Р Е Ш Е Н И Е
гр. Сливница, 15.06.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД - ГРАД СЛИВНИЦА, III състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети
март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕВЕНА ВЕЛИКОВА
при участието на секретаря Паулина Велкова, като разгледа
докладваното от съдията гр. дело № 160 по
описа за 2018 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от „А.С.В.” ЕАД срещу Н.В.П. кумулативно обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 9 и сл. ЗПК, чл. 86, ал. 1 и чл. 92,
ал. 1 ЗЗД за установяване на паричните притезания, удостоверени в Заповед за
изпълнение на парично задължение № 252 от 17.07.2017 г. по ч.гр.д. № 420/2017
г. по описа на РС- гр. Сливница, в общ размер на 5076,80 лв., от които сумата в размер на 2200 лв., представляваща незаплатена
главница по Договор за паричен заем № 2289240 от 17.04.2015 г., сключен с „И.А.М.“ АД (праводател на праводателя на
ищеца по силата на договор за цесия от 16.11.2010 г. и анекс към него-
приложение № 1 от 01.11.2015 г.), сумата в размер на 342,64 лв., представляваща
договорна лихва за периода от 20.05.2015 г. до 16.12.2015 г., сумата в размер
на 45 лв., представляваща такса разходи за събиране на просрочените вземания,
сумата в размер на 490,52 лв., представляваща обезщетение за забава за периода
от 21.05.2015 г. до 31.06.2017 г., и сумата в размер на 1998,64, представляваща
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 20.05.2015 г.
до 16.12.2015 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението в съда- 31.06.2017 г., до окончателното
изплащане на задължението.
Ищецът твърди в исковата молба и
молбата-уточнение от 04.05.20018 г., че по силата на сключен на 17.04.2015 г.
Договор за паричен заем № 2289240 „И.А.М.“ АД (праводател на праводателя на
ищеца по силата на договор за цесия от 16.11.2010 г. и анекс към него-
приложение № 1 от 01.11.2015 г.) е предоставил на ответника потребителски
кредит в размер на 2200 лв., като договорът има силата на разписка. Договорът
бил сключен в съответствие със ЗПК и на основание Стандартен европейски
формуляр, предоставен предварително на заемателя и съдържащи индивидуалните
условия на бъдещия заем и предложение за сключване на договора за паричен заем,
направено от заемателя. Поддържа, че редът и условията, при които е отпуснат
кредитът, са уредени в договора и Общите условия към него, като страните са
уговорили разсрочено плащане на породеното парично задължение за връщане на
заетата сума, ведно с уговорена възнаградителна лихва в размер на 342,64 лв., а
именно на 8 равни месечни вноски в размер на по 317,83 лв. всяка, като падежът
на първата погасителна вноска е 20.05.2015 г., а падежът на последната на
16.12.2015 г.
Доколкото длъжникът не е изпълнил задълженията
си, се твърди, че на същия е била начислена и такса разходи за събиране на
просрочените вземания в размер на 9,00 лв., като същата е била начислявана за
всеки 30-дневен период, през който има погасителна вноска, чието плащане е
забавено с повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи са в
размер на 45,00 лв.
Като
обстоятелства, от които произтича задължението за неустойка, се сочи
неизпълнение от заемателя на задължението му в 3-дневен срок да предостави на
заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно- две физически
лица- поръчители, всяко от които да отговаря на
следните изисквания: да представи на заемателя служебна бележка за размер на
трудовото възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер
над 1000,00 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „И.А.М.“ АД; да няма
неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има - кредитна му история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, като поръчителите
подписват договор за поръчителство или банкова гаранция с бенефициер -
Заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя по договора. Поради неизпълнение на цитираните
задължения от страна на заемателя, съгласно уговореното от страните, на същия е
начислена неустойка за неизпълнение в размер на 1998,64 лв., плащането на която страните са постигнали споразумение
да бъде разсрочено на 8 равни вноски в размер на по 249,83 лв., платими на
съответните падежни дати на погасителните вноски, или общо погасителната вноска
била в размер на по 567,66 лв.
Сочи се, че на
длъжника е била начислена лихва за забава в размер на действащата законна лихва
за периода от 21.05.2015 г. до датата на подаване на заявлението в съда, която
възлиза в общ размер на 490,52 лв. Сочи се, че срокът на договора е изтекъл с
падежа на последната погасителна вноска, а именно на 16.12.2015 г. и не е
обявявана предсрочна изискуемост на вземането.
Твърди се, че длъжникът не е извършвал плащания по
договора.
По отношение на извършената цесия се твърди, че на
01.11.2015 г. е подписано приложение № 1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2015 г., сключен между „И.А.М.“ АД и „А.С.В.”
ООД, като вземането срещу ответницата е било прехвърлено в собственост на
ищеца, ведно с всички привилегии и обезпечения
и принадлежности, вкл. и всички лихви. Сочи се, че „А.С.В.” АД (сега „А.С.В.”
ЕАД), ЕИК ******* е правоприемник на „А.С.В.” ООД, ЕИК *******, като „И.А.М.“
АД е упълномощило А.С.В.” ООД (сега „А.С.В.” ЕАД) от името на цедента и за своя
сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия. В тази връзка на 07.04.2016
г. до ответната страна било изпратено уведомително писмо, което се е върнало в
цялост с отбелязване, че пратката не е потърсена, като ново уведомително писмо
е било изпратено и на 08.02.2018 г. по куриер, но ответницата отново не е била
намерена на посочения в договора адрес. Към исковата молба са представени
уведомително писмо до ответницата, което да бъде връчено с исковата молба, с
оглед което да се приеме, че е била редовно уведомена с връчване на препис от
исковата молба. В случай че съобщението до ответницата бъде връчено при
условията на чл. 47, ал. 1 ГПК и в случай че в хода на производството се
установи, че задължението на ответницата не е било погасено, ищецът счита, че
получаването на уведомлението се явява ирелевантно за основателността на
предявените искове, като се позовава и на практика на ВКС.
В срока по чл. 131 ГПК особеният представител на
ответника- адв. А.В. от САК, назначен от съда с определение от 15.10.2018 г. на
основание чл. 47, ал. 6 ГПК, е подал отговор на исковата молба, с който е
оспорил дължимостта на вземането за неустойка, като твърди, че ищецът не е
ангажирал доказателства, че ответницата не е изпълнила задължението си за
предоставяне на обезпечение, като не е съставен надлежен документ или
констативен протокол удостоверяващи, че след изтичането на 3-дневния срок, на
ищеца не е било предоставено обезпечението по договора. В останалата част на
исковата молба, особеният представител не оспорва претендираните суми по стойност,
с оглед което моли да не бъде допускана съдебно-счетоводна експертиза.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното:
Установява се от приложеното ч.гр.д. № 420/2017 г. по описа на РС- гр. Сливница, че
същото е образувано по депозирано пред РС- гр. Сливница заявление за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, подадено от „А.С.В.“ ЕАД. Съдът е уважил
в цялост депозираното заявление, като на 17.07.2017 г. е издал Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК № 252 в полза на „А.С.В.“ ЕАД срещу Н.В.П. за сумите в размер на 2200,00 лв., представляваща
главница, сумата в размер на 342,64 лв. представляваща договорна лихва за
периода от 20.05.2015 г. до 16.12.2015 г., сумата в размер на 45,00 лв.,
представляваща такса разходи, сумата в размер на 1998,64 лв., представляваща
неустойка за неизпълнение на договорно задължение и сумата в размер на 490,52
лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 21.05.2015 г. до
31.06.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда- 31.06.2017 г., до изплащане на вземането, като
е присъдил на заявителя и сторените от него разноски по делото, а именно 101,36
лв. държавна такса и 150 лв. възнаграждение за юрисконсулт. Съдът е посочил, че
задълженията произтичат от договор за паричен заем № 2289240 от 17.04.2015 г.
Заповедта по чл. 410 ГПК е била връчена на длъжника по реда на чл.
47, ал. 5 ГПК чрез залепване на уведомление, поради което и на основание чл.
415, ал. 1, т. 2 ГПК съдът е указал на заявителя, че може в едномесечен срок от уведомяването да
предяви иск за установяване на вземането. В указания срок са постъпили
доказателства за предявяване на иска от заявителя.
С определението си за
насрочване на делото, в което е бил обективиран и проектът на доклад по делото,
който е бил обявен от съда за окончателен в откритото съдебно заседание от
21.03.2019 г., съдът е отделил като безспорни между страните и ненуждаещи се от
доказване на основание чл. 146, ал. 1, т.
3 и 4 ГПК обстоятелствата, че между ответника Н.В.П. и „И.А.М.“ АД, по силата
на Договор за паричен заем № 2289240 от 17.04.2015 г., е възникнало
действително правоотношение по договор за потребителски кредит, вземанията във
връзка с който са били надлежно прехвърлени (цедирани) на ищеца, по който
договор за кредит ищецът е останал задължен за сумите в размер на 2200,00 лв.,
представляваща главница по Договор за паричен заем № 2289240 от 17.04.2015 г.,
сумата в размер на 342,64 лв., представляваща договорна лихва за периода от
20.05.2015 г. до 16.12.2015 г., сумата в размер на 45,00 лв., представляваща
такса разходи и в размер на 490,52 лв., представляваща обезщетение за забава за
периода от 21.05.2015 г. до 02.07.2017 г.
Обстоятелството, че между
ответника Н.В.П. и праводателя на ищеца е съществувал и валидно действал договор за паричен заем се установява и от представения по Договор за паричен заем № 2289240 от 17.04.2015 г., подписан от ответницата и
представител на „И.А.М.“ АД, по силата на който заемодателят
е предал в собственост на заемателя сумата в размер на 2200,00 лв., а
заемателят се е съгласил да върне, ведно с начислената върху нея
възнаградителна, в срок от 8 месеца, на осем равни месечни вноски в размер на
по 317,83 лв., първата от които дължима на 20.05.2015 г., а последната на
16.12.2015 г., или общо дължимата сума възлиза на 2542,64 лв. Страните са се
споразумели, че с подписване на договора, ще се рефинансира текущия заем на заемателя в размер на 1947,11 лв., като ще бъде
извършено прихващане на насрещни изискуеми задължения, а остатъкът от сумата ще
бъде изплатена на заемателя. Съгласно чл. 3, ал. 2 от Договора, същият има
силата на разписка.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора заемателят се е задължил
в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: две физически
лица- поръчители, всяко от които да отговаря на
следните изисквания: да представи на заемателя служебна бележка за размер на
трудовото възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер
над 1000,00 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „И.А.М.“ АД; да няма
неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има - кредитна му история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, като поръчителите
подписват договор за поръчителство или банкова гаранция с бенефициер -
Заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя по договора. Съгласно чл. 4, ал. 2 от Договора при неизпълнение на задължението да се
предостави обезпечение в срока по чл. 1 заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 1998,64 лв., която се заплаща от заемателя разсрочено,
заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от вноските се добавя сума
в размер на 249,83 лв.
Съгласно чл. 8, ал. 1 от Договора страните се
споразумяват, че ако заемателят забави плащането на погасителна вноска с повече
от 30 календарни дни, заемодателят ще бъде принуден да направи разходи за
събиране, изразяващи се в изпращането на напомнителни писма, електронни
съобщения, провеждането на телефонни разговори, посещения на адрес, в който
случай заемателят дължи на заемодателя заплащането на разходи в размер на 9,00
лв., които се начисляват за всеки следващ 30-дневен период, през който има
погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, но
не могат да бъдат повече от 45,00 лв.
По делото е представено и
подписаното от ответницата предложение за сключване на договор за паричен заем.
Установява
се от представения по делото Рамков договор за прехвърляне на вземания, сключен
на 16.11.2010 г., че между „И.А.М.“ АД, в качеството на „продавач“, и „А.С.В.“
ООД, в качеството на „купувач“, е
сключен договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/, с предмет, посочен в § 2 от същия, а именно: страните са се споразумели, че
продавачът ще прехвърля на купувача станали ликвидни и изискуеми в пълен размер
вземания, произхождащи от договори за потребителски кредит, сключени от
продавача с физически лица, които не изпълняват задълженията си по тях, които
вземания ще се индивидуализират в Приложение № 1, което ще бъде неразделна част
от този договор, считано от датата на неговото съставяне, подписване и подпечатване. Страните са изразили воля да прехвърлят нови вземания при
спазване на условията на договора на месечна база, като следващите вземания ще
се индивидуализират в ново Приложение № 1 със съответна нова дата, като с
неговото съставяне, изпращане и потвърждаване, съобразно правилата по т. 4.3 и
сл., то става неразделна част от договора. За целите на рамковия договор е уговорено, че всяко
поредно Приложение № 1 ще има силата и значението на допълнително споразумение
към него, изменящо го съответно; формата и съдържанието на документа се съгласува между страните и е посочена във вид на
бланка на Приложение № 1 към рамковия договор.
Извадка
от такова приложение от 01.11.2015г. (л. 13 от делото) към Рамковия договор от
16.11.2010 г., е представено като неразделна част от договора и отразява
вземане срещу длъжника Н.В.П., с
ЕГН **********, с номер на договора 2289240 от 17.04.2017 г. за сумата от 2200,00 лв. и
задължения по него, както следва: общо дължимо по кредита 4541,28 лв.; остатък
на дължима сума към 01.11.2015 г. 4623,78 лв., в това число и лихви за
просрочие към датата на засичане 01.11.2015 г. 37,50 лв. към приложението е
представено и потвърждение по чл. 4.8 от Рамковия договор, с което продавачът е
потвърдил извършената цесия на всички вземания, цедирани от „И.А.М.“ АД на „А.С.В.“
АД съгласно договора за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г.,
като вземанията са индивидуализирани в Приложение № 1 от 01.11.2015 г.
По делото е приобщено пълномощно от 09.09.2015
г., с което К.К.М., ц качеството си на изпълнителен директор на „И.А.М.“ АД
упълномощава „А.С.В.“ АД с правото да уведоми от името на „И.А.М.“ АД всички
длъжници по всички вземания на дружеството, които дружеството е цедирало,
съгласно Рамков договор за прехвърляне на парични задължения, сключен на
16.11.2017 г. между „И.А.М.“ АД като цедент и „А.С.В.“ АД, в качеството на
универсален правоприемник на преобразуваното с промяяна на правната форма и
прекратено без ликвидация „А.С.В.“ ООД, с предходна регистрация в ТР към АВ към
МП с ЕИК *******, като цесионер.
Приложени
са към исковата молба и два броя уведомителни писма, адресирани до Н.В.П., изпратени до посочения в договора постоянен и настоящ
адрес-***, чиято цел е да уведомят длъжника за сключения договор за прехвърляне
на парични задължения – от 16.11.2010 г. между „И.А.М.“ АД и „А.С.В.“
ООД и
приложение № 1 от
01.11.2015 г. и за факта, че неговото задължение, произтичащо от договор за
паричен заем №
2289240 е било изкупено от „А.С.В.“ АД, в качеството на правоприемник на „А.С.В.“
ООД, което Дружество
е новият му кредитор. Видно от представените по делото известие за доставяне и
обратна разписка към товарителница № 67660113, адресатът не е получил
уведомленията.
При така
установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи.
Районен съд- гр. Сливница, трети състав, е бил сезиран
с кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 и сл. ЗПК, чл. 86, ал. 1 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
По иска с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 и сл. ЗПК:
При така релевираните твърдения
възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на четири групи
материални предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително
правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на което кредитодателят
се е задължил да отпусне на кредитополучателя кредит в твърдения размер при
уговорена възнаградителна лихва; 2) кредитополучателят да е получил паричната
сума, предмет на договора за кредит; 3) възникналото парично вземане,
представляващо твърдяното вземане по договора за потребителски кредит, да е
било прехвърлено от кредитора - „И.А.М.“ АД, на „А.С.В.” ООД, респ. на „А.С.В.”
ЕАД, като правоприемник на последното дружество, чрез действителен договор за
цесия и 4. „И.А.М.“ АД надлежно да е съобщило на длъжника прехвърлянето на
вземането и новия кредитор.
По делото се установи
наличието на облигационно правоотношение, от което ищецът черпи процесните си права, а
именно фактът, че между „И.А.М.“ АД и ответника Н.В.П., като
кредитополучател, е бил сключен Договор за паричен заем № 2289240 на 17.04.2015 г., по силата на който ответникът е получил
в заем сумата от 2200,00 лв. за срок до 16.12.2015 г., при съответно уговорени между страните
конкретни параметри по заема - брой на вноските, стойност на месечната вноска, падеж, лихвен
процент, както и други условия. Договорът притежава необходимите и съществени
елементи на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 и сл. ЗПК. Не се оспорва подписът, положен от името на
ответника
под договора, както и този върху предложението за сключване на договора за
заем. Сумата, поискана
от ответника с предложението за сключване на договора, съвпада с отпуснатата от
кредитодателя. В Предложението Н.В.П. е декларирала, че е получила и Стандартен европейски формуляр, макар такъв
да не е приложен към исковата молба.
Установява се, че
ответницата П. не е изпълнила точно задължението
си за връщане на заема, като не е извършвала плащания по
договора. Това обстоятелство не се оспорва и от назначеният от съда особен
представител- адв. В..
Всички вноски по
кредита са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ПК
(03.07.2017 г.), доколкото последната вноска е следвало да се плати на
16.12.2015 г. Следователно няма пречка да се заключи, че вземането е падежирало изцяло преди
предприемане на съдебни действия по установяването му и е настъпила цялостна
изискуемост на кредита, без същият да бъде обявяван за предсрочно изискуем.
Вземането по процесния договор е било валидно
цедирано- от „И.А.М.“ АД на дружеството ищец- „А.С.В.” АД (сега „А.С.В.” ЕАД), ЕИК *******, което дружество е универсален правоприемник на „А.С.В.” ООД, ЕИК *******. Това е видно от представените Рамков
договор за прехвърляне на вземания, сключен на 16.11.2010 г. и Приложение № 1/01.11.2015 г. към него. Следва да
се счете, че прехвърлянето на вземанията е надлежно, независимо че ответникът
не е получил лично уведомленията за цесията. Уведомлението за извършената цесия
е било връчено с исковата молба на адв. В., която е назначена за особен
представител на ответника П.. Съдебната практика е категорична, че уведомление, изходящо от
цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника
със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3
пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника,
на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД и същото следва да бъде
съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване
на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК (вж. Решение № 3 от 16.04.2014
г. по т. д. № 1711/2013 г., I т. о. на ВКС, по аналогия и
Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г, I т.о. на ВКС). В настоящия случай към исковата
молба са приложени два броя уведомления от стария кредитор (цедент) за
извършената цесия, изготвени обаче от новия кредитор (цедент) като пълномощник. Това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Извършеното в процесния случай
упълномощаване на цесионери да упражнят необходимите за пораждане ефекта на
цесията действия, представлява друг валиден начин за нотифициране на цесията,
който не противоречи на задължителното разяснение, дадено с Тълкувателно решение № 142-7/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС на НРБ (така Определение
№597/20.07.2015 по дело №2406/2014 г., I т.о на ВКС.). Фактът, че уведомленията не са
получени лично от длъжника, а от особения му представител, не променя извода за
валидно уведомяване за цесията, тъй като назначаването на особен представител на ответника е в следствие
на неуспешни усилия същият да бъде издирен на известните му адреси, като включително е правен опит да бъде установен и адрес
по месторабота. Фигурата на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК
се припокрива с тази на упълномощения процесуален представител относно
получаване на книжа по делото, както и връчване на препис от решението. Следва да се отбележи, че прехвърлянето на вземане не е правно
действие с оглед на личността (intuit personae), поради което не съществува пречка всички правни
действия, свързани със сключването, прекратяването, изпълнението и пр. на договора да се извършват от представители, включително
и особени представители, назначавани
по реда на процесуалния закон. Длъжникът не следва да черпи благоприятни последици от своето бездействие
да отрази в регистрите на населението актуалния си адрес или да го съобщи на
своите кредитори, поради което следва да се счете, че макар до фактическо
връчване на книжата на длъжника да не се е стигнало, то връчването им на
особения представител може и следва да се приравни на нотифициране на самия
длъжник. Тук следва да се отбележи и че уведомяването е от значение за
произвеждане на действие на цесията спрямо длъжника. То не е част от
фактическия състав на самата цесия и между страните по договорите за цесия
действието им се е породило незабавно. В случая съдът счита, че извършената
цесия намира своето действие и спрямо длъжника, който сам е станал причина
уведомлението по делото да бъде връчено на особен представител, вместо лично на
него или на упълномощено лице.
Предвид изложеното, съдът следва да уважи в
пълен размер предявения от ищеца „А.С.В.” ЕАД против ответника Н.В.П. установителен иск за главницата по кредита в размер на 2200,00 лв.
Искът в частта за договорна
лихва в размер на 342,64 лв. за периода от 20.05.2015 г. до 16.12.2015 г. също е
основателен. Размерът на договорната лихва, процентно изразен – 40,00 %,
не противоречи на закона, нито на добрите нрави. Със законодателната промяна от
2014 г.- чл. 19, ал. 4 ЗПК, се въведе законово ограничение в размера на
възнаградителната лихва, като се нормира, че „годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.“ С въвеждането на тази
законова уредба се поставиха ясни граници, отвъд които уговорената
възнаградителна лихва би била нищожна като противоречаща на императивна правна
норма. Трайната съдебна практика на ВКС до този момент е използвала като мерило
за установяване на съответствието на уговорката за заплащане на възнаградителна
лихва с добрите нрави именно законната лихва за просрочени задължения (която
към настоящия момент е 10 %). В тази връзка са Решение №906 от 30.12. 2004 г.
по гр. д. №1106/2003г., II г.о. на ВКС; Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по
гр.д. №5093/2007г., II г.о. на ВКС, според които съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти
законната лихва. Определянето на възнаградителна лихва, както в настоящия
случай, равняваща се на около четири пъти размера на законната лихва, попада в
допустимите от ЗПК и добрите нрави рамки.
Неоснователен е искът в частта относно
вземането за такса разходи за събиране на просрочените вземания,
доколкото съдът намира разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от Договора за нищожна по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, за което съдът следи служебно,
макар и ответната страна да не е оспорила това иска в тази му част. Това
вземане се обосновава като възникнало в резултат на уговорена допълнителна
услуга, но самото естество на действията на кредитора, посочени като съдържание
на тази предоставена на кредитополучателя престация изключва квалификацията им
като допълнително благо, за което е обосновано насрещно възнаграждение.
Дейността, описана като предоставяна услуга, не съпътства и не обслужва
ползването на изцяло вече получения кредит като допълнително благо за клиента.
Напротив, тази дейност изцяло обслужва интереса на кредитора. Изпращането на
напомнителни писма, електронни съобщения, провеждането на телефонни обаждания,
лични посещения и др. са типични действия по управление на лош кредит и
съставляват присъщ за основния предмет на договора разход, а не допълнителен
такъв. Този вид дейност на кредитора се компенсира с основното възнаграждение
като цена на самото рисково (без предварително обезпечаване) кредитиране и е
типичен ценообразуващ елемент за възнаградителна лихва. Изключването на
разходите за тази дейност от основната цена на кредита (формираща лихвен процент
и ГПР) би означавало да се допусне, че възнаграждението на кредитора е чиста
печалба, тъй като не включва присъщи за дейността разходи, заплащани отделно
като допълнително уговорени задължения. Систематичното тълкуване на чл. 10а,
чл. 19, ал. 3 и чл. 33 ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на
договарянето от кредитора, предоставящ потребителски кредит, на условия, при
които, освен обявената договорна лихва и обезщетението за забава, на
потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по
размер разходи. Възстановяването на разходите по събиране на дълга от
неизправен длъжник не може да се включва в ГПР именно защото размерът им зависи
от конкретните (а не абстрактно предвидени при сключване на договора) разноски,
направено поради неизпълнението.
Нещо
повече, както беше изложено, срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а
точно обратно – изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на
изпадане на длъжника в забава. Следователно безспорно е, че това не е никаква
такса, защото не се дължи заради извършени разходи, а самото наименование
прикрива истинската цел на клаузата- да служи за обезщетение за вреди от
забавата. В действителност таксата нараства с всеки 30-дневен период на забава,
като нейното начисляване не е свързано с извършване на каквото и да е действия
или разноски. Тоест в случая е налице клауза за неустойка за забава. Съгласно
императивната разпоредба на чл. 33, ал.1 ЗПК, при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата. Такова обезщетение за забава обаче вече има предвидено в договора
и това е лихвата за забава, която също е претендирана в настоящото производство.
По
изложените съображения процесната клауза, респ. вземане преследва забранена от
закона цел- да се присъди още едно обезщетение за забава. По тази причина тя
влиза в пряко противоречие с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и
следва да се приеме за нищожна. Тази „наказателна“ клауза е и в пряко
противоречие на забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си
представлява неустойка, излизаща извън присъщите й от закона функции, поради
което се явява нищожна.
По иска с
правно основание чк. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал, 1 ЗЗД:
При така релевираните твърдения
възникването на спорното право за заплащане на неустоечното задължение се
обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически
факти): 1) наличието на действителна
уговорка между праводателя на ищеца и ответника, по силата на която
заемополучателят се е задължил да заплати на кредитора неустойка в случай на
неизпълнение на задължението му за предоставяне на обезпечение на задължението
му в 3-дневен срок от подписване на договора; 2) заемополучателят да не е
изпълнил задължението си по договора в уговорения между страните срок.
Както беше посочено, неусточеното
съглашение е предвидено в сключения между страните договор, в който е
уговорено, че заемателят
се е задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две
физически лица- поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания: да представи на заемателя служебна бележка за
размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да
е в размер над 1000,00 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е
заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „И.А.М.“ АД;
да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към
други банкови и финансови институции или ако има - кредитна му история в ЦКР
към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, като
поръчителите подписват договор за поръчителство или банкова гаранция с
бенефициер - Заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на заемателя по договора. Съгласно чл. 4, ал. 2 от Договора при неизпълнение
на задължението да се предостави обезпечение в срока по чл. 1 заемателят дължи
на заемодателя неустойка в размер на 1998,64 лв., която се заплаща от заемателя
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от вноските
се добавя сума в размер на 249,83 лв.
С Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по
тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС се прие, че нищожна поради накърняване на
добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност поради накърняване
на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В мотивите на тълкувателното
решение е посочено, че за спазването на
добрите нрави по иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно, макар
и в настоящия случай особеният представител на ответницата да сопорил
дължимостта на вземането за неустойка поради недоказаност на въведените в
исковата молба твърдения за неизпълнение на поетото по договора задължение за
предоставяне на обезпечение.
Същевременно съгласно
т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК „При проверка
на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване.
Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато
следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките
относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на
децата и ползването на семейното жилище.“, тоест първоинстанционният съд
следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или
отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а
когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни
клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл. 146,
ал. 1 ЗЗП. Нещо повече израз на възприетото в съдебната практика, че съдът след
служебно за нищожността, е и законодателната промяна в разпоредбата на чл. 7 ГПК и въвеждането на новата чл. 7, ал. 3 ГПК, съгласно която съдът следи
служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.
1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е
законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване
на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване –
аргументи от чл. 307 ТЗ, чл. 302 ТЗ, чл. 289 ТЗ. Законодателят придава правна
значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на обществените
отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен
субект. Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща
принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване,
когато вследствие на заплащането й, ще е налице неравностойност на насрещните
задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или
обезщетителните си функции, които са й придадени от страните. Преценката за
накърняване на пределите на нравствената допустимост в тази хипотеза би
следвало да се основава на вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е
уговорена неустойката, на начина на определянето й – като глобална сума или
процент от главницата, на базата за начисляването й – съотношение между задължението
и предварително определеното обезщетение за вредите, като са възможно и други
критерии.
Изразеното в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по
тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС разбиране е доразвито и в Решение № 223 от
19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г., I т. о. на ВКС, в което, при извършено
съпоставяне между прекомерност на неустойката и нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави, е прието, че въпросът за накърняване на добрите
нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна
преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на
други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните,
функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да
ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство
за неоснователно обогатяване.
Съгласно представения по делото договор, длъжникът- потребител е поел допълнително задължение да обезпечи
изпълнението му, респ. да минимизира риска на кредитодателя чрез предоставяне
на едно от предвидените в договора обезпечения. Очевидно е, че това
допълнително задължение има за цел да се възстанови основният дълг (главница и
възнаградителна лихва) от трето платежоспособно лице по един относително
по-бърз и евтин начин, респ. в случаите на реално обезпечение, чрез насочване
принудителното изпълнение към съответния ресурс, респ. чрез насочване на
изпълнението срещу предоставената в полза на кредитора банкова гаранция.
Неизпълнението му може да доведе до, първо, липса на ликвиден финансов
ресурс на кредитора, с който да извършва търговска дейност, и по този начин да
пропусне ползи, или с който да погасява свои задължения, поради което да
претърпи загуби (обезщетения или лихви, в случай че набави средствата от
другаде); второ, необходимост да се предприемат допълнителни действия по
издирване на секвестируемо имущество на потребителя, част от разходите за които
не могат или трудно могат да бъдат възстановени в изпълнително производство; трето,
в крайна сметка, независимо от номинално съществуващото основно задължение на
потребителя, то може да се окаже несъбираемо и в икономически аспект да се
приравни на загуба. Следователно поради акцесорния характер на задължението,
неизпълнението му не води до самостоятелни неблагоприятни последици – в
действителност то единствено парира възможен механизъм за тяхното избягване.
Предвиденият механизъм обаче е бил изначално несигурен – кредиторът е поел риск
да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем кредит.
Ако
се приеме, че неустойката служи за покриване на първите два разгледани по-горе
аспекта на вредите, които всъщност са типичните вреди при забава на длъжника за
плащане на основния дълг, то кумулирането й с обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху основния дълг (което е претендирано с исковата молба), води до превишаване на
законовия максимум на вземанията при просрочие. Извън него кредиторът би имал
само правата по чл. 71 ЗЗД. В третия аспект неустойката дублира самия основен
дълг- ако длъжникът е неплатежоспособен, „загубата“ за кредитора е до размера
на главницата и възнаградителната лихва, които веднъж вече са претендирани със
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, респ. с исковата молба и то
спрямо същия длъжник. Така с неустойката се стига до кумулиране на реално
изпълнение и компенсаторно обезщетение (чл. 79, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД), което
нарушава забраната за неоснователно обогатяване (арг. чл. 59 ЗЗД). Подобна
клауза противоречи и на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК, съгласно които, при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
Следва
да се отбележи, че вредите от забавата на изпълнение на парично задължение
обикновено и преобладаващо се съизмеряват в стойността на осигуряването на
алтернативен финансов ресурс, т.е. в лихвата и другите разходи по отпускане на
кредит. Българското законодателство предвижда лихва за забава, която значително
(в сравнителноправен план) надвишава ОЛП. На следващо място, уговарянето на
неустойка във фиксиран размер, е от естество значително да надхвърли размера на
вредите при едно краткотрайно забавяне в осигуряването на обезпечение. Тоест,
по начина на уговарянето си тя надхвърля присъщите на неустойката
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции – така т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС –
поради което последната е нищожна.
Нещо
повече, доколкото сключеният между праводателя на ищеца и оптветника договор попада под приложното поле на
ЗПК, приложение намира разпоредбата на чл. 16 ЗПК, съгласно която преддоговорно
задължение на кредитора е да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя. В този смисъл клаузата, която вменява задължение за
кредитополучателя да предостави на кредитора си обезпечение, след като е
отпуснат кредитът и без настъпването на нов юридически факт, по същество
представлява прехвърляне на задължението на финансовата институция да извърши
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник,
което води до увеличение на цената на услугата, плащането на което задължение е
разсрочено на равни части, включени във всяка месечна погасителна вноска. В
този смисъл съдът намира, че съобразявайки целта на договора и неговия размер- 2200,00 лв., уговорената между
страните неустойка при непредставяне на обезпечение в размер почти равен на размер
на кредита, а именно 1998,64 лв. излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като надвишава многократно
евентуалните вреди на кредитодателя от неизпълнението на договора и санкционира
кредитополучателя чрез създаването на предпоставки за неоснователно обогатяване
на кредитора за негова сметка.
Както беше посочено, съдът следи и служебно за
нищожността на договорните клаузи, когато тя е свързана с противоречие на
закона или на добрите нрави и това противоречие произтича пряко от твърденията
и доказателства по делото, както е в настоящия случай. Задължението да следи
служебно за спазването на добрите нрави изисква от съда при разрешаване на спор
за заплащане на неустойка да извърши самостоятелна преценка за действителността
на неустоечната клауза, независимо дали страните са се позовали на нищожността
й. Предвидените в процесуалния закон преклузии за заявяване на обстоятелства и
възражения от значение за изхода на делото не се разпростират върху нищожността
като отрицателен юридически факт, доколкото тя препятства възникването на
вземането за неустойка и съставлява пречка за присъждането й по иска с правно
основание чл.92, ал.1 ЗЗД. Засиленото служебно начало при съблюдаване на
добрите нрави и на императивните правни норми, които имат значение за спорните
граждански и търговски правоотношения, изключва приложението на преклузията по
чл.367, ал. 1, във вр. с чл. 370 ГПК спрямо възражението на ответника по иск с
правно основание чл 92, ал. 1 ЗЗД за нищожност на клаузата за неустойка поради
накърняване на добрите нрави (и закона). В този смисъл- Решение № 178 от 26.02.2015
по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение № 229 от 21.01.2013 г. по т.
д. № 1050/2011 г., ІІ т. о., ВКС.
Наред с това, съдът намира за необходимо да отбележи,
че счита клаузата, с която е уговорена неустойка и за неравноправна, а
оттам за нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП, във връзка с чл. 143, т. 5 ЗЗП, във връзка с Директива 93/13/ЕИО на
съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, тъй като определената неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение в размер, близък до този на главницата по договора
за потребителски кредит, е необосновано висока и се създава значителна
неравнопоставеност между страните по договора. Ответницата
притежава качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДП на ЗЗП, даващ
легална дефиниция на понятието „потребител“, според който текст потребител е
всяко физическо лице, което ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност. На ответницата в качеството
на физическо лице е предоставен потребителски кредит по ЗПК. Разпоредбата на
чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна клауза“ в
договор, сключен с потребителя, и това е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие
между правата и задълженията на доставчика и потребителя. Процесният договор е
сключен при предварително определени условия от едната страна- дружеството
кредитор, като заемателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието му.
Не се установи атакуваната клауза на договора да е била индивидуално договорена
и липсват такива твърдения и доказателства от ищцовата страна. Според чл.
146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи
в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея
2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. Съгласно чл. 3 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, такива клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и
задълженията, произтичащи от договора. С оглед на всички събрани доказателства,
съдът приема, че в случая не е налице индивидуално договаряне на разпоредбите
от договора, касаещи отговорността на страните и дължимата неустойка. Тази
неустойка е в очевиден разрез с присъщите й по закон обезпечителна и
обезщетителна функция, тъй като не е съобразена нито с естеството на
обезпеченото задължение, нито пък е съизмерима с вредите от неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение, което е свързано единствено със
загубата от страна на кредитора на допълнително имущество, към което да насочи
претенцията си в случай на неизпълнение на главното задължение по договора за
потребителски кредит.
Съобразявайки гореизложеното, съдът
приема, че поради нищожност на неустоечната клауза както на основание
противоречието й с добрите нрави, така поради нейната неравноправност, искът с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер
на 1998,64 лв. следва да се отхвърли като неоснователен.
По
отношение на иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Уважаването на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на акцесорното вземане за забавено изпълнение на парично
задължение предполага установяването на следните материални предпоставки
(юридически факти): 1. наличие (съществуване) на главното парично задължение;
2. забава на длъжника, т.е. неизпълнение на същото на падежа, респ. след
отправяне на покана в случай, че се касае до задължение без определен ден за
изпълнение.
Не се оспорва дължимостта и на вземането за
обезщетение за забава, доколкото към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК (03.07.2017 г.)
вземането за непогасената главница по заема е било изискуемо поради настъпилата
на 16.12.2015 г. изискуемост и на последната падежирала вноска по кредита. При
това положение ответникът дължи на ищеца обезщетение за забава върху дължимата
главница от 2200,00 лв. за времето от 21.05.2015 г. до 31.06.2017 г. в размер на 472.74 лв., а в останалата част до пълния предявен размер от 490,52 лв.
претенцията за мораторна лихва е неоснователна и подлежи на отхвърляне.
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 и
8 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати сторените от ищеца разноски в
производството (вкл. за процесуалното представителство, осъществено от
юрисконсулт на дружеството) съответни на уважената част от исковете, а именно
сумата в размер на 637,62 лв.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и т. 12 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца и сторените в заповедното
производство разноски, съобразно уважената част от исковете, а именно сумата в
общ размер на 150,18 лв.
Така мотивиран, Районен съд- гр. Сливница
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 9 и сл. ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по отношение на Н.В.П., ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес ***, че „А.С.В.”
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. С., п.к. ****, р-н Л.,
ж.к. „Л. **“, бул. „П.Д.” № **, офис – сграда Л., ет. *, офис *, е носител на парично вземане в размер
на в общ размер на 3033,16 (три хиляди
тридесет и три лева и 16 ст.) лева, от които сумата в размер на 2200,00 лева,
представляваща незаплатена главница по Договор за паричен заем № 2289240 от
17.04.2015 г., сключен с „И.А.М.“ АД, сумата в размер на 342,64 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 20.05.2015 г. до 16.12.2015 г. и
сумата в размер на 490,52 лeвa,
представляваща обезщетение за забава за периода от 21.05.2015 г. до 31.06.2017
г., което вземане е цедирано на ищеца по силата на договор за цесия от
16.11.2010 г. и анекс към него- приложение № 1 от 01.11.2015 г., ведно със
законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда- 31.06.2017 г., до окончателното изплащане на задължението,
което вземане е удостоверено в Заповед за изпълнение на парично задължение №
252 от 17.07.2017 г. по ч.гр.д. № 420/2017 г. по описа на РС- гр. Сливница,
като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата в размер на 45,00
(четиридесет и пет ) лева, представляваща такса разходи за
събиране на просрочените вземания по чл. 8, ал. 1 от Договор за паричен заем №
2289240 от 17.04.2015 г., сключен с „И.А.М.“ АД, както и иска с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че ищецът е носител и на паричното вземане в размер на 1998,64 (хиляда деветстотин деветдесет и осем лева и 64
ст.) лева, представляващо неустойка за неизпълнение на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение по чл. 4, ал. 1 от Договор за паричен
заем № 2289240 от 17.04.2015 г., сключен с „И.А.М.“ АД.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК, Н.В.П., ЕГН ********** да заплати на „А.С.В.” ЕАД, ЕИК ******* сумата в размер на 637,62 (шестстотин тридесет и
седем лева и 62 ст.) лева- разноски в съдебното производство по чл.
422 ГПК.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК, Н.В.П., ЕГН ********** да заплати на „А.С.В.” ЕАД, ЕИК ******* сумата в размер на 150,18 (сто и
петдесет лева и 18 ст.) лева- разноски в производството по издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд- София в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да
се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ: