РЕШЕНИЕ
……..……………………………..
Гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI- Г въззивен състав,
в публично заседание на девети юни две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КАДЪНКОВА
ДЕСИСЛАВА ВЛАЙКОВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Влайкова
гр. дело № 2342 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 17923/07.11.2016г., постановено по гр.
дело № 1865/2016г. по описа на СРС, 141 състав, е признато за установено по
предявения по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предложение
първо ЗЗД, че в патримониума на „Ю.“ АД съществува вземане от Г.Г.Р., възлизащо
на сума в размер на 131.00 лева, представляваща възнаграждение за ползването на
системата „Open door“, предоставено на ответницата по силата на Договор от
21.03.2008г. при общи условия за включване към системата за продажби „Open door“, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
09.11.2015г. до окончателно изплащане на задължението, което парично притезание
е обективирано в издадената на 19.11.2015г. по гр. дело № 68547/2015г. по описа
на СРС, 141 състав, заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 1008.99 лева.
Съобразно изхода на спора по същество е разпределена отговорността за сторените
от страните по делото разноски в заповедното и в исковото производство.
Срещу така постановеното решение- в частта, с която
искът е отхвърлен, е постъпила въззивна жалба от ищеца, в която са изложени
доводи за неправилност на съдебния акт в оспорената част поради неговата
необоснованост и поради допуснато от СРС нарушение на материалния закон, в
частност на разпоредбите, регламентиращи погасяването на вземанията по давност.
Жалбоподателят поддържа, че претендираното в съдебното производство вземане е
единно и представлява дължимото възнаграждение за ползване на системата за
продажби „Open door“ за целия срок на действие на процесния договор,
прекратен, считано от 09.11.2015г. Изяснява, че възникването и размерът на това
вземане са обусловени изцяло от проявената от клиента активност при ползването
на системата, като при несвоевременно погасяване на задълженията по месечните
извлечения, същите се включват в следващите месечни извлечения и стават част от
новото задължение на потребителя на услугата. Именно по този начин твърди да е
формирано и процесното парично притезание в общ размер на 1008.99 лева, за
което е издадено месечно извлечение от 01.11.2015г. и което е станало изискуемо
едва с прекратяване на договора на 09.11.2015г., доколкото е единно и за
погасяването му не са уговорени т. нар. „междинни“ падежи. Намира, че от
събраните по делото писмени доказателства, както и от заключението на съдебно- счетоводната
експертиза несъмнено се установява възникването на процесния дълг. Излага
подробни фактически и правни съображения, поради които, противно на възприетото
от СРС, счита, че спорното вземане не е периодично, с оглед на което и при
съобразяване на началната дата, от която е започнал да тече приложимият спрямо
него общ, петгодишен давностен срок- 09.11.2015г., не е било погасено към
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда. Твърди, че ответницата
своевременно и надлежно е била уведомена чрез публикуваните в профила й
електронни месечни извлечения за измененията в общите условия на търговеца,
поради което и с оглед липсата на подадено от нейно страна възражение срещу тях,
тези изменения следва да се считат за приложими в отношенията помежду им. По
изложените съображения моли решението да бъде отменено в оспорените части, а
искът- изцяло уважен.
В законоустановения двуседмичен срок е постъпил отговор
на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който обстоятелствено са развити
доводи за нейната неоснователност, чрез които на практика страната изцяло се солидаризира
с мотивите на първоинстанционния съдебен състав за недължимост на предявените
вземания до размера, до който искът е отхвърлен. Иска се потвърждаване на
съдебния акт в обжалваната част.
Срещу решението- в частта, с която положителният
установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предложение първо ЗЗД е
частично уважен, жалба не е постъпвала, поради което и на основание
разпоредбата на чл. 296, т. 2 ГПК в тази му част то е влязло в сила.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта- в обжалваната
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно, допустимо в
обжалваната част и правилно в същата, като съображенията на въззивния съд за
това, формирани при съобразяване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК и на
събраните по делото доказателства, са следните:
Не е спорно, а и се установява от доказателствената
съвкупност по делото, че за времето от 21.03.2008г. до 09.11.2015г. страните са
били обвързани от облигационно правоотношение по договор за включване към
системата за продажби „Open door“, по
силата на който ищецът се е задължил да осигури на ответницата достъп до
поддържана от него информационна база, както и да й предостави персонална
идентификационна карта, с помощта на която при условията на отсрочено или
разсрочено плащане да закупува стоки или услуги в търговски обекти на търговци,
с които „Ю.“ АД има сключени договори. Съгласно чл. 4. 2. от общите условия на
системата за продажби „Open door“, с които на 21.03.2008г. Г.Р. изрично се е съгласила, като
е удостоверила това с подписа си, при всяка покупка в търговски обект клиентът
подписва специален формуляр, наречен „фиш“, издаван от ищеца чрез терминал, в
който фиш се посочват данните на търговеца и на търговския обект, стойността на
покупката, дата и час на извършването й, данните на ищеца, размерът на
дължимите вноски и датите, на които следва да бъдат извършени плащанията.
Съобразно уговореното между страните подписаният от клиента фиш удостоверява,
че стоката или услугата е получена от него, като с подписването му той
декларира, че е уведомен и приема да изплаща породените от ползването на
системата задължения на дружеството- ищец, а наред с това „упълномощава и
задължава“ последното да му продаде на изплащане и/или на отсрочено плащане
избраната от него стока и/или услуга. За клиента, от своя страна, възникват
насрещни, корелативни парични задължения за заплащане на стойността на
закупените вещи и/или ползваните услуги съобразно уговорените начини и срокове,
както и на таксите за използване на системата, предвидени в тарифата на
дружеството, инкорпорирана в общите му условия. Съгласно тази тарифа видовете услуги,
за които се дължат такси, са следните: годишна такса, обработка на въпросник,
издаване на карта, изпращане на документи по обикновена поща, отсрочване на
задължение, неспазване на условията на системата и преиздаване на документ.
Във връзка с наведените във въззивната жалба доводи в
тази насока следва да се изясни, че в случая на преценка и тълкуване подлежат
единствено общите условия, които Г.Р. е подписала в деня на подаване на
заявлението- договор, съответно съдържащата се в тях тарифа. Това е така,
доколкото в исковата си молба ищецът се позовава изключително на тези общи
условия, като сам изрично подчертава, че ответницата се е съгласила със
съдържащите се в тях уговорки, в т. ч. с размера на предвидените в тарифата
такси и възнаграждения, като ги е подписала. Следователно, ищецът сам сочи като
приложими именно подписаните от клиента общи условия, като по никакъв начин в
исковата си молба не споменава съществуването на по- нови и относими към
спорното правоотношение общи условия, поради което същите, макар и представени
по делото, не следва да бъдат обсъждани, доколкото страната не основава
претенциите си на тях. Нещо повече, от текста на тези т. нар. „нови“ общи
условия не биха могли да бъдат установени темпоралните граници на действието
им, а още по- малко обстоятелството, че в действителност са по- актуални от обективираните
в заявлението- договор от 21.03.2008г., както и че именно те са съобщени на
потребителя на услугата с месечното извлечение от 01.11.2015г. С оглед на това,
безпредметно се явява разглеждането на въпросите дали и кога тези общи условия
са доведени по надлежния ред до знанието на ответницата и породили ли са правното
си действие в отношенията й с ищцовото дружество.
Така изложеното от фактическа страна относно
същественото съдържание на процесното съглашение за включване към системата за
продажби „Open door“ налага извод, че по правната си природа то е
двустранен, консенсуален, ненаименован, възмезден договор, уреждащ правната
възможност клиентът да купува стоки или да ползва услуги, без да заплаща цената
им при предаването, съответно предоставянето им, а в конкретно уговорени за
това срокове, като титуляр на вземането за стойността им е ищецът, осигурил
прехвърлянето на правото на собственост върху вещта, съответно получаването на
избраната от клиента услуга чрез търговеца, с когото се намира в договорни
отношения- специфики, характерни за т. нар. „договор за стоков кредит“. Така,
при извършване на покупка, наред със задълженията, свързани в ползването на
системата, в имуществения комплекс на клиента възниква и паричното задължение
да заплаща на дружеството цената на вещта и/или услугата.
Не се спори между страните относно правнозначимия
факт, че ищецът е предоставил на ответницата достъп до поддържаната от него
информационна система и съответната идентификационна карта, както и че през
част от периода на действие на договора- от 21.03.2008г. до края на 2010г., Г.Р.
фактически е ползвала услугите на дружеството, като в този смисъл е изричното й
изявление в проведеното на 08.06.2016г. открито съдебно заседание, съставляващо
от правна страна признание на неизгодни за страната обстоятелства.
Спорният въпрос, пренесен пред настоящата съдебна
инстанция чрез наведените във въззивната жалба конкретни доводи, касае
съществуването и размера на евентуално възникналите при това ползване парични
задължения.
От съдържащите се в заявлението за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, в исковата молба и в
уточнението й от 22.04.2016г. фактически твърдения на „Ю.“ АД се изяснява, че
дружеството претендира със сила на пресъдено нещо да бъде установено вземането
му за възнаграждение за ползването от Г.Р. на системата „Open door“ за периода от 21.03.2008г. до
09.11.2015г., възлизащо на сума в общ размер на 1008.99 лева. В заявлението, а
впоследствие и в исковото производство не са изложени твърдения за възникване в
правната сфера на ищеца на парични притезания, свързани с ликвидиране на неблагоприятните
имуществени последици от неизпълнение на договорни задължения на клиента.
Ищецът обстоятелствено изяснява, че търси възнаграждение за ползването
на системата, т. е. реално изпълнение на договорни задължения, като не твърди
обстоятелства, навеждащи на претенция за заплащане на неустойка за забава или
за друг вид неизпълнение, която по дефиниция има обезщетителна, а не
възнаградителна функция, поради което съществуването на вземане за неустойка,
каквото по правната си характеристика е таксата за „неспазване на условията на
системата“, не следва да бъде обсъждано от съда, доколкото то не е въведено в
предмета на правния спор.
Характер на възнаграждение, свързано с ползването на предоставената
услуга, имат уговорените в общите условия и тарифата към тях годишна такса в
размер на 20.00 лева, т. нар. такса за „отсрочване на задължението“, която
съгласно чл. 10. 3. от общите условия се дължи от клиента в случай че заплати само
минималната вноска, а не цялата посочена в месечното извлечение сума (по
правната си същност тази такса съставлява възнаградителна лихва, дължима върху
останалата неплатена част от паричното задължение), както и таксите за
обработка на въпросник, за издаване на карта, за изпращане на документи по поща,
за преиздаване на документ.
Въззивният съд намира, че от ангажираните по делото
доказателства по никакъв начин не се установява дължимостта на такива
еднократни такси с инцидентен характер, както и на възнаграждение за т. нар.
„отсрочване на задължението“. Ищецът, комуто принадлежи процесуалното
задължение (доказателствената тежест) за това, не е провел пълно и главно
доказване, така както го изисква разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че реално
е извършил услугите, предопределящи възникването на задължението за заплащане
на коментираните видове такси и лихви. Противно на поддържаното във въззивната
жалба, представеното месечно извлечение не е годно да установи това
правнорелевантно обстоятелство, тъй като то е едностранно съставен от
дружеството и неподписан от ответницата, на която се противопоставя, частен
свидетелстващ документ, който не притежава обвързваща съда материална
доказателствена сила, а удостоверените в него обстоятелства на общо основание
следва да бъдат доказани чрез всички допустими в българския граждански процес
доказателствени средства. В случая, по делото е изслушано заключение на
съдебно- счетоводната експертиза, което, обаче, макар и въззивният съд да
намира за компетентно и добросъвестно изготвено, даващо пълни, точни и обосновани
отговори на поставените задачи, не би могло да установи основанието за
възникване на вземания за спорните такси и възнаграждения, доколкото сами по
себе си счетоводните документи, както и отразяването им в счетоводната система
на ищеца, не съставляват източник на процесните вземания, нямат правопораждащ
характер по отношение на тях. Източник на задължението за престиране на
определена парична сума са валидното облигационно правоотношение,
съществуването на което в случая не се оспорва, както и точното и добросъвестно
изпълнение на задължението на ищеца да предостави ползването на съответните
услуги, за които в тарифата си е предвидил специални и допълнително дължими
такси, наред с годишната такса в размер на 20.00 лева. В случая, по делото няма
данни за издаване на допълнителни документи, за използване на пощенски услуги,
както и за това Г.Р. да се е възползвала от опцията „отсрочване на
задължението“ чрез заплащане само на минималната вноска, посочена в месечното й
извлечение, поради което недоказано остава възникването в тежест на ответницата
на насрещно парично задължение за възмездяване на стойността на тези специфични
услуги.
Единственият вид „възнаграждение“, чието съществуване
в полза на ищеца се установява в настоящото производство, е таксата за ползване
на системата в размер на 20.00 лева, която, с оглед уговарянето й като годишна,
се дължи ежегодно и представлява своеобразна „абонаментна“ такса, която не е
обусловена от фактическото ползване на системата (то би имало значение при
предявен иск за възстановяване на стойността на придобити, съответно ползвани
стоки и услуги, какъвто иск, съобразно изложените от ищеца фактически
твърдения, в настоящото производство не е предявен), а от съществуването на
договорна връзка между страните и от възможността клиентът във всеки един
момент да се възползва от опцията да заплаща отсрочено или разсрочено цената на
закупуваните от него вещи.
Изводите на първоинстанционния съдебен състав относно
броя и размера на годишните такси, които ответницата следва да заплати на
ищцовото дружество, изцяло се споделят от настоящия съдебен състав, доколкото
същите, като основани на събраните доказателства, са обосновани, а и съобразени
с приложимия в случая материален закон, в частност с разпоредбите,
регламентиращи института на погасителната давност. Неоснователно е релевираното
във въззивната жалба възражение, че всички вземания на „Ю.“ АД, произтичащи от
процесния договор, се погасяват с изтичане на общия петгодишен давностен срок.
Както бе изяснено, годишните такси за ползване на системата се дължат ежегодно,
произтичат от един общ правопораждащ факт, падежът им настъпва периодично,
размерът им е предварително определен, като дължимостта им не е обусловена от
поведението на която и да е от страните, а единствено от съществуване на
договорната връзка и от изтичане на съответния едногодишен период от време,
поради което и с оглед задължителните за съдилищата разяснения, съдържащи се в Тълкувателно
решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011г. на Върховен касационен съд,
ОСГТК, същите притежават характерните признаци на периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и като такива се погасяват с изтичане на по- краткия
тригодишен давностен срок. Несъстоятелен е и доводът, че всички вземания по
договора стават изискуеми наведнъж- при прекратяването му, тъй като съгласно
инкорпорираната в заявлението- договор за включване към системата уговорка
задълженията по месечните извлечения са с крайна дата на плащане, т. е. с
падеж, до 10- о число на съответния месец. Нещо повече, дори и да се приеме, че
страните не са уговорили срок за изпълнение на паричните задължения на клиента
(какъвто извод не следва от приобщените по делото доказателства), по аргумент
от разпоредбата на чл. 69, ал. 1 ЗЗД изискуемостта на същите би настъпила
незабавно- в момента на възникването им, а не едва с прекратяване на договора,
което в случая се твърди да е настъпило по силата на едностранно изявление на дружеството-
ищец, с което на практика се достига до недопустимо (в материалния смисъл на
това понятие) определяне на началния момент на течение на давността
изключително според волята и интереса на кредитора.
С
оглед на така изложените фактически и правни съждения, настоящата съдебна
инстанция намира за доказано възникването в имуществения комплекс на
дружеството- ищец единствено на вземане, възлизащо на сумата от 40.00 лева,
представляваща сбор от две непогасени по давност годишни такси за ползване на
системата през процесния период, в какъвто смисъл са и съжденията на районния
съд. Действително, СРС е достигнал до извод за съществуване и на парично
притезание в размер на 91.00 лева, представляващо невъзстановена стойност на
закупени от Г.Р. стоки, но доколкото в уважителната му част съдебното решение
не е обжалвано и е влязло в сила, въззивният съд не разполага с правомощие да
извършва проверка за неговите допустимост и правилност в тази му част.
С
оглед цялостното съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
първоинстанционният съдебен акт следва да бъде потвърден в атакуваните части.
При
този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК по правило разноски се
следват в полза на ответника- въззиваем. В случая, обаче, такива не следва да
му бъдат присъждани, доколкото не се установява да са реално извършвани.
Сторените от въззивника разноски следва да останат изцяло за негова сметка.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 17923/07.11.2016г., постановено по гр. дело
№ 1865/2016г. по описа на СРС, 141 състав, в
обжалваната част.
В необжалваните части Решение № 17923/07.11.2016г.,
постановено по гр. дело № 1865/2016г. по описа на СРС, 141 състав, е влязло в
сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.