Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 30.06.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети
март през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря
Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр.д. № 10382 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 13.04.2020
г., поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с решение от 17.08.2020 г., постановени
по гр.д. №80873/2018 г. по описа на СРС, 28 с-в, е отхвърлен иска с правно основание
чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ за осъждане на Република България,
представлявана от М.НА Ф. да заплати на „Е.Б.Е.” ЕООД, сумата от 6257,17 лв. -
вреди от заплатена в периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. такса, удържана на
основание чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ и внесена по сметка на КЕВР на основание чл.
35б, ал. 2 ЗЕВИ като неоснователен. Със същото решение е отхвърлен
и предявеният при условията на
евентуалност иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за осъждането на Република
България, представлявана от М.НА Ф. да заплати на „Е.Б.Е.” ЕООД сумата от
6257,17 лв., заплатена на отпаднало основание в периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014
г., представляваща удържана на основание чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ и внесена по
сметка на КЕВР на осн чл. 35б, ал. 2 ЗЕВИ като неоснователен. С оглед изхода на
спора ищцовото дружество е осъдено да заплати на ответника съдебни разноски от
150 лв.
Срещу решението
е подадена въззивна жалба от ищеца „Е.Б.Е.”
ЕООД с доводи за неговата неправилност поради противоречие с материалния и
процесуалния закон и необоснованост. Сочи, че в първоинстанционното
производство безспорно е било установено, че ищецът има качеството на
производител на електрическа енергия от възоб- новяеми източници и е сключил с „Е.П.-П.“
АД Договор за изкупуване на електрическа енергия № 216/2012 г., като процесната
сума е удържана от „Е.П.-П.“ АД и е преведена по бюджетна сметка на КЕВР, т.е
сумата е постъпила в бюджета на Република България.
Счита, че са
налице всички предпоставки за ангажиране на основание чл. 49 от ЗЗД отговорността
на ответника – Държавата, която е възложила на народните представители да упражняват
държавни функции, в частност законодателната власт. Дейността на Народното
събрание, приела обявените с решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния
съд за противоконституционни разпоредбите на чл. 35а ал. 1-3 от ЗЕВИ била
противоправно поради несъобразяването с нормите на основния закон (чл. 5, ал. 1
и чл. 67, ал. 2 от КРБ).
Оспорва извода
на първоинстанционния съд, че до прогласяване на противокон- ституционността на
закона извършените действия по събиране на таксата са законосъобразни, а
прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство въззивникът
счита, че е в противоречие с принципа на върховенството на Конституцията и не
следва да се прилага, като се позовава на т. 2 от решение № 3 от 28.04.2020 г.
на КС на РБ по к. д. № 5/2019 г.. Счита, че при приложен противоконституционен
закон или друг акт на Народното събрание по отношение на даден правен субект,
от което са му причинени вреда преди да бъде постановено решението на
Конституционния съд, правният субект има право на обезщетение за причинената му
вреда, като в процеса на доказване съдът е длъжен да приеме, че е налице
противоправност, която освен първоначална по приемането на
противоконституционните разпоредби, е последвала нова - Народното събрание
противоправно е бездействало да отстрани последиците от неконституционния си
акт. Неизпълнението на нормата на чл. 22, ал. 4 КТ не лишавала увреденото лице
от правото да търси обезщетение за вредите си по общия ред на чл. 49 от ЗЗД,
вр. с чл. 7 от КРБ. Поддържа, че освен противоправното поведение на ответника,
по делото е установена и причинената на ищцовото дружество вреда, изразяваща се
в пропусната полза да получи за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. в цялост
дължимата му се цена на произведена ел. енергия в размер на 6257,17 лв.,
представляваща 20 % от цената, която е била удържана единствено на основание
противоконституционните разпоредби на чл. 35а и сл. от ЗЕВИ. Предвид изложеното
моли обжалваното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени
изцяло.
Въззиваемият
ответник Държавата, представлявана от М.НА Ф., оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Счита, че решението е влязло в сила в частта, в която са
отхвърлени разгледаните по същество и оставени без уважение евентуални искове, тъй
като в тази част въззивникът не е подал въззивна жалба. Поддържа, че правните
изводи на първоинстанционния съд съответстват изцяло на приетото впоследствие
разрешение с решение № 3 от 28.04.2020 г. на Конституционният съд /КС/ по к.д.
№ 5/2019 г. и к.д. № 12/2019 г. и постановеното от СЕС Определение от
30.04.2020 г. по съединени дела С-818/19 и С-878/19. Съдържанието на тези
актове потвърждавало поддържаното становище в отговора на искова молба за
запазването на правните последици от прилагането на чл. 35а от ЗЕВИ до
09.08.2014 г. включително и липсата на противоречие на въведената с чл. 35а от
ЗЕВИ държавна такса с правото на Европейския съюз, ползващо се с примат над
националното ни право, по които се е създала предходната противоречива съдебна
практика. Обявените за противоконституционни закони по правило губели своето
действие занапред (ех nunc), а възникналите от прилагането им правни последици
в рамките на правоотношения, приключили до влизане в сила на решението на
Конституционния съд, се запазвали, освен ако Народното събрание не постанови
друго по реда на чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционен съд (ЗКС). Счита, че
ефектът от решението на съда не се разпростира върху вече уредените по
окончателен начин от обявения за противоконституционен закон правоотношения,
какъвто бил настоящият случай.
Тъй като правното
положение от приложимата до 09.08.2014 г. правна норма на чл. 35а от ЗЕВИ се
запазва от самата Конституция и това положение можело да бъде преодоляно
единствено ако Народното събрание постанови друго по реда на чл. 22, ал. 4 от
Закона за Конституционен съд (ЗКС), то и нямало никакво законоустановено основание
да се приеме, че тези публичноправни последици от събраните на основание чл.
35а от ЗЕВИ публични държавни вземания са едновременно и гражданскоправни
последици - пропуснати ползи. В този смисъл правните последици от прилагането
на чл. 35а от ЗЕВИ до 09.08.2014 г. вкл. се запазвали изцяло и същите не били
противоправен резултат.
Въззивникът
счита, че в разрез с конституционния принцип за разделение на властите би било
преуреждането на правни последици от гражданските съдилища по реда на
правораздаването, следващи от приключили публични правоотношения при липсваща
нормативна уредба по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС, върху които ефектът на
решението на КС не се разпростирал. Самото обявяване на противоконституционност
на закон не било установен в закона правопораждащ факт на
гаранционно-обезпечителна деликтна отговорност по чл. 49 от ЗЗД на Държавата
или на Народното събрание. Също така в националното законодателство не
съществувало законоустановено общо правило, според което развило се и
приключило публичноправно отношение губи публичноправния си характер и
съответно се „трансформира“ в частно гражданско правоотношение като правна
последица на влязло в сила решение на Конституционния съд, с което законът,
който го е уреждал, е обявен за противоконституционен, а приемането на
обратното означавало да се обезсмисли съществуването на нормата на чл. 151, ал.
2 от КРБ и на разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС.
Намира за
обосновани изводите на първоинстанционния съд относно липсата на
материалноправни предпоставки за ангажиране на гаранционно-обезпечителната
отговорност на държавата по реда на чл. 49 от ЗЗД и в частност извода на СРС за
липсата на пасивна материална легитимация на настоящия ответник, доколкото Народното
събрание е самостоятелен правен субект на правото. Правилни били и мотивите в
обжалваното решение, че нормите на чл. 35а - 35в и чл. 73 от ЗЕВИ за исковия
период са обективно приложимо право и приемането на закон, представляващ
действащо и приложимо право до определен момент (10.08.2014 г.), не можело да
се квалифицира като противоправно действие, от което са произтекли вреди и това
е така доколкото КРБ с разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ не
признава извършеното плащане за противоправна последица, респективно за
претърпяна вреда. От друга страна, Държавата, представлявана от М.НА Ф. не била
възложител на законодателна власт на Народното събрание и/или на мандат (на
работа) на народните представители. При поддържаните оплаквания за настъпили
вреди от противоправно упражняване на законодателна власт от Народното
събрание, надлежен ответник била Държавата, но в лицето на държавния орган – Народно
събрание, притежаващо призната от закона правосубектност и дееспособност,
действащо като процесуален субституент по реда на ЗОДОВ или на възложител на
работа по реда на ЗЗД, като последният като общ закон е със субсидиарно
приложение.
Ответникът
оспорва и наличието на противоправно действие по смисъла на чл. 49 от ЗЗД, тъй
като в българското законодателство не съществува законова уредба, съгласно
която действията на НС като законодателен орган, упражняващ законодателна
власт, по приемане на закон, който впоследствие КС е обявил за противоконституционен,
са противоправни, а липсвала законова уредба, която да обявява прилагането на
такъв закон до отмяната му с решение на КС за противоправно. Законодателната
дейност била правомерна такава, а приетите от НС закони са задължителни за
всички правни субекти по силата на чл. 86, ал. 2 от КРБ, като действието им във
времето и прилагането им се определяли от Конституцията и приетата въз основа
на нея нормативна уредба. Отделно от това, не било налице и противоправно
бездействие на Народното събрание, за което отговорност да носи ответника, тъй
като за установяването на вреди от бездействие по смисъла на чл. 22, ал. 4 от
ЗКС следва да е известно каква по съдържание е дължимата правна уредба на
обществени отношения, която НС не е приело, а тя била законодателна и е извън
правомощията на органите на съдебната и на изпълнителната власт.
Излага, че с въззивната
жалба не се поддържа оплакване, а в входа на съдебното производство не са
доказани пропуснати ползи от бездействие на законодателния орган вследствие
неизпълнение на задължение за приемане на закон по реда на чл. 22, ал. 4 от
ЗКС. Тъй като развилите се и приключили до отмяната на процесните разпоредби
публични правоотношения се запазват изцяло, то и удържаните от производителите
такси на основание чл. 35а от ЗЕВИ не били противоправен резултат и пропусната
полза вследствие на противоправно поведение на Народното събрание. Изключение
от правилото на чл. 151, ал. 2, изр. трето на Конституцията било допустимо
спрямо заварените от решението на КС отношения, които не са приключили, както и
за правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, към датата на влизане
в сила на решението на КС, с което се обявява за противоконституционен закон,
приложим по висящото дело. Към датата на подаване на исковата молба не били
налице висящи заварени отношения, а процесните разпоредби от ЗЕВИ са вече
обявени за противоконституционни. В тази връзка се изтъква, че жалбоподателят
не доказвал настъпване на вреди след 10.08.2014 г. с оглед на
неконкретизираното оплакване за неправомерно неизпълнение на задължение за
неприемане на заместваща правна уредба по смисъла на чл. 22, ал 4 от ЗКС. Ето
защо не можело да се приеме, че платените такси за минал период (01.01.14 г. -
09.08.14 г.) са сигурен приход след 10.08.2014 г., т.е. че същите са доказана
по основание и размер пропусната полза от бездействие на НС.
Развити са и
съображения за отсъствието на вина като материално-правна предпоставка за
осъществяването на фактическия състав по чл. 49 ЗЗД, тъй като Народното
събрание, представляващо колективен орган, който се състои от 240 народни
представители, не би могло да формира вина по смисъла на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД,
а българското право не уреждало институт на „колективна вина“. Счита, че
презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не може да се прилага по аналогия по
отношение на неправомерно действие на колективен орган и следва да се счита за
оборена предвид спецификата на настоящия случай, доколкото Народното събрание
само и единствено като колективен орган гласува и приема закони с определено
мнозинство от една страна, а от друга законодателната инициатива принадлежи на
правни субекти, различни от твърдения деликвент.
Не била
установена и пряка причинна връзка между твърдялото противоправно поведение на
Народното събрание и твърделите вреди. При условията на евентуалност ответникът
поддържа релевираното възражение за погасяване на ищцовото вземане по давност,
тъй от датата, на която се твърди противоправно действие, представляващо
приемане на закон от народни представители - 04.12.2013 г., до датата на
подаване на исковата молба - 20.12.2018 г., са изтекли повече от пет години.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните във въззивната жалба оплаквания.
Настоящият
съдебен състав не споделя доводите на въззиваемата страна, че
първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която е отхвърлен
предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД
за осъждането на Република България, представлявана от М.НА Ф. да заплати на „Е.Б.Е.”
ЕООД сумата от 6257,17 лв., тъй като въззивникът не е обжалвал решението в тази
му част. Макар и бланкетно, без ищецът да излага конкретни съображения срещу
мотивите на СРС, с които е отхвърлен предявения иск по чл. 59 от ЗЗД, във
въззивната жалба се съдържа искане за отмяната на първоинстанционното решение, с
което са отхвърлени предявените искове, т.е. въззивната жалба е насочена не
само срещу единият от отхвърлените искове, а срещу всички. Този извод следва и
от заявеното от процесуалния представител на въззивника становище в хода на
устните състезания за отмяна на решението в неговата цялост, а не само частично.
Въззивният съд
намира, че решението е валидно и допустимо, като постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Софийски
градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира подадената въззивна жалба за основателна. Съображенията
за това са следните:
Не е спорно по
делото, че през периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. ищецът е бил производител
на електрическа енергия от възобновяеми източници и между него и „ЕВН България
Електро“ АД (с предишно наименование „ЕОН България Продажби“ АД) в качеството
на купувач е сключен договор за изкупуване на електрическа енергия № 216/2012
г.. С решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014г. на Конституционния съд
разпоредбите на § 6, т. 2 и т. 3 от Заключителните разпоредби на Закона за
държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109/2013г.), с които са създадени чл. 35а,
ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1,
2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници са обявени за
противоконституционни. Решението на Конституционния съд е обнародвано в ДВ, бр.
65/06.08.2014 г. и е влязло в сила три дни след това, съгласно чл. 14, ал. 3 от
Закона за Конституционния съд, т.е. на 10.08.2014 г.
По предявения
главен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД ищцовото дружество претендира
осъждането на ответника Държавата, представлявана от М.НА Ф., да му заплати
обезщетение в размер на 6257,17 лв., представляващо вреда от приемането на
противоконституционната разпоредба на чл. 35а-35в от ЗЕВИ, по силата на които
норми в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. процесната сума е неправомерно
удържана и преведена в бюджета на КЕВР.
Понастоящем е
формирана трайна и безпротиворечива съдебна практика на Върховен касационен
съд, която изцяло се споделя от настоящия въззивен състав, относно пасивната
процесуална и материална легитимация на Държавата и нейните органи (в случая
Народното събрание) за отговорност за вреди по аналогични казуси, в които на
производители на електрическа енергия са били удържани суми, поначало дължими
им се като продажна цена за произведената електроенергия от възобновяеми източници,
въз основа на обявените за противоконституционния разпоредби на чл. 35а-35в от
ЗЕВИ (решение № 71/06.04.2020 г. по гр. дело № 3804/2019 г. на ІV ГО на ВКС,
решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ІV ГО на ВКС, решение №
249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г., ІV ГО на ВКС). Обобщено, в тези
съдебни актове се приема, че Държавата и нейните органи не са различни правни
субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в
едно цяло, тъй като конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това
цяло, доколкото неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява
от нейно име. Действията на държавния орган се явяват действия на самата
държава и когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат
причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от Държавата.
Поради това за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за
причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с
отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността на Държавата за вреди
може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите,
когато това е допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането неин
орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Във
втория случай Държавата не става страна по делото, но е обвързана от
постановеното по него решение. Недопустимо е единствено предявяването на иск за
обезщетение против Държавата и против нейния орган, който е причинил вредите, в
едно и също производство.
В
горепосочената съдебна практика също така е прието и че производителят на
електрическа енергия от възобновяеми източници, какъвто безспорно се явява
дружеството – ищец, търпи имуществени вреди от удържането на такси по реда на
чл. 35а – 35в от ЗЕВИ, които са в пряка причинно-следствена връзка от
противоправната законодателна дейност на Народното събрание, изразяваща се,
както в приемането на противоконституционните процесни разпоредби на чл.
35а-35в от ЗЕВИ, така и в неизпълнение на задължението му по чл. 22, ал. 4 от
ЗКС да уреди противоправните последици, настъпили вследствие прилагането на
тези противоконституционни разпоредби от ЗЕВИ. Следва да бъде отбелязано, че
прогласеното с разпоредбата на чл. 151, ал. 2 от Конституцията действие
занапред на решението на Конституционния съд, с което обявява за
противоконституционен даден закон, не може да бъде аргумент за освобождаването
на Държавата от отговорност за вреди, произтекли от приложението на приетия от
нормотворческия орган отменен закон (в частност от приложението на нормите на
чл. 35а – 35в ЗЕВИ). Непредвиждането на обратно действие на решенията на КС
цели правна сигурност, но по изричната норма на чл. 22, ал. 4 ЗКС задължава
органа, който е постановил отменения закон да уреди последиците от приложението
му. Безспорно е, че Народното събрание, което е приело обявените за
противоконституционни норми не е предприело действия за връщане на удържаните
от производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници такси,
поради което Държавата отговаря за това бездействие на своя орган.
Следва да се
отбележи, че в решение № 84 от 10.06.2021 г. по гр. д. № 2696/2020 г., ІІІ г.
о. на ВКС и цитирана в него практика на други състави на ВКС, е изяснено
действието на решение №3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на КС, според
което при спор, основан на закон, обявен за противоконституционен с решение на
КС, съдът по иска е длъжен да приеме, че законът е негоден (невалиден)
регулатор на обществените отношения и в никой момент не се прилага, респ. не е
следвало да бъде приложен, като това важи за неприключените правоотношения и за
приключените правоотношения, когато Народното събрание не е изпълнило
задължението си да ги преуреди в съответствие с КРБ (чл. 22, ал. 4 ЗКС),
включително за всяко съдебно производство, независимо дали е образувано преди
или след влизане в сила на решението на КС.
Предвид
гореизложеното настоящият състав не споделя изводите в обжалваното решение и
поддържаните от въззиваемата страна доводи, че Народното събрание, а не
Държавата, представлявана от М.НА Ф., е надлежно пасивно материално легитимирана
да отговаря по предявения иск, както и че отсъства противоправно поведение на
Народното събрание, тъй като в процесния период нормите били част от
действащото право.
От приетата
пред СРС съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира, се установява,
че процесната сума от 6257,17 лв., представлява част от удържаната такса по чл.
35А от ЗЕВИ за процесния период, като същата е постъпила по сметка на КЕВР. С
оглед спецификата на противоправното поведение на ответника, произтичащо от
приемането на противоконституционни разпоредби в закон и удържането на суми по
силата на тези разпоредби, то и вредата за ищеца настъпва с влизане в сила на решение
№ 13/31.07.2014 г. на КС, т.е. 10.08.2014 г., когато нормите са загубили своето
действие.
Следователно
ищецът е претърпял имуществена вреда в размер на 6257,17 лв. и същата е в пряка
причинно-следствена връзка от противоправната законодателна дейност на
Народното събрание, изразяваща се, както бе вече изяснено, в приемането на
противоконституционните разпоредби на чл. 35а-35в от ЗЕВИ, а също така и в
неизпълнение на задължението му по чл. 22, ал. 4 от ЗКС да уреди
противоправните последици, настъпили вследствие прилагането на тези
противоконституционни разпоредби. Ето защо и ответникът следва на основание чл.
49 ЗЗД да заплати претендираната сума под формата на обезщетение за намаляване
имуществената сфера на въззиваемото дружество с удържаната такса.
По своевременно
релевираното възражение за настъпила погасителна давност следва да се съобрази,
че приложим е общият петгодишен срок по чл. 110 ЗЗД, а началният момент според
уреденото в чл. 114, ал. 3 от ЗЗД започва да тече от откриването на дееца. С оглед
приетото по-горе, че увреждането е настъпило от момента на влизането в сила на
решението № 13 от 31.07.2014 г. по к.дело № 1/2014 г. на КС, а именно на
10.08.2014 г., то от този момент до датата на предявяване на иска – 21.12.2018
г. не е изтекъл необходимият срок и вземането не е погасено по давност.
Върху
горепосоченото обезщетение следва да се присъди и законна лихва от
претендирания момент 21.12.2018 г., на която дата е
депозирана исковата молба.
Тъй като
крайните правни изводи на двете инстанции не съвпадат, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта
му, в която е отхвърлен главния иск по чл. 49 ЗЗД, а претендираната като вреда
сума от 6257,17 лв. да се присъди в полза на ищеца. Решението следва да се
отмени и в частта с присъдените на ответника разноски.
Уважаването на
главния иск по чл. 49 ЗЗД препятства настъпването на вътрешнопроцесуалното
условие за разглеждането на евентуално предявения иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, поради
което произнасянето по него от страна на СРС се явява недопустимо. Ето защо и
първоинстанционното решение в тази му част следва да бъде обезсилено и
производството по евентуално предявения иск – прекратено.
По разноските:
При този изход
на спора на въззивника следва да се присъдят съдебни разноски, както следва:
общо 1140,29 лв. за производството пред СРС, от които 250 лв. – държавна такса,
250 лв. – депозит за вещо лице и 640 лв. - адвокатско възнаграждение, както и
общо 765,14 лв. разноски за въззивното производство, от които 640 лв. –
адвокатско възнаграждение и 125,14 лв. – държавна такса.
На основание
чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 13.04.2020 г., поправено по реда на чл. 247,
ал. 1 ГПК с решение от 17.08.2020 г. постановени по гр.д. №80873/2018 г. по
описа на СРС, 28 с-в, в частта, с което е отхвърлен като
неоснователен предявения от „Е.Б.Е.” ЕООД иск с правно основание чл. 49, вр.
чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ за осъждане на Република България,
представлявана от М.НА Ф. да заплати на „Е.Б.Е.” ЕООД, сумата от 6257,17 лв.,
представляваща имуществена вреди от удържана в периода 01.01.2014 г. -
09.08.2014 г. такса на основание чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ и внесена по сметка на
КЕВР на основание чл. 35б, ал. 2 ЗЕВИ, както и в частта с присъдените в
полза на ответника съдебни разноски от 150 лв., и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Република България, представлявана от М.НА Ф., със
съдебен адрес:***02 да заплати на „Е.Б.Е.” ЕООД, ЕИК ********, със съдебен
адрес ***, пл. „********, чрез адв. Х. А., сумата от 6257,17 лв., представляваща имуществена вреда от удържана в
периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. такса на основание чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ
и внесена по сметка на КЕВР на основание чл. 35б, ал. 2 ЗЕВИ, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба - 21.12.2018 г.
ОБЕЗСИЛВА решение от 13.04.2020 г., поправено по реда на чл. 247,
ал. 1 ГПК с решение от 17.08.2020 г., постановени по гр.д. №80873/2018 г. по
описа на СРС, 28 с-в, в частта, с която е отхвърлен
предявения по чл. 59 от ЗЗД иск за осъждането на Република България,
представлявана от М.НА Ф., да заплати на „Е.Б.Е.” ЕООД сумата от 6257,17 лв., с
която неоснователно се е обогатил в периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г.,
представляваща удържана на основание чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ такса и внесена по
сметка на КЕВР на осн чл. 35б, ал. 2 ЗЕВИ, като прекратява производството по
делото в частта му по този иск.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от М.НА Ф., със
съдебен адрес:***02, да заплати на „4Е.Б.Е.” ЕООД, ЕИК ********, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, сторени съдебни разноски от общо 1140,29 лв. за производството пред СРС и общо 765,14 лв. - разноски за въззивното производство.
Решението може да бъде
обжалвано пред Върховен касационен съд, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.