Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 10.02.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
девети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА Й.
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №4879 по описа на СГС
за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника М.Й.Д. срещу решение от 23.01.2018 г. по гр.д. №79202/2015 г. на
Софийския районен съд, 47 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да
заплати на И.С.С. на основание чл.74 ал.1 ЗЗД сумата от 15 478,00 лв. -
главница, представляваща платено от ищеца задължение на М.Й.Д. по договор за
кредит под формата на овърдрафт от 10.06.2009 г., сключен с „О.б.б.“ АД, ведно
със законната лихва от датата на исковата молба – 17.12.2015 г. до
окончателното изплащане, като ответникът е осъден да заплати и разноски за
уважената част от исковете.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения
на процесуалните правила. Сочи, че не е
призована и представлявана надлежно в първоинстанционното производство.
Поддържа, че задълженията по процесния договор за овърдрафт са солидарни за
двамата съпрузи. Оспорва да е канена от ищеца да заплати процесните вземания.
Твърди също, че ищецът е страна по процесния договор за овърдрафт, поради което
не е налице изпълнение на чуждо задължение, респ. СРС е дал грешна правна
квалификация на предявения иск. Релевира и възражение за изтекла погасителна
давност. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна И.С.С. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото
лице-помагач „О.б.б.“ АД /„ОББ“ АД/ в срока
за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. -
оспорва същата.
Първоинстанционното
решение не е обжалвано от ищеца в частта, в която е отхвърлен предявеният срещу
ответника М.Й.Д. иск с правно основание чл.86 ЗЗД и в частта, в която са отхвърлени предявените срещу ответника Д.С.Д.кумулативно
съединени искове с правно основание чл.74 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, поради което решението
е влязло в сила в тези части.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Твърденията на въззивника, че не е призована и представлявана надлежно в първоинстанционното
производство са частично основателни. На същата е връчен препис от исковата
молба и приложенията към нея за отговор в срока по чл.131 ГПК чрез пълномощника
и адв. Д.С.след залепено уведомление по чл.47 ал.1 ГПК на постоянния и настоящ
адрес на ответника. Адв. Д.С.е била надлежно упълномощена от ответника в
първоинстанционното производство /пълномощни на л.44 и 45 от
първоинстанционното дело/, с оглед разпоредбите на чл.32 т.1 и 2 и чл.33 ГПК. Налице е обаче допуснато при първоинстанционното
разглеждане на делото нарушение на чл.56 ал.3 ГПК- даден ход на проведените
о.с.з., за които ответникът е била нередовно призована. Погрешно СРС е приел,
че ответникът е представлявана от адв. С., за който по делото не се съдържат
данни въобще да е упълномощаван от въззивника, поради което за въззивника не е
настъпила преклузията по отношение на доказателствата, настъпваща в първото по
делото заседание.
В едномесечения срок по чл.131 ГПК
въззивникът не е депозирала отговор на исковата молба. Преклудирани са всички възражения, които не са
свързани със служебно приложения на материалния и процесуалния закон от съда,
т.е. при които е нужно заинтересуваното лице да направи съответно
волеизявление, вкл. възражението за погасителна давност, наведеното едва във
въззивната жалба, което не следва да бъде разглеждано. В същия срок ответникът
трябва да направи и фактическите си възражения срещу иска, т.е. да се позове на
произключващи и правопогасяващи спорното право факти, т.е. и по отношение на
фактите срокът за отговор е фатален. Съдът има задължение да дава на страните
указания в първото по делото заседание, но само във връзка с необходимостта да
се ангажират доказателства за фактите, на които страните вече са се позовали –
ищецът в исковата молба, ответникът - в отговора.
Доколкото възраженията срещу основателността на
иска, свързани с приложимия императивен материален закон, не може да се
преклудират с отговора, ответникът може да си служи за първи път с тях и
по-късно, вкл. пред въззивната и касационната инстанция. Такива възражения
обаче от негова страна не са наведени във въззивната жалба. На следващо място,
не се преклудира по принцип и възможността да се противопоставят правни доводи
срещу основателността на иска, тъй като това е свързано с приложимия материален
закон. Във въззивната жалба ответникът е оспорил иска с твърдения, че ищецът е
страна по процесния договор за кредит-овърдрафт, поради което не е налице изпълнение на
чуждо задължение, респ. СРС е дал грешна правна квалификация на предявения иск,
както и че задълженията по процесния договор за овърдрафт са солидарни за
двамата съпрузи, и въззивният съд счита, че следва да
отговори на тези доводи, насочени срещу основателността на иска.
С оглед оплакванията, касаещи правната
квалификация на иска следва да се отбележи, че съгласно задължителните за
органите на съдебната власт указания дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, въззивният съд извършва самостоятелна проверка относно правната квалификация
и сам определя основанието на иска, доколкото тази дейност на съда касае
правилно прилагане на закона, вменено като задължение от императивното правило
на чл.5 ГПК.
За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът
следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба
фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от
заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор
съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като
обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на
страните следва да приложи съответния материален закон.
В конкретния случай в исковата молба ищецът е
поддържал, че е заплатил чуждо задължение, тъй като е
имал правен интерес да извърши плащането, и се е суброгирал в правата на
кредитора. С оглед на тези
твърдения, дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на ищцовата
претенция по чл.74 ал.1 ЗЗД,
е правилна.
Предявеният
иск е с правно основание чл.74 ал.1 ЗЗД - този, който е изпълнил едно чуждо
задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на
кредитора. От правото да се встъпи в правата на удовлетворения кредитор, т.е.
от суброгационното право, се ползва не всяко трето лице, което е изпълнило чужд
дълг, а само това трето лице, което има правен интерес от изпълнението.
Наличието на правен интерес за третото лице от изпълнението според трайно
установената практика на ВКС означава, че облигационното отношение между
кредитора и длъжника засяга конкретни имуществени права на третото лице.
Третото
лице, което има правен интерес от изпълнение на чуждо задължение има и регресно
право срещу длъжника да иска да му възстанови това, което е изпълнило на
кредитора. Регресното право може да произтича от различни вътрешни
правоотношения между длъжника и третото лице. Във всички случаи третото лице
трябва да има правен интерес да изпълни чуждото задължение.
Предпоставките
за уважаване на предявения иск в настоящето производство иск са: наличие на
договорни отношения по сключен договор за кредит-овърдрафт между ответника и
третото лице-помагач, неизпълнено парично задължение по този договор от страна
на ответника, изпълнение на задължението от страна на ищеца – заплащане на
задълженията по договора за кредит и наличието на правен интерес у ищеца да
изпълни чуждото задължение.
В
тежест на ответника е да докаже положителния факт на плащането.
По делото е представен договор за встъпване в
дълг от 30.12.2010 г., от който се установява, че ищецът е встъпил като
съдлъжник /солидарен длъжник/ при условията на чл.101 ЗЗД за изпълнение на задълженията на
ответника М.Й.Д. към кредитора „ОББ“ АД
по договор за предоставяне на ипотечен кредит от 22.11.2007 г. в размер
на сумата от 150 000,00 лв. Договорната ипотека, обезпечаваща отпуснатия кредит,
е учредена с нот. акт за учредяване на договорна ипотека №56, т.ІV, н.д.
№610/2007 г. на нот. И.Р.върху следния недвижим имот, а именно: Ап. №8, находящ
се в гр. София, район „Триадица“, жилищна група „**********със ЗП от 82,90
кв.м., заедно с мазе №6 и паркомясто №**както и заедно с 1,824% ид.ч. от общите
части на сградата и от правото на строеж.
Представен е и договор за предоставяне на кредит
от 10.06.2009 г., от който се установява, че „ОББ“ АД е предоставила на
ответника М.Й.Д. кредит под формата на овърдрафт по разплащателна сметка с
кредитен лимит в размер до 14 625,00 лв., който кредит се отпуска за покриване
на текущи плащания /дължими анюитетни вноски/ по договор за предоставяне на
ипотечен кредит от 22.11.2007 г., като за обезпечаване на кредита се учредява
втора по ред договорна ипотека върху описания по-горе недвижим имот.
Видно от представения по делото нот. акт за
покупко-продажба на недвижим имот №113, т.V, н.д. №753/2010 г. на нот. М.И., Д.С.Д.и
М.Й.Д. са продали на ищеца следния недвижим имот, а именно: Ап. №В8, находящ се
в гр. София, район „Триадица“, жилищна група „**********със ЗП от 82,90 кв.м.,
заедно с мазе №6 и паркомясто №31, както и заедно с 1,824% ид.ч. от общите
части на сградата и от правото на строеж.
От представеното удостоверение, издадено от
„ОББ“ АД, изх. №22/01.02.2012 г., се установява, че към 01.02.2012 г. дългът на
ответника М.Й.Д. по описания по-горе
договор за кредит-овърдрафт е изцяло погасен, като част от задължението в размер на сумата от 15 478,00 лв. е
изплатено от ищеца с плащане, извършено на 30.12.2010 г., както и че е
подписана молба за заличаване на договорната ипотека, обезпечаваща кредита,
извършена с нот. акт №95, т.І, н.д. №86/2009 г. на нот. И.Р..
От приетото във въззивното производство на
основание чл.266 ал.3 ГПК удостоверение за сключен граждански брак №119014 се
установява, че въззивникът и Д.С.Д.са сключили граждански брак на 29.08.1998 г.
При тези данни, настоящият въззивен състав
споделя извода на първоинстанционния съд, че ищецът не е страна по описания
по-горе договор за кредит-овърдрафт. Това, че този договор е сключен с цел
покриване на текущи плащания на кредитополучателя по договора за предоставяне
на ипотечен кредит от 22.11.2007 г., по който съдлъжник е и ищецът, не води до
извод, че последният е съдлъжник и по договора за кредит-овърдрафт, доколкото
се касае са два отделни договора, по втория от които ищецът не е страна, респ.
не е встъпил по реда на чл.101 ЗЗД.
Поради
изложеното, настоящият съдебен състав намира, че е налице и правен интерес на
ищеца като трето лице да изпълни чуждото задължение. Този извод съдът извежда
като взема предвид установените факти по делото, а именно, че ищецът е
собственик на описания по-горе недвижим имот, върху който е била учредена
договорна ипотека в полза на банката-кредитор за обезпечаване на процесния
договор за кредит-овърдрафт. С оглед на тези факти, съдът преценява, че за
ищеца е имало опасност да настъпят неблагоприятни имуществени последици в
качеството му на ипотекарен длъжник.
Изложените съображения налагат извода, че в
настоящият случай са установени всички елементи от фактическия състав на чл.74
ал.1 ЗЗД.
Доводите на въззивника, че задълженията по процесния договор за
овърдрафт са солидарни за двамата съпрузи са ирелевантни за изхода от настоящия
спор. Съгласно разпоредбата на чл.32 СК, разходите за задоволяване на
нужди на семейството се поемат от двамата съпрузи, като съпрузите отговарят
солидарно за задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството. Дори и
да се приеме, че съпрузите отговарят солидарно за задълженията по процесния
договор за кредит-овърдрафт, то отговорността на въззивника остава, тъй като
кредиторът по вземания, насочени срещу солидарни длъжници, сам определя към
кого да насочи претенциите си, като всеки един от тези длъжници отговаря до
пълния размер на вземането, което е предмет на предявените искови претенции.
Поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода
не делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 1100,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното
от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е неоснователно. По делото е
представен договор за правна помощ, сключен между въззиваемия и адв. Х., според
който въззиваемият е заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в
размер на сумата от 1100,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК
на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение,
поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от
предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да
намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение надвишава
незначително този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.1 и ал.2 Наредба
№1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и с оглед
фактическата и правна сложност на делото, не следва да бъде намалявано до
минималния такъв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №325663/23.01.2018 г., постановено по гр.д. №79202/2015 г.
по описа на СРС, ГО, 47 състав, в обжалвана част.
ОСЪЖДА М.Й.Д.,
ЕГН **********, адрес: ***/4, да заплати на И.С.С., ЕГН **********,
адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 1100,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
Решението е
постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „О.б.б.”
АД.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.