РЕШЕНИЕ
гр.София,
09.09.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет и първи март през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Андрей Георгиев
при секретаря Илияна Коцева и в
присъствието на прокурора ........................... като разгледа
докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 12 537 по описа за 2018 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение от 23.05.2018 г., постановено по гр.д.№ 55 002/2017 г. по описа на СРС,
І ГО, 35 състав са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******срещу С.Д.М.,
ЕГН ********** искове с правно основание чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на „Т.С.“ ЕАД ЕИК *******сумата от 398,12 лева, представляваща доставена
и неизплатена топлинна енергия за периода: м.09.2014 г. – м.12.2014 г. и сумата
10,20 лева, представляваща цена за дялово разпределение за времето: м.09.2014
г. – м.12.2014 г., ведно със законната лихва върху тези главници, считано от
25.05.2017 г. до окончателното им изплащане, както и исковете с правно основание чл.415,
ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 0,12 лева, представ-ляваща
мораторна лихва за периода от 16.11.2012 г. до 09.05.2017 г. върху първата главница
и за сумата 2,82 лева – лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 33 215/2017 г. по описа на СРС, 35 състав,
като неоснователни и недоказани.
Със същия съдебен на основание чл.78, ал.3 ГПК „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на С.Д.М. разноски по
делото в размер на 300,00 лева.
Решението е постановено при
участие на трето лице – помагач на ищеца „Н.И.“ ООД.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца „Т.С.“
ЕАД. В жалбата са наведени доводи за неправилност на решението, поради
постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа,
че първоинстанционният съд не-правилно е приел, че ответникът не е клиент на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т.42 от ДР на Закона за
енергетиката /ЗЕ/, тъй като законът изрично дава легална дефиниция на понятието
„потребител на топлинна енергия” , като в тази връзка е без значение фактът
дали лицето е обитавало процесния имот, респ. дали същото е консумирало
топлинна енергия в имота лично, както и че правомощията, които формират състава
на едно субективно право са типизираните възможности, които субективното право
дава на своя носител и в този смисъл § 1, т.42 от ДР на ЗЕ /§1, т.13 от ДР на
ЗЕЕЕ отм./, говори именно за тези възможности, а не за реалното им упражняване.
Излагат се доводи, че от събраните по делото доказателства е видно, че дружеството
е доказало в съответствие с изготвения по делото доклад и разпределената
доказателствена тежест обстоятелствата по него и че законът: чл.149, т.6 – в
ред. съгласно ДВ бр. 74/2006 г., чл.152 и чл.153 от ЗЕ – в редакциите им.,
действащи към исковия период, сочи кои лица са страни по договор за доставка на
топлинна енергия за битови нужди, поради което следва да се приеме, че
ответницата като собственик на топлоснабдения имот се явява потребител на
топлинна енергия и пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по
предявените искове. Сочи се и че ответникът не се освобождава от качеството
„потребител на топлинна енергия” поради факта, че самият той не ползва в
жилището се топлинна енергия, тъй като съгласно чл. 108, ал.1 ЗЕЕЕ /отм./ и
аналогичната разпоредба на чл.153, ал.2 и ал.3 от ЗЕ, за да се загуби
качеството на потребител е необходимо всички собственици и титуляри на вещно
право на полз-ване в сграда – етажна собственост, присъединени към
самостоятелно отклонение за отопление и/или за горещо водоснабдяване,
декларират писмено, че не желаят да бъдат потребители на топлинна енергия,
каквато хипотеза не е налице. Поддържа се и че съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ
продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, които се изготвят от „Т.С.” ЕАД и се одобряват от ДКЕВР,
без да е необходимо изричното им приемане от страна на потребителя и с тях се
регламентират търговс-ките взаимоотношения между топлопреносното предприятие и
потребителите, като в случая С.М. не е упражнила правата си по чл.150, ал.3 ЗЕ
и общите условия са влезли в сила, където са регламентирани правата и
задълженията на двете страни по договора, в т.ч. и задължението за заплащане на
топлинна енергия, а именно: 30-дневен срок след изтичане на периода, за който
се отнасят /чл.32, ал.1/.
Моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд и
да уважи изцяло предя-вената от дружеството претенция, като му се присъдят и
направените разноски по делото, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата – С.Д.М.,*** срока по
чл.263, ал.1 ГПК е депозирала писмен отговор чрез процесуалния й представител
адв.М., в който съща-та е оспорена изцяло. Изложени са доводи за
неоснователност на релевираните в жалбата твър-дения от „Т.С.” ЕАД; споделен е
изводът на СРС, че ищецът не е доказал, че С.Д.М. е клиент на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на Закона за енергетиката, като са инвокирани съображения и за това, че
дружеството не е доказало и доставеното и реално потребеното количество
топлинна енергия за процесния период, както и редовно водене на счетоводството
му.
Моли съда да остави без уважение въззивната жалба „Т.С.”
ЕАД и да присъди на ответника направените по делото разноски.
Третото лице-помагач на страната
на ищеца – „Н.И.“ ООД не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказа-телства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено след-ното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК
срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е валидно
и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада
в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в
жалбата доводи.
Първоинстанционният съд е сезиран
с обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД
и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД.
В подадената искова молба ищецът
„Т.С.“ ЕАД твърди, че ответникът С.Д.М. е клиент на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на § 1, т.2а ДР на ЗЕ за топлоснабден имот – апартамент № 57, находящ
се на адрес: гр.София, ж.к. „*******, с абонатен
№ 215662 в качеството й на негов собственик,
както и че за доставената й топлинна енергия при публично известни Общи
условия за продажба на топлинна енергия от 2008 г. и 2014 г. същият му дължи сумата
398,12 лева – главница, предс-тавляваща стойността на незаплатена топлинна
енергия за през периода от 01.09.2014 г. – 31.12. 2014 г., сумата 0,12 лева –
обезщетение за забава върху нея в размер на законната лихва за периода: 16.11.2014
г. – 09.05.2017 г.; сумата 10,20 лева – главница за дялово разпределение и 2,94
лева – обезщетение за забава върху нея за същите периоди. Поддържа се, че във
връзка с подадено на 25.05.2017 г. заявление, за посочените суми по ч.гр.д.№ 33
215/2017 г. по описа на СРС, ГО, 35 състав е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, заедно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението до окончател-ното й изплащане, срещу която в
срока по чл.414 ГПК ответникът е депозирал възражение. Зая-вено е искане съдът
да постанови решение, с което да установи съществуването на вземанията на ищеца,
за които е постановена заповедта за изпълнение, както и да му се присъдят сторените
по делото разноски.
В подадения в срока по чл.131 ГПК
писмен отговор ответникът С.Д.М.,*** оспорва изцяло предявените искове – и по основание и по размер. В
отговора са изложени съображения, че не е потребител и че не отговаря за
използваната в имота топлинна енергия.
Със заявление вх.№ 3038377/25.05.2017
г. „Т.С.” ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК срещу С.Д.М. за
процесните суми относно топлоснабден имот – апартамент № 57, находящ се на
адрес: гр.София, ж.к. „*******, с абонатен
№ 215662. На 31.05.2017 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК срещу посоченото лице за заявените суми, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 25.05.2017 г. до изплащане на вземането,
като на заявителя са присъдени и направените в заповедното произ-водство разноски
в размер на 75,00 лева, от които: 25,00 лева – държавна такса и 50,00 лева –
възнаграждение за юрисконсулт.
На 03.07.2017 г. е подадено
възражение от длъжника по чл.414 ГПК, в което същият е оспорил дължимостта на
вземанията по заповедта. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 10.08.2017 г. ищецът
„Т.С.” ЕАД е предявил пред СРС искове за установяване съществу-ването на
вземанията му по заповедта.
При събрания по
делото доказателствен материал в първоинстанционното производство решаващият
състав на СГС намира, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговор-ността
на ответника по предявените от „Т.С.” ЕАД искове по реда на чл.422, ал. 1 ГПК
във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Съгласно правилата за
разпределение на доказателствената тежест в гражданския про-цес, регламентирани
с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, всяка страна в същия е длъжна при условията
на пълно и главно доказване да установи обстоятелствата, на което основава
своите искания.
Отношенията между
доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия пе-риод са
регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия
правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна
енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото
следва да има качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.20012 г., „потре-бители
на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, а по силата на легалното определение,
дадено в § 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, „потре-бител на
енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице – собственик
или ползва-тел на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и
с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието
„клиент на топлинна енергия”, което е еквивалентно по смисъл на понятието
„потребител на топлинна енергия”. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ,
действаща в исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинната енергия.
Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на
топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е
необходимо да бъде установе-но, че същото е собственик или носител на вещно
право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение. Това лице е задъл-жено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия на топлос-набдения обект,
респ. то встъпва в облигационни правоотношения с ищцовото дружество –
топлопреносно предприятие. По делото не са ангажирани доказателства, че С.М. е
титуляр на правото на собственост или на ограничено вещно право върху
недвижимия имот, за който се поддържа да е топлоснабден от ищеца – апартамент №
57, находящ се в гр.София, ж.к. ”*******за исковия период до 04.09.2014 г. От
представения нотариален акт за дарение на недвижими имот № 70, т.ІІ, рег.№
5823, дело № 245 от 04.09.2014 г. се констатира, че същата е придобила правото
на собственост върху този имот на посочената дата. От същия акт обаче се
констатира, че прехвърлителката С.К.Д. е станала носител на вещното право на
ползване върху процесния имот, запазено /учредено й/ на посочената дата. При
систематично тълкуване на нормите на чл.150, ал.1 ЗЕ, чл.153 ЗЕ и пар.1, т.2а от
ДР на ЗЕ във връзка с разпоредбата на чл.57 ЗС, клиент на топлинна енергия за
битови нужди по принцип е собственикът на процесния топлоснабден имот, освен в случаите, когато върху имота е
учредено вещно право на ползване. В последната хипотеза, клиент на топлинната
енергия по смисъла на чл.153 ЗЕ и § 1, т.2а от ДР на ЗЕ, който е страна по
облигационното правоотношение с топлоп-реносното предприятие, е титулярът на
ограниченото вещно право на ползване, който е задължен да заплаща стойността на
доставената за имота топлинна енергия като разход, съгласно изричното
разпореждане на нормата на чл.57 ЗС, а не „голият” собственик. По делото не са
анга-жирани доказателства за осъществяването в обективната действителност на
факти, водещи до прекратяване или погасяване на учреденото вещно право на
ползване на С.Д. до момента на настъпване на смъртта й на 13.01.2015 г. –
следващ крайната дата на процесния период: 31.12.2014 г.
С
оглед изложеното решаващият състав на СГС приема, че ответникът по разглежданите
искове няма качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди в рамките
на периода-предмет на спора по смисъла на Закона за енергетиката; че същият не
е встъпил в договорни отношения с „Т.С.” ЕАД в исковия период за продажба
на топлинна енергия при публично известни общи условия и че в неговия патримониум
не е възникнало задължение за заплащане
на цената на топлинната енергия, доставена до имота през този период и на
услу-гата „дялово разпределение”.
Поради липсата на един от елементите от фактическия състав на разпоредбата
на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и на пасивна материалноправна легитимация да отговаря
за задължения по Зако-на за енергетиката, предявените искове на това основание срещу
ответницата С. М.по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за
сумите: 398,12 лева – относно стойността на топлинната енергия и 10,20 лева –
относно цената на услугата „дялово разпреде-ление”, за периода от 01.09.2014 г.
до 31.12.2014 г. се явяват неоснователни и като такива същите следва да бъдат
отхвърлени.
При приетия изход на спора по
отношение на главните искове, следва да се отхвърлят като неоснователни и
претенциите по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД
за сумите: 0,12 лева – по отношение на първата главница и 2,94 лева – за
втората за периода: 16.11.2014 г. – 09.05.2017 г., тъй като това задължение е
акцесорно и се обуславя от съществуването на едно валидно, ликвидно и изискуемо
главно вземане на кредитора, по отно-шение на чието изпълнение длъжникът да е
изпаднал в забава, каквото в настоящата хипотеза не е налице.
Поради съвпадане на крайните изводи
на въззивния съд с тези на решаващия състав на СРС относно изхода на делото, първоинстанционното
решение като правилно следва да бъде потвърдено.
Наведените във въззивната жалба
доводи относно понятието „клиент на топлинна енер-гия” по смисъла на ЗЕ са
неоснователни. Същите се основават на неправилно тълкуване на нор-мативната
уредба в разглежданата материя. Точното съдържание на правните норми се извежда
чрез тяхното комплексно анализиране чрез различните средства за тълкуване, в
т.ч. граматичес-ко, логическо и систематично, а не едностранно, без да се вземат
предвид всички езикови пра-вила, вътрешната връзка между използваните термини и
изрази, мястото на правната норма в даден нормативен акт и съпоставката й с
други гражданскоправни норми.
При приетия изход от
разглеждането на спора на въззивника не се дължат разноски за настоящото
производство на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК.
В полза на ответната страна следва
да се присъдят разноски по чл.78, ал.3 ГПК за адво-катско възнаграждение в
размер на 300,00 лева. Неоснователно е наведеното в молбата на „Т.С.” ЕАД от
20.03.2019 г. възражение по чл.78, ал.5 ГПК, тъй като договореният и заплатен
адвокатски хонорар от С.М. е в минималния размер по чл.7, ал.2, т.1 от Наредба
№ 1/09. 07.2004 г. на ВАдС.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 23.05.2018 г., постановено по
гр.д.№ 55 002/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 35 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес *** Б, да ЗАПЛАТИ
на С.Д.М., ЕГН
**********, с адрес:
*** на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 300,00 /триста/
лева – разноски за въззивното производство.
Решението не
подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.