Р Е Ш Е Н
И Е
гр. София, 21.11.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-1 състав, в публичното заседание на деветнадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: Екатерина Стоева
при секретаря Весела Станчева
разгледа гр.д. № 5548 по описа за
2018г. на съда и за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на производството са
предявени от П.И.Ж., Е.И.П. и С.И.П.
против ЗД „Е.“ АД гр.София субективно съединени осъдителни
искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата 150 000лв. за всяка ищца, частично от
300 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от
13.10.2016г. до изплащането.
Твърденията са, че на 13.10.2016г. на път SVL 1112, км.0+400, с посока на движение от гр.Твърдица към с.Сборище настъпило ПТП между трактор
ЮМЗ с ДК № ******с прикачена дискова брана, управляван от Н.С.Х., и л.а.Рено
Клио с ДК № ******, управляван от И.П.С., причинено виновно от водача на
първото превозно средство, при което починал водачът на автомобила. Ищците са деца на починалия, които
твърдят от неговата смърт да са претърпели неимуществени вреди, изразяващи се в душевни болки и
страдания-били в близки и топли отношения, инцидентът им причинил стрес,
загубили позитивното си отношение към живота и желание за общуване; изпитвали
ежедневни трудности поради загубата на бащина опора, подкрепа и съвети; били
постоянно унили, подтиснати, обезверени и отчаяни; изпитвали силна и постоянна
мъка за баща си, когото мечтаели да направят щастлив и горд от успехите им и да
му осигурят спокойни старини като благодарност за усилията му по тяхното
отглеждане и възпитание.; чувствали несигурност и неспокойствие в живота си. Исковите
претенции насочват против ответника, в качеството му на застраховател по застраховка „Гражданска
отговорност“ на виновния за произшествието водач.
Ответникът изразява становище за неоснователност на исковете.
Оспорва легитимацията на ищците да претендират заплащането на обезщетения
за вреди по съображения, че макар и да са деца /низходящи/ на починалия, не са
били с него в близки отношения. В тази връзка
твърди да са деца от първия му брак, прекратен години преди катастрофата,
поради което отрича към деня на смъртта му да са имали духавна и емоционална
връзка. Излага доводи относно завишеност на исковете по размер. Релевира
възражение за съпричиняване с твърдението да е бил без поставен предпазен колан
в нарушение на чл.137а ЗДв.П, както и да е управлявал автомобила с несъобразена
спрямо конкретната пътна обстановка скорост. Оспорва да дължи законна лихва от деня на произшествието
с аргументи черпени от разпоредбата на чл.497, ал.1 КЗ.
Съдът, като взе предвид
становищата на страните и прецени доказателствата, намира следното:
Разпоредбата на чл.432, ал.1 КЗ
регламентира прякото право на увредения, спрямо който застрахованият е
отговорен, да иска обезщетение от застрахователя по застраховка
"Гражданска отговорност" за причинените вреди. Процесуална
предпоставка за надлежното упражняване правото на иск е увреденият да е сезирал
с искане за плащане на застрахователно обезщетение застрахователя по реда на
чл.380 КЗ, която в случая е налице.
Уважаването на исковете
предпоставя доказване фактическия състав на чл.45 ЗЗД от застрахования при
ответника водач-противоправно деяние, настъпване на вреди и причинна връзка
между деянието и вредите, подлежащ на доказване от ищците. На основание чл.45,
ал.2 ЗЗД вината на прекия причинител се предполага, поради което оборването на
законовата презумпция е в доказателствена тежест на ответника.
Не е спорно ответникът да е
обвързан от договор за задължителна за автомобилистите застраховка „Гражданска
отговорност” за трактор ЮМЗ с ДК № ******, сключен през 2016г., с който за срока
на застрахователно покритие се задължил да покрие в границите на уговорената
застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените на трети лица
вреди.
Не се спори и факта на
настъпилото на 13.10.2016г. ПТП между трактора, с прикачена към него дискова
брана, управляван от Н.С.Х., и л.а.Рено Клио с ДК № ******, управляван от И.П.С.,
като последица от което последният починал.
С влязла в сила присъда №
6/18.01.2018г. постановена по НОХД № 720/2017г. по описа на ОС-Сливен Н.Х. е
признат за виновен в това, че на посочените дата и място, при управление на
колесен трактор с прикачена и теглена зад него дискова брана, без да притежава
необходимата правоспособност, нарушил правилата за движение по чл.44, ал.1
ЗДв.П-не осигурил достатъчно странично разстояние за преминаване на ППС, по
чл.44, ал.2 ЗДв.П-при препятствие или стеснение на платното за движение, поради
което разминаване с насрещно движещо се ППС безопасно не може да се извърши, да
намали скоростта или да спре; по чл.5 от Наредба № 15/2008г. за реда за
движение по пътищата отворени за обществено ползване на колесни трактори,
тракторни ремаркета и друга самоходна техника, регистрирани по ЗРКЗГТ-липса на
монтирано устройство за сигнализация, и по непредпазливост причинил смъртта на И.П.С.,
съставляващо престъпление по чл.343, ал.2, пр.7, б“б“, вр. ал.1, б.“в“, вр.342,
ал.1 НК с наложено наказание. С присъдата е признат за невиновен в обвинението
да е извършил престъплението при нарушаване правилата за движение по пътищата
по чл.34, ал.2 ЗДв.П, чл.76 ЗДв.П и чл.5, ал.1 от Наредба № 11/03.07.2001г. за
движение на извънгабаритни и/или тежки ППС, чл.140, ал.6 ЗДв.П, чл.8 от Наредба
№ 15/07.04.2008г. и чл.13, т.3 от Наредба № 11/03.07.2001г.
На основание чл.300 ГПК влязлата
в сила присъда е задължителна за съда разглеждащ гражданските последици от
деянието относно това дали е извършено, неговата противоправност и виновността
на дееца. Предвид обвързващата сила на присъдата настоящият съд е длъжен да я
зачете и да приеме за установен извършения от застрахования при ответника
водач фактически състав на непозволено
увреждане по чл.45 ЗЗД, предпоставящо пораждане отговорността на ответника по
застраховката „Гражданска отговорност“.
Съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД ако
увреденият е допринесъл за настъпване на вредите, обезщетението може да се
намали. Ответникът се позовава на тази норма като твърди, че с поведението си
починалият е допринесъл за настъпването на вредите поради управление на
автомобила с несъобразена скорост и без поставен обезопасителен колан в
нарушение на чл.137а ЗДв.П.
Във връзка с този въпрос по
делото са изслушани и приети заключения на вещи лица по САТЕ и СМЕ, неоспорени
от страните. Видно от първото механизма на произшествието и обстоятелствата,
при които е настъпило са следните:
В тъмната част на денонощието на
общински път в землището на с.Сборище, общ.Твърдица управляваният от починалия
лек автомобил се движил в посока от селото към гр.Твърдица, а тракторът с
прикачената към него дискова брана в обратната посока. Дисковата брана е
излизала извън габарита на трактора. В участъка от пътното платно, на който е
настъпило произшествието, от двете страни имало метални крайпътни мантинели с
дължина по 17м. Приближавайки го водачът на трактора, за да не закачи с браната
мантинелата отдясно, се движил по-близо до разделителната линия, поради което
лявата част на браната навлизала в лентата за насрещно движение. При това
частично навлизане е била незабележима за водача на приближилият насрещно
движещ се автомобил, тъй като се явява невидим обект спрямо осветеността на
фаровете му. Настъпил удар в предна лява
и странична част на автомобила в зоната на левия фар, предния ляв калник и
предна лява врата с разкъсване на ламаринените детайли. Самият удар е бил в
собственото му платно за движение на около 50-60см. от разделителната линия.
Тракторът продължил движение напред и се установил в десния край на пътното
платно с гуми върху банкета, а автомобилът се завъртял в посока обратна на
часовниковата стрелка, със задната гума се ударил върху дясната мантинела,
пресякъл платното с достигане до левия банкет, спуснал се по ската отляво, при
което се преобърнал. При преобръщането водачът изпаднал от автомобила и бил
притиснат от рамката на лявата врата. Впоследствие автомобилът застанал на
четирите си колела. Както в
заключението, така и в съдебно заседание вещото лице по САТЕ сочи, че двете
превозни средства са могли да се разминат безопасно, въпреки стеснения участък
поради намиращите се на мястото мантинели, но това не се случило по причина, че
лявата част на прикачената брана е навлязла в лентата за движение на автомобила.
Сочи, че и двамата водачи са имали видимост един към друг по отношение
превозните средства, но такава видимост спрямо навлязлата в ляво част от
браната за водача на автомобила не е имало, поради което не е и имал време за реакция да спре или да извърши
разминаване с движение плътно в дясно в своята лента. Дава заключение, че
скоростта на движение на лекия автомобил преди удара е 82.4км./ч., която е в
границите на допустимата извън населено място /90 км.ч./, а тази на трактора
23.4км./ч. С оглед конкретните обстоятелства технически съобразената скорост,
при наличната видимост от левия фар на автомобила, е около 63 км./ч. Определя опасната зона за спиране на трактора
на 16.39м. Водачът на автомобила не е имал техническа възможност да предотврати
удара, докато такава за водача на трактора е имало при положение, че е възприел
насрещно движещото се превозно средство на достатъчно голямо разстояние,
позволяващо да изчака безопасно разминаване и тогава да премине в стеснения
участък. В тази връзка вещото лице е отчело, че тракторът не е бил оборудван с
допълнителни светлини указващи габаритите на инвентара, което особено в тъмната
част на денонощието би подсигурило безопасното му и на другите превозни
средства движение.
В съдебно заседание вещото лице
по САТЕ сочи, че при първото съприкосновение на предна лява част и лявата
странична част на автомобила с дисковата брана предпазният колан би имал
превантивно действие да задържи тялото към седалката, но следващите фази на
движение по завъртането и преобръщането през таван коланът не би имал ефект. От
своя страна вещото лице по СМЕ дава заключение, че при произшествието
починалият е бил без поставен обезопасителен колан. Този извод основава на
получените тежки телесни увреди в различни области на тялото вследствие силни
удари в твърди, тъпи или ръбести предмети вътре в купето, както и изпадането му
от автомобила, които предполагат свободно движение на тялото. В случай, че е
бил с поставен колан също би получил увреждания, но по-малко на брой и с
по-малка тежест.
Съдът намира, че не е налице основание
за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД. Пряката и единствена причина за
произшествието са противоправните действия на застрахования при ответника
водач, който при неправилна преценка спецификата на пътния участък е допуснал
лявата част на прикачената дискова брана да навлезе в лентата за насрещно
движение при липса на монтирано на кабината или друго подходящо място светлинно
устройство /влязлата в сила присъда/, както и на допълнителни светлини,
указващи габаритите на инвентара. От своя страна починалият се е движил
правомерно в своята пътна лента и със скорост под допустимата по закон.
Доказателствата опровергават твърдението на ответника за движение с
несъобразена скорост, което не е и конкретизирано. Установено е навлязлата част
от браната да е била невидима за него и това го поставило в положение на
невъзможност да предвиди възникналата опасност, респ. да реагира по съответен
начин, поради което в тази част възражението е неоснователно.
Събраните по делото доказателства
не установяват по категоричен и безспорен начин твърдението на ответника
починалият да е бил без поставен обезопасителен колан. Извод за това прави
вещото лице по СМЕ, което се основава на травматичните увреждания и евентуалния
им начин на получаване с оглед механизма на произшествието и движението на
автомобила след първия удар в браната. Както е изяснено от експерта в областта
на автотехниката този механизъм обхваща няколко последователни удара на
автомобила-първо с лява предна и странична част в браната, завъртане обратно на
часовниковата стрелка с удар в дясната мантинела, а след това преобръщане през
таван с изпадане на водача навън и затискането му от рамката на вратата. Това
разнопосочно движение и неговия интензитет могат да обяснят нараняванията и
тяхната тежест, но не е достатъчно за
еднозначното заключение, че тялото се е движило свободно по причина липса на
колан. Такъв извод не може да се направи и само поради факта на изпадане тялото
навън. За получаването на травмите вещото лице-медик е изходило най-вече от
първия страничен удар от страната на водача, като е приело, че тялото е
политнало напред и настрани с удари във волана и арматурното табло, както и отчело
последвалото преобръщане като възможен начин за получаването на част от тях, но
е отдало по-голямо значение на първия удар и обстоятелството скоростта на движение
да е била над 100 км./ч. /била е по-ниска/.
Предвид това съдът не кредитира заключението на СМЕ в тази част, поради което и
при липса на други доказателства намира за недоказано починалият да е бил в
нарушение на чл.137а ЗДв.П. Дори и да се приеме обратното, по делото е
установено, че при посочения механизъм И.С.е получил тежки и несъвместими с
живота увреждания, довели до смъртта му на място. Според експерта по СМЕ при
правилно поставен колан биха били по-малко на брой и с по-малка тежест, макар и
с малка възможност за избягване летален изход, но ги свързва единствено с
увреди в областта на гърдите и ребрата. Същевременно вещото лице по САТЕ сочи,
че поставен колан би бил ефективен само
при първия страничен удар, но не и при последвалото преобръщане. Съпоставката
на двете заключения дава основание на съда да приеме, че и да е бил в нарушение
на чл.137а ЗДв.П то не се намира в причинна връзка и обективно не е допринесло
за настъпване на произшествието, поради което възражението за съпричиняване и в
тази част се явява неоснователно.
Неимуществените вреди съставляват накърняване
на нематериални блага и подлежат на обезщетяване по справедливост на основание
чл.52 ЗЗД. Понятието "справедливост" по смисъла на тази разпоредба е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението при
съобразяване критериите посочени в ППВС № 4/1968г.
Кръгът от лицата имащи право на обезщетение
за неимуществени вреди от непозволено увреждане поради смъртта на свой близък са
определени в ППВС № 4/1961г., разширен с ППВС № 5/1969г. и с ТР № 1/2018г. по
тълк.д.№ 1/2016г., ОСНГТК на ВКС. Според първото това са съпругът, децата
/низходящи/ и родителят на починалия, което е приложимо в настоящия случай.
Според разрешенията дадени в постановлението обезщетението предвидено в чл.52 ЗЗД възмездява главно страданията или загубата на морална опора и подкрепа,
понесени от увредения вследствие на увреждането, затова и в случай на смърт най-близките
имат право да получат обезщетение и то при положение, че действително са
претърпели такива вреди. Такова право нямат близки на починалия при непозволено
увреждане, които са били с него в лоши лични отношения-родители, изоставили
децата си, съпрузи, живеещи в дълга фактическа раздяла и др., защото е явно, че
те не понасят никакви неимуществени вреди. Това означава, че правото на
обезщетение не е обусловено единствено от наличието на родствена връзка или качеството
съпруг, но и от съществуването на връзка и лични отношения с починалия, които
предполагат действително търпени вреди.
По делото не е спорно, че ищците
са дъщери на починалия от първия му брак, прекратен с развод през 1992г. или
1993г., когато са били деца. От събраните гласни доказателства се установява,
че след развода останали да живеят заедно с майка си в с.Брястово, общ.Нова
Загора, а И.С.се установил в гр.Твърдица, където заживял на съпружески начала
със св.И.Р., от съжителството с която има едно дете-св.С.Р..
Свидетелят С.Ж.е съпруг на
първата ищца П.Ж., който има преки наблюдения за отношенията на ищците с баща
им от 2009г., когато сключили брак. Сочи, че се посещавали взаимно по няколко пъти
в годината по различни поводи, както и разговаряли по телефона. Посещенията на
съпругата му и ищцата Е.П. били по-чести, като последното било в дома им
няколко седмици преди катастрофата. Сочи, че бащата се интересувал от тях и
винаги питал дали имат нужда от нещо. Отношенията им били нормални, нямало
спорове или кавги. Съпругата му приела
тежко вестта за смъртта на баща си, изпитвала силна мъка, затворила се в себе
си. Сестрите й също били опечалени и също тъгували. И трите били на погребението му. От съпругата и
тъщата си знае, че когато били деца след развода на родителите прекарвали
ваканциите в дома на бащата.
Свидетелят М.Ж.присъствал
неведнъж на срещи между ищците и починалия, на които наблюдавал много добри
лични отношения. Нямало конфликти и напрежение. Също сочи, че се променили след
смъртта му и станали по-затворени. На срещи помежду им разговаряли за него,
споделяли спомени и колко им е мъчно. По същество идентични са показанията и на
св.Д.Д..
В показанията си св.И.Р. сочи, че
откакто установила съвместно съжителство с И.С.не се е интересувал от дъщерите
си от първия брак. Преди и след раждането на дъщеря им С.се посетили само
няколко пъти, но не поддържали контакт дори и по телефона. Не знае причината за
това. В противовес с показанията на горните свидетели отрича по-често да са си
гостували. Не е присъствала на караници между ищците и баща им и не знае за
такова нещо. Самата тя никога не поддържала отношения с тях. Свидетелства, че
ищците трудно приели смъртта му, плакали и не можели да го прежалят. Отрича да
е получила обезщетение от застрахователя, както и да води дело против него. Във
връзка с последното по делото ответникът признава И.Р. и С.Р. да са предявили
пред него извънсъдебна претенция за обезщетения през м.01.2018г., по която е
имало образувано съдебно производство по гр.д.№ 3701/2018г. по описа на СГС,
І-16 състав, прекратено с определение от 06.12.2018г. на основание чл.232 ГПК с
оттегляне на исковете поради сключено споразумение и плащане на обезщетения.
Свидетелката С.Р. е дъщеря на
починалия от съжителството му с И.Р., която сочи в показанията си, че от пет
години живее и работи в чужбина. Първите две години не се е връщала в България,
а следващите за по два-три пъти с различна продължителност. Сочи, че при
последния си разговор по телефона баща й споделил, че се скарал с дъщеря си Е.,
защото тя се пошегувала с него дали е жив, което възприел сериозно. Докато била
в България имал редки срещи с дъщерите си, а за последните години не знае.
Отрича баща им някога да ги е посещавал. Поддържа известен контакт предимно по
телефона с П.Ж., за която сочи, че приела тежко смъртта му. От много години не
поддържала контакт със С.П., която не отишла на погребението. Във връзка с това
от някого чула да е казала, че няма баща, не го познава и затова няма да отиде.
Сочи, че починалия не е говорил за дъщерите си и не знае действителните им
отношения, както и че те не са се интересували или проявявали загриженост към
него.
Горното установява по безспорен
начин, че въпреки развода на родителите на ищците и различното местоживеене
години преди смъртта на И.С.не е настъпило отчуждение или трайно влошени лични
отношения, които да наложат извод за липса на понесени душевни страдания и в
този смисъл не е налице хипотеза по т.3 от ППВС № 4/1961г. изключваща правото
им да получат обезщетение. Съдържанието на тези отношения е относимо към
неговия размер, който следва да се определи въз основа доказаните обстоятелства
и съобразно критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Ищците не са живели в общо
домакинство с починалия от времето, когато са били деца. Живели са при своята
майка в друго населено място, а баща им създал ново семейство. Събраните по
делото доказателства установяват да са поддържали през годините връзка родител-деца
основана на добри лични взаимоотношения, като всички разпитани свидетели сочат,
че помежду им не е имало конфликти или спорове. Приели тежко вестта за смъртта
на баща си, скърбели за загубата му, станали по-затворени, често го споменавали
в разговорите си.
Показанията на свидетелите са
противоречиви доколко близка е била връзката им и позитивно подплатена, което
произтича от заявеното от двете групи относно честотата на посещенията и
контактите им, както и наличието или липсата на взаимна емоционална
привързаност. Според свидетелите ангажирани от ищците са си гостували по
няколко пъти в годината, извън това контактували по телефона, интересували се
един от друг и проявявали взаимна загриженост. Това се отрича от свидетелите
ангажирани от ответника, според които през годините си гостували само няколко
пъти, не са поддържали други контакти, бащата не се интересувал от дъщерите си
от първия брак, както и те от него, включително отказ на ищцата С.П. да
присъства на погребението му. Съдът не кредитира последните в обсъжданата част,
но не защото са недостоверни поради това, че също са предявили претенции пред
застрахователя за обезщетения, включително по съдебен ред, което св.И.Р. отрече
в съдебно заседание. Обективната невярност само на това обстоятелство не може
да послужи като аргумент да се приемат за неверни или необективни дадените от
нея показания. Съдът ги преценява като заинтересовани съобразно чл.172 ГПК и в
явно противоречие с показанията на останалите свидетели. Последните са
последователни относно това, че връзката между ищците и починалия е била
по-близка от тази, описана от св.И.Р. и св.С.Р., като впечатленията им са
основани на непосредствени лични възприятия, за разлика от св.С.Р., която в
последните пет години е пребивавала предимно в чужбина. Заявеното от нея ищцата
С.П. да е отказала да присъства на погребението се опровергава от показанията
на всички останали свидетели.
Същевременно събраните по делото
доказателства не установяват връзката между ищците и техния баща да е била
изключително близка и изпълнена със съдържанието посочено в исковата молба,
което да обоснове завишен интензитет на душевните болки и страдания.
При съобразяване възрастта на
починалия към деня на ПТП /57г./, възрастта на ищците, съответно 33г., 32г. и
28г., които са създали и собствени семейства; обстоятелството, че въпреки
развода на родителите в годините са запазили естествената връзка родител-деца с
поддържани добри лични взаимоотношения, както и изживените негативни емоции от
внезапното настъпване на трагичното събитие, дало отражение и на психичното им
състояние впоследствие-чувство на тъга от загубата и непрежалимост, ограничаване
на социалните контакти, съдът намира за справедлив размер на обезщетението по
чл.52 ЗЗД от 80 000лв. за всяка ищца, до който исковете се явяват
основателни и следва да се уважат. Този размер е съпоставим с установените по
делото обстоятелства, с конкретните икономически условия в страната към деня на
произшествието и съдебната практика по сходни случаи.
При непозволено увреждане в
съответствие чл.84, ал.3 ЗЗД делинквентът е в забава спрямо увредения от деня
на увреждането и от този момент дължи обезщетение по чл.86 ЗЗД равно на
законната лихва. Отговорността на застрахователя за плащане на обезщетение за
вреди произтича от сключения застрахователен договор „Гражданска отговорност”,
но е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на
застрахователното събитие. Той отговаря за всички причинени от него вреди,
включително и за вредите от забавата. Това изрично е предвидено в чл.429, ал.2,
т.2 КЗ, според която застрахователното обезщетение обхваща и лихви за забава,
когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при
условията на ал.3. Според ал.3 лихвите за забава на застрахования по ал.2, т.2,
за които той отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя само в
рамките на застрахователната сума /лимита на отговорност/. В този случай от
застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования,
считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпване на
застрахователното събитие по реда на чл.430, ал.1, т.2 КЗ или от датата на уведомяване
или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от
датите е най-ранна. Нормата на ал.3 ограничава отговорността на застрахователя
за законна лихва, като определя различен от чл.84, ал.3 ЗЗД момент, от който я
дължи-по ранната дата от деня на уведомяването му от застрахования или
уведомяването, съответно претенцията на увредения за обезщетение. По делото се
установи, че застрахованият не е уведомил за събитието за застрахователя.
Ищците са заявили своите претенции на 07.11.2017г. и от тази дата ответникът
дължи заплащането на законна лихва от тази дата. Поради това искането на ищците за законна
лихва за периода от деня на деликта-13.10.2016г. до 07.11.2017г. се явява
неоснователно и следва да се отхвърли.
По разноските:
На основание чл.83, ал.1, т.4 ГПК
ищците са освободени от заплащането на държавна такса за исковете и разноски по
производството.
Представлявани са от адвокат, на
когото всяка една от тях е заплатила възнаграждение по 4530лв., видно от
представените по делото договори за правна защита и съдействие /стр.58-60/. Възражението
на ответника по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност е неоснователно, тъй като
уговорения и платен размер съответства на минимално установения по чл.7, ал.2
от Наредба № 1/09.07.2004г. на ВАС. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът
следва да заплати на всяка ищца разноски от 2416лв. съобразно уважената част от
исковете.
Ответникът е направил разноски
общо от 450лв. и е представляван от юрисконсулт, чието възнаграждение съдът
определя на 100лв. на основание чл.25 от Наредбата на заплащането на правната
помощ или общо разноски от 550лв. На основание чл.78, ал.3 ГПК в тежест на
ищците следва да се възложат разноските на ответника от 256.67лв. или всяка
една от тях по 85.56лв.
На основание чл.78, ал.6 ГПК
ответникът следва да заплати по сметка на СРС държавна такса за уважените
искове от 9600лв., както и 186.67лв. платени от бюджетните средства на съда
възнаграждения за вещи лица или общо сумата 9786.67лв.
Водим от горното съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА ЗД „Е.“
АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на П.И.Ж.,
ЕГН **********, с адрес *** Загора, и съдебен адрес ***, офис 9, сумата 80 000лв.
на основание чл.432, ал.1 КЗ, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от смъртта на своя баща И.П.С. следствие на ПТП настъпило
на 13.10.2016г., ведно със законната лихва от 07.11.2017г. до изплащането, като
ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата до пълния предявен размер 150 000лв., както и искането
за законна лихва за периода 13.10.2016г.-07.11.2017г.
ОСЪЖДА ЗД „Е.“ АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление ***, да заплати на Е.И.П., ЕГН **********, с
адрес *** Загора, и съдебен адрес ***, офис 9, сумата 80 000лв. на основание
чл.432, ал.1 КЗ, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди
от смъртта на своя баща И.П.С. следствие на ПТП настъпило на 13.10.2016г.,
ведно със законната лихва от 07.11.2017г. до изплащането, като
ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата до пълния предявен размер 150 000лв., както и искането за
законна лихва за периода 13.10.2016г.-07.11.2017г.
ОСЪЖДА ЗД „Е.“ АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление ***, да заплати на С.И.П., ЕГН **********, с
адрес *** Загора, и съдебен адрес ***, офис 9, сумата 80 000лв. на основание
чл.432, ал.1 КЗ, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди
от смъртта на своя баща И.П.С. следствие на ПТП настъпило на 13.10.2016г.,
ведно със законната лихва от 07.11.2017г. до изплащането, като
ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата до пълния предявен размер 150 000лв., както и искането за
законна лихва за периода 13.10.2016г.-07.11.2017г.
ОСЪЖДА ЗД „Е.“
АД, ЕИК ******, гр.София, да заплати на П.И.Ж., ЕГН **********, Е.И.П., ЕГН **********,
и С.И.П., ЕГН **********,*** Загора, разноски по делото на основание чл.78,
ал.1 ГПК на всяка една по 2416лв.
ОСЪЖДА П.И.Ж.,
ЕГН **********, Е.И.П., ЕГН **********, и С.И.П., ЕГН **********,*** Загора, да
заплатят на ЗД „Е.“ АД, ЕИК ******, гр.София, разноски по делото на основание
чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК всяка една по
85.56лв.
ОСЪЖДА ЗД „Е.“
АД, ЕИК ******, гр.София, да заплати по сметка на Софийски градски съд на
основание чл.78, ал.6 ГПК сумата 9786.67лв.
Решенето може да се обжалва в
двуседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване препис на страните.
СЪДИЯ: