РЕШЕНИЕ
гр. С., 14.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на петнадесети октомври две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 11305 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 252461 от
23.10.2019 г., постановено
по гр. дело № 17915/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 30-ти състав, частично са
уважени предявените от “Т.- С.” ЕАД срещу
Х.Г.Б. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, като е признато за установено, че ответникът
дължи на „Т.С.“ ЕАД, сума в общ размер на 1066,16 лв., представляваща стойност
на незаплатена топлинна енергия за период м.12.2013г. - м.04.2015г., като исковете
в останалата част до общия предявен размер от 2255, 78 лв. са отхвърлени като неоснователни.
Със същото решение
са отхвърлени предявените от Х.Г.Б., срещу „Т.С.“ ЕАД, насрещен отрицателен установителен иск за признаване на установено между
страните, че не дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1948,4 лв. - главница за
доставена топлинна енергия през периода м. декември 2012г. до м. април 2015г.,
заедно законната лихва считано от 06.10.2015г. до изплащане на вземането, лихва
в размер на 307, 38 лв. за периода от 31.01.2013г. до 25.09.2015г. и 354, 07
лв. разноски, обективирани в издадената по ч.гр.д. №
60039/2015г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
издадена в закрито съдебно заседание на 22.07.2016г., нито по заявената искова
претенция с цена на иска 2255, 78 лв., по която е образувано настоящото дело,
като погасена поради плащане.
Със същото решение
страните са осъдени да заплатят разноски, съобразно правилото на чл. 78, ал. 1
и ал. 3 ГПК съразмерно на уважената, респективно на отхвърлената част от
исковете.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която предявените искове са били частично отхвърлени е постъпила въвззивна жалба от ищеца с оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че СРС е
формирал неправилен извод, че вземането му от ответника следва да се определи
въз основа на допуснатата ССчЕ. Сочи още, че задължението
на заплащане на лихва произтича от разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ОУ от 2008 г., според която
задължението следва да се заплати от абоната в 30 дневен срок от изтичане на
периода, до който се отнасят, а според разпоредбата на чл. 33, ал. 2, вр. ал. 4 от ОУ от 2014 г. клиентите не заплащат
обезщетение за забава до момента на издаване на изравнителната сметка и същото
става изискуемо след издаване на общата фактура. Моли съда да отмени решението
в обжалваната част и уважи изцяло предявените искове.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която предявените искове са били частично уважени, както и в частта,
с която е отхвърлен предявения насрещен иск, е постъпила въвззивна
жалба от ответника Х.Г.Б., с оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, а
при условията на евентуалност на оплакванията и за неговата неправилност поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния
закон и необоснованост. Изтъква, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че между страните през процесния период
е съществувало облигационно правооотношение, поради
което счита, че не е пасивно материално легитимиран да отговаря по иска. Сочи
още, че от представените от трето лице документи и заключенито
на вещото лице по изслушаната СТЕ се установява, че през 2013 г. и 2014 г. три
от радиаторите са с нулево показание. Наред с това изтъква, че вземанията са
погасени и с изтичане на тригодишна давност, предвид приетото в ТР № 3/2011 г.
на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения моли съда да отмени решението в обжалваната
част и отхвърли изцяло предявените от ищеца искове, както и да уважи предявения
като насрещен отрицателен установителен иск.Претендира
и разноски.
Въззиваемият - „Т.с.“ ЕООД - третото лице помагач на ищеца – не е подал
отговор на въззивната жалба, и не изразява становище по релевираните доводи във
въззивната жалба.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани
лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което
са допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението по инициираното от ищеца по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК производство е валидно и допустимо, постановено в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Решението
по иницираното от ответника производство по насрещения отрицателен установителен
иск обаче е недопустимо и следва да се обезсили поради следните съображения:
За да запази правата си по вече
издадената заповед за изпълнение, кредиторът е задължен да предяви установителен иск като по силата на чл. 422, ал. 1 ГПК този
иск ще се счита предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение. Ето защо предявените от “Т.- С.” ЕАД срещу Х.Г.Б. по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове се счита предявен от 06.10.2015 г., а предявеният
на 19.03.2019 г. от Х.Г.Б. *** ЕАД като насрещен
отрицателен установителен
иск по чл. 124, ал. 1 ГПК се явява по-късно предявен, поради което и производството
по него подлежи на прекратяване по силата на чл. 126, ал. 1 ГПК.
Или отрицателният иск за установяване,
че едно парично вземане не съществува е допустим винаги, когато вземането е
предявено от кредитора по реда на заповедното производство, но до изтичане на
двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. До изтичане на срока по
чл. 414, ал. 2 ГПК, длъжникът разполага с възможност да подаде възражение срещу
издадената заповед или да предяви отрицателен установителен
иск по чл. 124, ал.1 ГПК, че вземането не съществува – всяко право, което може
да бъде заявено с възражение, още повече може да бъде предявено с иск. В този
случай предявеният иск има ролята на възражение по чл. 414, ал.1 ГПК – оспорва
се вземането по издадената заповед с възражения, че то не съществува и тези
възражения са направени пред съд. Отрицателен установителен
иск за несъществуване на вземането може да бъде предявен и преди връчване на заповедта
за изпълнение, съответно покана за доброволно изпълнение, тъй като длъжникът
винаги има интерес от иска, когато съществува спор за вземането. Такъв спор е
налице и когато кредиторът е поискал издаване на заповед за изпълнение или
когато в хода на производството по иска по чл. 124, ал.1 ГПК кредиторът оспори
вземането.
Когато в срока за възражение бъде
предявен иск по чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че вземането не съществува,
заповедта за изпълнение не влиза в сила. Целта на заповедното производство е по
надлежния ред да бъде установено спорно ли е вземането – законът презюмира, че вземането е безспорно, когато в срока не е
подадено възражение. Когато е започнат исков процес, целта на който е съдът да
се произнесе със сила на пресъдено нещо съществува ли
вземането, то несъмнено вземането е спорно, поради което заповедта за изпълнение
не може да влезе в сила. След изтичане на срока по чл. 414, ал.2 ГПК възможността
за възражение на длъжника се преклудира, поради което
предявеният след този срок установителен иск, че
вземането не съществува е недопустим, а постановеното по такъв иск решение
следва да се обезсили по реда на чл. 270, ал. 3 ГПК. /В този смисъл ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 318 от 09.07.2019 г., постановено по ч.гр.д.№ 2108/2019 г. по описа на ВКС/.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на ищеца за
неоснователна, а тази на ответника за частично основателна по следните
съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. По оплакванията във въззивните жалби,
които очертават и предметния обхват на въззивната
проверка, намира следното:
Процесният договор за търговска продажба на топлоенергия се счита
за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопренос-ното предприятие задължително публикува
одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдя-ване,
като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е не-обходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната
правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ „потребител на енергия или
природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на
имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ
за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за
доставка на топлинна енергия до процесния имот е
неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество.
Ето защо, противно
на поддържаното в жалбата, съобразно цитираната нормативна уредба, възникването
на облигационно правоотношение за битови нужди, не е въз основа на индивидуално
сключен договор, а възниква по силата на закона със собственика или вещния
ползвател на топлоснабдения имот. В конкретния случай
по делото е представен Нотариален акт дарение на недвижим имот от 30.07.1990 г.
по нот. дело № 5550/1990 г. на нотариус Ч.Б. /лист 14
по делото на СРС/, от който се установява, че Р.Б.Й. е собственик на процесния имот, до който ищецът е доставил топлинна
енергия. Следователно противно на поддържаното в жалбата именно ответникът Р.Б.Й.
е пасивно материално легитимирана да отговаря по иска.
Неоснователно е и
оплакването за изтекла погасителна давност, тъй като заявлението за издаване на
заповед за изпълнени по чл. 410 ГПК е подадено на 06.10.2015 г., поради което в
този момент е прекъснато теченето на погасителната давност – арг. чл. 422, ал. 1 ГПК, а най-ранно вземане е за м.
12.2013 г., което е станало изискуемо м. 01.2014 г. Ето защо никоя част от претендираното вземане за процесния
период м.12.2012 г. до м. 04.2015 г. не е покрита с изтекла погасителна давност
давност.
Основателно обаче
е оплакването за необоснованост на извода на първоинстанционния
съд, че за процесния период ответникът дължи сумата
от по 1066,16 лв. /, представляваща стойността на дължимата цена
доставена и използвана топлинна енергия за топлоснабден
обект - апартамент №12 в гр. С., бул. **********, за периода м.12.2013г. - м.04.2015г.
В тази връзка следва да се отбележи, че от кредитираното от настоящия състав на
съда заключение на вещото лице по изслушаната и приета по делото СТЕ се установява,
че реално доставената топлинна енергия за процесния
период м.12.2013г. - м.04.2015 г. до имот, находящ се
гр. С., бул. **********, ап. 12 е на
стойност 877,48 лв. Тази сума представлява разликата между прогнозната продажна
цена по издаваните ежемесечно от ищеца фактури и сумите за приспадане по
изготвените изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон. Във връзка с
оплакването във въззивната жалба следва да се изясни,
че не е установено по делото, че заключението на вещото лице по СТЕ е невярно
по смисъла на чл. 291 НК, още повече, че изчисленията през процесния
период са извършвани от трето на процесното материално правоотношение лице – „Т.с.”
ЕООД, като съгласно заключението на вещото лице по изслушаната СТЕ стойността
на доставената топлинна енергия е изчислена въз основа на действащата към този
момент нормативна база. Посочено е още, че дружеството, извършващо дяловото
разпределение на доставената до абонатите топлинна енергия в края на всеки
отоплителен сезон, изчислява реално доставеното количество топлинна енергия в
съответствие с нормативните изисквания. Конкретната методология по отчитането и
изчисляването на доставената топлинна енергия е описана в заключението на СТЕ,
като съдът изцяло възприема фактическите (доказателствените)
изводи, до които е достигнала тази съдебна експертиза. От друга страна, вещото
лице от допуснатата СТЕ е анализирало данните, обективирани
в представените главни отчети за процесните периоди и
общия топломер в АС, посочвайки че сумите са начислявани в съответствие с
действащата нормативна уредба методология. Противно на оплакването във въззивната жалба от кредитираното от съда заключение на
вещото лице по изслушана СТЕ се установява, че топломера в абонатната станция е
преминавал през съответните /на 2 години/ метрологични проверки и отговаря на
изискванията на БДС, относно одобрения тип, както и че е годен измервателен
уред. Ето защо стойността на реално
използваното количество топлинна енергия възлиза на 877,48 лв., а оплакванията
във въззивната жалба, че ответникът не дължи никакви
суми за топлинна енергия през процесния период не
намират опора в събраните по делото доказателства.
По изложените
съображения настоящата съдебна инстанция приема за безспорно установено по
делото, че стойността на реално
доставената до процесния имот през релевантния период
топлинна енергия е в размер на сумата от 877,48 лв., като липсват доказателства
ответникът да е погасил чрез плащане сумата за процесния
период. Това обстоятелство не се установява от представената по делото служебна
бележка, издадена от Информационно обслужване от 10.05.2019 г., тъй като от същата се установява, че касае вземане на „Т.С.“
ЕАД по изп. лист от 29.10.2014 г., по изп.д. № 20147910401344, а не по процесната
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК издадена на 22.07.2017 г. Представените касови
бонове също не установяват при условията на пълно доказване, че заплатените
суми касаят вземане на ищеца за процесния период в
каквато насока е и заключението на вещото лице по изслушаната ССчЕ.
По отношението на оплакването в жалбата на ищеца, касаещи акцесорния иск следва да се отбележи, че съгласно чл. 33,
ал. 4 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
отнасящи се за процесния период, продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху задълженията по
чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, а именно само върху общодължимата сума за съответния отчетен период на база на изравнителната сметка.
Следователно по аргумент за противното от чл. 33, ал. 4 ОУ клиентите на ищцовото дружество не дължат обезщетение за забава върху месечните
прогнозни сметки за топлинна енергия, а само за сумите, начислени след извършването
на изравняването на топлинната енергия. Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия
от 2014 г. и имащи отношение за процесния период
последните суми следва да бъдат заплатени в тридесетдневен срок от датата на публикуването на сметките за
тях на интернет-сайта на дружеството, така както и ищецът е твърдял в
исковата молба. От страна на ищеца не са ангажирани доказателства за датата, на
която сметките на ответника за процесния период са били публикувани на интернет-страницата
му, поради което и с оглед доказателствената тежест
по чл. 154, ал. 1 ГПК е законосъобразен изводът на СРС, че ищецът не е
установил при условията на пълно и главно доказване, че същият е поставен в забава за изпълнението на
процесиите задължения за заплащане стойността на ползваната в имота топлинна
енергия. Следователно в съответствие със събраните по делото допустими доказателства
обосновано първоинстанционният съд е приел, че
ответникът не дължи мораторна лихва върху главното
парично задължение за доставена топлинна енергия. Следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 36 от ОУ не предвижда „ред
и начин“ за заплащане на услугата дялово разпределение, поради което следва да
се приложи по аналогия общото правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД – отправяне на
покана, каквато ищецът не е ангажирал доказателства, че е отправил до ответника
върху задължението му за заплащане на дялово разпределение.
С оглед различните правни изводи, до които достига въззивната
инстанция решението в обжалваната част, с която главния иск е уважен за
разликата над сумата от 877,48 лв. до уважения от СРС размер от 1066,16 лв.
следва да бъде отменено по отношение на жалбоподателя-ответник , включително и
в частта, с която е осъден да заплати разноски на ищеца за исковото
производство над сумата от 187,18 лв., а в останалата обжалвана част решението
следва да бъде потвърдено.
Доколкото във въззивните жалби липсват други
конкретни оплаквания включително и относно размера на уважените акцесорни искове, то в съответствие с разпоредбата на чл.
269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за
правилността на решението в тази му част и същото следва да се потвърди.
При този изход на делото пред въззивната
инстанция полза на въззиваемия ответник на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, вр.
чл. 273 ГПК следва да се присъдят разноски за въззивното
производство в размер на 27,92 лв. за държавна такса.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 252461 от
23.10.2019 г.,
постановено по гр. дело № 17915/2018 г. по описа на СРС, I ГО, 30-ти състав, в
обжалваната част, с която е отхвърлен
ОТМЕНЯ Решение № 252461 от 23.10.2019 г., постановено по гр. дело № 17915/2018 г. по
описа на СРС, I ГО, 30-ти състав, в обжалваната част, с която е признато
за установено по предявените от “Т.- С.” ЕАД, ЕИК **********срещу
Х.Г.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че ответникът дължи на “Т.- С.” ЕАД, ЕИК **********над
сумата от 877,48 лв. до уважения
размер от 1066,16 лв., представляваща стойността на дължимата цена
доставена и използвана топлинна енергия за топлоснабден
обект - апартамент №12 в гр. С., бул. **********, за периода м.12.2013г. - м.04.2015г.,
както и в частта, с която е осъден да
заплати разноски на ищеца за исковото производство над сумата от 187,18 лв.,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД с ЕИК**********,
със седалище и адрес на управление:*** срещу Х.Г.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК, установителен искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че ответникът
дължи на “Т.- С.” ЕАД, ЕИК **********над сумата от 877,48 лв. до уважения размер
от 1066,16 лв., представляваща стойността на дължимата цена доставена и
използвана топлинна енергия за топлоснабден обект -
апартамент № 12 в гр. С., бул. **********, за периода м.12.2013г. - м.04.2015г.
ПОТВЪРЖАДВА Решение № 252461
от 23.10.2019 г., постановено по гр. дело № 17915/2018 г. по
описа на СРС, І ГО, 30-ти състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА“Т.С.” ЕАД, ЕИК**********, със
седалище и адрес на управление *** да заплати на Х.Г.Б.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 27,92 лв., представляваща разноски в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на
трето лице-помагач на страната на „Т.С.”
ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: