№ 2269
гр. София, 21.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ТД
при участието на секретаря СР
като разгледа докладваното от ТД Гражданско дело № 20211110167457 по
описа за 2021 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД,
вр. чл. 99 ЗЗД.
Ищецът – „Ю“ ЕООД, твърди, че между ответника и „Б“ ЕАД е бил налице
договор за мобилни услуги с кл. № 14771606001 от 19.11.2016 г. Твърди, че ответникът
не е изпълнил задълженията си по договора, поради което същият е прекратен
едностранно от „Б“ ЕАД. Твърди, че „Б“ ЕАД има право на вземане спрямо ответника
за сумата в размер на 96,96 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване
на посочения договор, което вземане е придобито от ищеца по силата на договор за
цесия. Ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу ответника за процесната сума, като в производството по ч.гр.д. № 51223/2021 г.
по описа на Софийски районен съд, III ГО, 140 състав, в полза на ищеца срещу
ответника е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.09.2021 г. В срока по
чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е възразил срещу дължимостта на сумата, предмет на
заповедта за изпълнение, поради което и с оглед указанията на съда ищецът е предявил
установителен иск. Претендира разноските по производството.
Ответникът – К. П. Т., оспорва иска с твърдението, че вземането за неустойка е
погасено по давност.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и въз основа на
закона, достигна до следните фактически и правни изводи:
1
От приложеното ч.гр.д. № 51223 по описа на Софийски районен съд за 2021 г. се
установява, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, вх. № 48810 от 01.09.2021 г., за вземанията, предмет на настоящото
производство, като съдът е издал заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.09.2021
г. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е подал възражение срещу заповедта за
изпълнение, поради което и с оглед указанията на съда ищецът е предявил
установителен иск за сумата, предмет на издадената заповед за изпълнение.
Във връзка с изложеното съдът намира, че предявеният иск е допустим.
С доклада на делото, неоспорен от страните, като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са отделени следните обстоятелства, а именно - че между ответника и „Б“
ЕАД е бил налице договор за мобилни услуги с посоченото в исковата молба
съдържание, прекратен едностранно от „Б“ ЕАД.
Видно от представения по делото договор за предоставяне на
далекосъобщителни услуги от 19.11.2016 г., „Б“ ЕАД се е задължило да предоставя на
ответника за срок от 24 месеца интернет услуга и телевизионна услуга срещу цена,
която ответникът се е задължил да заплаща за предоставената услуга, а именно -
месечна абонаментна такса в размер на 20,80 лв. за интернет услугата и 17,99 лв. за
телевизионната услуга. Съгласно договора, ако същият бъде прекратен преди изтичане
на уговорения срок по искане или по вина на абоната, включително при неплащане на
дължимите суми, абонатът дължи на „Б“ ЕАД неустойка, равна на оставащите до края
на срока, но не повече от трикратния размер, месечни абонаменти за услугите на
срочен абонамент, за които договорът се прекратява. Ищецът твърди, че ответникът не
е изпълнил задължението си да заплаща месечните абонаментни такси, поради което
договорът е прекратен едностранно от „Б“ ЕАД и посоченото дружество има право на
неустойка, съгласно договора, в трикратния размер на месечните абонаментни такси,
дължими от датата на прекратяване до изтичане на определения срок на договора.
Ответникът не е представил доказателства за заплащане в полза на „Б“ ЕАД на
дължимите месечни абонаментни такси, съгласно договора, от което следва, че за „Б“
ЕАД е възникнало правото да прекрати едностранно облигационната връзка между
страните, поради неизпълнение на задълженията от страна на ответника.
Следва да се установи, дали уговорената в договора клауза за неустойка е
валидна, поради което въз основа на нея е възникнало вземане на „Б“ ЕАД за
обезщетение за вредите, вследствие на прекратяване на договора по вина на ответника.
Като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят
предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в
случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размерът
2
на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги форма на договорна
отговорност. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието
на договора, в частност да уговарят неустойка, е ограничена от разпоредбата на чл. 9
ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване
е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск
за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е
принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. С оглед посочените
критерии съдът счита, че процесната договорна клауза, предвиждаща заплащане на
неустойка, равняваща се на дължимите до края на договора за предоставяне на
процесния вид услуга абонаментни такси, независимо от момента на разваляне на
същия, се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Същата излиза извън
допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече развален договор получава
имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил ако договорът
не беше развален, но без да се престира от негова страна, което води до неоснователно
обогатяване и нарушава принципа на справедливост. В този смисъл – решение №
219/09.05.2016 г. по т.д. № 203/2015г. на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл. 290
ГПК. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречи на
добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна. В този смисъл са и
задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. №
1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. Както беше посочено, за съответствието на тази уговорка
със закона съдът следи служебно, като валидността се преценява към момента на
сключване на съответния договор, а не с оглед конкретно неизпълнение.
Във връзка с изложеното съдът счита, че клаузата за неустойка, обективирана в
договора, е нищожна, тъй като същата противоречи на добрите нрави.
Освен това, за пълнота следва да се посочи, че възражението на ответника за
давност се явява основателно. На основание чл. 111, б. „б“ ЗЗД, вземането за неустойка
се погасява с изтичане на тригодишен давностен срок. Ищецът твърди, че неплащането
на фактурата за м.07.2018 г. е бил повод за прекратяване на договора и начисляване на
претендираната неустойка. Крайният срок за плащане на посочената фактура е
08.08.2018 г., видно от същата, поради което следва да се приеме, че договорът е
прекратен, считано от 09.08.2018 г., от която дата се явява изискуемо и вземането за
неустойка. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 01.09.2021
г., от който момент се счита предявен и искът по чл. 422 ГПК, т.е. след изтичане на
3
давностния срок, поради което вземането за неустойка се явява погасено по давност.
Следователно, искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД е
неоснователен и следва да се отхвърли.
По разноските:
При този изход на спора само ответникът има право на разноски. Ответникът не
претендира разноски и не е представил доказателства за извършването на такива,
поради което не следва да се ангажира отговорността на ищеца по чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от посоченото, Софийски районен съд, III ГО, 140 състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД,
предявен от „Ю“ ЕООД, ЕИК ХХХ срещу К. П. Т., ЕГН ********** за признаване за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата в
размер на 96,96 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор
от 19.11.2016 г., сключен между ответника и „Б“ ЕАД, което вземане е придобито от
ищеца по силата на договор за цесия и за което в производството по ч.гр.д. №
51223/2021 г. по описа на СРС, III ГО, 140 състав, е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК от 14.09.2021 г.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4