Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
29.12.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четиринадесети октомври две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 11776 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 135687 от 07.06.2019г. по гр.д. № 1450/2018г. Софийски районен
съд, 120 състав отхвърлил като неоснователни предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
срещу Я.Х., гражданка на Словения, родена на ***г., обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за присъждане в полза на ищцовото дружество на
сумите, както следва: сумата от 3 442.62 лв., представляваща цена на доставена
от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2017г.,
ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на
вземането, мораторна лихва в размер на 401.53 лв. за периода от 15.09.2015г. до
10.11.2017г., сумата от 77.68 лв., представляваща цена на извършена услуга за
дялово разпределение за периода от 01.05.2015г. до 30.04.2017г., ведно със
законна лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на
вземането, мораторна лихва върху сумата за услугата дялово разпределение в
размер на 13.22 лв. за периода от 15.09.2015г. до 10.11.2017г. Решението е постановено
при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон. Неправилно
СРС приел, че ответникът не е бил за процесния период потребител на топлинна
енергия по смисъла на § 1, т. 42 ДР ЗЕ. Законът изрично давал легална дефиниция
на понятието „потребител на топлинна енергия”, като без значение бил фактът
дали лицето е обитавало процесния имот, респ. дали същото е консумирало
топлинна енергия в имота лично. Правомощията, които формират състава на едно
субективно право били типизираните възможности, които то дава на своя носител, и в този смисъл § 1, т. 42 ДР ЗЕ
говорел именно за тези възможности, а не за реалното им упражняване. Погрешно
СРС приел, че в случай на учредено вещно право на ползване би следвало да се
приеме, че именно лицето – носител на качеството „ползвател” е лицето,
обитавало и съответно консумирало топлинната енергия. Законовата уредба не
предпоставяла необходимост от доказване на обстоятелството кое лице е държател
на имота, респ. кое лице е потребило реално топлинната енергия. Действащите
законови разпоредби давали на ищеца алтернативна възможност задълженията да
бъдат търсени както от собственика на имота, така и от лицето – носител на
вещно право на ползване. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и
вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна Я.Х., чрез назначения й по реда на чл. 48, ал. 2 ГПК
особен представител адв. Д.Д. от САК оспорва жалбата и моли съда да потвърди
атакуваното решение като правилно.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове - с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за сумата 3 442.62 лв. -
главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода
01.05.2014г. - 30.04.2017г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „********,
с абонатен № 010577; с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 401.53 лв., представляваща
лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2015г. -
10.11.2017г.; с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 77.68 лв. - главница,
представляваща цена на услугата дялово разпределение на топлинна енергия за
периода 01.05.2015г. - 30.04.2017г., и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 13.22 лв. - лихва за забава
върху главницата за дялово разпределение за периода 15.09.2015г. - 10.11.2017г.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на
исковата молба до окончателното плащане.
В исковата молба се твърди, че ответницата, като собственик на
топлоснабдения имот, била за процесния период клиент на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а ДР ЗЕ.
С отговора на исковата молба, депозиран чрез назначения на ответницата
особен представител, същата е оспорила предявените искове, вкл. е оспорила
наличието на договорно правоотношение между страните, тъй като върху имота има
запазено вещно право на ползване.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че при
постановяването му не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед
оплакванията в жалбата следва да бъде потвърдено по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Според общата легалната
дефиниция на „битов клиент” в § 1, т. 2а ДР ЗЕ (обн. ДВ бр. 54/2012г., в сила
от 17.07.2012г.), такъв е клиент, който купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Съгласно чл. 150,
ал. 1 и ал. 2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, които влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без
да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите/клиентите.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
Съгласно цитираната нормативна уредба, законодателят е
предвидил алтернативно, че клиент на топлинна енергия за битови нужди е или
собственикът, или титулярът на ограничено вещно право на ползване.
Нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ следва да се тълкува във връзка с разпределението
на задълженията между собственика и ползвателя, свързани с ползването на имота
съгласно чл. 57 ЗС. Според чл. 57, ал. 1 ЗС, ползвателят на имота е длъжен да плаща
разноските, свързани с ползването му. Той дължи и заплащането на данъци и такси
за имота, както и да застрахова имота за своя сметка в полза на собственика –
ал. 4 на чл. 57 ЗС. От тези норми е ясно, че законът предвижда ползвателят да
понесе цялата тежест във връзка с ползването на имота, което е оправдано и от
гледна точка на това, че само той извлича ползите от вещта, а собственикът не
може да владее и ползва вещта си. Поради това поначало собственикът е клиент на
топлинна енергия за имота си, но ако върху имота е учредено
вещно право на ползване на друго лице, това лице
(ползвателят) е клиент на топлинна енергия, а не собственикът.
В случая от приетия нотариален акт за дарение № 114, д. №
9124/1994г. на I нотариус при СНС към СРС се установява, че ответницата е
собственик на процесния имот, но и че дарителят П.В.си е запазил пожизнено и
безвъзмездно вещното право на ползване върху дарения имот. Доказателства, че
вещното право на ползване върху имота е погасено не са ангажирани от ищеца,
поради което предявените срещу голия собственик искове са неоснователни и
подлежат на отхвърляне.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете
инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 135687 от 07.06.2019г., постановено по гр.д. № 1450/2018г. на
Софийски районен съд, 120 състав.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД,
като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.