РЕШЕНИЕ
№ 2072
гр. Пловдив, 07.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Веселин Пл. Атанасов
при участието на секретаря Соня Ил. Букова
като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело №
20215330103393 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от Р. Б. П., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ж.к. *****,
бл. *****, против „Креди йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, с която е предявен установителен иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 22 ЗПК, за признаване за установено в отношенията между
страните, че сключеният между тях договор за паричен заем № ***** от ****, е нищожен,
като при условията на евентуалност е предявен иск за признаване за установено в
отношенията между страните, че клаузите на чл. 6 и на чл. 8 от договора са нищожни.
В исковата молба се твърди, че на 17.10.2019 г. между страните бил сключен договор за
паричен заем № **** към искане № ****, по силата на който на ищцата била предоставена
сумата от 2000 лева, при фиксиран месечен погасителен лихвен процент от 3.330%,
равняващ се на фиксиран годишен лихвен процент в размер на 39.96%, с годишен процент
на разходите – 47.681%, срок на погасяване на заема 12 месеца, с месечна погасителна
вноска в размер на 204,90 лв., с първо плащане – 18.11.2019 г. и последно плащане –
19.10.2020 г.
Съгласно чл. 6 от Договора задълженията на заемателя следва да бъдат обезпечени с
гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2 т. 1 от Общите условия към договора за
заем и с още едно обезпечение, а именно по чл. 6 т. 4 - ценна книга, издадена в полза на
заемодателя подписана от него в деня на сключване на договора за заем.
Съгласно чл. 8 от Договора за паричен заем № *******, при неизпълнението на
задължението за осигуряване на обезпечение и заемателят в случай, че не представи в
1
тридневен срок договореното по чл. 6 обезпечение или същото не отговаря на условията по
чл. 10, ал. 2, т. 1 и 4 от Общите условия, дължи на заемодателя неустойка в размер на
1405.17 лв., с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в погасителен план, а
именно: следва да престира неустойката разсрочено към погасителната вноска, към която се
кумулира месечна вноска за неустойка в размер на 117,10 лв., с която падежното вземане
нараства на 322,00 лв.
Ищцата усвоила изцяло заемният ресурс, но не дължи плащания за лихва и неустойка, тъй
като договорът за кредит е нищожен, поради следните съображения: договорът нарушава
императивни разпоредби на ЗПК.
Сочи, че според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Счита, че в случая са нарушени т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК. В чл. 8 от договора е уговорена
неустойка, фактически обаче се дължи не неустойка а договорна лихва, представляваща
допълнителна печалба на кредитора. Излага съображения за това, че неустойката излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща в
средство за обогатяване на кредитора. Поради което и същата е нищожна. В конкретния
случай, реално е уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и
която е печалба за кредитора. Счита клаузата на договора за нищожна. В договора трябва да
се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва
да е включена и неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за
кредитора. Следователно месечният лихвен процент няма да е 3.330%, както е записано, а
следва да е по-голямо число, ако в него участва и вземането от 1953,84 лева, формално
уговорено като неустойка.
Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен
процент. Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг
размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от
1405.17 лева, изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. По този начин не става и ясно дали ГПР не надвишава пет пъти размера на
законна лихва /чл. 19, ал. 4 ЗПК/. В договора е визиран годишен процент на разходите, като
абсолютна процентна стойност - 47.681 %. Не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е
изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредници за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В договора липсва конкретизация относно начина,
по който е формиран ГПР, което води до неяснота относно включените в него компоненти, а
това води до нарушение на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Неясното определяне на ГПР
води до нищожност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК. По изложените съображения счита, че
2
целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен, съгласно чл. 22 ЗПК.
Излага подробни съображения за нищожност на клаузата, уговаряща годишния лихвен
процент, като нарушаваща добрите нрави и изискванията за добросъвестност, което внася
неравноправие в отношенията между страните. Уговорката, предвиждаща възнаградителна
лихва по-голяма от трикратния размер на законната лихва, се явява нищожна.
Счита, че уговорката за неустойка също е нищожна, за което излага подробни
съображения.
Сочи, че посочването на размер на ГПР, в който не е включена неустойката, представлява
заблуждаваща търговска практика. Чрез неустойката, всъщност кредиторът се опитва да си
осигури допълнителна печалба. Нищожна е и клаузата за така договорената възнаградителна
лихва, като противоречаща на добрите нрави.
Моли за уважаване на предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва
предявените искове като неоснователни и недоказани. Твърди, че действително между
страните бил сключен договор за заем от ****По сключения договор, ищцата извършила
следните плащания: 322 лв. на 29.11.2019 г. и 322 лв. на 06.01.2020 г. и едно частично
плащане на 11.05.2020 г. в размер на 196,512 лв.
Ответникът сключил договор за цесия на 22.01.2021 г., като прехвърлил вземането на
„АКПЗ“ ЕООД.
Излага подробни съображения за неоснователност на исковата молба, като твърди, че
процесният договор не е нищожен.
Не били нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Не били нищожни чл. 6 и чл. 8 от договора.
Не бил нищожен и договора, по подробно изложени съображения в отговора на исковата
молба.
С оглед изложеното моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Съдът след като се запозна със становищата на страните и представените по делото
писмени доказателства поотделно и в съвкупност и на основание чл. 12 ГПК вр. с чл. 235,
ал.2 ГПК намира за установено от фактическа и правна страна следното.
На ****между страните бил сключен договор за паричен заем № **** към искане № ***,
по силата на който на ищцата била предоставена сумата от 2000 лева, при фиксиран месечен
погасителен лихвен процент от 3.330%, равняващ се на фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 39.96%, с годишен процент на разходите – 47.681%, срок на погасяване на заема
12 месеца, с месечна погасителна вноска в размер на 204,90 лв., с първо плащане –
18.11.2019 г. и последно плащане – 19.10.2020 г.
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска
3
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства.
Ищецът е ФЛ, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята
професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал.
3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при
самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23
ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Съгласно чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е
недействителен, ако не са посочени - приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. В представения договор /л.6/ никъде не е посочен размер на дължима
възнаградителна лихва, нито е упоменат приложимият годишен лихвен процент.
Същевременно, в СЕФ – изрично се сочи, че по договора има фиксиран годишен лихвен
процент от 39,96, а заемът следва да бъде върнат ведно с договорна лихва в размер на 458,80
лева. Тази информацията от СЕФ за горепосочените елементи, част от същественото
съдържание на правоотношението, по никакъв начин не кореспондира и не се съдържа в
процесния договор за заем, което води до съществено нарушаване правата на потребителя и
въвеждането му в заблуждение.
За факта, че отв. дружество всъщност е начислило и счита за дължими и други суми,
освен главницата, свидетелства ССЕ с вещо лице Й.П., която установява, че годишния
лихвен процент се увеличава с 22.84% след прибавяне на неустойката като ГПР се увеличава
с 27.25%. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, в договора
трябва да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е
изпълнено.
Ето защо, нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.
Не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
4
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР
се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Нарушение е налице, защото в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютна стойност на ГПР. По този начин потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт. ГПР е в размер на 47,681% и общата сума на плащанията от 2 458,83
лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му
сключване, е предвидено уговорената в чл.8 неустойка да се плаща разсрочено във времето
/предвидена изначално в погасителния план/, заедно със седмичните вноски, които ще
възлизат на 322 лева.
Въведеното изискване за предоставяне на две кумулативни обезпечения – гарант,
отговарящ на условията по чл. 10, ал. 2, т. 1 ОУ, както и с – ипотека върху НИ, особен залог,
банкова гаранция или ценна книга, води до извода, че тази неустойка оскъпява кредита, като
излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на
длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване
на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва
и представлява сигурна печалба за заемодателя. Така, при плащането на всички задължения,
се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо, посоченият в договора годишен
процент на разходите не отговаря на действителния такъв. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. -
трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. №
45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/
26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г.
и др./
С оглед горното и поради липса на част от задължителните реквизити на т.9 и т.10 на
чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
Посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя
страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят,
5
е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д №
2373/2019 г. на ПОС/.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени посочените изисквания на ЗПК,
поради което договорът за паричен заем е недействителен.
Предявеният главен иск следва да бъде уважен като основателен.
Не са налице процесуалните условия за разглеждане на евентуалния иск.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора в полза на ищцата следва да бъдат присъдени разноски в размер
на сумата от общо 1030 лева / 80 лева за държавна такса, 150 лева възнаграждение за
съдебно-счетоводна експертиза и 800 лева адвокатско възнагрждение/.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителен сключения между Р. Б. П. с ЕГН ********** с адрес:
гр. П., ж.к. *****, бл.*** в качеството й на заемател, от една страна, и от друга страна,
„Креди Йес“ ООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул.
Лозарска № 12 с у. В.И. в качеството му на заемодател Договор за паричен заем №******
към искане № ****** поради противоречието му с чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 вр. с чл. 22 ЗПК;
ОСЪЖДА Креди Йес“ ООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление:
гр. Хасково, ул. Лозарска № 12 с у. В.И. ДА ЗАПЛАТИ в полза на Р. Б. П. с ЕГН **********
с адрес: гр. П., ж.к. *****, бл.**** сумата от 1030 лева разноски за настоящата инстанция по
гр.д. № 3393/2021г. по описа на РС – Пловдив.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – гр. Пловдив в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________
6