Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ................../27.05.2021 г., гр.София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и осми април през
2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия МАРИЯ ИЛИЕВА
секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА
гражданско дело номер
1247 по описа
за 2020 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 299490 от 12.12.2019 г. постановено по
гр.д. № 39052/2019 г.
на СРС, 76 състав, e признато за установено на основание чл. 124, ал. 1
(съществуване на право), във вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 150 от ЗЕ и
чл. 86 от ЗЗД, по исковете предявени от „Т.С." ЕАД, срещу И.Р.Н., че
ответникът дължи сумата от 455,34 - главница, представляваща стойност на
незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода от 01.05.2016г. до 30.04.2017г.,
ведно със законната лихва, считано от 13.08.2018г. до окончателното й изплащане
като e отхвърлeн иска за горницата до пълния предявен размер от 456,88
лева, както като неоснователен; и дължи и сумата от 42,29 лева - мораторна лихва за периода от
15.09.2017г. до 01.08.2018г., като е отхвърлен иска за горницата до пълния
предявен размер от 42,54 лева, като неоснователен. С решението
първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, дължими от ответника
на ищеца съгласно чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК за заповедното и исковото производства
(съобразно уважената част от исковете).
Решението е постановено при участието на
трето лице - помагач на ищеца - "Т." ООД,
Това решение е обжалвано в срок за ответника И.Р.Н.
чрез назначения на същата от съда особен представител по чл.47, ал.6 от ГПК- т.П.,
в частите, в които исковете срещу ответника са били уважени, с оплаквания за
неправилност на решението като постановено при нарушение на материалния и на
процесуалния закон и необоснованост. Конкретно се правят оплаквания за постановяване
на решението при засилено служебно начало и без отстраняване нередовността на
искова молба, липса на идентичност между исковата молба и заповедното
производство, неправилност поради неправилно разпределена доказателствена
тежест на ответника да доказва отрицателен факт- че не е собственик на имота
към датата на начисляване на процесните суми, след като не оспорва самия нотар.
акт, също и относно доказване лошото изпълнение от страна на ищеца, липсата на доказателства
за откриване на партида на името на ответника, липсата на доказателства за установяване
вземането на услугата дялово
разпределение между ищеца и третото лице-помагач и на такива за избор на
ФДР от ОС на ЕС. Моли да се
уважи въззивната жалба, като се отмени решението в обжалваните част, вкл. и
в частта за разноските, като исковете се отхвърлят изцяло, и за разноските.
Не са подадени отговори по въззивните жалби
от насрещната им страна в срока по
чл.263, ал.1 от ГПК. Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД с писмена молба след този срок, подадена за
открито съдебно заседание пред СГС, оспорва жалбата, претендира разноски за
въззивната инстанция вкл. за защита от юрисконсулт, без списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно, а в обжалваните части, е и допустимо.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правни норми, както
и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предметът на проверка
на въззивния съд е очертан от оплакванията с въззивната жалба на ответника относно
преценката на събраните по делото доказателства и значението на липсващите
такива, касаещи наличието на облригационно отношение по доставка на ТЕ, за доставката
и отчитането на ползвана топлинна енергия /ТЕ/ за битови нужди за жилищния имот
на ответника също и изготвянето на дяловото разпределение от третото
лице-помагач.
Нередовността на
исковата молба е била отстранена пред въззивния съд, при което предметът на спора
е този, по който се е произнесъл
първоинстаниоцция съд с решението и той съответства на исковата молба и на
заповедното производство, при съобразяване, че предмет на исковото производство
е само половината от сумите по заповедта за изпълнение, сочени за дължими от
единия от двамата длъжници.
Не се установи при
въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.
Първоинстанционният съд е основал решението си на база приетите по делото
доказателства, за качеството потребител на ТЕ на ответника като съсобственик на топлоснабдено
жилище, за наличието на облигационна връзка между ищеца и ответницата по доставка на ТЕ при договор при Общи
условия, обвързващо ги, и за размера и цената на реално доставената и отчетена ТЕ
за жилището й, установен от приетите по делото писмени доказателства и съдебно-техническа експертиза, също и за
възлагане извършването на дяловото разпределение на третото лице-помагач на
ищеца /ФДР/, и липса на доказателства за некачествено изпълнение, е уважил иска
за цената на ТЕ частично, а другите
искове, вкл. и тези за лихва за забава, изцяло. Изложените от първоинстанционния
съд фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, въззивният съд споделя и
на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
По оплакванията с
жалбата и твърдението за плащане на главницата,
настоящият въззивен състав добавя следното:
Нередовността на
исковата молба е била отстранена пред въззивния съд, при което предметът на спора
е този, по който се е произнесъл
първоинстаниоцция съд с решението и той съответства на исковата молба и на
заповедното производство, при съобразяване, че предмет на исковото производство
е само половината от сумите по заповедта за изпълнение, сочени за дължими от
единия от двамата длъжници.
Първоинстанционният
съд е основал решението си на база приетите по делото доказателства, съобразно
изричното определение от откритото съдебно заседание пред СРС на 05.12.2019 г.,
като е игнорирал на основание чл.190 от ГПК това за договор между ищеца и
помагача за услугата дялово разпределение, но ерпиел този факт за установен от
приетите експертизи, счел е че представителната власт е установена по делото и
не се налага проверката й. По отношение правосубектността на ищеца е изложим
съображение в откритото съдебно заседание пред СРС на 05.12.2019 г. защо не е
необходимо да се изисква отново удостоверение за актуално състояние по
Търговския регистър, поради публичност на данните за това. Ето защо въззивният
съд намира, че решението не е постановено при преценка на доказателства, които
не са били допустими съгласно чл.190 от ГПК. По отношение на услугата дялово
разпределение, макар и въззивнитя съд да намира, че тя се дължи от ответника на
ищеца в посочения уважен размер, не се споделят мотивите, че дължимостта на
сумата за тази услуга се доказва от приетите експертизи. Други събрани по
делото писмени доказателства сочат, че през исковия период е било извършвано
дялово разпределение от третото лице-помагач на ищеца- това са приетите
доказателства , представени от помчагача и приети в откритото съдебно заседание
пред СРС на 05.12.2019 г. / л.96/ , както и протокол от решение на ОС на ЕС от 22.0-9.2002
г. и договор от 25.09.2002 г. между ЕС и избраната ФДР , за които не се прилага
чл.190 от ГПК/няма такова искане за тези доказателства от ответника / и с тях
се установява, че помагача „Т.“ ООД е било избрано от ОС на Етажната
собственост на сградата, в която се намира процесното топлоснабдено жилище, да
извършва именно услугата дялово разпределение. По делото не са представени
доказателства за нов избор от ЕС на друга ФДР, различно от „Т.“ ООД, при което
избраната от ЕС ФДР още през 2002 г. е продължила да извършва валидно дяловото
разпределение.
Независимо от липсата
на нов договор между ЕС и ФДР, след изтичане срока на този от 2002 г., не може
да бъде прието, че направеното от ФДР отчитане и разпределение на ТЕ в ЕС, е
невалидно и услугата дялово разпределение не е извършвана. Съгласно
чл. 65, ал. 2 от отменената през 2020 г.
Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, но действаща в
исковия период, при прекратяване на договора за дялово разпределение, или при
заличаване на лицето по чл. 139а ЗЕ от публичния регистър, потребителите на топлинна
енергия или асоциацията по чл. 151, ал. 1 от ЗЕ, са длъжни в едномесечен срок
от уведомлението по, ал. 3 на същия член да изберат друго лице. Ето защо
ответникът като етажен собственик, не би могъл да черпи права от неправомерното
си бездействие и това на ЕС, още повече, че очевидно и от представените
документи по делото за отчети и дялово разпределение/изравнение, изпълнението
на задълженията по договора от ФДР, която е и трето лице-помагач на ищеца по
делото, е продължило и след 3 годишния срок. Този договор касае задълженията на
страните по него, а не и тези между потребител/ответника/ и доставчик на
топлинна енергия/ищеца/. Наред с това, при липсата на договор между ФДР и
ищеца, съществува и възможността предвидена в чл. 61, ал. 2 от горната наредба,
разпределението на топлинната енергия между потребителите в сграда - етажна
собственост, да се иззвършва и от доставчика/ т.е. ищеца/, и Цената на услугата
дялово разпределение обаче, по силата на чл.32 от ОУ от 2014 г. се заплаща на
търговеца-продавач, а не на ФДР. Ответникът не е установил да е възразил срещу
тези ОУ от 2014 г. и те го обвързват. Ето защо по делото е доказано наличие на
задължение на ответника към ищеца за заплащане на услугата дялово
разпределение, както и реалното извършване на тази услуга през исковия период.
Ето защо се дължи в размер на сумата21,16 лв., който размер се счита от
въззивния съд за правилен, при липсата на оплаквания с въззивната жалба по
размера и съгласно чл.269, изр.второ от ГПК въззивният съд не може да го променя.
Неоснователно е и
оплакването относно липсата на доказателства за облигационна връзка межоду
страните и процесуални нарушения по доказателствената тежест. Приетият по
делото н.а. от 1996 г. удостоверява съгласно чл.77 от ЗС и чл.586 от ГПК,
придобиване правото на собственост върху процесното топлоснабдено жилище от две
лица, едно от които е ответника И.Н., при което делът му в съсобствеността е
1/2 съгласно чл.30, ал.2 от ЗС, при липсата на друго отразено в този нотариален
акт по квотите на приобретателите. Не е в доказателствена тежест на ищеца да
установява дали и кога това право на собственост върху недвижим имот е било
изгубено, а е в тежест на товетника, който прави правоизключ(ващо възражение,
че не е собственик за исковия период и се заявява с въззивната жалба, че не бил
оспорен самия нотариален акт с отговора на исковата молба / макар от
съдържанието на отговора по чл.131 от ГПК да се твърди именно оспорване на този
нотариален акт и правилно е възложена
доказателствената тежест за оборването
му на ответника с оглед официалния характер на този нотариален акт/ . Отделно от това, изгубването става с
придобиване на това право от друго лице
или с отказ от това право, съгласно чл.99 от ЗС. Нито една от хипотезите на
чл.99 от ЗС не се доказа по делото, такова доказателство не представлява
приетата от въззивния съд справка от системата ИКАР, доколкото прехвърлянето
правото на собственост върху недвижим имот в случая следва да се удостовери с
нарочен писмен документ-нотариален акт, или вписан отказ от право на
собственост, а не със електронна дистанционна справка. Такива доказателства по
чл.99 от ЗС не са ангажирани, поради което и въззивният съд приема, че приетитя
н.а. удостоверява валидно притежаването от ответника на 1/ 2 ид.ч. от правото
на собственост върху процесния имот, при което, по силата на закона като
съсобственик на жилище в сграда-етажна собственост, същият се намира в облигационно отношение с
ищеца по договор за доставка на ТЕИ за битови нужди, съгласно ЗЕ.
Събраните по делото писмени
доказателства и съдебно-техническа експертиза /СТЕ/ сочат размера на
задълженията за цената на ТЕ за исковия период за жилището и ТЕ за
сградата-етажна собственост, в която се намира жилището. Ответникът като етажен собственик дължи цената на реално потребената ТЕ не само
за притежаваното от тях жилище в тази сграда-етажна собственост, но и за ТЕ за
отопление на общите части, също и за сградната инсталация като обща част на ЕС.
В този смисъл съдът съобрази т.2 от ТР № 2/ 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017
Г., ОСГК на ВКС и ТР № 2/2017 г. по т.д.№ 2/82016 г. на ОСГТК на ВКС, сочещи
на липсата на противоречие на ЗЕ с чл.62
от ЗЗП, вр. пар.1 от ДР на ЗЗП, съобразно което в сградите-ЕС, присъединени към
топлопреносната мрежа за битови нужди, етажните собственици са задължени да
плащат цената на реално потребената ТЕ, вкл. и за общите части на сградата,
както и на лихва за забава, като по отношение вземането на ищеца за лихва за
забава не са направени оплаквания с въззивната жалба, при което въззивният съд
приема иска за лихва за забава основателен съгласно чл.269, изр. второ от ГПК.
Неоснователно e и оплакването по жалбата за неправилност
на първоинстанционното решение предвид това, че не е доказано и в качествено
отношение доставената ТЕ. По делото няма данни за подадени жалби/оплаквания
относно качеството на услугата при отчитане на ТЕ.
Изложеното сочи, че решението в
обжалваните от ответната страна части като правилно следва да се потвърди, вкл.
и в частта за разноските.
По разноските за въззивната инстанция : Съобразно изхода на спора, и на основание чл.71 от ГПК,
по аргумент от т.7 от ТР № 6 по т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, ответницата Л.К.следва
да заплати по сметка на СГС държавна такса за обжалване в размер на 25 лв. съгласно
чл.18 от ТТРКССГПК, предвид и обжалваемия интерес.
Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора,
въззиваемата страна-ищец има право на разноски пред въззивната инстанция за
възнаграждението на особения представител на ответницата по чл.47, ал.6 от ГПК–
за адв.М., в размер на 150 лв. Въззиваемата страна- ищеца в случая би имала
право и на разноски съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, ако беше осъществена по делото
защита от юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона за
адвокатурата. В случая обаче, в полза на въззиваемото дружество-ищец, не следва
да се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, т.к. единственото
извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна
молба, след сроковете за отговор по въззивната жалба, с която претендира
уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се счита
осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от противната
страна. Искането за разноски на ищеца за юристконсултско възнаграждение не може
да се уважи за въззивната инстанция.
Решението няма да подлежи на
касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл. първо от ГПК, вр. чл.113 от ГПК/ ДВ, бр.100/2019
г./, тъй като цената на исковете е под 5000 лв.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 299490 от
12.12.2019 г. постановено по гр.д. № 39052/2019 г. на СРС, 76 състав В
ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, В КОИТО е осъден И.Р.Н., ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, посочените парични
суми по исковете и разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И.Р.Н., ЕГН
**********, постоянен
адрес ***, бул. „******чрез
адв. П., определена от САК, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, сумата 150 лева – разноски за въззивната инстнация.
ОСЪЖДА на основание чл. 71 ГПК И.Р.Н., ЕГН **********, постоянен адрес ***,
бул. „******чрез адв. П., определена от САК, да заплати по бюджета на СГС
сумата 25 лв. - за държавна
такса по жалбата.
Решението е постановено при участието на „Т.“
ООД, като трето лице-помагач на страната на ищеца.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280,
ал.3, т.1, предл.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.