Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер………………………20.01.2020 година………..………..Град
Гълъбово
В ИМЕТО НА НАРОДА
ГЪЛЪБОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД……………….…Гражданско отделение
На………седми
януари……….……...…..……...……...……..……..Година 2020
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВИЛЕН ЖЕКОВ
Секретар
Белослава Колева.………….……………………………………………
Прокурор………………………………………………..…………………………..
като
разгледа докладваното от……….………………………съдия Св. ЖЕКОВ
гражданско
дело номер 452……по описа за………….….…………2019 година
и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257
от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Ищецът твърди, че между него и ответницата Д.С.Н. било
налице облигационно правоотношение по договор за заем №*** сключен на
12.05.2016 г. По силата на този договор и в изпълнение на същия ответницата
получила в брой сумата от 500,00 лв., които се задължила да върне при условията
на договора и Общите условия към него. Изяснява, че обективираното
в договора изявление за получаване на сумата от ответницата представлява
разписка за реалното получаване па заемната сума. Съгласно условията и
сроковете по договора за заем ответницата се е задължила да върне на ищеца сума
в размер на 924,00 лв., съгласно погасителен план на равни месечни вноски всяка
в размер на 132,00 лв.
Ищецът признава, че ответницата е извършила следните
плащания по договора - на 12.07.2016г. - 50,00 лв;
29.07.2016г. - 53,00 лв. След датата 29.07.2016 г. плащания не били извършвани.
Падежът за внасяне на последната месечна вноска бил 10.12.2016г. С оглед на
общия размер на задължението - 924,00 лв. и с оглед на извършените до този
момент плащания, остатъкът от задължението на ответницата било в размер на
821,00 лв. от които главница в размер на 467,10 лв., договорна лихва в размер
на 51,08 лв. и допълнителна услуга в размер на 302,82 лв., съгласно приложен
Договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен
рейтинг. Изяснява, че договорът за имуществено проучване и изготвяне на
удостоверение за кредитен рейтинг бил сключен на 16.05.2016. между ответницата
и ищеца, съгласно който ответницата възлага, а ищеца приема, да й предостави
услуги по изготвяне на кредитен рейтинг, който има общо приложение за нуждите
на оценка на имущественото състояние и възможност за поемане на задължения от
страна на ответницата.
Моли съда да осъди ответницата да му заплати сумата от
821,00 лв. ведно със законната лихва от подаване па исковата молба в съда до окончателното
плащане. Претендира разноски.
Ответницата в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е подала
отговор на исковата молба. Явява се лично в съдебно заседание, като заема
позиция, че оспорва наличието на облигационно правоотношение с ищеца и
получаването на парите, тъй като е налице липса на съгласие – не е подписала
договорите за заем и за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за
кредитен рейтинг, общите условия и погасителния план. Не е подписала нито един
документ представен по делото от ищеца.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Гълъбовски районен съд, е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 9 от Закона за
потребителския кредит /ЗПК/.
От представения договор за заем № ***/12.05.2016 г. и
Общите условия към него се установява, че ищецът и ответницата са били в
договорни правоотношения по договор за кредит от 12.05.2016 г., като в
изпълнение на договора ответницата е получила заемна сума в размер на 500,00 лв.
/в самия договор за заем е налице удостоверително изявление на ответницата
за получаване на заемната сума/. Потребителят
се е задължил да върне предоставената сума на кредитора, при условията,
посочени в договора и Общите условия към него съгласно погасителен план от
16.05.2016 г. на седем месечни вноски. В тази връзка ищецът признава, че
ответницата е извършила следните плащания по договора - на 12.07.2016г. - 50,00
лв. и 29.07.2016г. - 53,00 лв.
Съгласно представения по делото договор за
потребителски паричен кредит № ***/12.05.2016 г., сключен между „А.БГ“ ООД и
ответницата, ведно с приложените към него Общи условия на кредитора, страните
са уговорили предоставяне на кредит в размер на 500,00 лв., с начин на
усвояване – предоставяне на сумата в брой от клиента и начин на връщане: 7 месечни
вноски, всяка от които по 132,00 лв., /първата с падеж 10.06.2016 г./ с краен
срок на погасяване – 10.12.2016 г. От същия договор се установява, че дължимата
възнаградителна лихва е в размер на 71,29 лв.
/общата сума по кредита с включената допълнителна услуга е в размер на 924,00 лв., от които 500,00 лв. главница, 353,29 лв. стойност на допълнителната
услуга - така договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за
кредитен рейтинг, следователно остават
70,71 лв., които представляват възнаградителната
лихва по договора за потребителски кредит/.
По делото е представен и договор за имуществено проучване и изготвяне на
удостоверение за кредитен рейтинг от дата 16.05.2016 г. /този договор е
сключен четири дни по-късно от договора за потребителски кредит от 12.05.2016
г./. с което страните по него /ищеца и ответницата/, са се съгласили срещу
предоставянето на услуги от ищеца – изготвяне на кредитен рейтинг и
предоставяне на удостоверение за кредитен рейтинг ответницата да дължи сума в
размер на 353,29 лв.
Във връзка с единственото оспорване на ответницата по
делото, че тя не е подписала договора за заем от 12.05.2016 г., Общите условия
към него, погасителния план към договора за заем и договора за имуществено
проучване и изготвяне на кредитен рейтинг от 16.05.2016 г. бе изслушано
заключение на криминалистическа експертиза като
нейното „категорично заключение е че подписите в договора за заем от 12.05.2016
г., Общите условия към него, погасителния план към договора за заем и договора
за имуществено проучване и изготвяне на кредитен рейтинг от 16.05.2016 г. в
реквизита заемополучател са положени от ответницата по делото“. При разпита си в о.с.з. от
07.01.2019 г. вещото лице също заяви, че е категоричен, че подписите на процесните документи са на Д.Н..
При така установените правнорелевантни
обстоятелства, чрез събраните в първата съдебна инстанция доказателствени
средства, съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК приема следното от правна
страна:
„А.БГ“ ООД представлява финансова институции по
смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор по
смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Уважаването на иска е обусловено от наличието на
следните материалноправни предпоставки: 1/ наличието
на валидно облигационно отношение, породено от договор за потребителски кредит,
по силата на който ищецът има качеството на кредитодател,
а ответникът - на кредитополучател; 2/ реалното предоставяне от кредитодателя на кредитополучателя на сумата, претендирана като главница по договора; 3/ настъпване на
падежа на задължението на кредитополучателя, касаещо
връщане на главницата и договорната лихва, и 4/ неизпълнение на това
задължение.
Както се изясни по-горе претенцията на ищеца обхваща
три суми – 1/ 500,00 лв. главница по договора за заем, 2/ 70,71 лв. договорна
лихва и 3/ 353,29 лв. – възнаграждение по договора за имуществено проучване и
изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг.
По дължимостта на първите
две суми /главница и договорна лихва/ - съобразно
приетата фактическа обстановка настоящият съд приема, че между ищеца и
ответницата е налице облигационна връзка, възникнала по силата на сключен между
тях договор за потребителски кредит № ***/12.05.2016 г., и общи условия към
него, по силата на които ищецът, като кредитор, се е задължил да предостави на
ответницата, като потребител, кредит в размер на 500,00 лева, със срок на
кредита – седем месеца, а кредитополучателят е поел задължение да погаси
кредита до 10.12.2016 г. /така погасителен план, л. 11 от делото/. Също от
договора за заем от 12.05.2016 г. се установява, че на 12.05.2016 г. ищецът е
предоставил на ответницата сумата от 500,00 лв. /в договора е налице
удостоверително изявление на ответницата, така и чл. 13 от ОУ/. Ищецът изпълнил
точно и в срок задълженията си по договора. Следователно страните по делото са
обвързани от договор за потребителски кредит № ***/12.05.2016 г.
Неоснователно е възражението, че страните по делото не
били обвързани от облигационно правоотношение по договор за потребителски
кредит, тъй като ответницата не била подписала договора за заем от 12.05.2016
г. и останалите документи приложени по делото с оглед заключението на
експертизата по делото. В тази връзка
настоящият съд на основание чл. 194, ал. 2 ГПК признава, че оспорването на
истинността /автентичността/авторството/ на договора за заем от 12.05.2016 г., Общите условия към
него, погасителния план към договора за заем и договора за имуществено
проучване и изготвяне на кредитен рейтинг от 16.05.2016 г., направено в с.з. на
28.11.2019 г., е недоказано.
