№ 108
гр. Пазарджик, 06.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Елисавета Радина
при участието на секретаря Галина Г. Младенова
като разгледа докладваното от Елисавета Радина Въззивно гражданско дело
№ 20225200500097 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба на Агенция за събиране
на вземания” ЕАД София, с ЕИК ********* ( нар. Агенцията) , против
решение № 965 / 11.11.2021 г.по гр. д.20215220100 711 / 2021 година на РС
Пазарджик, с което е ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ГПК
по отношение на В. Г. В., ЕГН **********, с настоящ адрес: община
Септември, с. Б., ул. Т И Т, № 8, че съществува вземане на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. ”Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда
“Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителен директор Д;Б;Б.,
действащ чрез упълномощен юрисконсулт Г.Г. , за сумата от 700 лева,
представляваща главница по договор за паричен заем № 3479942/20.03.2019
г., ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда за същото вземане
– 27.11.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума е
издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 1599/01.12.2020 г. по ч.гр.д.
№ 3345/2020 г. по описа на РС Пазарджик, ОТХВЪРЛЕНИ са исковете за
1
признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца на основание договор за паричен заем № 3479942/20.03.2019
г. договорна лихва в размер на 83,90 лева, за периода от 19.04.2019 г. до
16.09.2019 г. и сумата в размер на 74,82 лева, представляващи обезщетение за
забава за периода от 20.04.2019 г. до датата на подаване на заявлението в
съда, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК №
1599/01.12.2020 г. по ч.гр.д. № 3345/2020 г. по описа на РС Пазарджик, като
неоснователни. С решението е ОСЪЖДЕН на основание чл.78, ал.1 и ал.8
ГПК В. Г. В. ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД-
София, ЕИК ********* сумата в размер на 407,60 лева, представляващата
сторените от ищеца разноски в заповедното и исковото производства,
съразмерно с уважената част на исковата претенция.
Решението е постановено по постъпила искова молба от „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. ”Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда
“Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от изп.директор Д;Б;Б., чрез
упълномощен юрисконсулт Г.Г., против В. Г. В., ЕГН **********, с настоящ
адрес: община Септември, с. Б., ул. Т И Т, № 8, като моли Съда да постанови
решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че
същият дължи на ищцовото дружество следните суми: 700 лева,
представляващи главница по договор за паричен заем № 3479942/20.03.2019
г.; 83,90 лева, представляващи договорна лихва за периода от 19.04.2019 г. до
16.09.2019 г. (падеж на последна погасителна вноска); 74,82 лева,
представляващи обезщетение за забава за периода от 20.04.2019 г. до датата
на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва за забава върху
главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното
изплащане на задължението, за която суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по реда на чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 3345/2020 г. по
описа на РС Пазарджик.
В исковата молба се излагат обстоятелства, че на 01.10.2019 г. е
подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт”
АД и „Агенция за събиране на вземания” ООД, по силата на което вземането
на „Изи Асет Мениджмънт” АД, произтичащо от договор за паричен заем №
3479942/20.3.2019 г. е прехвърлено в собственост на „Агенция за събиране на
2
вземания” ООД, ведно с всички привилегии и обезпечения. Твърди се, че
договорът за заем съдържал изрична клауза, която урежда правото на
кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица, както и че
„Агенция за събиране на вземания” АД /сега „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД/, ЕИК ********* е правоприемник на „Агенция за събиране
на вземания” ООД, ЕИК *********. Сочи, че ответникът е уведомен по реда
на чл.99, ал.3 ЗЗД за станалата продажба на вземането от името на „Изи Асет
Мениджмънт” АД, с Уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-ИАМ/3479942 от
дата 04.10.2019 г. изпратено с известие за доставяне от страна на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, в качеството й на пълномощник на цедента.
Направено е искане приложеното Уведомление за извършената цесия да бъде
връчено на ответника, ведно с препис от исковата молба и доказателствата
към нея. Твърди се, че по силата на горепосочения Договор за паричен заем
от 20.03.2019 г., ответниът е получил от Кредитора заемната сума от 700 лева
срещу задължението да ги върне ведно с договорна лихва в размер на 83,90
лева, на 6 равни месечни погасителни вноски, в размер на 130,65 лева всяка,
при общ размер на плащанията по заема от 783,90 лева. Срокът на договора е
изтекъл на 16.09.2019 г., когато е падежът на последната погасителна вноска,
като не е обявяван за предсрочно изискуем. Твърди се, че на длъжника е
начислено обезщетение за забава върху неплатената главница в размер на
законната лихва за забава, за периода от 20.04.2019 г. до датата на
депозирането на заявлението по чл.410 ГПК в съда - 26.11.2020 г., в общ
размер на 74,82 лева. Придобивайки правата върху цедираните вземания и
като кредитор на същите, ведно с всички произтичащи от това привилегии,
обезпечения и принадлежности, ищцовото дружество предприело постъпки и
по реда на чл. 410 от ГПК се снабдило със Заповед за изпълнение на парично
задължение за същите вземания по ч.гр.д. № 3345/2020 г. по описа на РС
Пазарджик. Тъй като длъжникът депозирал възражения и по указание на съда,
ищецът депозирал в срок настоящата искова молба с искане за установяване
на вземанията си. Претендира за присъждане на направените разноски по
заповедното производство, както и по първоинстанционното исково
производство, вкл. и възнаграждение за юрисконсулт.
В срока по чл.131 ГПК, ответникът не депозира отговор на исковата
молба.Депозирал е само възражение по чл.414 ГПК по подаденото от
3
дружеството заявление по тази норма.
В подадената Агенцията против решението въззивна жалба се твърди
че постановеното решение за неправилно и незаконосъобразно. Неправилно
първоинстанционният съд отхвърлил претенцията като приел липса на ясно
разписана методика за формиране на ГПР по кредита. В процесния договор за
кредит бил посочен годишният лихвен процент и ГПР, както и съответните
допускания при изчисляване на последния, което съответства на изискванията
на чл. 11, ал.1 т. 10 и чл. 19 ЗПК. Годишният процент на разходите /ГПР/ по
кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и
бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора, за поддържане на сметка във връзка с договора за
потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент,
позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или
погасяването на кредита, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Според чл. 19, ал. 4 ЗПК се определял размер на
Годишният процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
В настоящия случай законната лихва за посочения период на договора била в
размер 10,00 %. ГПР ясно и недвусмислено бил посочен в договора за
паричен заем, като бил фиксиран и за срока на договора и при размер 49.03%.
Поради това ГПР бил в законоустановените норми и не следвало да се
редуцира, нито следва клаузата да се счита за нищожна, тъй като не
противоречи на разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК..
Съгласно разпоредбите на чл. 11, т. 11 ЗПК, договорът трябвало да
съдържа „информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски...“. Фиксираният лихвен процент по кредита бил
определен от закона като лихвен процент, предвиден в клауза на договора за
кредит, по силата на която кредиторът и потребителят уговаряли един
постоянен лихвен процент за целия срок на договора за кредит или уговарят
няколко лихвени процента за отделни периоди от продължителността на
договора за кредит, през които се прилага само определеният фиксиран
лихвен процент -§ 1,т. 5 от ДР на ЗПК.
4
В чл. 2, ал. 6 от Договора било предвидено, че лихвеният процент е
във фиксиран размер от 40,00 %. Възнаградителната лихва представлявала
възнаграждение за ползваните пари, уговаряването й било допустимо в ЗПК и
било включено в общия разход по кредита на потребителя. Липсвали
императивни нормиу регламентиращи максималния размер на
възнаградителната лихва към момента на сключване на договора. Доколкото
обаче се касаело за потребителски договор, прокламираната в чл. 9 ЗЗД
свобода на договаряне подлежала на ограничение, предвид защитата на
специалните закони- ЗЗП и ЗПК и това са „добрите нрави“. Накърняването на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.З ЗЗД било налице именно тогава,
когато се нарушавал правен принцип, какъвто бил добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения. Целта на спазването му, както и
на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Затова и
максималният размер на лихвата, било възнаградителна, било за забава, бил
ограничен. В случая уговореният лихвен процент бил 40,00 %, при ГПР от
49,03 %, който не надвишавал границата на приетия като допустим от закона
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Нормата на чл. 19 ЗПК предвижда, че ГПР изразява общите
разходи по кредита, настоящи или бъдещи- лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид в т.ч. тези дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Т.е размерът на възнаградителна
лихва представлявал елемент от формулата при образуване на годишния
процент на разходите по кредита, за който ГПР в чл. 19, ал. 4 от ЗПК бил
фиксиран лимит, който не може да бъде надхвърлян, а именно пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължение в левове и валута,
определена с ПМС № 100/29.05.2012г. В ал. 5 на чл. 19 ЗПК изрично се
обявяват за нищожни клаузи в договора, в които са уговорени задължения в
размери надвишаващи лимита по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Договорът съдържал всички изискуеми от закона реквизити с подробна
информация за размера на всеки от тях. Посочен бил общият размер на
отпуснатата сума (700,00 лева), условията за усвояването му и изпълняването
на паричните задължения, фиксираният годишен лихвен процент, общият
размер на дължимата сума (783,90), както и годишният процент на разходите.
Съдържал се и погасителен план, инкорпориран в договора, като бил посочен
5
размерът на вноските, техният брой, периодичността на плащанията,
падежите на всяка една вноска. Предвид тази съдържаща се в самия договор
информация констатацията на първостепенния съд за липса на яснота била
несъстоятелна. В съдържанието на договора е поместена цялата изискуема от
чл. 11, ал. 1 и чл.10, ал.1 от ЗПК информация.
Горните аргументи били подкрепени и от посочена съдебна практика,
представена като трайна и последователна: 1. Решение № 26/07.02.2020 г. по
в. гр. д. №398/2019 г. на ОС - гр. Шумен; 2. Решение от 03.05.2019 г. по в.гр.д.
№ 102/2019 г. на Окръжен съд - Ямбол; 3. Решение № 200 от 03.06.2019 г. по
в.гр.д. № 298/2019 г. на Окръжен съд - Пазарджик; 4. Решение № 149 от
05.06.2019 г. по в.гр.д. № 74/2019 г. на Окръжен съд - Кюстендил; 5.
Решение№62 от 14.03.2019 г. по в.гр.д. №20/2019 г. на Окръжен съд-Разград;
6. Решение № 95-от 17.06.2019 г. по в.гр.д. № 148/2019 г. на Окръжен съд -
Търговище; 7. Решение № 32 от 30.01.2018 г. по в.гр.д. № 687/2018 г. на
Окръжен съд - Перник; 8. Решение № 762 от 17.11.2017 г. по в.т.д. №
1160/2017 г. на Окръжен съд - Варна и др.
Упрекнат е първоинстанционният съд относно приетото, че в
процесния договор за кредит размерът на възнаградителната лихва
надвишавал многократно размера на законната лихва и това се явявало в
противоречие на добрите нрави. Лихвите при небанковите институции били
по-високи с оглед риска, който поемат да отпуснат финансов ресурс на
кредитополучатели, които не могат да получат такъв от банките по различни
съображения, водещи до ниска кредитоспособност. По тези обстоятелства
меродавна била пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва.
Според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД Министерският съвет можел да установява горна
граница на договорната лихва, а понастоящем подобна горна граница не
съществувала. Съгласно чл. 2 от Постановление № 5 от 18.01.1991 г. за
лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите
лихвите по кредитите, депозитите и влоговете в левове се договаряли между
банките и кредитополучателите, съответно депозантите (вложителите), на
пазарна основа. Поради това не бил налице максимален размер на
договорната лихва. Към момента на сключване на процесния договор,
действало само ПМС № 72 от 08.04.1994 година за определяне на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, издадено на
6
основание чл. 86, ал. 2 от ЗЗД и намиращо приложение само за определяне на
размера на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. То ограничавало
действието си само до установените от нея рамки и не може да бъде
прилагано за други случаи. респ. не можело да намери приложение в случаите
по чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, които касаели договорната лихва. Законната лихва
била лихва за забава при неизпълнение на парично задължение и размерът й
бил неотносим към уговорената между страните възнаградителна лихва.
Лихвата при договорите за потребителски кредит не била по характер
мораторна (закъснителна) лихва, т. е. тази, която се дължи при забавено
изпълнение на парично вземане. По своята правна и икономическа природа
възнаградителната лихва била цена (възнаграждение), което се заплаща на
кредитора за ползването на предоставените парични средства. Това била
цената на стойността на капитала, който се отчуждава за временно ползване.
Поради това не била пряк паричен израз на стойността на предоставените в
заем капитали, а израз на част от потребителската му стойност да носи доход
от неговото по-ефективно използване. Цената се заплащала от длъжника
винаги, независимо дали е използвал средствата или не. Правната и
икономическата природа на възнаградителната и законната лихва за забава
били напълно различни и неправилно биво обвързването, зависимостта между
размера на възнаградителната лихва с размера на законната лихва за забава.
Поради това не можело да бъде подкрепено и неправилно било разбирането,
че възнаградителната лихва не можело да има по-голям размер от законната
или от двукратния, или от трикратния размер на законната лихва, тъй като, от
една страна, подобно правило не било уредено законодателно, а от друга,
двата вида лихва имали различна правна и икономическа същност и не
можело да има зависимост между тях.
Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можело да се уговарят до размер,
определен от Министерския съвет. Такава норма към датата на сключване на
процесния договор, а и понастоящем, липсвала. Доколкото в закона липсвала
законоустановена горна граница на договорната лихва при потребителските
кредити /т. е. липсвала императивна правна норма, регулираща размера на
възнаградителната лихва/, единственото ограничение на свободата на
договаряне на страните по този въпрос според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД били
правилата на добрите нрави, поради което съдебната практика приемала за
валидна уговорка, при която договорната лихва не надвишава дву- или
7
трикратния размер на законната лихва /в различните хипотези на обезпечен и
необезпечен заем/. Понастоящем такава горна граница имало- 5- кратният
размер на законната лихва, посочен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК /касаеща ГПР/,
която не е относима към настоящия случай. Презумпцията била, че след като
една уговорка не противоречи на закона /както е в случая/, то тя не можело да
противоречи на правилата на добрите нрави.
Не можело да бъде налице недействителност поради противоречие с
добрите нрави това, което е позволено от закона. Поради това добрите нрави
при лихвените равнища на небанковото финансово кредитиране не следвало
да е размерът на законната лихва, двукратния или трикратния размер на
същата. Противното можело да доведе до абсурдни изводи, свързани с
недействителност на всички договори, сключвани от небанкови финансови
институции.
Практиката на съдилищата за обявяване на недействителни
съглашения за възнаградителна лихва и ГПР, която надвишава 3 пъти
законната такава за просрочени задължения била преустановена с приемането
на новата алинея 4 на чл. 19 от ЗПК, която увеличава размера на 5 пъти, който
бил по-адекватен. Аргумент за това било и обсъждането на законодателната
промяна (СТЕНОГРАМА от обсъжданията на проекта на Закон за изменение
и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014
г., 42-то НС), където се обосновавали нужда от предоставяне на по-високи
лихвени лимити за финансови небанкови институции, чиято кредитна
дейност била застрашена с висока степен на несъбираемост и приходите от
лихви следва да покриват загуби от рисково кредитиране на
неплатежоспособни длъжници, формиращо 50 % от оборотната дейност.
Именно по тези съображения в парламента се наложило поставяне на лимит,
позволяващ договаряне на лихвени проценти от 50 пункта.
Кредитополучателят имал възможност да избере с каква институция да
сключи договора за кредит и същият избрал именно този кредитор, което не
изисквало никакво обезпечение на предоставената сума в замяна на по-висок
лихвен процент, то не следвало да се счита, че същият влязъл в съглашение,
което е било дотолкова в негов ущърб, че да противоречи на добрите нрави,
напротив, предоставените средства без каквото и да е обезпечение били в
размер повече от два пъти от реализираната горница на банката.
8
По отношение на аргумента, че възнаградителната лихва представлява
неравноправна клауза - следвало да се вземе предвид, че тъй като това е
основната престация по двустранния договор, невъзможно било да бъде
неравноправна, тъй като същата била известна на потребителя и изиграла
основна роля за формиране волята за сключване на договора. Видно от
доказателствата, а именно подписания на всяка страница договор за кредит и
инкорпорирания в него погасителния план, длъжникът знаел параметрите на
договора, бил наясно каква сума му се предоставя и каква сума дължи. По
отношение на основните престации по договора, а именно неговата кауза, не
можело да се твърди неравноправност на клаузата, тъй като длъжникът бил в
позицията да договаря този параметър като основен за договора наред с
размера на отпусната сума ( посочено е в този смисъл Решение№ 135
от9.05.2019 г. на ОС - Сливен по в. гр. д. № 141/2019 г).
По отношение на споровете за нищожност на договорната лихва била
налице практика на различни състави на ВКС - решения и определения,
произнесени по въпроса относно предела на договорната лихва, за да се
приеме, че не накърнява правилата на морала и добрите нрави и в кои случаи
надвишаването на този размер водело до извод за нищожност. Болшинството
от съдебните актове на ВКС сочели като горен праг на договорната лихва
трикратния размер на законната лихва. Над този размер се възприемало, че е
налице накърняване на добрите нрави, следователно - нищожност на клаузата
за размера на договореното под формата на лихва възнаграждение на
кредитора. Такива решения и определения на ВКС, обаче, били постановени
по казуси, различни от настоящия. В случая следвало да се отчете, че се
обсъждала договорна клауза на договор за кредит, предлаган от търговец по
занятие и правилата на поведение на субектите на конкретното
правоотношението се уреждали от специален закон, а именно - Законът за
потребителския кредит. В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от него е предвидено:
"Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България".
Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, т.е.
потребителя, от страна на търговеца, който имал възможност да се възползва
от по- неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприемел
9
като законов критерий ГПР, законодателят отчел, че размерът на
договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя, не винаги бил меродавен, защото към него могло да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на
практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за
да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят предвидил като
критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и
това бил пределът, до което можело да се зачете като непротиворечащо на
морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредите. При разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г.
за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения
и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се налагало
заключение, че договореният ГПР не надвишава 50%, тоест бил в рамките на
допустимата граница. Затова доводът за нищожност на договорената
възнаградителна лихва бил неоснователен ( цитирани са няколко решения в
този смисъл ).
Депозирана е претенция за присъждане на разноски от
първоинстанционното производство.
Иска се отмяна в обжалваната част на атакуваното решение като
неправилно и незаконосъобразно и произнесете по съществото на спора, като
се уважат предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
установителни искове срещу В. Г. В. за договорна лихва в размер на 83,90
лева за периода от 19.04.2019 г. до 16.09.2019 г. и мораторна лихва в
размер на 74,82 лева за периода от 20.04.2019 г. до входиране на
заявлението в съда, произтичащи от Договор за паричен заем.
В проведеното съдебно заседание дружеството- жалбоподател не
изпраща представител, като депозира становище за даване ход на делото и по
същество поддържа искане за отмяна на атакуваното решение с доводи,
аналогични на изложените в жалбата. Претендират се разноските от
заповедното и първоинстанционното производство, както и сторените в
настоящшата инстанция, като се прави възражение за прекомерност на
(евентуално) платен от ответника адвокатски хонорар, както и искане за
служебно прихващане на присъдени на страните разноски, евентуално-
указване посочване на банкова сметка за привеждане на дължимите от
10
Агенцията суми.
Ответникът , редовно призован, по месторабота, не се явява и не се
представлява.
Съдът като взе предвид доводите на страните и прецени поотделно и в
съвкупност доказателствата по делото намира за установено следното:
Установява се от приложения по делото договор за паричен заем №
3479942/20.03.19г., че между страните по делото тях е сключен договор, по
силата на който ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД в качеството на
заемодател се е задължил да предостави на ищеца в качеството на заемател
потребителски кредит в размер на 700 лв., а ищецът се е задължил да върне
заетата сума в срок от 6 месеца на 6 погасителни вноски с определена дата,
всяка от които в размер на 130.65 лв., заплащайки ГЛП в размер на 40 % и
ГПР в размер на 49.03 %. В чл. 4, ал. 1 от договора за паричен заем страните
са уговорили, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата
на сключване на договора, да представи на заемодателя едно от следните
обезпечения: две физически лица – поръчители, които да отговарят на
конкретно описани в договора условия, или банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя и в размер на заемната сума. При неизпълнение на това
задължение заемателят съгласно чл. 4, ал. 2 от договора дължи неустойка в
размер на 494.76 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските се добавя сума
в размер на 82.46 лв.
С Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
16.11.2010 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД в качеството на
продавач и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД в качеството на купувач,
страните по него се споразумели, че продавачът ще прехвърля на купувача
станали ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания, произхождащи от
договори за потребителски кредит, сключени от продавача с не изпълнили
задълженията си физически лица, съгласно Приложение № 1 към Договора
от 01.10.2019 г.. С последното дружеството-заемодател прехвърлило на
Агенцията-жалбоподател вземането по процесния договор за паричен заем с
остатък на дължимата сума към датата на продажбата 1340,12 лева, включващ
всички непогасени задължения, ведно с привилегиите, обезпеченията и
изтеклите лихви.
11
„Изи Асет Мениджмънт“ АД упълномощило Агенцията да уведоми
всички длъжници за цесията. На 04.10.2019 било изпратено такова
уведомително писмо на ответника, но същият не било открит и не било
връчено.
От заключението на съдебносчетоводната експертиза, приета по делото
и неоспорена от страните, се установява, че в счетоводно-информационната
система на „Изи Асет Мениджмънт“ АД няма налична информация за
извършени плащания от ответника. Остатъкът от задължението по договора е
общо в размер на 1278,66 лева, от които – главница в размер на 700 лева,
договорна лихва в размер на 83,90 лева и неустойка в размер на 494,76
лева.Сумата на лихва за забава е в размер на 99,78 лева.
Така установените правнорелевантни факти обуславят следните правни
изводи:
Производството е по реда на чл. 422 от ГПК.
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове
с правно основание чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
искове за установяване на парични вземания, произтичащи от договорно
правоотношение с ответника и цедирани в полза на ищеца.
Предвид издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК,
връчена на длъжника, депозираното против нея и в срок възражение и
предявяването на исковата молба в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 от
ГПК, са налице процесуалните предпоставки за съществуване и надлежно
упражняване на правото на иск.
За основателността на исковете в тежест на ищеца е при условията на
пълно и главно доказване да установи, че между ответникът В. Г. В. и „Изи
Асет Мениджмънт” АД е валидно сключен договор за паричен заем, по
силата на който дружеството предоставило на ответника необходимата
преддоговорна информация; изпълнение на поетите от дружесвото
задължения по договора; размерът на вземанията по пера и изискуемостта на
задълженията по договора поради настъпил краен срок, както и че вземането
му е прехвърлено по силата на Приложение № 1 от 01.10.2019 г. към Договор
за покупко-продажба на вземания (цесия) от дата 16.11.2010 г. от титуляра на
вземането към момента на прехвърлянето му; както и изпадането в забава на
ответника.
12
Доказа се несъмнено и от представения договор по делото, че между В.
Г. В. и „Изи Асет Мениджмънт” АД е валидно сключен договор за паричен,
както и че ответникът е получил заемната сума в размер на 700 лева, с част от
която е рефинансирал друго задължение към кредитора.
Представеният договор като частен диспозитивен документ не е
оспорен от ответника и тъй като носи подписите на лицата, посочени в него
като издатели, съгласно чл.180 ГПК съставлява доказателство, че
изявленията, които се съдържат в същия са направени от тези лица. От друга
страна , съгласно чл.20а, ал.1 ЗЗД договорите имат силата на закон за тези,
които са ги сключили, с оглед на което с подписването на процесния договор
в правната сфера на всяка от страните са възникнали права и задължения.
Не се оспори и получаването на заемната сума.
Сключеният между страните договор е такъв за потребителски кредит
по смисъла на чл.9 ЗПК. Ответникът има качеството на потребител по
смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, поради което действителността на договора следва
да се съобрази с изискванията не само на общия закон ЗЗД, но и с тези на
специалния - ЗПК.
Договорът е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора са представени с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, с което са изпълнени
изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК за формата на договора за потребителски
кредит.
Една от клаузите в него касае годишният процент на разходите по
кредита. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя. Легална
дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а именно: всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит и по–специално застрахователни премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
13
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси. Посочването на размера на ГПР
в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на
потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му
позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора.
В процесния договор кредиторът е посочил единствено абсолютни стойности
на лихвения процент по заема и ГПР, без да е разписана ясна методика на
формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същият от 49,03%/. Посочената
годишна фиксирана лихва от 40.00% не е ясно как точно участва в него. По
този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално
е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Целта на
чл.11, т.10 ЗПК е потребителят да получи пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го
сключи. В тази връзка е достатъчно да се посочи, че в ГПР не е включено
задължението за заплащане на неустойка в размер на 494,76 лева, което
според вещото лице е начислено и се дължи от ответника /същата не е
предмет на настоящото производство/, представляваща също разход за
потребителя, който се заплаща разсрочено с всяка погасителна вноска.
Затова е налице нарушение на ЗПК по отношение на съществен
елемент на договора, което води до недействителност не само на тази
клауза, но и до недействителност на целия договор, съобразно чл.22 ЗПК. /В
този смисъл Решение № 260184 от 20.05.2021 г. на ОС – Пазарджик по в. гр.
д. № 231/2021 г./
На следващо място, в процесния договор за кредит на ищеца е
предоставена в заем сума от 700 лева, при уговорен ГЛП в размер на 40,00 %.
Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни
разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При
положение обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната
страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената
защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на
лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би
означавало икономически по[1]слаби участници в оборота да бъдат
14
третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един
субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната
практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната
лихва/. В този смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. №
315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело №
6295 по описа за 2014 г на ВКС. Следователно при преценка съответствието
на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид
съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и
законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния
лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта и към датата на сключване
на договора размерът на законната лихва е 10,00%.
Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва
в размер на 40,00% годишно е четирикратно по-висок от размера на законната
лихва. Затова тази уговорката противоречи на добрите нрави /критерии за
норми на поведение, установени в обществото/ и се явява нищожна. Поради
това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се
приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и
такова задължение не е възникнало за ищеца. /В този смисъл Решение № 108
от 14.04.2020 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 93/2020 г./
На основание чл.23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
От писмените доказателства по делото се установи, че кредиторът е
изпълнил задължението си да предостави на кредитополучателя отпуснатата
в заем сума в общ размер на 700 лева. От заключението на ССчЕ се установи,
че ответникът не е направил никакви плащания.
Предвид недействителността на договора за потребителски кредит на
основание чл.23 ЗПК в полза на ищеца следва да бъде признато вземане за
главница в размер на 700 лева, представляващо чистата стойност на кредита, а
вземанията за договорна лихва и мораторна лихва следва да бъдат отречени
като недължими.
15
Следва да бъде присъдена като законова последица от уважаването на
главния иск и лихвата за забава от датата на депозиране на заявлението в съда
до окончателното заплащане на вземането.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да заплати на
ищеца сторените от него разноски в исковото и заповедното производство
съразмерно на уважената част от иска, включително юрисконсултско
възнаграждение за исковото производство, чийто размер, определен по реда
на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от НЗПП, следва да
се съобрази с уважената част от исковата претенция, възлизащи в общ размер
от 407,60 лева, от които 61,14 лева сторени разноски за ДТ и юрисконсултско
възнаграждение в заповедното производство и 346,46 лева сторени разноски в
исковото производство за ДТ, възнаграждение за ССчЕ и юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът не участва в процеса, няма искане за присъждане на
разноски.
Аналогични на горните изводи е направил първостепенният съд. Като
правилно решението, в което ги е обективирал, следва да бъде потвърдено.
Възраженията в жалбата са само по същество и отговорите по тях се
съдържат в горното детайлно обсъждане на правните доводи по спора.
Цитираните в жалбата и в подкрепа на изложените аргументи съдебни
решения са инцидентни и не се споделят. Формирана, по цитирани по- горе
в съдебния акт решения, е действително съдебна практика, която е
последователна и в подкрепа на изложените мотиви.
С оглед изхода на спора неоснователна е претенцията на дружеството-
жалбоподател за присъждане на разноски, а ответникът не е сторил такова и
във въззивното производство.
Като взе предвид гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 965/11.11.21 от
03.12.2019 година, постановено по гр.д. № 20215220100711/21 г. по описа на
16
Пазарджишкия районен съд.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от съобщението.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17