Р
E Ш Е Н И Е № 260007
гр.
Пловдив, 15.09.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, наказателно отделение, втори наказателен състав, в публично
съдебно заседание на четиринадесети юли през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАГДАЛИНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИХАЕЛА БУЮКЛИЕВА ВЕЛИНА
АНТОНОВА
при участието на съдебния секретар ЕЛЕОНОРА КРАЧОЛОВА и в
присъствието на прокурора СВЕТЛОЗАР ЛАЗАРОВ, след като разгледа докладваното от
съдията Велина Антонова ВНОХД № 205 по описа за 2020 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава XХІ от НПК.
Делото
е било образувано във връзка с жалба на повереника на частните обвинители срещу
присъда № 4 от 17.01.2020 г. по НОХД № 640/2019 г. на Окръжен съд – *,
наказателно отделение. С
посочения съдебен акт подсъдимият е бил признат за виновен в извършването на
престъпление по чл. 343, ал. 3 предл. 1, б. „б“ предл. 1 вр. ал. 4 вр. ал. 1
вр. чл. 342, ал. 1 НК, за което му е било наложено наказание при условията на
чл. 58а, ал. 1 от НК – две години и осем месеца лишаване от свобода при
първоначален общ режим, като е бил частично оправдан по първоначално
повдигнатото му обвинение да са били нарушени и правилата за движение по
пътищата по чл. 16, ал. 1, т. 1 и чл. 20, ал. 1 от ЗДвП в причинна връзка с
деянието. На основание чл. 66, ал. 1 от НК така наложеното на подсъдимия
наказание е било отложено с изпитателен срок от три години, след влизане на
присъдата в законна сила.
На
основание чл. 343 г от НК подсъдимият е бил лишен от право да управлява моторно
превозно средство за срок от три години.
Със
съдебния си акт първият съд се е произнесъл и за веществените доказателства и
разноските по делото.
В жалбата на повереника - адв. М.М. и
допълненията към същата, се прави оплакване за занижен размер на отмерената от
първия съд санкция на подсъдимия, като се навеждат подробни аргументи в същата
насока. Иска се кумулативната санкция да бъде чувствително увеличена, като се
отчетат наличните по делото данни и се отчете превес на отегчаващите
отговорността обстоятелства.
Производството
пред първия съд е протекло при условията на съкратено съдебно следствие по чл.
371 от НПК, в алтернативата по т. 2.
В
хода на съдебните прения представителят на държавното обвинение намира, че
авторството на деянието, вменено на подсъдимия е било безспорно установено по
делото в хода на съдебното следствие пред първия съд, което е протекло по реда
на съкратеното съдебно следствие в алтернативата по т. 2 на чл. 371 от НПК.
Счита определената кумулативна санкция за съответна на всички отчетени от
първия съд обстоятелства и привилегията на закона при съкратено съдебно
следствие в посочената алтернатива. По отношение на жалбата на частните
обвинители релевира доводи, че не са били посочени правни аргументи, които
следва да се вземат предвид от въззивния съд.
В
хода на съдебните прения частният обвинител П.В. не участва лично, като чрез
повереника си адв. М. ангажира становище, че поддържа изцяло всички доводи в
жалбата до съда жалба. Моли въззивния съд да увеличи наказанието на подсъдимия,
като му наложи ефективно наказание около шест години, което намира за
справедливо и съответстващо на целите на чл. 36 от НК.
В
хода на пренията защитникът на подс. Ж. не спори за фактическите и правни
изводи на първия съд относно авторството на деянието и вредоносния резултат. Счита, че кумулативната санкция на П. е
била съобразена с всички установени по делото данни, поради което му е било
определено справедливо кумулативно наказание. Моли доводите на повереника на
частния обвинител да не бъдат възприети, тъй като не намират опора в
материалите по делото и в частност представените пред въззивния съд копие от
трудови книжки, удостоверения за трудова ангажираност в чужбина, удостоверение
на НОИ, справка за нарушения по ЗДвП на името на подсъдимия и сключен трудов
договор.
В съдебните прения подсъдимият изразява съжаление за
случая, като декларира, че е отговорен човек и не се вписва в твърденията на
частното обвинение. Поддържа заявеното от своя защитник.
В
последната си дума моли съда присъдата на окръжния съд да бъде потвърдена, като
наложените му с нея наказания да не търпят корекция.
Пловдивският
апелативен съд, след като взе предвид постъпилите жалби и съобрази доводите на
страните в съдебно заседание, прецени събраните по делото доказателства и
извърши служебна проверка на основание чл. 313 и чл. 314 от НПК на законността,
обосноваността и справедливостта на съдебния акт в пределите на компетентността
си, намери въззивната жалба на частичния обвинител за неоснователна.
Настоящият
състав на въззивния съд изцяло възприема фактическата обстановка, изложена от
първия съд, при която се установява извършването на деянието, участието на
подсъдимия, механизма на неговото осъществяване, причините за това, личността
на подсъдимия, субективната страна на престъплението, както и конкретното
своеобразие на обстоятелствата, в изпълнение на задълженията си по чл. 313 и
чл. 314 НПК, както следва:
През месец септември на 2017 година
подсъдимият А.П. пребивавал при свои роднини в с. *, община *. Той бил
правоспособен водач на МПС от 2009 година – притежавал свидетелство за
управление на моторно превозно средство № *, издадено на *година за категориите
А, В и М. На 14.09.2017 година П. *** около 17,00 часа седнал в питейно
заведение за почивка след работния ден. Поръчал си бира от 500 мл, която изпил,
а след това поръчал още една такава. В този момент в същото заведение
пристигнал пострадалият Б. В., който помолил подсъдимия за услуга – да го
откара с автомобила си до *. Подсъдимият
решил да изпълни молбата на В., макар да бил употребил алкохол. След като допил
и втората поръчана бира той се качил в автомобила си – марка „*“ с рег. №*,
като заел мястото на водача, а до него на предната дясна седалка в колата
седнал В..***, като около 17,40 часа се движели по третокласен път № 484,
предназначен за двупосочно движение. В същото време по същия път в посока от *
към село *с управлявания от него лек автомобил марка „*“ с рег.№ *се движел
свидетелят М.В.М.. Той пътувал сам в колата. На около един километър от * М. се
движел в дясната лента спрямо посоката му на движение със скорост от около 88,7
км/ч, с която навлязъл в десен завой с радиус от 125 метра. В същия момент през този пътен участък с
автомобила си преминавал подсъдимият, който се пътувал в противоположната на М.
посока към *. П. управлявал автомобила си в предназначената за него /дясна/
пътна лента със скорост около 87 км/ч., с каквато се отправил и към
горепосочения завой с радиус от 125 метра. В зоната на завоя пътното покритие
било сухо, но със захабен асфалт и неравности. Между двете пътни ленти,
предназначени за движение по двупосочния път, нямало поставена разделителна
маркировка. Релефът на участъка се отличавал с леко възвишение нагоре спрямо
посоката на движение на подсъдимия, като в същото време липсвала пълна видимост
към другата лента за движение заради крайпътната растителност. Подсъдимият П.
навлязъл в завоя с непроменена спрямо първоначално избраната скорост – 87 км/ч,
в момента, в който в същия завой се намирал управлявания от водача М. лек автомобил.
Критичната скорост обаче за безопасно преодоляване на левия за П. завой била
84,5 км/ч, като тази величина позволявала преминаване по оста на дъгата без
странично плъзгане на автомобила. И тъй като скоростта на движение на
подсъдимия била по-висока от тази максимално допустима стойност, при
преминаването през завоя автомобилът „*“ загубил напречна устойчивост, излязъл
извън контрола на водача и занесъл странично, а непосредствено след това
навлязъл в лентата за насрещно движение в пътен периметър, в който се намирал
управлявания от М. насрещно движещ се автомобил. Последвал челен сблъсък между
двата автомобила. Съприкосновението било косо, между предните леви части на
автомобилите. Непосредствено след удара П. излязъл от купето на колата, в която
пътувал, а М. останал в своя автомобил, който не успял да напусне поради силна
болка в левия крак. В. също останал в автомобила „*“ . Преминаващ през мястото
водач /свид. М.И., л. 65/ сигнализирал за инцидента на тел. 112 в 17,43 часа.
На мястото на пътното произшествие пристигнали свидетелите И.Х.И. и П.И.С.,
заемащи длъжността „*“ в РУ-*. Те изпробвали двамата водачи за наличие на
алкохол в кръвта с техническо средство „Дрегер 7510“ с № 005. Уредът отчел 0,54
промила алкохол в кръвта на подсъдимия и 0,00 промила в кръвта на свидетеля М..
На двамата водачи били издадени талони за медицинско изследване. В талона,
предназначен за подсъдимия, бил указан срок от 1 час за явяване в болнично
заведение, считано от момента на връчването – 18,20 часа. В 18,55 часа лекар в ЦСМП-*,
филиал * взел биологичен материал – кръв, от подсъдимия П.. Междувременно
двамата пострадали от пътния инцидент – Б. В. и М. М., последователно били
отведени от екипи на ЦСМП в МБАЛ-*, където им била оказана специализирана
помощ. В същия ден Б. В. ***, където въпреки предприетите от лекарите
спасителни мероприятия той починал на 15.09.2017 година.
Заключението на назначената по
делото съдебно-медицинска експертиза, изследвала нараняванията върху тялото на Б.
В. установява следното: Констатирали се охлузване на носа; разкъсно-контузна
рана на челото; гръдна травма – кръвонасядане върху гърдите; счупване на шесто
ребро вдясно; счупване на 2-10 ребро вляво; разкъсвания и контузия на белите
дробове; кръвоизлив в гръдната кухина; колапс на белите дробове; разкъсване на
сърдечната торбичка; разчленяване на симфизата; кръвонасядане на лявата
мишница; дълбоки драскотини по дясната подбедрица. Мнението на съдебния лекар
е, че причината за настъпилата смърт е тежката и несъвместима с живота гръдна
травма, като тя, както и останалите увреждания са причинени от въздействие
върху тялото на твърд тъп предмет. Отбелязва се, че пътният инцидент е възможен
механизъм, който да е обусловил тяхното настъпване.
В същото насока е заключението на
лекаря и относно установените увреждания на свидетеля М. М. – произхода им също
се свързва със съприкосновение на тялото с твърд предмет и се определя като
вероятна автомобилна травма, изразяваща се в счупване на костите на лявата
подбедрица. Счупването довело до обездвижване на крайника за срок по-дълъг от
30 дни и така причинило трайно затруднение в движението му.
В хода на досъдебното производство
е била назначена съдебно-химическа експертиза, която е изследвала предоставения
от подсъдимия биологичен материал – кръв, с цел установяване съдържанието на
алкохол в него. Специалистът, изготвил заключението по тази експертиза и
приложил метода „*“, е посочил в писмения си доклад /л.70/, че установеното
съдържание на етилов алкохол в кръвта е 0,49 на хиляда. Медицинска експертиза,
на която е била поставена задача да отговори на въпроса – при така установената
от химика стойност съобразно взетата в 18,55 часа на 14.09.2017 г. кръвна проба
какво е било количеството на алкохол в кръвта на П. към 17,40 часа на същата
дата, след прилагане на съответните
научни подходи /на метода „*“ съобразно периода на елиминация и приблизително
време на прием на алкохола/, е установила, че към момента на произшествието
алкохолното съдържание в кръвта на подсъдимия се е равнявало на установеното с
техническото средство – 0,54 на хиляда.
Назначената по делото комплексна
автотехническа и медицинска експертиза е
дала отговор на няколко съществени за предмета на делото въпроса – скоростта, с
която са се движили двата автомобила непосредствено преди удара и в момента на
самия удар; дължината на спирачния им път /опасна зона/; мястото, в което е настъпило
съприкосновението между автомобилите спрямо елементите на пътното платно;
възможността на всеки един от водачите да предотврати инцидента; вероятния
механизъм на произшествието. Според експертите, използвали за база на своите
изследвания сведенията от съставения протокол за оглед на
местопроизшествието и фиксираните в него
зони на намерените вкопавания на пътното покритие, петно от работна течност и
разпилени отломки, както и вида на повредите на двата автомобила /съгласно
сведенията от огледа им/, мястото на удара попадало в лентата за движение на
лекия автомобил „*“, като съприкосновението било между предните леви части на
колите, където били концентрирани и деформациите на конструктивните им елементи. Тези деформации сочели, че към
момента на удара надлъжната ос на лекия автомобил „*“ била ориентирана
успоредно на оста на платното за движение, докато надлъжната ос на лекия
автомобил „*“ била разположена косо на около 8-10 градуса спрямо оста на пътя с
предна част, насочена на югоизток. Направените от автотехника изчисления при
използване на Закона за съхранение на количеството установявали следните
скорости към момента на удара: 88,7 км/ч за управлявания от М. автомобил и 87
км/ч за управлявания от подсъдимия автомобил. Последната величина е приета и
като скоростта, използвана от П. непосредствено преди удара /с оглед липсата на
данни за спирачен път и други показания, сочещи употребата на спирачен
механизъм непосредствено преди удара/. Отбелязано е на следващо място в
заключението, че максималната скорост, при която лекият автомобил „*“ е можел
да запази предварително зададената траектория в кривата на завоя от 125 градуса,
се равнява на 84,5 км/ч – скорост, при която не би настъпила напречна
неустойчивост и странично плъзгане на колата. Относно възможността водачът М.
да избегне удара заключението на експерта е, че от техническа гледна точка това
не е било възможно, защото управляваният от подсъдимия автомобил започнал да
навлиза в лентата на неговото движение на разстояние от 13-14 метра преди
мястото на удара, което разстояние надвишавало опасната зона за спиране на този автомобил, изчислена на 70 метра с оглед
избраната от М. скорост, равняваща се на 88,7 км/ч. Извършеният от експертите оглед на купето и
на двата автомобила и състоянието на обезопасителните колани сочели, че към
момента на удара те не са били ползвани както от двамата водачи, така и от пътуващия
в автомобила на подсъдимия Б. В..
Горната
фактическа обстановка е била възприета въз основа на самопризнанието на
подсъдимия, направено при условията на т. 2 на чл. 371 от НПК в подкрепа на
което са били посочени показанията на разпитаните по делото свидетели,
изготвените по делото съдебно-медицинска и комплексна медико-автотехническа
експертизи, протокол за оглед на местопроизшествие с изготвен към него
фотоалбум и скица за настъпилото ПТП, протокол за химическа експертиза, протокол
за медицинско изследване и талон за медицинско изследване, справка картон на
водача, справка за съдимост и останалите приложени по делото писмени
доказателства. Доводите на първия съд се споделят и няма да бъдат преповтаряни.
Първият съд е имал пълното основание да възприеме описаната фактическа
обстановка, посочена в обвинителния акт, за безспорно и категорично установена
от самопризнанието на подсъдимия, направено за целите на съкратеното съдебно
следствие, проведено в алтернативата на т. 2 на чл. 371 от НПК, тъй като
кореспондира с доказателствата, събрани в рамките на досъдебната фаза на
процеса, изведени от изрично посочени от първия съд надеждни доказателствени
източници, които са непротиворечиви, взаимно допълващи се и кореспондиращи по
отношение на фактите и обстоятелствата от значение за съставомерността на
деянието. Преценката на гласните доказателствени средства и експертната позиция
на вещите лица, изготвили автотехническите и медицинската експертизи, както и
доказателствената стойност на приложените по делото писмени доказателства въз
основа на които са изградени констатациите на експертите, налагат извод, че
изнесената в обвинителния акт фактическа обстановка е обоснована, като
самопризнанието на подсъдимия е подкрепено от доказателствените средства.
Първият съд е достигнал до напълно обоснован извод, че подсъдимият
е осъществил от обективна и субективна страна признаците на състава на
престъплението по чл. 343, ал. 3, б. „б“, предл. 1 вр. ал. 4 вр. ал. 1 във
връзка с чл. 342, ал. 1 от НК във връзка с чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, като доводите
се споделят и няма да бъдат преповтаряни дословно. Правилно е било отбелязано,
че подсъдимият е нарушил правилото за движение по пътищата по чл. 20 ал. 2, изр. 1 от ЗДвП от ЗДвП в
причинно-следствена връзка с престъпния резултат.
Установена
е и скоростта, с която П. е управлявал своя автомобил – 87 км/ч е надвишавала
максималната възможна, при която кривата на завоя е следвало да бъде безопасно
преодоляна, т. е. без да се предизвика странично плъзгане на колата и
последващо напускане на пътната лента, а се запази първоначалната траектория,
следваща надлъжната ос на дъгата. Тази безопасна скорост според експертния
доклад е възлизала на 84,5 км/ч съобразно направените изчисления и именно
надхвърлянето на тази гранична стойност според експертите е довело до това
автомобилът да загуби своята напречна устойчивост и чрез странично и косо
спрямо пътната лента отклонение да навлезе в насрещната лента. Правилно е било
отчетено, че чрез навлизането в лентата на насрещно движещия се автомобил в
случая П. не е нарушил правилото в чл. 16 ал. 1 т. 1 от ЗДвП, забраняващо на
водачите, движещи се по двупосочен път, да навлизат и с се движат в насрещната
лента освен при изпреварване или заобикаляне, тъй като отклонението на автомобила
„*“ към насрещната лента е било предизвикано от нарушената напречна устойчивост
на превозното средство, което е било последица от неправилно избраната скорост
за преминаване през левия завой, а не резултат от независимо спрямо тези
обстоятелства и осъзнато от водача решение да предприеме излизане от зоната на
ограничение. Относно обвинението за нарушаване на чл. 20 ал. 1 от ЗДвП – да се
контролират непрекъснато управляваните пътни превозни средства първият съд е
приел, че то също е било последица от неправилно избраната скорост. чл. 20 ал. 2
изр. 1-во от ЗДвП – скоростта на движение да се съобрази с всички условия на
пътя. Именно нарушаването на това правило съдът е приел, че е поставило
началото на причинно-следствения процес, предизвикал резултата, защото
подсъдимият П., пренебрегвайки особеностите на пътния участък – пътно платно с
двупосочно движение и навлизане в ляв завой с радиус от 125 метра при критична
скорост за безопасно преодоляване, равняваща се на 84,5 км/ч, е управлявал
автомобила със скорост, надвишаваща тази величина, което е довело до загуба на
напречната устойчивост на колата и отклонението й към насрещната пътна лента,
последвано от навлизане в нея и удар с правомерно движещия се там автомобил „*“.
В тази връзка първият съд е отчел и трайната съдебна практика, която приема, че
ако загубата на контрол се дължи на високата скорост, нарушението на правилата
за движение следва да се квалифицира по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, а не по чл. 20, ал.
1 от ЗДвП – в този смисъл например решение № 222 от 26.05.2014 г. по н. д. №
539/2014 г. на ВКС, ІІ н. о. и други в подобен смисъл. Правилно е било
отчетено, че не е налице нарушение и на визирания в изр. 2-ро на чл. 20 ал. 2
от ЗДвП норматив, относим към възникването на т. нар. “непредвидима опасност“
за движението. В принципен план, едва
когато водачът е изпълнил всички тези свои задължение, от гледна точка на
закона и съдебната практика, би могло да се мисли за евентуална внезапна поява
на препятствие на пътното платно и в тази връзка да се консумира нормата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Още
повече, че изр. 1 и изр. 2 на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП конкурират помежду си – в този
смисъл например решение № 510 от 14.11.2008 г. по н. д. 485/2008 г. на ВКС, ІІ
н. о., решение № 222 от 26.05.2014 г. по н. д. № 539/2014 г. на ВКС, ІІ н. о.,
решение № 300 от 03.07.2012 г. по н. д. № 772/2012 г. на ВКС, І н. о. и др. Споделят се и подробните аргументи на инстанцията, че пострадалият М. не е
допринесъл за настъпването на противоправния резултат.
С основание първият съд е
приел, че подсъдимият е бил с концентрация на алкохол в кръвта си от 0,54
промила, което е било установено по надлежния ред. Посочената концентрация
/0,54 промила/ надвишава минимално, граничната стойност от 0,5 единици на
хиляда и изпълнява критерия „пияно състояние“, възприет в ППВС № 1/83 г. и обосновава един от квалифициращите признаци в
ал. 3 на чл. 343 от НК. В съответствие с материалите по делото е било отчетено,
че е налице и вторият съставомерен белег по същия законов текст, свързан с
препращащата към него разпоредба на ал. 4 от чл. 343 на НК, доколкото освен
смъртта на пътника Б. В., от деянието е била причинена и телесна повреда на
друго лице – на пострадалия М.В.М., получил счупване на костите на лявата
подбедрица, довело до трайно обездвижване на левия крак – увреждане, което по
смисъла на чл. 129 ал. 2 от НК представлява средна телесна повреда.
Първият съд е приел, че от
субективна страна се касае за небрежност като форма на непредпазливата вина.
Подсъдимият е могъл и е бил длъжен да предвиди, че управлявайки автомобила със
скорост от 87 км/ч не е бил в състояние да преодолее безопасно левия завой без
да предизвика странично плъзгане на автомобила вляво и навлизане в лентата за
насрещно движение, а също е бил в състояние да предвижда, че е възможно
движението на друго превозно средство в същата лента. Така макар да не е целял,
нито предполагал общественоопасните последици, той е предизвикал тяхното
настъпване при осъзнато допуснато нарушение на императивните пътни правила, към
които бланкетната по характера си наказателна норма препраща.
При определяне на наказанието на
подсъдимия първият съд е съобразил сравнително младата възраст на дееца и влошеното
му здравословно състояние, непозволявало полагане на тежък физически труд,
както и обстоятелството, че е женен и полага грижи в отглеждането на малко
дете. Следва да се посочи, че от представените пред настоящия съд документи -
копия от трудови книжки, удостоверения и копие от трудов договор е видно, че
подсъдимият е бил трудово ангажиран в А. и И., като след известен период на
безработица е започнал работа като * в страната ни. Правилно е било посочено,
че П. има статут на неосъждано лице, тъй като е бил реабилитиран по право за осъжданията
си по НОХД № 37/2007 г. и НОХД № 131/2007 г. по описа на Районен съд-*.
Изготвената от полицейския служител от РУ-* характеристика е в положителна
насока, доколкото в нея се сочи липса на противоправни прояви и несъвместими с
морала контакти, като цитираните преписки по заявителски материали касаят
деяния, тъждествени с тези, за които П. е бил осъден по горепосочените
наказателни дела. Изброени факти, свързани с личността на подсъдимия, първият
съд е оценил като позитивни и затова смекчаващи наказателната отговорност в аспекта на субективната
обществена опасност и изводимата от нея необходимост от превъзпитателни
мероприятия. Към тази група факти е отнесъл и процесуалното поведение на
подсъдимия, което е оценил като положително. Дадените от П. обяснения в хода на
досъдебното производство несъмнено са допринесли за изясняването на обективната
истина по делото. Инстанцията е отбелязала, че те в никакъв случай не сочат на отсъствие
на критичност към извършеното или пренебрежителност към тежестта на настъпилите
последици. Направените от подсъдимия доказателствени искания от друга страна
нито са довели до неоправдана забава на наказателния процес, нито са
надхвърляли рамката на гарантираните от закона процесуални права, за да бъдат
оценени в исканата от повереника негативна насока. Тези искания са били израз
на избраната защитна линия, поддържането на която не е преминало в недопустима
злоупотреба било с правото на защита, било с правата на пострадалите или
жертвата на престъплението. П отношение на изразената от подсъдимия в хода на
съдебното следствие критичност към стореното, тя е приета като израз на действителното
отношение на П. към деянието, а не единствено като обслужваща наказателните
процедури позиция, както заради синхрона й с първоначално дадените обяснения,
така и заради съответствието й с цялостното процесуално поведение. Наред с така
изложеното, смекчаващи вината факти са били открити и сред обективните елементи
на самото деяние. Правилно е било отчетено, че пътуването към * е било
инициирано от пострадалия, а подсъдимият му извършвал услуга да го откара до там.
Отделно от изложеното, алкохолната концентрация в кръвта на П. надхвърля само с
четири стотни стойността за „пияно състояние“. Допуснатото нарушение на пътните
правила също не сочи на арогантно или безапелационно пренебрегване на пътната
обстановка, а по-скоро на прекомерна увереност в познаването на пътния терен и
възможността за преодоляване на неговите особености.
Като отегчаващи вината на П.
обстоятелства първият съд е отчел справката за нарушител от региона, от която е
видно, че е бил наказван за управление на моторно превозно средство без съответната правоспособност през 2007 година.
Регистрирани са и нарушения през 2011 и 2013 година, поради което първият съд е
възприел П. като водач, склонен към пренебрегване на пътните правила. В
допълнение към това е приел, че е налице негативно отношение на подсъдимия към
регламентираните порядки и изградените
задръжки към тяхното накърняване в контекста на двете предходни
осъждания, по които е бил реабилитиран.
При
съвкупния анализ на двете групи факти,
съществени за индивидуализацията на наказанието, правилно е бил отчетен
значителен превес на смекчаващите обстоятелства и сравнително по-малък брой и с
по-слаба значимост на отегчаващите вината. Затова съдът е определил основното
наказание в размер, близък до минималния предвиден в закона „лишаване от
свобода за срок от три години“, а именно „лишаване от свобода за срок от четири
години“, като е преценил, че това наказание е адекватно на разглежданото
престъпление, на неговите обективни характеристики и субективни белези, на
личната обществена опасност и степента, в която е бил засегнат защитения обект.
Затова то е в състояние да постигне тези резултати, които законът предвижда –
да превъзпита извършителя, да въздейства превантивно спрямо него и спрямо
останалите. В комплекс с кумулативното по-леко наказание „лишаване от правото
да се управлява моторно превозно средство“, чийто срок съдът определи на три
години, санкцията изпълнява визираните в чл. 54 и чл. 57 ал. 2 от НК изисквания
за съответност, специалност и съобразеност със записаните в чл. 36 от НК цели.
На основание чл. 58 ал. 1 от НК срокът на определеното наказание „лишаване от
свобода“ е бил редуциран с 1/3 и така е било наложено наказание „лишаване от
свобода за срок от две години и осем месеца“, а на основание чл. 59 ал. 4 от НК
от срока на наказанието „лишаване от права“ беше приспадното времето, през
което подсъдимият е бил лишен от упражняването на това право по административен
ред.
Не
могат да бъдат споделени доводите на обвинението, че следва да бъде отчетен на
плоскостта на отегчаващите отговорността обстоятелства и престъпният резултат,
изразил се в причиняването на смърт на една лице и средна телесна повреда на
друго. Подобен подход би влязъл в противоречие с разпоредбата на чл. 56 от НК,
съгласно която не са отегчаващи обстоятелства тези, които са взети предвид от
закона при определяне на съответното престъпление. В случая престъплението е
било квалифицирано по-тежко именно с оглед на по-тежкия си престъпен резултат.
Първият съд е приел, че за
постигането на целите на наказанието по чл. 36 от НК и най-вече за поправянето на подсъдимия наказанието
„лишаване от свобода“ не се налага да бъде изтърпяно. Положителните сведения за
личността на П., за неговия обществен облик, изводим от семейния и имуществен
статут, и не на последно място откритата и последователна критичност към
стореното, а от друга страна тежестта на извършеното, която въпреки сериозните
вредни последици не може да се счита за надвишаваща обичайните случаи на ПТП, са
обосновали извода му, че изолирането на подсъдимия от обществото не би било
адекватно на стремежа за позитивно
въздействие на наказанието, а напротив - определянето на изпитателен срок с
по-голяма продължителност би изпълнил необходимата поправителна функция без да
се надхвърлят границите на реципрочния санкционен механизъм и без прогноза за
ефект, обратен на целения. Ето защо първият съд е отложил изтърпяването на
наложеното наказание „лишаване от свобода за срок от две години и осем месеца“
с изпитателен срок от „четири години“.
Като е съобразил наличието на
материално-правните предпоставки на чл. 66 ал. 1 от НК, правилно и
законосъобразно първият съд е приел, че в случая целите на наказанието,
визирани в разпоредбата на чл. 36 от НК могат да се постигнат и чрез
приложението на чл. 66, ал. 1 от НК, като е отложил изтърпяването на наложеното наказание
лишаване от свобода с изпитателен срок от четири години, след влизане на присъдата
в законна сила. Тежестта на настъпилия вредоносен резултат и на дефинираната от
чл. 93 т. 7 НК според квалификацията на престъплението като тежко, не изключват
възможността за прилагане на условно осъждане. Въззивният съд намира, че с
отлагане на наказанието не за срок от четири години, както е сторил и първият
съд ще се реализира напълно предупредителният потенциал на условното осъждане,
тъй като през целия този период е реална заплахата за подсъдимият да изтърпи
постановеното от съда наказание ефективно при определени условия. Прилагането
на условното осъждане не противоречи и на целите на генералната превенция.
Във
връзка с горното не могат да бъдат споделени доводите на частното обвинение за
налагане на ефективно наказание.
Правилно първият съд е посочил, че отчетените
смекчаващи отговорността обстоятелства не са нито многобройни, нито е налице
изключително такова, с което не са налице основанията на чл. 58а, ал. 4 от НК и
чл. 55 от НК и исканията за допълнително смекчаване на санкционно-осъдителната
част на присъдата, не следва да бъдат уважавани.
В
обобщение във връзка с наложената на подсъдимиа наказателна санкция и във
връзка с доводите на частния обвинител, следва да се отбележи, че в принципен
план наказанието е установена от закона мярка за държавна принуда, налагана от
съда на лице извършило престъпление, която се изразява в засягане на определени
права и интереси на лицето, показва отрицателната оценка на държавата относно
това лице и неговото деяние, има за цел да предотврати извършването на нови
престъпления от него и другите членове на обществото, като въздейства върху тях
възпиращо и поправително-възпитателно. Така наказанието според българския
законодател не е обикновено възмездие, а има конкретно определени цели,
визирани в чл. 36 от НК. Тези цели, в настоящия случай, с оглед личностовите качества на подсъдимия и всички
други обстоятелства по делото, изложени по-горе, според въззивната инстанция
едва ли биха могли да се постигнат с други различни по размер наказания, тъй
като с несправедлива санкция не би могло да се въздейства в пълна степен
предупредително и възпиращо извършването на други престъпления и да се окаже възпитателно
и предупредително въздействие върху другите членове на обществото.
Въззивният
съд намира отмерените от първоинстанционния съд наказания за справедливи с
оглед личността на подсъдимия. Основният за искане на неговото завишаване са
фактите, свързани с характера и спецификата на престъплението, което като акт
на поведение разкрива неговите обществени и индивидуални качества и особености,
преценени през призмата и изискванията на специалната превенция, обуславящи
адекватната на репресивната и поправително-възпитателна функция, наказателна
санкция. Останалите, посочени от частното обвинение аргументи като нежелание на
подсъдимия да работи при предлаганото възнаграждение на пазара на труда,
съмнения в искреността на разкаянието и отношението към стореното, са с
морално-етичен оттенък, но в случая не могат да окажат целеното от частното
обвинение влияние при определяне на
санкцията на подсъдимия. По-горе вече бе коментирана трудовата ангажираност на
подсъдимия, а доводите на повереника за неморално предложение на П. да не бъде
уведомявана полицията, не могат да бъдат коментирани, защото не са част от
признатите от него обстоятелства, залегнали в обстоятелствената част на
обвинителния акт, с което е недопустимо при проведената диференцирана процедура
по т. 2 на чл. 371 от НПК, да се възприемат нови факти, несъвместими с
отразените в обвинителния акт фактически положения.
С
оглед на постановената осъдителна присъда и в съответствие с разпоредбата на
чл. 189, ал. 3 НПК, първият съд законосъобразно е възложил за заплащане в
тежест подсъдимата направените по делото разноски по сметка на органа, който е
извършил разхода.
С
оглед на изложеното и след като не констатира други основания за изменение на
присъдата, извън посоченото по-горе въззивния съд счита, че в останалата й част
тя следва да бъде потвърдена.
Водим
от горното и на основание чл. 338 от НПК, Пловдивският апелативен съд, ІI
наказателен състав
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 4 от 17.01.2020
г. по НОХД № 640/2019 г. по описа на Окръжен съд – *, наказателно отделение. РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване и
протест пред ВКС на Република България в 15- дневен срок от съобщението, че е
изготвено и обявено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: