РЕШЕНИЕ
№ 344
гр. гр. Димитровград, 23.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на
тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Огнян Хр. Гълъбов
при участието на секретаря Силвия Ив. Димова
като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело №
20225610100108 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл.422 от ГПК – установителен за вземане.
В исковата молба ищецът „И.ф.“ ЕООД твърди, че на 26.10.2020г., между него и
ответника Г. С. Л. бил сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние №315096,
при условията на ЗПФУР. Сключването на самия договор било извършено въз основа на
подробна информация, достъпна на уеб адрес: **** На същия адрес били публикувани и ОУ
за предоставяне на кредит от разстояние. При кандидатстване ответникът посочила следния
телефонен номер: ***, както и имейл: ****, като активиращия код бил 2883. Поддържа, че
сключването на договора чрез електронната платформа било годно доказателство по
смисъла на чл.10 от ЗПК, вр.чл.9 от ЗПФУР и чл.18 ал.2 от ЗПФУР вр.чл.3 ал.1 от ЗЕДЕУУ.
В хода на кандидатстване кредитополучателя изпратил снимка на личната си карта, от която
било видно, че предоставените лични данни съвпадат. Предоставена била и снимка тип
„селфи“ с лична карта, от която било видно, че снимащото се лице е това на документа за
самоличност. По този начин кредитополучателят сключвал договора за предоставяне на
кредит от разстояние, а кредиторът му изпращал съобщение по телефон, с което го
уведомявал, че паричните средства са преведени по посочения от него начин. Твърди, че до
входиране на заявлението, както и до входиране на исковата молба нямало постъпили
плащания по договора. Поддържа, че на ответника бил отпуснат кредит с главница от 800
лева, която била преведена на каса на „Изи пей“АД. Съгласно чл.4 ал.3 т.2 от Договора за
кредит, вземането за главница било разпределено на 8 вноски, всяка от които в размер на
100 лева, за периода от 25.11.2020г. до 23.06.2021г. Вноските били изцяло падежирали,
1
което пък било основание за тяхната изискуемост. Освен вноските по кредита, клиента
трябвало да преведе и договорна лихва, която е фиксирана и не търпи изменение по време
на договора. Съгласно чл.2 ал.1 т.3 от Договора, лихвения процент е в размер на 40,15%,
като договорната лихва за периода от 26.10.2020г. до 23.06.2021г. била в размер на 118,80
лева. Кредитът бил изцяло падежирал на 23.06.2021г., без да е погасен от ответника. Поради
това, той бил в забава от 23.06.2021г. до 30.07.2021г., като размера на обезщетението за това
е 13,30 лева. Тъй като ответникът не изпълнила задълженията си по процесния договор,
ищецът депозирал в РС-Димитровград Заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК. Образувано било ч.гр.д.№1547/2021г., по което на 04.10.2021г. съдът издал
Заповед №545 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. Със същата
разпоредил на ответника да заплати на ищеца по горепосочения Договор сумата от 800 лева
главница, ведно със законна лихва от 01.10.2021г. до изплащане на вземането, договорна
лихва за времето от 26.10.2020г. до 23.06.2021г. в размер на 118,80 лева, мораторна лихва от
23.06.2021г. до 30.07.2021г. в размер на 13,30 лева, както и неустойка в размер на 392,04
лева, и деловодни разноски от 79,48 лева. В законоустановения срок, ответникът депозирала
възражение срещу така издадената заповед, поради което за ищеца възникнал правен
интерес от предявяване на настоящия установителен иск. Иска съдът да постанови решение,
с което да признае за установено, че ответника дължи на ищеца сумата от 800 лева, главница
по горепосочения Договор, договорна лихва в размер на 118,80 лева за периода от
26.10.2020г. до 23.06.2021г., както и мораторна лихва за времето от 23.06.2021г. до
30.07.2021г. в размер на 13,30 лева, ведно със законна лихва върху главницата, считано от
01.10.2021г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед
№545/04.10.2021г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№1547/2021г. по описа на РС-Димитровград. Претендира присъждане на направените в
заповедното и настоящото производство разноски.
Ответникът Г. С. Л., депозира отговор на исковата молба, в който поддържа, че
предявения иск е допустим, но неоснователен и недоказан. Не оспорва, че Договор за
предоставяне на кредит №315096 е бил сключен по правилата на ЗПФУР, като изрично
признава този факт и счита, че исканата съдебно-техническа експертиза е безпредметна.
Признава, че е получила сумата от 800 лева по договора, поради което намира искането за
назначаване на експертиза в тази връзка отново за ненужно. Твърди, че сключения Договор
имал белезите на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 ал.1 от ЗПК, като към
него била приложима и общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне.
Общата потребителска закрила по чл.146 ал.1 от ЗЗП предвиждала, че неравноправните
клаузи в договори между потребители и търговци са нищожни, когато липсва индивидуално
договаряне, доколкото потребителя бил в положение на по-слаба страна спрямо доставчика.
ЗПК въвеждал императивни изисквания по повод формата и съдържанието на сключените
между потребител и кредитор договори, нарушаването на които води до тяхната
недействителност. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1,
чл.11 ал.1 т.7-12 и чл.20 ал.2 и 12 ал.1 т.7-9, договора за потребителски кредит е
недействителен. Поддържа ,че процесния договор е недействителен на основание чл.22 от
2
ЗПК, тъй като не бил посочен приложимия лихвен процент и условията за прилагането му.
В Договора бил посочен ГПР от 48,3% и ГЛП от 40,15%. Липсвали обаче каквито и да е
условия за прилагането му. Не се сочело какви точно разходи са включени в ГПР. Не
ставало ясно какво точно съдържа ГЛП и как се изчислява той по отношение на ГПР. По
този начин ответника била поставена в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от нея финансов продукт. На следващо място, в случая имало
представен погасителен план, но той не отговарял на чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК, тъй като в него
липсвала задължителна информация, а именно какви компоненти включват погасителните
вноски, как са изчислени и на каква база. От друга страна, с Договора била уговорена
неустойка за неизпълнение на задължението, която фактически представлявала договорна
лихва или допълнителна печалба на кредитора. За да не възникнело задължението за
неустойка, договорът предвиждал редица условия, които са кумулативно дадени и следва да
бъдат изпълнени в много кратък срок, като въпросната клауза се реализирала дори
ответника да заплащала всяка една погасителна вноска на падеж. Въведените изисквания за
вида на обезпечението и срока за предоставянето му създавало значителни затруднения на
длъжника и то до степен изцяло да се възпрепятства изпълнението. Всички опции, посочени
в договора не давали възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като
били невъзможни за изпълнение. В този смисъл, във всички случай вземането за неустойка
възниквало в сферата на кредитора. Тя била сигурна част от дълга и следвало да се заплаща
разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска. Това вземане представлявало
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. Поради това, в Договора трябвало да се
посочи размера на лихвения процент, в който да е включена и неустойката. С оглед на това,
ГЛП нямало да бъде 40,15%, както е записано, а по-голям. Нарушен бил чл.11 ал.1 т.9 от
ЗПК, тъй като не бил посочен реалния ГЛП, което представлявало самостоятелно основание
за нищожност на договора. Доколкото лихвата била част от ГПР, следвало да се посочи и
друг негов размер, различен от този по Договора. Това не било сторено, поради което
нарушен бил чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Нарушено било и правилото ГПР да не надвишава пет
пъти размера на законната лихва /чл.19 ал.4 от ЗПК/. Нищожността на неравноправната
клауза в договора, сочеща неверен ГПР водело до недействителност на кредитната сделка,
поради неспазване изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Оспорва процесния Договор като
нищожен и на основание противоречие с добрите нрави, на основание чл.26 ал.1 пр.3 от
ЗЗД. Уговорената възнаградителна лихва надвишавала трикратния размер на законната
лихва. Така бил накърнен принципът за еквивалентност на насрещните престации, в
хипотезата на нарушение на добрите нрави. В случая не била приложима разпоредбата на
чл.26 ал.4 от ЗЗД и нищожността на горепосочената клауза от Договора обуславяла
недействителност на целия договор. Претендира присъждане на направените деловодни
разноски, както и на тези в заповедното производство.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната
общност, приема за установено от фактическа страна следното:
Видно от приетия като доказателство по делото препис от Договор за предоставяне
3
на кредит №315096/26.10.2020г. е, че той е сключен между „И.ф.“ЕООД, в качеството на
кредитор, и Г. С. Л., в качеството на потребител, на основание стандартен европейски
формуляр, предоставен предварително на потребителя и посочващ индивидуалните условия
по бъдещия кредит, както и изрично съгласие на потребителя с Общите условия, неразделна
част от Договора. Съгласно чл.2 от Договора, кредиторът се задължава да предаде в
собственост на потребителя сумата от 800 лева, като срока за връщане на тази сума е 240
дни, при фиксиран годишен лихвен процент от 40,15%. Общата дължима сума при
представяне на обезпечение по чл.3 ал.1 от Договора, и изплащане на погасителните вноски
в срок била 918,80 лева, а при непредставяне на обезпечение и изплащане на погасителните
вноски в срок- 1310,84 лева. Посочено е, че ГПР е в размер на 48,30%. Уговорено е, че
кредиторът се задължава да преведе на потребителя сумата от 800 лева /главница/, в деня на
подписване на договора, чрез превод по посочена от потребителя банкова сметка в или в
офис на „Изи пей“АД. Съгласно разпоредбата на чл.3 от Договора, за обезпечение на
вземанията си във връзка с предоставения кредит, Кредиторът приема, а Потребителя се
задължава в срок до 5 дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на
Кредитора едно от следните обезпечения: 1. Банкова гаранция в полза на Кредитора за
сумата от 918,80 лева със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на
задължението по настоящия договор или 2.Две физически лица – поръчители, които да
отговарят на следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател за
размера на трудовото възнаграждение като нетния им осигурителен доход е в размер над
1000 лева; да работят по трудов договор без определен срок; да не са потребители или
поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „И.ф.“ЕООД; да нямат неплатени
осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови
институции или ако имат- кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус не по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат договор за поръчителство. В ал.2 на същата
разпоредба е предвидено, че страните се съгласяват, че: 1.евентуалното неизпълнение на
задължението по ал.1 ще причини на кредитора вреди, за които се дължи неустойка, като
обезщетение; 2.размерът на тази неустойка е уговорен в индивидуални преговори между
страните така, че да не е прекомерен; 3.при възникване на основание за плащане на тази
неустойка, нейния размер в конкретния случай е 392,04 лева, като същата се начислява в
деня следващ неизпълнението по предходната алинея, като опредЕ.та обща сума се заплаща
на определен с погасителния план брой вноски. В ал.3 от същата разпоредба е уговорено, че
размера на неустойката не може да бъде по-голям от половината от размера на главницата
по договора за кредит. В чл.4 от Договора се съдържа Погасителен план при непредставяне
на обезпечение, съгласно който кредитът следва да бъде върнат на 8 вноски, всяко от които
включва главница, лихва и неустойка, като последната е вносима на 6 месечни вноски, всяка
от които по 65,34 лева или общо 392,04 лева. Задълженията по договора трябвало да бъдат
платени през периода от 25.11.2020г. до 23.06.2021г.
От представените с исковата молба Общи условия към договорите за предоставяне на
кредит от „И.ф.“ЕООД, се установява, че същите са неразделна част от договорите за
предоставяне на кредит, сключвани от „И.ф.“ЕООД, като те се сключват предимно от
4
разстояние, но така също чрез кредитен посредник съгласно закона и при уредени в ОУ
условия и ред. Описани са условията за кандидатстване за кредит от разстояние,
подписването на договора за кредит от разстояние, прамвата и задълженията на страните по
договора, предвидената защита на личните данни и възможността за предсрочно погасяване
на задълженията.
Видно от приетата като доказателство по делото Разписка за извършено плащане от
26.10.2020г., ищцовото дружество е превело чрез „Изи пей“АД в полза на Г. С. Л. сумата от
800 лева по горепосочения договор, като за възмвожността тя да получи сумата на каса на
„Изи пей“АД ответника е била уведомена на същата дата чрез изпратено й съобщение на
нейния имейл: ***
Поради това, че Г. Л. не изпълнила задължението си по Договора, на 01.10.2021г.
ищецът подал в РС-Димитровград Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410
от ГПК, с което искал съдът да издаде заповед за изпълнение по отношение на длъжника за
сумата от 800 лева главница, дължима по Договор за предоставяне на кредит
№315096/26.10.2020г., договорна лихва за периода от 26.10.2020г. до 23.06.2021г. в размер
на 118,80 лева, мораторна лихва за периода от 23.06.2021г. до 30.07.2021г. в размер на 13,30
лева,неустойка в размер на 392,04 лева, законна лихва върху главницата считано от
01.10.2021г. до окончателното изплащане на задължението, както и направените деловодни
разноски.
В РС-Димитровград било образувано ч.гр.д.№1547/2021г., по което съдът издал
Заповед №545/04.10.2021г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. Със
същата заповед съдът разпоредил на ответника да плати на ищеца, посочените в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение суми. Тази заповед за изпълнение била
връчена лично на ответника, като тя депозирала възражение пред РС-Димитровград против
нея с твърдение, че не дължи изпълнение на вземането по нея. Поради това за ищеца
възникнал правен интерес за предявяване на настоящия установителен иск.
За изясняване на обстоятелствата по делото, по искане на ищеца, съдът назначи и
прие заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Според тази експертиза, по процесния
договор няма извършени плащания.Остатъчната сума по за плащане по договора е в размер
на общо 931,30 лева, от която 800 лева главница, 118 лева договорна лихва и 13,30 лева
лихва за забава за периода от 23.06.2021г. до 30.07.2021г. Вещото лице обаче изчислява, че
лихвата за забава за горепосочения период върху главницата от 800 лева следва дае бъде в
размер на 8,44 лева.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
С предявения установителен иск по чл.422 ал.1 от ГПК ищецът претендира да бъде
признато съществуването на вземането му по отношение на ответника, визирано в Заповед
№545/04.10.2021г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена от РС-
Димитровград по ч.гр.д.№1547/2021г.
5
Безспорно установено по делото е, че между страните е бил сключен Договор за
предоставяне на кредит от разстояние №315096, при условията на ЗПФУР, като в тази
насока са твърденията на ищеца, изложени в исковата молба, представения препис от
процесния Договор, разменените между страните писма, представеното от страна на
„И.ф.“ЕООД копие от Разписка за извършено плащане от 26.10.2020г. на сумата от 800 лева
в полза на ответника. В този смисъл, съдът намира направеното на по-късен етап от
производството изявление от страна на пълномощника на ищцовото дружество от
20.04.2022г., че „Договорът не се доказа, че е сключен“ и изложените в тази насока мотиви,
за най-меко казано нелогични. Не на последно място следва да се има предвид и
становището на ответника, която в нито един момент не оспорва наличието на процесния
договор, сключен между страните. На следващо място, по делото не се спори, че във връзка
с процесния Договор ищеца е превел в полза на ответника договорената сума от 800 лева,
като последната не оспорва, че е получила реално същата. Безспорно е установено, че
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е било депозирано в РС-
Димитровград на 01.10.2021г., към който момент вече е бил настъпил падежа и на
последната от дължимите по процесния договор месечна вноска- тази с падеж на
23.06.2021г. С оглед на това, към този момент всички неплатени от ответника суми вече са
били изискуеми без да е необходимо изрично изявление на кредитора за това. На последно
място, между страните няма спор, че по възникналите с горепосочения Договор Г. С. Л. не е
извършила никакви плащания.
Спорно по делото е дължи ли и какви суми Г. Л. на „И.ф.“ЕООД, налице ли е
нищожност на клаузи от сключения между страните договор за кредит, поради
противоречието им на закона и добрите нрави и води ли това до нищожност на целия
договор.
В настоящото производство в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и
главно доказване дължимостта на вземането си по оспорената заповед за изпълнение, а в
тежест на ответника, извършено плащане, респ. наличие на твърдените предпоставки за
недължимост на сумата.
Основните възражения на ответника в настоящото производство по предявения
против нея иск по чл. 422 ГПК се отнасят за това, че в процесния договор се съдържат
клаузи които са неравноправни и противоречат на добрите нрави, което води до нищожност
на целия договор. В тази връзка се поддържа от страна на ответника, че нищожни са
клаузите касаещи размера на ГЛП и ГПР, както и тези свързани със заадължението за
плащане на неустойка в размер на 392,04 лева.
Съдът намира за безспорно установено, че процесния договор за кредит намира
своята правна регламентация в ЗПК. Няма спор между страните, че ищецът "И.ф." ЕООД
представлява финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4
ЗПК. Безспорно е и обстоятелството, че ответникът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3
6
ЗПК, а процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято
правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в
глава трета, чл.10 и чл.11.
За да бъде даден отговор на въпроса дали процесния договор е нищожен, поради
противоречие със закона, следва да се имат предвид разпоредбите на глава VІ от ЗПК-
„Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред
които е и чл.22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1 ,чл.11 ал.1
т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 –9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Според т.9 и т.10 на чл.11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР в
приложение №1 начин.
Неспазването на всяко едно от посочените изисквания, законът санкционира с
недействителност на договора- чл.22 от ЗПК. Според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение No 1 начин. В §1, т. 2 от ДР
на ЗПК е дадена легална дефиниция за "Обща сума, дължима от
потребителя" и това е сборът от общия размер на кредита и общите разходи
по кредита на потребителя. В договора като обща сума, която следва да бъде
върната при непредставяне на обезпечение по чл.3 ал.1 е посочена сумата 1310,84 лева,
която включва отпуснатия кредит 800 лева, договорна лихва 118,80 лева и неустойка от
392,04 лева, при фиксиран ГЛП 40,15%. Посочено е, че ГПР е 48,3%, но не е ясно същия от
какво се формира. Не са посочени взетите предвид допускания, каквото е изискването на
чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Както в Договора, така и в Общите условия, а и в останалата
предоставена преддоговорна информация липсва конкретизация относно начина, по който е
формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно включените в него компоненти, а
това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин /чл.10 ал.1 от ЗПК/.
Действително с предявения в настоящото производство иск не се претендира
признаване за установено, че ответника дължи на ищеца неустойка в размер на 392,04 лева,
която е била присъдена на „И.ф.“ЕООД с изздадената по ч.гр.д.№1547/2021г. по описа на
РС-Димитровгрлад Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
№545/04.10.2021г. Обстоятелството, че ищецът не претендира да бъде признато, че
ответника му дължи и въпросната неустойка не освобождава съда от задължението да
7
разгледа в пълнота процесния Договор за предоставяне на кредит №315096/26.10.2020г. в
чл.3 от който е залегнало изискването за плащане на неустойка при неизпълнение на
задължение на длъжника да предтави обезпечение на кредитора в определен срок и да
прецени налице ли е нищожност на клаузи, които водят до нищожност и целия Договор.
В този смисъл, следва да се има предвид, че критериите дали е налице нищожност
поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в TP № 1 от 15.06.2010 г.
по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойката, която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер
на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
От друга страна, съгласно разпоредбата на чл.143 т.5 от ЗЗП, неравноправна е тази
клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати
необосновано високо обезщетение за неустойка, като съгласно чл.145 ал.1 от ЗЗП,
неравноправността се преценява към момента на сключването на договора при вземане
предвид видът на стоката и услугата- предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с
неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от
който зависи, а според чл.146 ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договора са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. ОпредЕ.та изцяло от кредитора методика за
изчисляване на неустойката в размер, многократно завишен спрямо обезщетението,
дължимо за евентуално предвидимите от забавата вреди, е в разрез с принципа на
добросъвестност и води до наличие на клаузи, създаващи значително неравновесие между
правата и задълженията на кредитора и потребителя на кредита, като последния е задължен
да заплати необосновано висока неустойка.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в срок до 5 дни от подписване на договора, а
именно да представи две физически лица- поръчители, отговарящи на изискванията на чл.3
ал.1 т.2 Договора за кредит или банкова гаранция със срок на валидност до 30 дни след
крайния срок за плащане на задължението по договора, като при неизпълнение е предвидено
в чл.3 ал.2 от Договора да се заплати неустойка във фиксиран размер от 392,04 лева.
Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно
задължение за представяне на обезпечение на договора за заем противоречи на чл. 21 ал. 1
от ЗПК. Съгласно чл. 21 ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания
за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Това е така,
защото, от една страна, това задължение не е определено от кредитора, като предварително
условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга -
изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да
8
изпълни в определения петдневен срок. Характерът на исканата от него информация е
свързан и с получаване на такава от различни държани институции /за неплатени
осигуровки, трудова заетост, кредитна история свързана със справка от БНБ/, като срока за
събирането на тази информация не отчита сроковете за отговор на отправени евентуални
запитвания, които са с доста по-голяма продължителност. Изискванията свързани с
кредитната история на поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити също е
свързано със затруднения – в тази връзка следва да се подчертае, че да се вменява на
кредитополучателя да изследва дали евентуалният поръчител не е заемател или поръчител
по друг кредит с кредитора „И.ф.“ ООД, който разполага с тази информация, се намира в
сериозно противоречие с изискванията на добросъвестността. Тази информация длъжника
би могъл да получи много по-трудно от кредитора, който предоставя кредитни услуги по
занятие и има необходимите знания и умения за да извърши и сам проверка на сочените
обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на кредитополучателя, съчетано с
определянето на кратък срок за изпълнението им води до извод, че клаузата е предвидена по
начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде
предпоставка за начисляване на неустойката. Съдът намира, че дори само поради тези
особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й
предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по
смисъла на чл. 26, ал.1 ЗЗД /в този смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК/.
От друга страна, непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на кредитополучателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на кредит към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е
уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото
си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за кредитора, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на
така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора
за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Уговорената в Договора неустойка от 392,04 лева е в размер почти 1/2 от предоставената в
заем сума от 800 лева, като по този начин безспорно е нарушен принципа на
добросъвестност и справедливост. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и
добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в
конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата
на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка
при наличие на предпоставките на чл.3 от договора.
На следващо място, съдът счита, че нищожността на горепосочената клауза от
процесния договор, води до недействителност и на самата сделка сключена между страните.
Сумата за неустойка несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във
връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл.19,ал.1 ЗПК. В този случай обаче, с
включването на неустойката, към ГПР от 48,3%, действителния такъв би нараснал
многократно над допустимата стойност, която е пет пъти размера на законната лихва за
просрочени задължения в лева /ОЛП на БНБ + 10 пункта х 5/. В този смисъл,
обстоятелствата относно включените в ГПР компоненти следва да бъдат ясно посочени при
сключване на договора, за да може потребителя да прецени дали да сключи договора за
9
кредит при така определените условия за връщането на заетата сума.
С оглед това, съдът намира, че при сключването на процесния договор и чрез
предвиждане на неустойката, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за
заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Предвид
горното, посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата сума,
дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените такива, налице е
неяснота при определяне на ГПР, което води до недействителност на договора /чл.22 ЗПК/.
На следващо място, с процесния договор за предоставяне на кредит страните са
уговорили задължение за ищеца да заплати на ответника възнаградителна лихва в размер на
40,15%. Съгласно чл.10 ал.2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС,
а според чл.9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото
съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на закона и на
добрите нрави. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следва да
компенсира кредитора за това, че се е лишил временно от опредЕ. своя парична сума,
предоставяйки я на трето лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка
на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се прави с оглед момента на
сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според
приетото в практиката на ВКС, противоречива на добрите нрави се явява уговорката за
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение- надвишаваща двукратния
размер на законната лихва, опредЕ. с акт на МС. В настоящия случай, задълженията по
договора за кредит са необезпечени, но договорената лихва надхвърля трикратния размер на
законната лихва за процесния период, което прави клаузата, уговаряща размера й нищожна.
Действително, съгласно разпоредбата на чл.26 ал.4 от ЗЗД, нищожността на отделни
части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези- нищожната
клауза на процесния договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена по
право от повелителни норми на закона, или че договора за потребителски кредит би бил
сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като той е въведен като
изрично изискване в чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК. Поради това, в настоящия случай не е
приложима нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза от
договора обуславя недействителността на целия договор.
С оглед на това, съдът намира, че сключения между страните Договор за
предоставяне на потребителски кредит №315096/2.10.2020г. следва да се счита за изцяло
нищожен на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради
противоречие със закона.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителя връща само чистата стойност на кредита, но не
10
дължи лихва или други разходи по кредита.
От своя страна ответникът Г. Л. призна, че е получила по процесния договор за
кредит сумата от 800 лева, като не оспори, че не е върнала на ищеца същата в уговорения
срок.
Поради това, съдът намира, че на основание чл.23 от ЗПК, по процесния договор за
потребителски кредит, който е обявен за недействителен, ответникът дължи на кредитора
единствено чистата стойност на получената в заем сума, а именно 800 лева, за която е
налице безспорно доказателство, че е била преведена и реално получена от Г. С. Л..
Изискуемостта на това задължение е настъпила към момента на депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в РС-Димитровград- 01.10.2021г.,
поради което от тази дата върху сумата от 800 лева следва да бъде начислена законна лихва
до окончателното изплащане на главницата.
По същият начин, предвид разпоредбата на чл.23 от ЗПК и обявяването за
недействителен на договора за кредит, ответника не дължи на ищеца претендираните
договорна лихва за периода от 26.10.2020г. до 23.06.2021г. и обезщетение за забава в размер
на 13,30 лева за периода от 23.06.2021г. до 30.07.2021г.
Предвид изложеното, по така предявения иск следва да се постанови решение, с което
по отношение на ответника да се признае за установено, че дължи на ищеца сумата от 800
лева- главница по Договор за предоставяне на кредит от раззстояние №315096/26.10.2020г.,
ведно със законна лихва върху нея считано от 01.10.2021г. до окончателното й изплащане,
като иска в частта му за договорна лихва в размер на 118,80 лева за времето от 26.10.2020г.
до 23.06.2021г. и обезщетение за забава в размер на 13,30 лева за периода от 23.06.2021г. до
30.07.2021г. следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъдена да заплати на ищеца
направените по делото разноски за платена държавна такса, възнаграждение за вещо лице и
юрисконсултско възнаграждение, съобразно уважената част от иска, а именно в размер на
общо 515,41 лева.
Съобразно изходът на настоящото дело, ответникът следва бъде осъдена да заплати
на ищеца направените по ч.гр.д.№1547/2021г. по описа на РС-Димитровград разноски в
размер на 47,69 лева.
На основание чл.78 ал.3 от ГПК в полза наответника следва да се заплатят
направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част
от иска.
Видно от представеното по делото адвокатско пълномощно е, че Г. С. Л. е
упълномощила адв.М. да я представлява в настоящото производство с Договор за правна
помощ и съдействие от 10.02.2022г., от който се установява, че адвокатската правна помощ
се оказва по реда на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА- безплатна адвокатска помощ на материално
затруднени лица. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Поради
11
това, съдът следва да осъди ответника по делото да заплати в полза на адвокат М.
адвокатско възнаграждение, определено на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във вр.
с чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 7, ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения в размер на 300 лева, като съобразно разпоредбата на
чл.78ал.3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати сумата от 42,52 лева.
По същият начин за указаната от адв.М. правна помощ на длъжника по ч.гр.д.
№1547/2021г. по описа на РС-Димитровград, ищецът следва да му заплати адвокатско
възнаграждение в размер на 118,75 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на Г. С. Л., с ЕГН **********,
Димитровград, ул.”***, че дължи на „И.ф.“ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление в гр.София, ж.к.“*** представлявано от управителя Б. И. Н., по Договор за
предоставяне на кредит №315096/26.10.2020г., сумата в размер на 800 /осемстотин/ лева
главница, ведно със законна лихва върху нея, считано от 01.10.2021г. до окончателното й
изплащане, за което е издадена Заповед №545/04.10.2021г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№1547/2021г. по описа на РС-Димитровград, като
иска в частта му за договорна лихва в размер на 118,80 лева за периода от 26.10.2020г. до
23.06.2021г. и обезщетение за забава в размер на 13,30 лева за периода от 23.06.2021г. до
30.07.2021г. ОТХВЪРЛЯ като неоснователен.
ОСЪЖДА Г. С. Л., с ЕГН **********, Димитровград, ул.”***, да заплати на
„И.ф.“ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к.“***
представлявано от управителя Б. И. Н., сумата в размер на 47,69 лева /четиридесет и седем
лева и шестдесет и девет стотинки/, представляваща разноски по ч.гр.д.№1547/2021г. по
описа на РС-Димитровград, както и направените по настоящото дело разноски в размер на
515,41 лева /петстотин и петнадесет лева и четиридесет и една стотинки/.
ОСЪЖДА „И.ф.“ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.София,
ж.к.“*** представлявано от управителя Б. И. Н., да заплати на адв.Д. В. М., пълномощник на
ищеца Г. С. Л., сумата в размер на 42,52 лева /четирдесет и два лева и петдесет и две
стотинки/ – деловодни разноски по настоящото дело, както и сумата от 118,75 лева /сто и
осемнадесет лева и седемдесет и пет стотинки/ разноски по ч.гр.д.№1547/2021г. по описа на
РС-Димитровград.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд-Хасково в двуседмичен срок
от съобщението за неговото обявяване.
12
Съдия при Районен съд – Димитровград: _______________________
13