нормата на чл. 7 ал. 3 от ГПК, да обоснове и
докаже индивидуално договаряне, което от своя страна водело до предрешаване на спор, който според въззивника
било възможно и да не съществува между страните. На следващо място, по
твърдения на въззивника, заповедният съд не
бил изследвал въпроса относно характера и същността на договора за кредит.
Между банката и кредитополучателя бил сключен Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и
докторанти по реда на
Закона за кредитиране на студенти и докторанти. Процесният договор бил сключен с
оглед целевото финансиране на физическо лице, имащо особено качество-студент. Акцентира се, че съгласно чл. 20 ал. 1 от
Закона за кредитиране на студенти и докторанти дължимата лихва не можела да
надхвърля 7 процентни пункта. Съгласно чл. 3 от договора гратисният
период обхващал времето от датата на първото усвояване до изтичане на 1 година
от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на
дипломна работа, съгласно учебния план за съответната специалност и
образователно-квалификационна степен, съответно от датата, на която изтичал
срокът на докторантурата. Усвояването на кредитът ставал на части въз основа на
документ, издаден от съответното учебно заведение удостоверяващ качеството на
кредитополучателят на студент или докторант с право да се запише за следващ
семестър. На основание чл. 7 от договора страните се били уговорили, че за
предоставения кредит кредитополучателят щял заплаща фиксирана лихва,
която не може да надхвърля 7% на
годишна база. Изтъква се, че уговорената в договора лихва можело да бъде само
намалявана, и евентуалната промяна в този смисъл щяла да бъде
само в полза на кредитополучателя. Поради което жалбоподателят не счита, че са
налице неравноправни клаузи по смисъла на закона. На следващо място въззивникът смята, че съдът неправилно бил квалифицирал приложения като доказателство договор,
като общ банков потребителски кредит, а оттам и приложимият закон за уреждане
на отношенията между страните. Касаело се за договор, сключен по реда и при
условията на специалния Закон за кредитиране на студенти и докторанти, твърдейки
за преференциални условия с държавна финансова
подкрепа въз основа на типов договор, уреждащ правата и задълженията на
държавата и на банките във връзка с участието в системата за кредитиране на
студентите и докторантите с държавна финансова подкрепа. Договорът не
противоречал на разпоредбата на чл. 17, ал. 6 от ЗКСД, тъй като последният
съдържал всички реквизити, установени в разпоредбата на чл. 7 от същия закон.
Следвало съдът да анализира предмета на договор, същността на правата и
задълженията, договорени и поети от страните. Разпоредбата на чл. 24, ал. 1 от Закона за
кредитиране на студенти и докторанти, определяла, че общият размер на
задължението на кредитополучателя се формирал след изтичане на гратисния период и включвала главницата, чийто размер се
определял от сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка и лихвата,
дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит. От приложеното
Удостоверение рег.№2851 от 09.02.2012г. изд. от Нов български университет било
видно, че годишната такса за I-вата учебна година била в размер на 2400лв или за семестър по 1200лв., със
срок на плащане 24.02.2012г. Съгласно нормата на чл. 21 ал. 4 от закона,
пренесена в договора за кредит, то средствата за такса, дължима за първия
семестър от първата година на обучението се заплащала от кредитополучателя, а
банката превеждала заплатената сума по разплащателната сметка на клиента. „Банка
ДСК“ ЕАД била изпълнила задължението си по поетия с договора за целеви
потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти ангажимент, като е
предоставила на кредитополучателя С.М.П.сумата от 1200лв.
Съгласно чл. 10 от
Общите условия за предоставяне на целеви кредити за финансиране на студенти и
докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, страните
се били уговорили заплащане на фиксирана лихва, ненадхвърляща 7%, като лихвата
се начислява върху усвоената част от кредита, вкл. по време на гратисния период, като в последният случай се
капитализирал годишно. Уговорката за начисляване на лихва по време на гратисния период, която се капитализирала годишно не противоречала на чл. 24 ал. 1 от ЗКСД, тъй като
не предвиждала задължение за кредитополучателя да се формира по различен от законоустановения начин. В чл. 10 ал. 3 от ЗЗД било
предвидено, че олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на БНБ.
Ето защо анатоцизмът е допустим само съобразно
наредбите на БНБ. Бил създаден специален режим за капитализиране на лихви за
банките. Съгласно правната теория капитализацията на лихвите било явление,
което се различавало от анатоцизма. При капитализацията
към неизискуема главница се прибавят неизискуеми лихви. В настоящия
случай било налице именно такава уговорка - по време на гратисния
период, върху кредита се начислявали лихви, но не се дължало плащането им, т.
е. не настъпва техният падеж, а същите впоследствие се прибавят към главницата. В действащата към момента
на сключване на договора Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация
на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфичните провизии
за кредитен риск (обн., ДВ, бр. 38 от 11.04.2008 г.,
отм., бр. 40 от 13.05.2014 г.) липсвала забрана между страните по договор за
банков кредит да бъде уговорена възможност за капитализиране на лихви.
|
> |
Според жалбоподателя клаузата, с която се
договарял лихвеният процент по кредита била разбираема и в нея липсвала
неяснота относно действителния размер на задължението. Клаузата не била неравноправна
по смисъла на ЗЗП, тъй като не водела до значително неравновесие между правата
и задълженията на страните, а и преди подписването на
договора кредитополучателят имал възможност да се запознае със съдържанието й. Жалбопоподателят
иска и присъждане на разноски, сторени във въззивното
производство, включително и юрисконсултско
възнаграждение.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите
по делото, намира следното:
Частната жалба е допустима, като подадена в срок, от
страна, която има право на жалба, срещу подлежащ на атакуване съдебен акт и
след заплащане на дължимата държавна такса, в хипотезата на чл. 418, ал. 4 от ГПК.
На 23.02.2012г. бил сключен договор за целеви
потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона
за кредитиране на студенти и докторанти между „БАНКА ДСК“ ЕАД, като кредитор, и С.М.П.,
ЕГН:**********, като кредитополучател. По силата на този договор на П.бил
отпуснат кредит за заплащане на такси за
обучение в размер на 8400 лв. със срок за издължаване 84 месеца. Определени
били параметрите на гратисния период, а заемът се
усвоявал на части въз основа на представени документи, съгласно общите условия.
Към договора за кредит има общи условия, като всяка страница от същия е
подписана от страните по него. Приложено по ч. гр. д. №82/2020 г. по описа на
КРС е копие на уверение от Нов български
университет, че П.е студентка в същия университет, специалност „психология“,
със срок за обучение 4 години и годишна такса в размер на 2400 лв. общо за
двата семестъра в рамките на годината. Бил фиксиран и срокът за полагане на последния
държавен изпит/защита на дипломна работа – 20.02.2016г. Чрез ЧСИ В.
Александрова била изпратена покана от „БАНКА ДСК“ ЕАД до П., затова че поради
забава за погасяване на задълженията по договора за кредит от 23.02.2012г., то
същият е обявен за предсрочно изискуем. Уведомлението, видно от приложената
разписка е получена на 15.02.2019г. от майката на П.. С разпореждане №277 от
20.01.2020г., постановено по ч. гр. д. № 82/2020г. по описа на КРС било
оставено без уважение заявлението за издаване на заповед за изпълнение и
изпълнителен лист, тъй като първостепенният съд констатирал вероятна
неравноправност на клаузите в договора за кредит от 23.02.2012г., изразяващи се
в неспазване на императивни изисквания, установени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 от Закона за потребителския кредит, тъй като кредиторът е посочил
абсолютните стойности на лихвения процент по заема, но не посочил методиката по
която е формирано годишното оскъпяване.
Настоящият съдебен състав намира, че разгледана по същество въззивната
частна жалба е частично основателна – що се касае за главницата по договор за
целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на
закона за кредитиране на студенти и докторанти от 23.02.2012г. в размер на
1284, 61 лв., ведно със законната лихва от 17.01.2020г. /датата на депозиране
на заявление с вх. №1295 в Районен съд – Кюстендил/ до окончателното изплащане
на тази сума и неоснователна по отношение на договорната лихва в размер на
103,94 лв., обезщетението за забава в
общ размер на 14, 83 лв. при следните съображения:
Между молителя и длъжника са възникнали
облигационни отношения по силата на валидно сключен между тях договор,
индивидуализиран по-горе. Доколкото кредиторът е констатирал предпоставките за
възникване на предсрочна изискуемост на вземането си по отношение на П.е
изпратил до същата покана-уведомление за това, получено на 15.12.2019г. от
майката на П.– Мария Атанасова, живуща на същия адрес, какъвто има и длъжникът.
В поканата се сочи, че предсрочно изискуема става главницата по договора и
върху нея се начислява законна лихва.
Предсрочна изискуемост на договорната лихва не е обявена на длъжницата П.,
а от друга страна доколкото вноските по главницата, които не са падежирали, то би било неоснователна претенцията за
договорната лихва върху тях - ТР №3/2017г. по ТД №3/2017г. на ОСГТК на ВКС. Действително
с измененията в ГПК – чл. 411, ал. 2, т. 3 за съда съществува задължение служебно да следи за неравноправни
клаузи в договора, за неизпълнение на който се иска издаване на заповед за
изпълнение. Неравноправните клаузи в потребителските договори са дефинирани в
чл. 143 от Закона за защита на потребителите. Същевременно в чл. 23 от Закона
за потребителския кредит е посочено, че когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този смисъл не би следвало да
бъде отказано издаване на заповед за изпълнение в заповедното производството за
частите от искането по заявлението, което не се обхваща от вероятно
неравноправните клаузи на договора, т. е. най-малко за задълженията по
главницата следва да се издаде заповед за изпълнение, респективно и
изпълнителен лист. Разпоредбата на чл. 411, ал. 2 от ГПК не може да се тълкува
стеснително, т. е. при установена вероятно неравноправна клауза в договора
изобщо да не се издава заповед за изпълнение, а това се отнася само за тези части
от искането, за които съдът е констатирал за неравноправност. Следва да се има
предвид, че съгласно член 6,
параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО предвижда, че неравноправните клаузи не
са обвързващи за потребителя. Поради това, всяка клауза извън тях поражда
действие и следва да бъде изпълнена при настъпване на условията за това. В
случая предсрочната изискуемост е редовно съобщена на длъжника и не следва неравнопраните клаузи да пренасят действието си и върху гланицата, за която е трудно мислима хипотезата да не
подлежи на връщане на база неравноправна клауза по договор, пряко касаеща гланицата.
Относно оплакването на въззивника,
че съдът нарушил правилото за диспозитивно начало и
заповедният съд не бил дал възможност на заявителя да обоснове индивидуално
уговорени клаузи, то настоящата инстанция не може да се съгласи, тъй като съдът
е ангажиран да се произнесе в рамките на заявлението по чл. 417 от ГПК и в това
/заповедно/ производство няма етап по устни състезания и възможност за
представяне на допълнителни доказателства и изслушване на страните, както е в
същинското исково производство, така че не съществува нарушение в тази насока. Макар
договорът между страните да представлява Договор за целеви
потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за
кредитиране на студенти и докторанти то това не може да означава, че изначално
такъв договор в никакъв случай не би могъл да съдържа неравноправни клаузи,
въпреки че не преставлява типичен потребителски
кредит, а е негов подвид. Очевидно
има в едни свои части договорът съдържа преферециални
условия – размерът на лихвата, обезпечаване връщането му от държавата при
определени условия, описани в договора и общите условия, но тези условия
следват пряко от Закона за кредитиране на студенти и докторанти, а не от
политиката на банката или в следствие на индивидуални договорености между
страните. Още повече, че изгодните условия в едни части на договора, не водят
до невъзможност да бъдат вписани и други клаузи с характер на неравноправност.
Т.е. всяка клауза се анализира по отделно, а не целият договор в неговата
съвкупност и при превес на преференциални условия. Ето защо и това оплакване на
въззивника е неоснователно. Аргументът, че лихвата
евентуално може само да бъде намалявана, тъй като е фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7% на годишна база отново не
може да обоснове извод, че начинът й на определяне не може да остане неясно
формулиран и съответно може да бъде в
противоречие с нормите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от Закона за потребителския
кредит. В случая настоящата съдебна инстанция се солидаризира с първостепенния
съд, че кредиторът се е задоволил да посочи крайните стойности по лихвения
процент по заема, но без да дефинира начина, по който става оскъпяването и дори
не е посочил каква е сумата с която се оскъпява годишно заема и каква е
глобалната сума, подлежаща за връщане от длъжника /главница и лихви сумарно/. Действително
в мотивите на акта на КРС на места се посочва, че неравноправността следва от
нарушаване на закона или добрите нрави – чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, а на
други за неравноправни клаузи – т. 3 от същата норма от ГПК, но в случая е
безсъмнено, че съдът е проверил и двете основания за отказ за издаване на
заповед за изпълнение и изпълнителен лист и водещото в случая е констатацията
за установена вероятна неравноправност на клаузите по цитирания по-горе
договор. Именно заради е отказано издаването им. В обобщение – не се констатира
незаконосъобразност на атакувания акт на база коментирането на две основания по
чл.411, ал. 2 - т. 2 и т. 3 от ГПК и
оставянето без уважение на заявлението на база установено вероятното наличие на
едно от основанията. Несъстоятелно е твърдението, че отсъства неравноправност
на клаузите, тъй като кредитополучателят имал възможност да се запознае
предварително със съдържанието на договора за кредит. Това не обуславя извод,
че кредитът е уговорен при вписване на индивидуални условия, а напротив –
длъжникът е получил типизиран образец на тоя договор, в който не е променено
нищо, оставен е във вида, съставен от икономически по-силната страна по спора,
така както е бил предаден за запознава и преди това. Правилен е изводът на районният съд, че е
налице вероятна неравноправност на
клаузите по договора, тъй като в това производство не е възможно в пълнота да
се обследва характера на всяка клауза, тъй като освен, че в заповедното
производство не се събират в пълнота всички доказателства, не могат да се
вземат предвид становищата на страните, така както е в същинското исково
производство, а на следващо място и законодателят в чл. 411, ал.2, т.3 от ГПК е
фомулирал условието като обоснована вероятност за неравноправна клауза по договор, сключен с
потребител. В случая е несъмнен изводът, че П.е потребител, тъй като същата
не действа като търговец, т.е. кредитополучател, който целево взема кредит,
който да послужи в търговската му дейност, а изводимо от текста на Директива
93/13, то често предметът на договора и характера на страните по него могат да
се дефинират с оглед предметът им на дейност, а в случая- кредиторът е търговец
и обратно физическото лице П.е потребител, тъй като освен че не влага в
търговска дейност финансите, които получава по договора, то те са отпуснати
целево, чрез държавна регламентация – нарочния Закон за кредитиране на студенти
и докторанти. Това налага и безспорния
извод, че конкретния кредит е подвид на
потребителския кредит и следва да не противоречи и на Закона за потребителския
кредит и да съдържа необходимите реквизити. Несъстоятелно е и доводът за
отсъствие на неравноправни клаузи, с мотив, че по време на гратисния
период, върху кредита се начислявали лихви, но не се дължало плащането им, т.
е. не настъпва техният падеж, а същите впоследствие се прибавят към главницата,
тъй като порокът на вероятно неравноправните клаузи е лаконичният стил на
определяне на лихвения процент в и
глобално дължимата сума за връщане в абсолютен размер, както и отсъствието на
методика за формиране на лихвата, при все че същата на годишна база няма да
надхвърли 7%, както беше коментирано по-горе. Настоящата съдебна инстанция се
съгласява с изводите на КРС за наличие на обоснована вероятна неравноправност
на клаузите по отношение на лихвите по договора, с изключение на законната
лихва върху главницата, считано от 17.01.2020г. – датата на предявяване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК в КРС.
С
оглед изложеното съставът на КОС ще отмени атакуваното определение в частта, с която се оставя без уважение
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК в частта, с която е отхвърлено
искането съгласно Договор за целеви потребителски кредити за финансиране на
студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти
от 23.02.2012г., сключен между „БАНКА ДСК“ ЕАД и С.М.П.с ЕГН:**********, по
отношение на главницата в размер на 1 284, 61 лв., ведно със законната
лихва, считано от 17.01.2020г. до окончателното изплащане на това задължение.
Затова и ще бъде върнато делото на първоинстанционния
съд за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист
за цитираната сума. В останалата част – разпореждането се потвърждава.
По
разноските:
С оглед изхода на спора и на основание
чл.78, ал.8 от ГПК, във вр. с чл.37 от Закона за
правната помощ, вр. с чл.25 от Наредбата за правната
помощ, то дължимите разноски в случай на пълно уважаване на въззивната
частна жалба бил 115 лв., от които 100 лв. за юрисконсултско
възнаграждение и 15 лв. – платена държавна такса за обжалване на първоинстанционното разпореждане. В случая следва да се
присъдят разноски пропорционално на уважената част от цялата претенцията. Резултатът е 105, 27 лв.,
дължими от П.на въззивника.
По обжалваемостта:
Настоящият
съдебен акт, на основание чл. 274, ал. 4 от ГПК не подлежи на обжалване.
Водим от изложеното, съставът на
Кюстендилския окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ разпореждане №
277 от 20.01.2020г., постановено по ч. гр. д. №82/2020г., по описа на Районен
съд – Кюстендил, с което се
оставя без уважение заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК в частта, с която е отхвърлено искането, съгласно Договор за целеви
потребителски кредити за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона
за кредитиране на студенти и докторанти от 23.02.2012г., сключен между „БАНКА
ДСК“ ЕАД и С.М.П.с ЕГН:**********, по
отношение на главницата в размер на 1 284, 61 лв., ведно със законната
лихва, считано от 17.01.2020г. до окончателното изплащане на това задължение.
ВРЪЩА
делото на Районен съд – Кюстендил за издаване на заповед за изпълнение по
чл.417 от ГПК и изпълнителен лист за главницата
в размер на 1 284, 61 лв., ведно със законната лихва, считано от
17.01.2020г. до окончателното изплащане на това задължение по Договор за
целеви потребителски кредити за финансиране на студенти и докторанти по реда на
Закона за кредитиране на студенти и докторанти от 23.02.2012г., сключен между
„БАНКА ДСК“ ЕАД и С.М.П.с ЕГН:**********.
ОСЪЖДА
С.М.П.с ЕГН:**********, адрес: ***, да плати на „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК:*********
разноски в общ размер на 105, 27 лв.
В
останалата част – разпореждането се потвърждава.
Определението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.