О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ / 04.2019г.
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, Гражданско
отделение, ВТОРИ състав, в закрито
съдебно заседание, проведено на 19.04.2019г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирена ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: Наталия
НЕДЕЛЧЕВА
Никола ДОЙЧЕВ- мл.с.
като
разгледа докладваното от съдия Н. Неделчева
в. гр. дело
№534 по описа за 2019г.
за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е образувано по жалба от 19.11.2018 г. на С.Г.В., чрез пълномощника ѝ – адв. Д. Ж. –С.
срещу постановление за прекратяване по изп. дело №20143110409202 по описа на
ДСИ при ВРС. Жалбоподателката излага, че на 09.11.2018г. получила съобщение, в
което е възпроизведен диспозитив на Постановление за прекратяване на ИД. Счита,
че процесното постановление е непълно, тъй като в същото липсва произнасяне по
направеното от нея искане за присъждане на съдебно деловодни разноски и
адвокатски хонорар, поради което го обжалва частично относно липсата на
произнасяне и присъждане на съдебно-деловодни разноски по делото. Твърди, че в
качеството си на длъжник сезирала ДСИ с изрична молба, с която поискала
процесното изп. Дело да бъде прекратено на осн. чл. 433, ал.1, т. 8 or ГПК.
Излага, че не ѝ е известно дали ДСИ
е постановил нарочно постановление за прекратяване, така както
постановява ГПК, тъй като такова не ѝ било изпратено. Получила само
съобщение, от съдържанието на което става ясно, че ИД е било прекратено. Счита,
че прекратяването на изп. производство следва да бъде извършено с
постановление, в какъвто смисъл е разпоредбата на ГПК, а не със съобщение. Ако
такова не е постановено от ДСИ, то прекратяването е незаконосъобразно. Ако по
изп. дело все пак е издадено постановление за прекратяване, то обжалва същото,
като твърди, че в него липсва произнасяне по искането ѝ за присъждане на
разноски. На следващо място в жалбата се развиват подробни съображения за
дължимостта на претендираните разноски. Поизложените съображения моли, съдът да
постанови съдебен акт. По силата на
който по изп. дело, н адвоката –процесуален представител на длъжника да бъдат
присъдени съдебно-деловодни разноски, съобразно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1.
Претендира и присъждането на разноски за производството пред настоящата
инстанция.
Ответникът по жалбата и взискател
в изпълнителното производство – Община Варна не е депозирала становище по жалбата.
ДСИ е депозирал писмено становище, в
което излага съображения, че действията му са законосъобразни. Излага, че
липсва действаща законова разпоредба, според която на длъжника да могат да се
присъдят разноски в рамките на изпълнителното производство.
Съдът,
след като взе предвид становището на страните, доказателствата приложени по
делото, както и писмените обяснения на съдия-изпълнител приема за установено от
фактическа и правна следното:
Изпълнително дело №2014********** е образувано пред ДСИ на 16.10.2014г. по
молба на Община Варна, чрез кмета Ив. Потник и въз основа на приложен акт за
установяване на задължения по декларация, с която на лицето С. Г. В. са
определени за заплащане данък върху превозни средства в размер на 256.74 лв., и
лихва в размер на 106.85 лв.
С разпореждане от
21.10.2014г. ДСИ е постановил
образуването на изп. дело, определил е дължимите суми и разноски, като е
разпоредил изпращането на ПДИ до длъжника.
С молба вх. № 23659 от 22.08.2016г., длъжникът
С.В., чрез своя пълномощник е поискала производството по изп. дело да бъде
прекратено на осн. чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, тъй като взискателят се е
дезинтересирал, и считано от 21.08.2016г. не е поискал извършването на никакви
изпълнителни действия по делото. С молбата е поискано и присъждането на
адвокатско възнаграждение съгласно представените с молбата пълномощно и
договор.
Със съобщение изх. №36338
и изх. №36339 от 14.09.2018г., изпратено до страните, последните са уведомени,
че производството по изп. дело е прекратено на осн. чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК с
постановление.
Съобщението за
прекратяване е редовно получено лично от
С.В. на 09.11.2018г., като на 19.11.2018г. е депозирана жалбата, по която е
образувано настоящото дело.
При така
установеното от фактическа страна, съдът съобрази следното:
Жалбата е депозирана в срок и от длъжника,
който е надлежна страна в изпълнителното производство, но съдът намира същата
за недопустима по следните съображения:
На първо място, настоящият състав
намира, че длъжникът съобразно разпоредбата на чл. 435, ал.2 ГПК изобщо не е легитимиран да обжалва
постановлението на ДСИ, с което се прекратява изпълнителното производство, а
само евентуалния отказ да се прекрати същото.
Във
връзка с възраженията, съдържащи се в жалбата следва да се има предвид, че съобразно
приетото в ТР №2/2013г.,
прекратяването на изп. производство
настъпва по силата на закона поради неизвършването на изп. действия в течение на
2 години,
а не считано от дата на постановлението за прекратяване, поради което не е задължително
постановяването
на изричен акт от съдебния
изпълнител. В т. 10 от
същото е посочено,
че без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй катo
прекратяването на изпълнителното производство става по право.
На следващо място следва да се
отбележи, че евентуалния отказ
на съдебния изпълнител да присъди на длъжника сторени от него разноски в
изпълнителното производство, прекратено на осн. чл. 433, т.8 от ГПК, осъждайки
взискателя да ги плати, не съставлява постановление за разноските по смисъла на
чл. 435, ал.2, т.7 от ГПК, поради което и не подлежи на обжалване.
Безспорно
е, че съобразно приетото в т.2 на Тълкувателно решение №3/2015 от 10.07.2017
год. на ОСГТК разноските по чл. 79 ГПК се събират от длъжника в хода на
производството по принудителното изпълнение, а не след неговото
приключване, т.е. то ще се счита за приключило, след като бъде реализирано
изпълняемото право и бъдат събрани разноските по изпълнението. Това налага
размерът им да бъде установен в течение на самото производство.
Настоящият съставът счита, че е недопустимо
чрез обжалване на постановлението за прекратяване да се претендира
определянето, съответно присъждането на разноските, дължими по изпълнителното
производство. Счита, че с молба в този смисъл първо следва да бъде сезиран ЧСИ,
и едва след неговото произнасяне,
би
могъл да се обжалва
неговия отказ или определения
от
него размер пред съда.
В този смисъл са и мотивите в
цитираното по-горе ТР, в което се приема, че първо е необходимо да бъде
установено, че внесените суми за разноски са действително дължими по
изпълнителното производство, поради което за длъжника е възникнало задължение
за възстановяването им. Това става с надлежен акт на органа по изпълнението,
поради което е необходимо последният да определи дължимите се по изпълнението
разноски по основание и размер, като възложи плащането им на длъжника.
Не
на последно място следва да се съобрази още, че с последните изменения на чл.
433 ГПК /обн. ДВ бр.86 от 27.10.2017г./ освен прекратяване е въведено и
понятието „приключване” на изпълнителното производство. Според посоченото в
разпоредбата на чл. 433, ал. 2 ГПК изп. производство се приключва с изпълнение
на задължението и събиране на разноските по изпълнението. Тълкувайки
съдържанието на разпоредбата на чл. 433 се установява, че волята на
законодателя е била да разграничи хипотезите на „прекратяване” на изп.
производство, посочени в ал.1 от „приключването”, посочено в ал.2 на с.чл. От
друга страна, в чл. 435, ал.1, т.3 ГПК
изрично е включена и възможността взискателят да обжалва „приключването” на
принудителното изпълнение.
Отделно от горното, следва да се отбележи, че
разпоредбата на чл.435 ал.2 т.7 ГПК има предвид разноските по изпълнението,
които се възлагат върху длъжника, а не такива, които са били сторени от него. В
тази връзка е и разпоредбата на
чл.79 ГПК, уреждаща разноските в изпълнението. Нормата е специална
спрямо общата на чл.78 ГПК, на което сочи самото наименование „Разноски в изпълнението“. В
разпоредбите на чл.78 ГПК, озаглавена „Присъждане на разноски“ законодателят е
използвал понятията ищец и ответник, което навежда на извод за наличие на исково
производство. Само съдът има правомощието да присъжда разноските по делото. С
нормата на чл.79 ГПК е въведено правилото, че разноските по изпълнението са за
сметка на длъжника. И това следва от основния
принцип на изп.процес да дава защита и налага санкция по повод липсващо
доброволно изпълнение. СИ се произнася с Постановление за разноските, направени
от взискателя за сметка на длъжника, като може да ги признае, редуцира като
прекомерни или отхвърли. СИ не е компетентен да присъжда суми за разноски на
длъжника, и въз основа на негов акт да се материализират права, равнопоставени
на актовете, подлежащи на принудително изпълнение, съгл.чл.404 ГПК. Това е от
изключителната компетентност на съда. СИ може единствено да удостовери, че
разноските са били сторени, ако са били представени по изп.дело, а впоследствие
длъжникът да ги претендира по съответния исков ред чрез установителен иск за
съществуване на вземане.
По изложените аргументи, съдът намира, че
жалбата на длъжника срещу
постановлението/съобщението за
прекратяване на изп. производство по изложени аргументи че не са му присъдени
заплатените от него разноски за образуване и водене на делото, е недопустима и
производството по нея следва да бъде прекратено
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ без разглеждане
жалба вх. №31747/19.11.2018г. на адв. Д. Ж.-С. с качеството ѝ на
пълномощник на С.Г.Ж. срещу Постановление за прекратяване, с което
производството по изп. дело №20143110409202 по описа на ДСИ
при ВРС е прекратено на осн. чл. 433, ал.1, т.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва пред Варненски
апелативен съд, в едноседмичен срок от връчването му на страните.
След влизане в сила на
определението, копие от същото да бъде изпратено на ДСИ към
ВРС по изп. дело №2014311040920 за сведение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: