Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, .07.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 24 състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и първи
юли през две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕНОВЕВА ИЛИЕВА
при
участието на секретаря Веселина Георгиева, като разгледа докладваното от
съдията гр.д. № 11815/ 2019 година
на ВРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по предявени от “А.З.С.Н.В.”*** срещу П.С.
искове по реда на чл. 422 ГПК с правно осн. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и
чл. 99 ЗЗД вр. 86 ЗЗД за установяване съществуване на следните вземания, както
следва: 1./ за сумата от 500 лв.,
претендирана като неплатена главница по договор за паричен заем №
2800057/28.04.2017г., сключен между П.С. и „И.А.М.“ АД,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК
– 07.05.2019г. до окончателното
изплащане на задължението; 2./ за сумата от 55, 66 лв., претендирана като възнаградителна
лихва за периода от 06.05.2017г. до 04.11.2017г.; 3./ за сумата от 89, 87 лв., претендирана като
обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва за периода от
07.05.2017г. до 06.05.2019г. /вкл./; 4./ за сумата от 319, 95 лв., претендирана като неустойка за неизпълнение на
договорно задължение по чл. 4, ал. 1 от договора за времето от 06.05.2017г. до
04.11.2017г.; 5./ за сумата от 45 лв.,
претендирана като такса разход, които вземания са прехвърлени с договор за
цесия от 16.11.2010г. и Приложение № 101.11.2017г., за които суми е издадена
заповед № 3623/ 09.05.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
в производството по ч.гр.д. № 6801/2019г. по описа на Районен съд – Варна.
В исковата молба се излага, че на
28.04.2017г. е сключен договор за паричен заем № 2800057/28.04.2017г., по силата на който „И.А.М.“ АД е поело задължение да
предостави на П.С. сумата от 500 лв., а потребителят да я върне, ведно с възнаградителна лихва в срок до 04.11.2017г. на равни 27
броя седмични вноски, всяка в размер на 20, 58 лв.
Наред
със задължението да върне заетата сума потребителят е поел и задължение да
осигури на кредитора в тридневен срок от сключване на договора обезпечение,
чрез двама поръчители, отговарящи на условията на чл. 4, ал. 1, а именно:
нетният размер на осигурителния им доход да е в размер над 1 000 лв.; да
работят по безсрочен трудов договор; да не са заематели
или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „И.А.М.“ АД; да нямат
неплатени осигуровки през последните две години; да нямат задължение към други
банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към
БНБ една година назад да е със статус „Редовен“ или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя.
Твърди
се, че кредиторът е изпълнил поетите с договора задължения, предавайки заетата
сума, но потребителят не е погасил нито една седмична анюитетна
вноска, вкл. и при настъпване на окончателния падеж – 04.11.2017г., поради
което същият дължи главница, възнаградителна лихва,
обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва, както и неустойка по чл.
4, ал. 1, поради неосигуряване на обезпечение в претендираните размери.
Наред
с тях, ответникът дължи и сумата от 45 лв., претендирана като такса разходи за
събиране на просрочени вземания, съобразно чл. 16, ал. 2 от договора, чиито
размер е уговорен в Тарифа за таксите на „И.А.М.“ АД.
С
договор за цесия от 16.11.2010г., сключен между „И.А.М.“ АД и “А.З.С.Н.В.” ЕАД, цедентът е прехвърлил на цесионера вземанията, произтичащи от договор за паричен заем №
2800057/28.04.2017г.
С
настъпване окончателния падеж – 15.05.2016г. длъжникът е следвало да върне
всички суми на кредитора, което свое задължение не е изпълнил и към настоящия
момент, което е дало основание на цесионера да се
снабди със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Правният интерес от предявяване на установителния иск по реда на чл. 415 ГПК се обосновава с
хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.
В срока по чл.
131 ГПК, ответникът П.С., не е депозирал писмен отговор. Редовно
призован не се явява и не се представлява.
Съдът,
след преценка на събраните по делото доказателства и по вътрешно убеждение
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Исковете по реда на чл. 422 ГПК са процесуално
допустими, предявени в преклузивния срок след
издаване на заповед № 3623/09.05.2019г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 6801/2019г. на Районен съд – Варна,
на осн. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ангажираните писмени доказателства установяват по
безсъмнен начин, че на 28.04.2017г. е сключен договор за паричен заем №
2800057, по силата на който „И.А.М.“ АД е поел задължение да предостави на П.С.
сумата от 500 лв. срещу задължение на потребителя да
върне получената сума, ведно с възнаградителна лихва
на 27 равни седмични вноски, всяка в размер на 20, 58 лв. /л. 5/.
Не
е спорно, че със сумата от 184, 82 лв. е погасено задължение на потребителя по
договор за паричен заем № 2760872, а остатъкът му е предаден, удостоверено с
полагане на подпис /чл. 3, ал. 2 от договора/.
Въз
основа на така ангажираните писмени доказателства, съдът приема, че между
страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски
кредит, след сключването на който кредиторът е изпълнил поетите с него
задължения, а именно да предаде на П.С. уговорената
сума.
Не
се твърди и не се доказва потребителят да е върнал заетата сума в уговорения
срок, респ. на падежа, поради което считано от 04.11.2017г., П.С. дължи
връщане на усвоената главница от 500 лв., възнаградителна
лихва възлизаща на 55, 66 лв. за периода от 06.05.2017г. до 04.11.2017г. и
обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва за периода от
07.05.2017г. до 06.05.2019г. /вкл./, чиито размер възлиза на 89, 87 лв.
С договор
за цесия от 16.11.2010г. и Приложение № 101.11.2017г., „И.А.М.“ АД е прехвърлило н. “А.З.С.Н.В.” ЕАД вземанията си в
посочените размери, произтичащи от договор за паричен заем №
2800057/28.04.2017г.
Не се твърди и не се доказва потребителят да е погасил,
чрез плащане било на цедента, било на цесионера изискуемите си задължения,
поради което предявените искове следва да бъде
уважени в претендираните размери, ведно със законната лихва върху главницата от
датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 07.05.2019г. до
окончателното изплащане на задължението.
По
претенциите за заплащане на неустойка и такси
Ищецът
обосновава претенция за заплащане на сумата от 319, 95 лв., претендирана като
неустойка за неизпълнение на поето с договора задължение, а именно да осигури
на кредитора в тридневен срок от сключване на договора обезпечение, чрез двама
поръчители, отговарящи на условията на чл. 4, ал. 1, а именно: нетният размер
на осигурителния им доход да е в размер над 1 000 лв.; да работят по
безсрочен трудов договор; да не са заематели или
поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „И.А.М.“ АД; да нямат
неплатени осигуровки през последните две години; да нямат задължение към други
банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към
БНБ една година назад да е със статус „Редовен“ или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя.
Безспорно
е, че потребителят не е осигурил обезпечение, в който случай, съгласно чл. 4,
ал. 2 от договора дължи неустойка в размер на 319, 95 лв., платима разсрочено,
ведно със седмичната вноска, към която се добавя сумата от 11, 85 лв.
В договора е
обективирано изявление, че потребителят е запознат предварително от заемодателя
с всички условия по договора и му е предоставен Стандартен европейски формуляр
с индивидуалните условия на бъдещия паричен заем. Последното обаче не е от
естество да установи индивидуално уговаряне на оспорената клауза по договора,
възможността за равноправно обсъждане на варианти за предоставяне на
обезпечение и последиците от неизпълнение на това задължение, позволяващи на
кредитора да увеличи възнаграждението си до непосилен за потребителя размер.
Макар и да е уговорена като санкция доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, същата е предвидена да се кумулира към дължимото текущо
възнаграждение, по който начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на
кредита. Включена по този начин неустойка по същество е добавък
към текущото възнаграждение и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за кредитора. Както разходите на кредитора, така и печалбата му би следвало да
се включат в годишния процент на разходите. Съдът намира, че с клаузата на чл.
4, ал. 1 от договора се цели заобикаляне на установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК
горен праг на годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва. Налага се извода, че същата противоречи на
добрите нрави като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и има за цел заобикаляне
изискванията на ЗПК, което я прави нищожна и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК и
като такава непораждаща права и задължения за страните по кредитното
правоотношение.
В такъв
случай, в патримониума на цедента не е възникнало
вземане за компенсаторна неустойка в размер на 319, 95 лв., което е прехвърлено
с договора за цесия в полза на цесионера “А.З.С.Н.В.” ЕАД, поради което претенцията за установяване дължимост на неустойка,
следва да бъде отхвърлена.
По претенцията за установяване същестуване на вземане за разходи и такси за
извънсъдебно събиране на вземания по чл. 21 вр. чл. 22, ал. 5 и чл. 22, ал. 4
от договора за периода от 06.10.2016г. до 06.12.2016г.
В изготвената
тарифа на „И.А.М.“ АД, с чието съдържание
потребителят е декларирал, че е запознат, съобразно чл. 16, ал. 2 е предвидено,
че кредиторът събира такса разходи при събиране на вземането /изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на
телефонни обаждания, лични посещения и др./ в размер на 9 лв. при забава в
плащането на вноска повече от 30 дни.
В конкретния
случай, съдът дължи преценка спазено ли е императивното правило на чл. 33, ал.
1 и 2 ЗПК. Цитираната норма в ал. 1 предвижда, че при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. Според ал. 2 на чл. 33 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от
него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва. Потребителят следва да заплаща и посочените по-горе такси и
разноски. Макар и последните да са наименовани „такса
разходи за събиране на вземането”, това задължение не съответства на никаква
допълнителна услуга, предоставяна на потребителя, а представлява фиксиран
предварителен размер на обезщетение за допуснато наизпълнение
на договорно задължение. С определяне на горните плащания по същество се
заобикаля ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания,
чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. А както съдът
посочи по-горе, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна. С оглед изложеното съдът приема, че цитираните клаузи са
нищожни и като такива не пораждат права и задължения за страните по кредитното
правоотношение, а претенциите по реда на чл. 422 ГПК, са неоснователни и следва
да бъдат отхвърлени.
Отделно,
е налице и противоречие с разпоредбата на чл. 10 а ЗПК, според която кредиторът
не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също
действие.
За пълнота
на изложеното следва да се посочи, че дори и посочените клаузи на договора да
бяха действителни, то претендираните суми биха били недължими, тъй като не са
ангажирани доказателства, че служител на цедента е
извършвал каквато и да е дейност за извънсъдебно събиране на задължението.
При
този изход на спора в полза на ищеца “А.З.С.Н.В.” ЕАД
следва да се присъдят разноски за уважената част от претенциите в размер на 207,
39 лв. за настоящото производство и сумата от 47, 86 лв. за производството по
ч.гр.д. № 6801/2019г. на ВРС, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Разноските
за връчване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, чрез частен съдебен
изпълнител не се присъждат на ищеца, тъй като такива не са били извършени.
Разноски
в полза на ответната страна П.С. за отхвърлената част не се присъждат поради
липса на искане и доказателства за извършването на такива.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че П.С.С.,
ЕГН **********,*** ДЪЛЖИ н. „А.З.С.Н.В.“***
сумата от 500 лв. /петстотин лева/, представляваща неплатена главница по
договор за паричен заем № 2800057/28.04.2017г.,
сключен между П.С. и „И.А.М.“ АД, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 07.05.2019г. до окончателното изплащане на задължението, сумата
от 55, 66 лв. /петдесет и пет лева и шестдесет и шест ст./, представляваща възнаградителна лихва за периода от 06.05.2017г. до
04.11.2017г. и сумата от 89, 87 лв.
/осемдесет и девет лева и осемдесет и седем ст./, представляваща
обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва за периода от 07.05.2017г.
до 06.05.2019г. /вкл./, които вземания са прехвърлени с договор за цесия от
16.11.2010г. и Приложение № 101.11.2017г., за които суми е издадена заповед №
3623/ 09.05.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в
производството по ч.гр.д. № 6801/2019г. по описа на Районен съд – Варна по предявените
от „А.З.С.Н.В.“*** срещу П.С.С., ЕГН **********,***
искове по реда на чл. 422 ГПК с правно осн. чл. 9,
ал. 1 ЗПК и чл. 86 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А.З.С.Н.В.“*** срещу П.С.С., ЕГН **********,*** искове по реда на чл. 422 ГПК с
правно осн. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 86 ЗЗД за
установяване дължимостта на сумата от 319,
95 лв. /триста и деветнадесет лева и деветдесет и пет ст./, представляваща
неустойка за неизпълнение на договорно задължение по чл. 4, ал. 1 от договора
за времето от 06.05.2017г. до 04.11.2017г. и за сумата от 45 лв. /четиридесет и пет лева/, представляваща такса разход, които
вземания са прехвърлени с договор за цесия от 16.11.2010г. и Приложение №
101.11.2017г., за които суми е издадена заповед № 3623/ 09.05.2019г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. №
6801/2019г. по описа на Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА П.С.С., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ н. „А.З.С.Н.В.“***, 25 лв. /двеста петдесет и пет лева и
двадесет и пет ст./, от които 207, 39 лв. за настоящото производство и 47,
86 лв. за производството по ч.гр.д. № 6801/2019г. на Районен съд – Варна, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
Окръжен съд – Варна в двуседмичен срок от връчването на препис от акта на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: