РЕШЕНИЕ
№ 984
гр. Пловдив, 11.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Николай К. Стоянов
Иванка П. Гоцева
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско дело
№ 20245300501289 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на И. К. Х. , ЕГН **********, от с. Р.,
Пловдивска обл., ул. ***, чрез пълномощника по делото адвокат С., против Решение
№ 1403 от 28.03.2024 г., постановено по гр. д.№ 18028/2023г. по описа на РС- Пловдив,
с което е отхвърлен предявения от жалбоподателката иск срещу “Креди Йес” ООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. “Лозарска” №
12, представлявано от управителя В.М.И. за осъждане на последния да заплати сумата
1 832, 42 лева, представляваща платена без основание договорна лихва за периода
27.10.2021 г. – 09.11.2022 г. по нищожна клауза на чл.3 от сключения между страните в
гр. Хасково Договор за паричен заем № 997967/27.10.2021 г. към Искане № 186415,
заедно със законната лихва върху тази сума.
Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за неправилност и
необоснованост на обжалваното решение, постановено в нарушение на материалния
закон. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново, с
което исковата претенция да бъде уважена. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна “Креди Йес” ООД, с който се взема становище за нейната
неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Претендира разноски.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
1
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна
страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на И. К. Х.
против „Креди Йес“ ООД, с която се иска да се осъди ответното дружество да заплати
сумата от 1 832, 42 лева, представляваща платена без основание договорна лихва за
периода 27.10.2021 г. – 09.11.2022 г. по нищожна клауза на чл. 3 от сключения между
страните в гр. Хасково Договор за паричен заем № 997967/27.10.2021 г. към Искане №
186415, заедно със законната лихва върху тази сума от 06.12.2023 г.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен горепосоченият
договор за паричен заем №997967, по силата на който на ищцата, в качеството й на
кредитополучател, била предоставена в заем сумата от 10000 лева, при фиксиран
анюитетен лихвен процент в размер на 3,430 % месечно, като годишния лихвен
процент е в размер на 41,16 %. Навеждат се доводи, че ищецът е заплатил сумата от 1
832, 42 лева, представляваща договорна лихва за периода 27.10.2021 г. – 09.11.2022 г.
Така платената сума за договорна лихва е платена без основание по нищожна клауза на
чл. 3 от сключения между страните договор и подлежи на връщане. Трайната съдебна
практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния
такъв на законната лихва за необезпечени кредити и до два пъти – за обезпечените, е в
противоречие с добрите нрави.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника „Креди йес“ООД, с
който оспорва предявения иск.
С обжалваното решение районният съд е приел, че между ищцата и „Креди
йес“ООД е бил сключен Договор за паричен заем № 997967/27.10.2021 г. към Искане
№ 186415, по силата на който ответното дружество е отпуснало на ищцата паричен
заем в размер на 10 000 лева със срок за връщане 60 месеца, на 60 равни месечни
вноски – всяка от които в размер на 395, 25 лева, платими на 27-мо число, считано от
27.11.2021 г., като в чл.3 от Договора страните са се договорили, че заемът се олихвява
през целия период на Договора с фиксиран анюитетен лихвен процент в размер на 3,
430 % месечно на оставащата главница до окончателното й изплащане.
Районният съд е приел, че след като договорната лихва не е над 50 %, клаузата
на чл. 3 от договора, уреждаща възнаградителната лихва не е нищожна. Поради това
платената от ищцата договорната лихва в размер на 1 832, 42 лева е платена въз основа
на валидна правно основание.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно и
допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде проверена
неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, като се следи служебно и за
спазването на императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на
ОСГТК, ВКС.
Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по същество на
спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред
първоинстанционния съд.
По направените оплаквания във въззивната жалба и доводи в отговора на
2
въззивната жалба, въззивният съд намира следното:
Неправилно районният съд е приел, че клаузата на чл. 3 /1/ от договора за
паричен заем не е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Съгласно принципните разяснения, дадени в мотивите към т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,
автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не
може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.
Ограничението се отнася, както за гражданските договори, така и за търговските
сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно.
Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави,
следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Съгласно решение № 1359 от 11. 03. 2009 г. по гр. д. № 15/2007 г. на ВКС, ІV г. о. няма
установен универсален критерий кога договорената лихва е несъвместима с добрите
нрави. Този въпрос се решава конкретно за всеки отделен случай, като се съобразят
всички обстоятелства по делото - не само нейния размер, но и размера и валутата на
предоставения капитал, срока на ползването, обстоятелствата, при които е било поето
задължението за лихва, нейната функция, както и всички други условия и
обстоятелства по договора, които евентуално биха имали значение за размера й.
Ответното дружество е финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
доколкото в предмета на дейност са включени банкови операции и операции по
финансиране на продажби на кредит, респективно - може да отпуска заеми, както е в
настоящия случай. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е
действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат
качествата на кредитор и потребител по смисъла на чл.9, ал.3 и ал.4 ЗПК.
Поради това в разглеждания казус такъв вид договаряне се очертава несъмнено
преимущество на заемодателя търговец, което фактически е наложило приемане на
една явно неизгодна за потребителя оферта отправена от професионалист в нарушение
на изискванията на справедливостта. В чл.3/1/от договора за паричен заем страните са
постигнали съгласие за това,че отпуснатия заем от 10 000 лв. ще се олихвява за целия
период на договора с фиксиран анюитетен лихвен процент в размер на 3,430 %
месечно или 41,16 % годишно. Освен това се установява, че процесният договор за
паричен заем е обезпечен с учредена в полза на заемодателя договорна ипотека.
Настоящият съдебен състав намира, че така уговорения размер от 41,16 % годишно
сам по себе си е толкова висок размер на възнаграждение за ползване на чужди
парични средства, че поражда съмнение в целите на това плащане. Нарушение на
нравствения императив би имало само, ако възнаграждението е предназначено за
генериране на свръхпечалба за сметка на икономически по-слаб заемополучател, както
е в разглеждания казус. Съдът намира, че в случая като най-ниско ниво на цена за
ползване на заети средства (извън банковите кредити) следва да се преценява
законната лихва, доколкото размерът й е формиран като долен праг на вредите, които
собственикът на парични средства понася поради невъзможността да извлича доходи
при служене с тях или чрез влагане в банка. Доколкото този законов размер се
формира като поне 10 пункта над лихвите по междубанкови заеми (основен лихвен
3
процент на БНБ), обичайната минимална цена за предоставяне на собствени пари
назаем следва да е поне 10 % годишно. В съдебната практика(Решение № 378 от
18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о.) се е приемало(макар и по
незадължителен начин), че съществува икономическа основа и за по-скъпо
финансиране с цел генериране и на печалба до двукратен размер на законната лихва
(20 % годишно) и поради носене на риск при необезпечено кредитиране до трикратен
размер (30 % годишно). Съдът съобразява като ориентир и нормативно въведени горни
прагове на възнаграждения на специализирани в кредитирането търговци, достигащи
до 36 % годишно при заеми, обезпечени със залог (чл. 18 от НАРЕДБА за дейността на
заложните къщи). При това положение договорка за лихва от 41,16 % следва да се
приеме за съществено завишено възнаграждение, характеризиращо го като средство на
неприемливо за обществото извличане на облага. Договореният размер от 41,16 %
годишна лихва противоречи на добрите нрави, тъй като лихвата е свръхпрекомерна и
икономически необоснована. В случая се касае до договор за кредит, обезпечен с
ипотека върху имот на длъжника. Всичко това показва един дисбаланс в интересите на
кредитора и потребителя. Съдът съпоставяйки размера на уговорената
възнаградителна лихва -41,16% със законната лихва-10%, обезпечаването на договора
за кредит с договорна ипотека, срока на договора -5 години, заемната сума -10 000 лв.
с функцията на възнаградителната лихва, намира за основателно възражението за
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите
нрави.
В заключение въззивният състав намира основание да квалифицира уговорките
на страните, досежно възнаградителната лихва, като договаряне в нарушение на
моралните изисквания за добросъвестност, което да покрива хипотеза на чл. 26 ал.1
пр. 3 от ЗЗД.
Между страните по делото няма спор, че ищцата е заплатила на ответника
сумата от 1 832, 42 лева, представляваща договорна лихва за периода 27.10.2021 г. –
09.11.2022 г.
Доколкото противоречията между клаузите за възнаградителна лихва и добрите
нрави е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26,
ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие,
а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължения за договорна
лихва по чл. 3/1/ от договора.
Ето защо осъдителния иск за връщане на сумата от 1 832, 42 лева – недължимо
платена по клауза за договорна лихва по договор за паричен заем № 997967/27.10.2021
г. към Искане № 186415, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 06.12.2023 г. до окончателното изплащане на вземането,
следва да се уважи, като основателен и доказан.
Като е приел обратното, районният съд е постановил неправилно
решение,което следва да се отмени. Вместо това следва да се постанови друго, с което
искът да бъде уважен изцяло.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да се присъдят разноски за първа и въззивна инстанции. Такива надлежно се
претендират, като са налице и доказателства, че те са реално заплатени. В тях се
4
включват направените пред първата инстанция разноски -внесената държавна такса в
размер на 73,30 лева, както и направените пред настоящата съдебна инстанция
разноски- внесената държавна такса в размер на 36,65 лева.
С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. Д. С., оказал безплатна
правна помощ на ищцата, адвокатско възнаграждение, което следва да се определи от
съда.
Съгласно разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА в случаите, когато адвокат е оказал
безплатна правна помощ съгласно ал.1 на същата разпоредба, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го
заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело № С-438/22/, което предвижда националният съд да откаже да
приложи национална правна уредба, в случая Наредба №1/2004 г., която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер като нарушаваща забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС - за
забрана за ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С оглед на
даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба №1/2004 г. и при определяне на
отговорността за разноски следва да определи възнаграждението при съобразяване на
правната и фактическа сложност на делото. В случая преценката за правната и
фактическа сложност на делото следва да се извърши с оглед всички факти, сочещи за
обема и сложността на оказаната по делото правна помощ, като се вземат предвид
извършените процесуални действия и други обстоятелства, определяща правна и
фактическа сложност на делото. В конкретния случай материалният интерес по делото
не е висок, делото е със средна правна и фактическа сложност, производството пред
първоинстанционния и въззивния съд е приключило в едно съдебно заседание, в което
пълномощника на ищцата адв. С. се е явил. Предвид горното съдът намира, че
справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител
на ищцата възлиза в размер на 220 лв. за всяка една инстанция.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение №1403 от 28.03.2024 г., постановено по гр.д.
№18028/2023 г. по описа на Районен съд- Пловдив, VIII-ми гр.с., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА “Креди Йес” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Хасково, ул. “Лозарска” № 12, представлявано от управителя В.М.И.,
да заплати на И. К. Х. , ЕГН **********, от с. Р., Пловдивска обл., ул. „Девети юни”
№ 7, сумата от 1832,42 лева, представляваща платена при начална липса на основание
договорна лихва за периода 27.10.2021 г. – 09.11.2022 г. по клауза на чл.3 от договор за
паричен заем № 997967/27.10.2021 г. към искане № 186415, ведно със законната лихва,
начиная от 06.12.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „“Креди Йес” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
5
управление: гр. Хасково, ул. “Лозарска” № 12, представлявано от управителя В.М.И.,
да заплати на И. К. Х. , ЕГН **********, от с. Р., Пловдивска обл., ул. „Девети юни” №
7, сумата от 109,95 лева - разноски за държавна такса за първоинстанционното и
въззивното производство.
ОСЪЖДА “Креди Йес” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Хасково, ул. “Лозарска” № 12, представлявано от управителя В.М.И.,
да заплати на адвокат Д. Б. С., сумата от общо 440 лв.- адвокатско възнаграждение по
чл.38, ал.2 от ЗА за оказаната пред първата и въззивната инстанции безплатна правна
помощ на И. К. Х..
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6