Също неоснователно е възражението, че на ответницата не
й била предадена, респ. получила заемната сума от заемодателя поради
обстоятелството, че същинското съдържание на договора за заем следва да се
търси във волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на
паричната сума, но изявлението за нейното получаване в текста на договора,
подписан от двете страни, има свидетелстващ характер, което съдът съобразява
при оспорване на засвидетелствания от длъжника факт. При спорно тълкуване
на условия или други модалитети по заема, от значение
е попълненото, съдържание на договора, както и скрепеното с подпис
свидетелстващо двукратно изявление/признание
– както в процесния договор от 12.05.2016 г., така и
в погасителния план от 16.05.2016 г., че „заемополучателят
с полагането на подписа си удостоверява, че надлежно е получил заема /сумата/ и
че „предоставената в заем сума е получена от заемополучателя“
води до извода, че паричната сума е предадена от заемодателя на заемателя /така и решение № 123/02.05.2012 г. на ВКС по
гр.д. № 959/2011 г., III г.о., решение № 317/23.02.2015 г. на ВКС по гр.д. №
1238/2014 г., IV г.о./. В решение № 20/02.02.2011 г.
на ВКС по гр.д. № 620/2010 г., IV г.о. се приема, че „подписът на получателя,
потвърждаващ изявлението за това, че му е дадена определена сума пари на
определено основание, представлява изявление за получаване“. Действително
съдържанието на договора за заем следва да се тълкува според волеизявленията на
страните и поетото задължение за връщане на паричната сума, но изявлението за
нейното получаване в текста на договора, подписан от двете страни има
свидетелстващ характер – решение № 235/27.09.2016 г. на ВКС по гр.д. №
1362/2016 г., IV г.о. Същото е прието и в решение № 43/26.03.2015 г. на ВКС по
гр.д. № 4638/2014 г., III г.о. – при наличие на частни свидетелстващи документи,
подписани от страните, които са ги съставили /в случая договора за заем, както
и погасителния план към него/, които
действително бяха оспорени от ответницата по реда на чл. 193 ГПК, но неуспешно,
същите съставляват доказателство, че изявленията които се съдържат в тях са
направени от посочените в тях лица и удостоверените факти са се осъществили
така, както са посочени. В конкретния случай признанието на ответницата е обективирано двукратно в процесния
договор и погасителния план, т.е. в договора и плана към него се съдържа
извънсъдебно признание на факта за получаване на заемната сума. Следователно доказателственото средство релевантно за спора, е писменият
договор и погасителни план, който инкорпорира извънсъдебното признание на
ответницата, който договор и погасителен план се ползват с материална
доказателствена сила, тъй като се признава неизгоден за нея факт, а авторството
на документите бе неуспешно оспорено. Следователно, с оглед на всички събрани
по делото доказателства от обективираните в договора
за заем и погасителен план признания на ответницата по несъмнен начин се
установява правнорелевантното обстоятелство, че
ищецът е предоставил в заем на ответницата на 12.05.2016 г. сумата от 500,00
лв., като по този начин е породено правното действие на твърдения договор за
паричен заем – за ответницата /заемател/ е възникнало
договорното парично задължение за връщане на заемодателя заетата сума. В тази
връзка с оглед наличието на действителен договор за заем между страните по
делото е дължима и втората претендирана сума, а именно за договорна лихва в размер
на 70,71 лв. за периода на договора за заем.
По отношение на
третата претендирана сума по посочения договор за потребителски
кредит № ***/12.05.2016 г., а именно за възнаграждение по договор за
имуществено проучване и изготвяне на кредитен рейтинг от 16.05.2016 г. съдът
намира, че същата е недължима от ответницата поради следните съображения:
Ответницата има качеството потребител по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който потребител е
всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая с
отпускането на кредит в размер на 500 лева в полза на ответницата като
физическо лице й е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от
ДР на ЗЗП.
Като потребител ответницата разполага със защита срещу
неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи
служебно. По отношение задължението на националния съд да преценява служебно
неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските
договори следва в допълнение на гореказаното да се добави, че е налице
категорично установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016
г. по т. д. № 3686/2014 г., І т.о. на ВКС/, която задължава първоинстанционният
и въззивният съд да следят служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на
клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните
са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи
и при преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010
г., I г.о. на ВКС и определение № 751/17.08.2010 г. по гр. д. № 2022/2009 г., I
г.о. на ВКС/. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл.
143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които
противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този
смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за
нищожност в коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към момента
на сключване на договора.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат
критерии, чрез които може да се установи неравноправният характер на клауза в
договор, сключен с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са:
1/ клауза, сключена във вреда на потребителя; 2/ клауза, която не съответства
на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.
По отношение на договора
за имуществено проучване и изготвяне на кредитен рейтинг от 16.05.2016 г. следва да се посочи, че той не може да бъде възприет
като отделен договор от договора за кредит дори и само поради обстоятелството,
че възнаградителното задължение по този договор е изрично
включено в параметрите на договора за кредит при формиране на дължимата от
длъжницата по него сума - погасителната вноска по договора за кредит, освен
главница и възнаградителна лихва, включва и парична
сума по този договор за допълнителна услуга /така решение № 837/10.10.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 1192/2019
г./. От друга страна разпоредбите на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК предвиждат, че
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може да изисква
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. В разглеждания случай четири
дни след датата на сключване на договора за потребителски кредит и
отпускане на кредита между страните е сключен и обсъждания договор за имуществено проучване и изготвяне на кредитен
рейтинг предоставящ допълнителна услуга която, според посоченото в договора, се
изразява в: проучване на имущественото състояние на ответницата за оценка на
възможността й за поемане на задължения спрямо ищеца и издаване на
удостоверение в тази връзка. Въпросът, който се поставя, е дали посочената
„допълнителна услуга“ /така е посочена в договора за заем от 12.05.2016 г./
представлява действия по усвояването и управление на кредита, за които
кредиторът не разполага с възможността да събира отделна такса извън сумата по
общите разходи по кредита /вж. легалната дефиниция по т. 1, § 1 от ДР на ЗПК/,
или пък тази услуга действително не е свързана с усвояването и управлението му
и нейното заплащане не съставлява задължително условие за получаване на кредита.
Анализът на съдържанието на описаната в договора и чл.
3 и чл. 4 от общите условия „услуга“ налага категоричния извод, че тя касае
именно усвояването - по отношение на условието за отпускане на кредит – изисква
се представяне на удостоверение за кредитен рейтинг, като необходимо условие за
отпускане на кредита. Извеждането на тази „услуга“ в самостоятелно
споразумение, обективирано в отделен от договора за
потребителски кредит писмен акт, не променя нейното естество и не поражда право
за кредитора да претендира отделно възнаграждение за нея, а съставлява
единствено заобикаляне на закона – чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, което следва да бъде
санкционирано с нищожност на договора – чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. С това споразумение на практика длъжницата е поела
задължение за заплащане на възнаграждение за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита, което е забранено от закона, като с уговореното
задължение за плащане на възнаграждение се нарушава и разпоредбата на чл. 19 от ЗПК относно предвидения лимит на годишния процент на разходите по кредита.
Ако въобще става дума за предоставяне на каквито
и да било допълнителни услуги, то те следва да бъдат включени в ГПР, тъй като
това са възнаграждения по самия договор за кредит - чл. 19, ал. 1 ЗПК. Договорено е предварително
заплащане на възнаграждението от потребителя, тъй като дължимостта
на „допълнителната услуга“ е отразена в договора за паричен заем от 12.05.2016
г., а самият договор за нейното предоставяне е сключен четири дни след
сключване на договора за заем и неговото предоставяне /16.05.2016 г./, т.е. без
значение за отпускането на заема е наличието на удостоверение за кредитен
рейтинг, въпреки, че в чл. 4 от ОУ на самия ищец е посочено, че в зависимост
от представеното удостоверение ще се реши дали да бъде отпуснат заема или не.
Самият ищец е нарушил собствените си ОУ за отпускане на заеми. На практика от
една страна се въвежда задължение за потребителя да заплати за нещо, което страната
има по силата на закона и от друга страна задължение на кредитора е да проучи
имущественото състояние на длъжника, тъй като той именно ще реши дали да
отпусне кредита. Отделно от това от самото поведение на ищеца е явно
недобросъвестно – отпускайки кредита преди сключване на договора за проучване
на имущественото състояние, че той не отдава значение на заложеното от самия
него в чл. 4 ОУ.
Следва да се подчертае още, че по настоящото дело
размерът на възнаграждението по договора за имуществено проучване /353,29 лв./
е около 70% от размера на главницата по договора за кредит /500,00 лв./ и само
това е достатъчно основание да се прогласи нищожността на това споразумение,
чието съществуване не отговаря нито на буквата на закона, нито на добрите
нрави.
Настоящият съд намира за установено от фактите по
делото още едно самостоятелно основание за нищожност на договора за имуществено
проучване от 16.05.2016 г., а именно липса на предмет, тъй като договора за
заем и предоставянето на заемната сума е било налице още на 12.05.2019 г. /така
договор за заем от 12.05.2016 г./, а „проучването“ за предоставяне на заема е
било договорено едва на 16.05.2016 г. Въпросът, който стои е какво ще се
проучва за длъжника следа като договорът за заем вече е бил сключен и заемът
предоставен.
Независимо от всичко изложено дори да се приеме, че
клаузата и договора за проучване на имуществено състояние от 16.05.2016 г. са
действителни, то въпреки възложената доказателствена тежест на ищеца с доклада
по делото, същият не представи нито едно доказателство да е изпълнил
задълженията си по договора – 1/ извършено имуществено проучване и 2/ изготвяне
на удостоверение за кредитен рейтинг, които да обуславят възникването и
изискуемостта на възнаграждението по този договор. В исковата молба дори не се
твърди тези услуги да са били реално предоставени на ответницата, вкл.
удостоверението да е било изготвено и предоставено на ответницата.
По изложените съображения съдът намира, че
претендираната сума от 353,29 лв., представляваща възнаграждение по договора за
имуществено проучване от 16.05.2019 г. е недължима от ответницата.
Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК процесния
договор за кредит се явява частично недействителен
на основание чл. 23 ЗПК ответникът дължи връщане само на чистата стойност на
кредита в размер до размера на усвоената главница и договорна лихва. При
положение, че ответницата дължи на ищеца сума в общ размер на 570,71 лв.
/500,00 лв. главница и 70,71 лв. договорна лихва/ в тежест на ответницата е да
докаже погасяване на насрещното си задължение, като в тази връзка ищецът
признава наличието на две погасителни плащания в общ размер на 103,00 лв. По
делото не са представени други доказателства за плащане от ответницата.
Тъй като по делото се установи заплащане от страна на
ответницата на суми в общ размер на 103,00 лв., което е недостатъчно за
погасяване на нейното задължение, като не е посочено в хода на производството
от страните по делото кои задължения се погасяват. В случая е налице
изпълнение, респ. прихващане на две задължения, т.е. в случая изпълнението на
длъжницата не е достатъчно, за да покрие главницата и лихвите. Следователно
приложение намира поредността по чл. 76, ал. 2 от
Закона за задълженията и договорите – погасена е договорната лихва в размер на
70,71 лв. и главница в размер на 32,29 лв.
Затова ответницата следва да бъде осъдена да заплати
единствено сумата от 467,71 лв., от главница по договора за заем от 12.05.2016
г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба.
По разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи разноски на ищеца в размер на 28,49 лв. за държавна такса
и 205,00 лв. адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част от иска, а
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът дължи на ищеца разноски в размер на
137,70 лв. възнаграждение за вещо лице съразмерно на отхвърлената част от иска.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Гълъбовски районен съд,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
по иска с правно основание чл. 9, ал.
1 от Закона за потребителския кредит Д.С.Н., ЕГН: ********** и адрес: *** да заплати на „А.БГ“ ООД, ЕИК: *** със
седалище и адрес на управление: *** сумата от 467,71 лв. /четиристотин шестдесет и седем лева и седемдесет и една
стотинки/ – главница, представляваща задължение по договор за заем № ***/12.05.2016
г., ведно със законната лихва, считано от 26.08.2019 г. до окончателното
плащане КАТО ОТХВЪРЛЯ този иск до
пълния му предявен размер от 821,00 лв.
/осемстотин двадесет и един лева/ като неоснователен
/вкл. поради извършено частично плащане в размер на 103,00 лв. преди образуване
на съдебното производство/.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
Д.С.Н., ЕГН: ********** и адрес: *** да заплати
на А.БГ“ ООД, ЕИК: *** със седалище и
адрес на управление: *** обща сума в размер на 233,49 лв. /двеста тридесет и три лева и четиридесет и девет
стотинки/, представляваща направените в исковото производство съдебни разноски за държавна такса /28,49 лв./ и адвокатско
възнаграждение /205,00 лв./ съразмерно уважената част от
иска.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК А.БГ“ ООД,
ЕИК: *** със седалище и адрес на управление: *** да заплати на Д.С.Н., ЕГН: **********
и адрес: *** сума в размер на 137,70 лв. /сто тридесет и седем лева и
седемдесет стотинки/, представляваща направените в исковото производство
съдебни разноски за възнаграждение за
вещо лице съразмерно отхвърлената част от иска.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна
жалба пред Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи
препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: