Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 13.01.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, втори въззивен състав, в публичното
заседание, проведено на двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
ВАНЯ ИВАНОВА
при
секретаря Цветанка Павлова, като разгледа докладваното от съдията Иванова гр.
дело № 488 по описа за
Производството е по реда на чл.
294, ал. 1, вр. чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 16.06.2017 г.,
поправено с решение от 29.12.2017 г.,
постановено по гр. д. № 00211/2016 г. на Етрополски районен съд, „М.” АД е осъдено
да заплати на Д.Р.Х. на основание чл. 200, ал. 1 от КТ сумата 14003,13 лева,
представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди в следствие на
професионално заболяване, а именно: разликата в размера на заплатата за
длъжността „шлайфист” за периода от 24.02.2015 г. до 21.11.2018 г. с приспадане
на получаваната инвалидна пенсия в размер на 228 лева, ведно със законната
лихва, считано от предявяване на иска на 10.08.2016 г. до окончателното й
изплащане, като е отхвърлен иска в останалата му част до пълния предявен размер
от 14416 лева за разликата над сумата 14003,13 лева. Ответното дружество е
осъдено за заплати в полза на държавата дължимата държавна такса по делото в
размер на 560,12 лева и направените разноски в размер на 438,56 лева.
Решението в осъдителната му част е
обжалвано от ответника „М.” АД като недопустимо, неправилно, постановено при
нарушения на процесуалния закон, в противоречие с материалния закон и
необосновано. В подкрепа на възражението си за недопустимост на обжалваното
решение въззивникът сочи, че съдът е разгледал един
иск с обща цена от 14616 лева, въпреки че с исковата молба са били предявени
два иска – за загуба на трудов доход в размер на 13616 лева, и за разходи за
лечение в общ размер от 1200 лева, които претенции имат различно основание и
периоди, за които се претендират. Сочи също, че съдът се е произнесъл и „свръх петитум”, осъждайки ответника да заплати на ищцата по-висок
размер от претендираното с исковата молба обезщетение
за загубата на трудов доход. По същество излага аргументи срещу решаващите
изводи на съда, обусловили извода му за основателност на исковете. На първо
място сочи, че по делото не е налице влязъл в сила акт на компетентен орган,
който да признава на ищцата загуба на работоспособност в следствие на
професионално заболяване в периода след 01.06.2016 г. Поддържа, че липсва
причинно-следствена връзка между загубата на трудов доход за работа на
длъжността „шлайфист” и професионалното заболяване на ищцата, във връзка с
което в жалбата са изложени пространни съображения, свързани с основанието и
обстоятелствата, при които е прекратено трудовото й правоотношение. Евентуално
в случай, че се приеме наличие на основание за претенцията на ищцата за обезвреда на загубата на трудовия й доход, жалбоподателят
излага възражение, че такова обезщетение не й се дължи, тъй като същата не е
положила грижата да си намери подходяща работа след прекратяването на трудовото
й правоотношение, във връзка с което се позовава на разпоредбата на чл. 83, ал.
2 от ЗЗД. С жалбата е отправено искане обжалваното решение да бъде обезсилено в
частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на ищцата обезщетение за
имуществени вреди от професионално заболяване, а именно разликата в размера на
заплатата за длъжността „шлайфист” за посочения период за горницата над 13416
лева до присъдения размер от 140003,13 лева, както и в частта,с която е
отхвърлен иска в останалата му част до пълния предявен размер, и прекратено
производството по делото в тази му част. Отправено е искане обжалваното решение
да бъде отменено в осъдителната му част за сумата 14003,13 лева и постановено
друго, с което исковете се отхвърлят изцяло.
Ответницата по жалба оспорва същата
и настоява обжалваното решение да бъде потвърдено.
По въззивната жалба на „М.” ООД е било образувано въззивно гр.д. № 268/2018 г. на Софийски окръжен съд, по
което е постановено решение № 271/06.08.2018 г., с което е потвърдено решението
на Етрополския районен съд в частта му, с която М.” АД е осъдено да заплати на Д.Р.Х.
сумата 14003,13 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди
вследствие професионално заболяване, а именно: разликата в размера на заплатата
за длъжността „шлайфист” и пенсията за инвалидност за периода от 24.02.2015 г.
до 21.11.2018 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до
окончателното й изплащане. Решението е отменено частично в частта му за
разноските.
По касационна
жалба на „М.” АД срещу горепосоченото решение на Софийски окръжен съд е
образувано гр.д. № 3496/2018 г. на Върховния касационен съд. С решение №
132/11.07.2019 г. на ВКС е обезсилено въззивното
решение и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на СОС. Въззивното решение е прието за недопустимо, тъй като с
исковата молба са били предявени два обективно съединени иска за заплащане на
обезщетение за претърпени имуществени вреди, а именно: разликата в размера на
заплатата за длъжността „шлайфист” и получаванета
инвалидна пенсия за посочения период в размер на 13616 лева, и разходи за
лечение на заболяването в размер на 40 лева месечно за 30 месеца в общ размер
от 1200 лева, а съдът е разгледал един иск с обща цена от 14616 лева, въпреки
ясните фактически твърдения в исковата молба и посочване на конкретен размер на
всеки от исковете.
При новото разглеждане на делото
пред въззивния съд жалбоподателят поддържа въззивната жалба по изложените в нея съображения.
Ответницата по жалба оспорва жалбата
и настоява обжалваното решение да бъде потвърдено.
За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:
Д.Р.Х. е предявила срещу „М.” АД
искове с правно основание чл. 200 от КТ за заплащане на сумата 13616 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване
„вегетативна полиневропатия на горните крайници”, представляващо
разликата между заплатата, който би получавала като здрава на длъжността
„шлайфист” и получаваната пенсия за периода от 24.02.2015 г. до 21.11.2018 г.,ведно
със законната лихва от 24.02.2015 г., и за сумата 1200 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди – разходи за лекарства за период от 30 месеца,
считано от 01.06.2016 г. ведно със законната лихва от 01.06.2016 г.
В исковата молба
ищцата твърди, че е работела в ответното дружество над 33 години, а на
длъжността „шлайфист” над 23 години, като в резултат на работата при условията
на продължително въздействие на фактори от работата среда заболяла от тежки и
неизлечими заболявания с водеща диагноза „вегетативна полиневропатия
на горните крайници”. С решение на ТЕЛК № 0396/11.03.2009 г. на ищцата била
определена 40 % нетрудоспособност поради посоченото професионално заболяване. С
решение на НЕЛК № 0528/01.06.2016 г. бил потвърден професионалния характер на
това заболяване за срок от три години, считано от 01.06.2016 г. Ищцата твърди,
че на 24.02.2015 г. била уволнена от работа на трудоустроената длъжност
„пазач”, от който момент тя е без трудов доход. Твърди, че получава инвалидна
пенсия в размер на 228 лева. Сочи, че разликата между заплатата за длъжността
„шлайфист” и получаваната инвалидна пенсия е в размер на 312 лева месечно, а за
целия претендиран период от 43 месеца тази разлика е
13616 лева. Ищцата твърди, че изразходва средства за лекарства средно по 40
лева месечно, или 1200 лева общо за целия период от 43 месеца.
С отговора на
исковата молба ответникът оспорва изцяло исковете. На първо място излага довод,
че не са налице доказателства за призната от компетентните органи загуба на
трудоспособност на ищцата поради посоченото професионално заболяване за периода
след 01.06.2016 г. На следващо място сочи, че с оглед преназначаването на
ищцата на 17.11.2011 г. на длъжност „дневна охрана” не в резултат на
трудоустрояване, а по взаимно съгласие, както и предвид основанието, на което
на 24.02.2015 г. е прекратено трудовото й правоотношение /чл. 328, ал.1, т. 12
от КТ/, то твърдяното в исковата молба оставане без работа и загуба на трудов
доход няма причинна връзка с професионалното заболяване на ищцата. Евентуално,
в случай че се приеме за осъществено основанието на ищцовата
претенция, ответникът излага възражение, че не дължи обезщетение за вредите,
които ищцата е могла да избегне, позовавайки се на разпоредбата на чл. 83, ал.
2 от ЗЗД. В подкрепа на този довод ответникът сочи, че след явяването на ищцата
на работа на 09.02.2015 г. на основание
възстановяването й от съда на длъжността „дневен пазач”, на ищцата е отказала
да заеме предложените й други длъжности, поради което е било трудовото й
правоотношение.
Софийският
окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото не се
спори, че ищцата е работила при ответното дружество на длъжността „шлайфист” повече от 23 години. С
допълнително споразумение от 01.01.2011 г. е изменен трудовия договор с ищцата
като същата е назначена на длъжността „пазач”, с основно трудово възнаграждение 264 лева.
С експертно решение на ТЕЛК №
1026/12.06.2013 г. . на ищцата е признато професионално заболяване „вегетативна
полиневропатия на горните крайници, средна степен, ХОББ,
бронхитна форма, ХДН 0-1 стадий” със срок на инвалидизация
три години, до 01.06.2016 г., и същата е преосвидетелствана като е продължен
срокът на трайно намалената й работоспособност от 62 % за признатото с
предходно експертно решение на ТЕЛК № 0396/11.03.2009 г. за професионално
заболяване „вегетативна полиневропатия на горните
крайници” до 01.06.2016 г.
С експертно решение на НЕЛК №
0528/01.06.2016 г. горепосоченото
решение на ТЕЛК № 1026/12.06.2013 г. е отменено относно професионалния характер
на заболяванията „ХОББ, бронхитна форма, ХДН 0-1 стадий” и е потвърдено в
частта относно професионалния характер на заболяването „вегетативна полиневропатия на горните крайници”, като е дадена нова
оценка на работоспособността на ищцата /60% ТНР/.
Не е спорно между страните, а се
установява и от представеното решение № 453/18.12.2015 г. по гр.д. № 799/2015
г. на СОС, че трудовото правоотношение между ищцата и ответника е прекратено на
24.02.2015 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ – поради обективна
невъзможност за изпълнение на трудовия договор, произтичаща от това, че
ответното дружество не разполага с лиценз по чл. 13, ал. 2 от ЗЧОД, необходим
за самоохрана на собствено имущество чрез наети на
трудов договор служители.
Представено е писмо изх. №
114/09.02.2015 г. на ответното дружество, получено от ищцата на същата дата, с
която последната е уведомена, че не може да бъде възстановена на работа като
дневен пазач въз основа на решение по гр.д. № 244/2014 г. на ЕРС, тъй като таи
длъжност е закрита, и общата охрана на територията на дружеството е в
задълженията на „Аскания Кастинг” ООД. На ищцата е
предложено да бъде назначена на някой от длъжностите: общ работник, бобиньор, бандажор.
С експертно решение на ТЕЛК при УБАЛ
„Св. Иван Рилски” № 1047/29.06.2016 г. ищцата е преосвидетелствана като е
продължен срокът на инвалидизиране до 01.09.2019 г.
поради професионално заболяване „идиопатична
периферна вегетативна невропатия”, с оценка на
работоспособността 86 % ТНР. С решение на НЕЛК № 0015/08.01.2018 г.
горепосоченото решение на ТЕЛК е отменено и върнато за ново освидетелстване. С
решение на ТЕЛК № 0427/08.06.2018 г. след преосвидетелстване на ищцата е
призната 56 % ТНР за срок до 01.06.2021 г. поради професионално заболяване
„вегетативна полиневропатия на горни крайници”. С
решение на НЕЛК № 0439/21.03.2019 г. е отменено горното решение на ТЕЛК и
върнато за ново освидетелстване. С решение № 0552/12.06.2019 г. на ТЕЛК на
ищцата е определена 40 % ТНР поради професионално заболяване „вегетативна полиневропатия на горни крайници” за срок до 01.06.2022 г.
Видно от писмо изх. № 4094/02.10.2019 г. на НЕЛК, експертно решение на ТЕЛК №
0552/12.06.2019 г. е обжалвано от ищцата и от ответника, като производството по
жалбите не е приключило.
Останалите приети по делото писмени
доказателства и експертни заключения съдът не обсъжда, тъй като същите не са относими с оглед направените по-долу правни изводи.
С оглед на така приетото за установено от
фактическа страна, съдът направи следните правни
изводи:
Предявени са кумулативно
съединени искове по чл. 200, ал. 1 и ал. 3 от КТ, както следва: 1. За заплащане
на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата в размера на
трудовото възнаграждение, което ищцата би получавала при ответното дружество на длъжността „шлайфист”, и пенсията й за инвалидност за периода от
24.02.2015 г. до 21.11.2018 г., в размер на 13 616 лева; 2. За заплащане
на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лечение от
заболяването за периода от 01.06.2016 г. до 21.11.2018 г., в размер на 1200
лева.
В обжалваното решение първоинстанционният
съд е изложил фактически и правни изводи за всеки от така предявените искове,
като е приел, че искът за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между
размера на заплатата за длъжността „шлайфист” и инвалидната пенсия за исковия
период, е основателен за сумата 14 003,13 лева /съобразно заключението на
СЧЕ/, а искът за заплащане на разходите за лечение е приел за недоказан. С диспозитива на решението съдът е осъдил ответника да
заплати на ищцата сумата 14003,13 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени
вреди, изразяващи се в разликата в размера на заплатата за
длъжността „шлайфист” за периода от
24.02.2015 г. до 21.11.2018
г., с приспадане на получаваната инвалидна пенсия в размер на 228 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска. Видно от
ясните твърдения в исковата молба, ищцата е предявила иск за заплащане на
обезщетение за разликата в размера на заплатата и пенсията й за инвалидност в
размер на 13 616 лева /така предявения размер не е бил увеличен в хода на
делото при условията на чл. 214, ал. 1 от ГПК/. Като е осъдил ответника да
заплати сумата 14003,13 лева съдът се е произнесъл „свръх петитум”.
Това води до недопустимост на решението в частта за разликата над предявения
размер от 13 616 лева до уважения от съда размер от 14003,13 лева, и
същото следва да бъде обезсилено в тази му част на основание чл. 270, ал. 3 от ГПК.
С
решението съдът е отхвърлил предявения иск „в останалата част на иска до пълния
му предявен размер от 14416 лева за
разликата над сумата 14003,13 лева”. Въпреки, че не е изрично
посочено в диспозитива на решението, ясно е, че отхвърлителната му част касае предявения иск за заплащане
на разходите за лечение, доколкото в мотивите си първоинстанционният
съд е приел, че този иск е недоказан. Формулирането на отхвърлителната
част на диспозитива на решението, както и цифровото
несъответствие на посочения общ размер на исковете от 14 416 лева с общия
размер на предявените два кумулативно съединени искове от 14 816 лева, в случая не може да обуслови прилагане от въззивния съд на разпоредбата на чл. 270, ал. 2 от ГПК, тъй
като решението не е обжалвано от ищцата в отхвърлителната
му част и същото е влязло в сила в тази му част.
Въззивният съд намира за неоснователен предявения иск за
заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата в
размера на трудовото възнаграждение, което ищцата би получавала при
ответното дружество на длъжността
„шлайфист” и пенсията й за инвалидност за периода от 24.02.2015 г. до
21.11.2018 г., в размер на 13 616 лева.
В разпоредбата
на чл.200, ал.1 КТ е установена имуществена
отговорност на работодателя при професионален риск - “професионална болест”,
причинила на работника трайна неработоспособност.
Съгласно ал. 3 на същата разпоредба, работодателят дължи обезщетение за
разликата между причинената вреда, включително пропуснатата полза, и
обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване. За реализиране
на отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 от КТ следва
да се установят следните предпоставки: 1. наличие на професионално
заболяване през периода, за който
работникът или служителят претендира обезщетение, установено по надлежния ред, което е довело до инвалидизирането му; 2. наличие на вреда, изразяваща се в
пропуснати ползи, съставляващи разликата между трудовото възнаграждение, което
ищецът би получил на заеманата при ответника длъжност, и реализираните от него
доходи – пенсия за инвалидност; 3. причинна връзка между претендираната
вреда и професионалното заболяване на ищеца.
Съгласно
чл. 62 и чл. 63 от КСО, признаването на определено заболяване като
професионално е от изключителната компетентност на органите по експертизата на
работоспособността, като процедурата по установяването и признаването му е
уредена в Наредба за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване
и отчитане на професионалните болести /приета с ПМС № 168/11.07.2008 г. и обн. ДВ, бр.
65/2008 г./. Съгласно
посочената Наредба, признаването на професионалния характер на заболяването
става само с решение на ТЕЛК или НЕЛК /чл. 3/, което решение е задължително за
всички лица, органи и организации, в това число и за гражданския съд, който
разглежда последиците от професионалното заболяване /чл. 13, ал. 3/. В
съгласие с посочените разпоредби, установяващи изключителна компетентност на
органите на експертизата на работоспособността /ТЕЛК и НЕЛК/ за установяване на
професионалния характер на заболяването, е константната съдебна практика по чл.
200 от КТ. Поради това в производството по чл. 200 от КТ единственото надлежно доказателствено средство за установяване на професионалния
характер на заболяването е влязлото в сила решение на ТЕЛК или НЕЛК, като
всякакви други доказателства / протоколи на други органи, медицински документи,
съдебно-медицински експертизи и пр./ са без правно значение. При признат
професионален характер на заболяването обезщетение по чл. 200 от КТ се дължи от
датата на инвалидизирането до изтичане на срока на
инвалидност, определени с експертното решение, с което е призната
професионалната болест, респ. лицето е било преосвидетелствано.
В случая е
установено, че с влязло в сила експертно решение на ТЕЛК № 1026/12.06.2013 г.,
извършено при преосвидетелстване на ищцата, на същата е определена трайна
намалена работоспособност поради професионално заболяване „вегетативна полиневропатия на горните крайници” със срок на инвалидност
01.06.2016 г. С решение на НЕЛК № 0528/01.06.2016 г. посоченото решение на ТЕЛК
е било потвърдено в частта относно професионалния характер на посоченото
заболяване. Решението на НЕЛК, издадено в административното производство по
обжалване на решението на ТЕЛК, като индивидуален административен акт, има
действие от датата на издаване на обжалвания акт. С него не се определя нов
срок на инвалидност на ищцата след определения с потвърденото решение на ТЕЛК
такъв срок. С оглед на това неоснователно в исковата молба ищцата се позовава
на решението на НЕЛК № 0528/01.06.2016 г. като установяващо инвалидността й в
следствие на професионалното заболяване за времето от 01.06.2016 г. до края на
исковия период на 21.11.2018 г.
Представеното
експертно решение на ТЕЛК 1047/29.06.2016 г., с което е продължен срокът на инвалидизиране
на ищцата до 01.09.2019 г. поради професионално заболяване „идиопатична
периферна вегетативна невропатия”, не е влязло в сила
към момента на приключване на устните състезания пред настоящата инстанция.
Безспорно е установено от представените писмени доказателства, че посоченото
решение е било обжалвано по предвидения за това ред, и административното
производство не е приключило с влязъл в сила административен акт. С оглед на
това се налага извод за недоказаност на първата предпоставка на предявения иск
по чл. 200 от КТ, а именно влязло в сила решение на компетентния орган,
установяващо призната трайна неработоспособност в резултат на професионално
заболяване, за частта от исковия
период - от 01.06.2016 г. до края на този
период на 21.11.2018 г., което обуславя неоснователност на предявения иск за
заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между
трудовото възнаграждение, което ищцата би получавала при ответника, и
получената от нея пенсия за инвалидност в резултат на посоченото професионално
заболяване за посочения период.
За времето от
началото на исковия период - 24.02.2015 г. до 01.06.2016 г., е налице установена по
надлежния ред /с влязло в сила решение на ТЕЛК № 1026/12.06.2013 г./ трайна
неработоспособност на ищцата в резултат на професионално заболяване
„вегетативна полиневропатия на горните крайници”,
довело до инвалидизирането й. Безспорно е налице и
вреда, изразяваща се в невъзможността ищцата да получава трудово възнаграждение
за заеманата от нея към момента на прекратяване на трудовия й договор длъжност,
който момент е посочен като начален за претендиранато
обезщетение за имуществени вреди. Не е налице обаче третата предпоставка на
иска по чл. 200 от КТ, а именно причинна връзка между претендираната
вреда, изразяваща се в загуба на трудовото възнаграждение при ответника, и
професионалното заболяване на ищцата. Както бе посочено по-горе, причинната
връзка между вредата и професионалното заболяване е задължителна предпоставка,
която следва да се установи кумулативно с останалите две, за да обуслови
основателност на предявения иск. Установено е, че от 01.01.2011 г. и към
момента на прекратяване на трудовия й договор на 24.02.2015 г. ищцата е заемала длъжността „пазач” при
ответното дружество. По делото не са налице доказателства назначаването на тази
длъжност на ищцата да е извършено в резултат на трудоустрояване при условията и
реда на чл. 314 и сл. от КТ и Наредбата за трудоустрояване. Няма доказателства
за издадено от здравните органи предписание за трудоустрояване на ищцата при
първоначалното й инвалидизиране в резултат на приетото
професионално заболяване с експертното решение на ТЕЛК № 0396/11.03.2009 г.,
както и за преместването й на подходяща работа в срока по чл. 317, ал. 3 от КТ, а е видно от доказателствата по
делото, че същата е продължила да изпълнява длъжността „шлайфист” в период на
близо две години след инвалидизирането й. Трудовото й
правоотношение е било изменено чрез преназначаването й от длъжността „шлайфист”
на длъжността „пазач” по взаимно съгласие на страните, което следва и от
съдържанието на представеното допълнително споразумение към трудов договор №
42/01.01.2011 г. Трудовото правоотношение с ищцата е било прекратено на
основание чл. 328, ал.1, т. 12 от КТ – поради обективна невъзможност на
изпълнение на трудовия договор. Тази обективна невъзможност за изпълнение на
трудовия договор в случая не е настъпила поради професионалното заболяване на
ищцата, а поради други обстоятелства, които са вън от волята на страните по
договора, а именно поради липсата на лиценз по чл. 13, ал.2 от ЗЧОД на
работодателя за самоохрана на имущество чрез наети по
трудов договор служители. С оглед на това следва да се приеме, че
невъзможността на ищцата да реализира доходи от труд при ответника не е поради
професионалното й заболяване, и липсва
каквато и да било причинна връзка между намалената й работоспособност и доходите, които не е могла да реализира поради
прекратяването на трудовото й правоотношение. Трудовият договор с ищцата е бил прекратен поради обективни пречки за изпълнението на трудовата
функция, поради което дори да не е инвалидизирана, ищцата след прекратяване на договора не би могла да продължи да
упражнява трудовата си функция длъжността
„пазач”, която е заемала към момента на прекратяването, за да понесе имуществена загуба между трудовото възнаграждение и
получавана пенсия за инвалидност. Ищцата
не може да претендира обезщетение за загубата на трудовото си възнаграждение на
длъжността „шлайфист” в разликата му с получаваната от нея пенсия за
инвалидност, което е предмет на предявения от нея иск, тъй като същата не е
работела на тази длъжност към момента на прекратяване на трудовия й договор,
поради което загубата на трудовото й възнаграждение на тази длъжност не е в
пряка причинна връзка с установеното професионално заболяване. Само за пълнота
следва да се посочи, че дори и да беше установено по делото, че ищцата е била
трудоустроена по предвидения за това ред от длъжността „шлайфист” на длъжността
„пазач”, от която тя е била уволнена, и в този случай не би била налице пряка
причинна връзка между намалената й трудоспособност и загубата на трудовото й
възнаграждение, след като същата не е приела да заеме предложените й от
ответника преди прекратяването на трудовия й договор длъжности.
С оглед на горното, предявеният иск по чл. 200 от КТ за
заплащане на сумата 13616 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата в
размера на трудовото възнаграждение, което ищцата би получавала при
ответното дружество на длъжността
„шлайфист”, и пенсията й за инвалидност
за периода от 24.02.2015 г. до 21.11.2018 г., е неоснователен, както и акцесорният иск по чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД.
Поради несъвпадане на изводите на настоящата
инстанция с тези на първоинстанционня съд,
обжалваното решение в осъдителната му част следва да бъде
отменено и вместо него постановено друго, с което се отхвърли предявения иск по чл. 200 от КТ за заплащане на сумата 13616
лева, представляваща обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в разликата в размера на трудовото
възнаграждение, което ищцата би получавала при ответното дружество на длъжността „шлайфист”, и пенсията й за инвалидност за периода от
24.02.2015 г. до 21.11.2018 г, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска до окончателното й изплащане.
С оглед изхода на делото пред
настоящата инстанция ответницата по жалба Д.Х. следва да бъде осъдена да
заплати на жалбоподателя „М.” АД разноските, направени от него в предходните
съдебни инстанции за заплатени държавни такси и адвокатски възнаграждения
съгласно представения в настоящото производство списък на разноските, които възлизат
на общата сума 4390,66 лева. Съдът намира за неоснователно направеното от
пълномощника на въззивницата възражение за
прекомерност на заплатеното от ответната страна адвокатско възнаграждение. Размерите на тези възнаграждения във всички
съдебни инстанции / а именно: по 1250 лв. в двете въззивни
производства и 1300 лв. в касационното производство/, макар и над минималните
размери по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, не са прекомерни с оглед действителната правна и
фактическа сложност на делото и извършените от страната процесуални действия.
Воден от
горното, Софийският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение от 16.06.2017
г., поправено с решение от 29.12.2017 г., постановено по гр. д. № 00211/2016 г. на
Етрополски районен съд, В ЧАСТТА, с която „М.” АД е осъдено
да заплати на Д.Р.Х. на основание
чл. 200, ал.
1 от КТ обезщетение за причинени неимуществени
вреди в следствие на професионално заболяване, изразяващи се в разликата в размера
на заплатата за длъжността „шлайфист” за периода
от 24.02.2015 г. до
21.11.2018 г., с приспадане на
получаваната инвалидна пенсия в размер на 228 лева, ведно
със законната лихва, считано от предявяване на иска на
10.08.2016 г. до окончателното
й изплащане, за разликата над предявения размер на иска от 13 616 лева до уважения
размер от 14 003,13 лева, като недопустимо, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.
ОТМЕНЯ решение от 16.06.2017 г., поправено с решение
от 29.12.2017 г.,
постановено по гр. д. № 00211/2016 г.
на Етрополски районен съд, В ЧАСТТА, с която „М.” АД е осъдено
да заплати на Д.Р.Х. на основание
чл. 200, ал.
1 от КТ сумата 13 616 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в следствие на професионално заболяване, изразяващи се в разликата в размера
на заплатата за длъжността „шлайфист” за периода
от 24.02.2015 г. до
21.11.2018 г., с приспадане на
получаваната инвалидна пенсия в размер на 228 лева, ведно
със законната лихва, считано от предявяване на иска до
окончателното й изплащане, както и в частта за разноските, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от Д.Р.Х. срещу „М.” АД иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата 13 616 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени
вреди в резултат на професионално заболяване – „вегетативна полиневропатия на
горни крайници”, изразяващи се в разликата в размера на
трудовото възнаграждение, което ищцата би получавала при ответното дружество на длъжността „шлайфист” и
пенсията й за инвалидност за периода от 24.02.2015 г. до 21.11.2018 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до
окончателното й изплащане
В останалата му
отхвърлителна част решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА Д.Р.Х. да заплати на „М.” АД сумата 4390,66
лева за разноски по делото
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред
Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването
на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.