Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 18.07.2019 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на четвърти юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3894 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 16.11.2018 год., постановено
по гр.дело №42711/2018 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в, са отхвърлени като
неоснователни предявените от И.А.Б. срещу „О.б.“ АД искове с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл.
225, ал. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението, извършено със
Заповед №084 от 26.04.2018 год. и за осъждане на ответника да заплати сумата от
11 388 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат
на незаконното уволнение за периода от 26.04.2018 год. до 26.10.2018 год., като
ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски по делото в размер на 300 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца И.А.Б.
/същата е подадена по пощата на 17.12.2018 год. – видно от пощенското клеймо
върху приложения плик/. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е
неправилно и постановено при неправилен анализ на доказателствата. Ето защо
моли същото да бъде отменено, а исковете – уважени.
Ответникът
по жалбата „О.б.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че било налице реално съкращаване на щата – броят на служителите от сектор
„Автотранспорт“, отдел „Логистика“ към дирекция „Административно стопанска
дейност“ при банката бил намален от 7 на 4. Подборът бил извършен
законосъобразно, като заповедта за уволнение била връчена на ищеца на
26.04.2018 год., в 10.00 ч. Декларацията за закрила по чл. 333 КТ била
подписана от ищеца – обстоятелство, което било установено от заключението по
съдебната почеркова експертиза. Болничният лист, с който ищецът се опитвал да
обоснове закрила от уволнение, бил депозиран в деловодството на банката на
26.04.2018 год., в 15.50 ч. , като правилно СРС бил приел, че ищецът се бил
снабдил с този болничен лист едва след прекратяване на трудовото правоотношение,
поради което недоказано било твърдението му, че работодателят му бил известен,
че е в законоустановен отпуск поради временна нетрудоспособност. Претендира и
присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид изложеното
във въззивната жалба и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран от И.А.Б. с искова молба, с която срещу „О.б.“ АД са били предявени искове с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението
на ищеца, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – поради съкращаване
на щата, със Заповед №084 от 26.04.2018 год. на изпълнителните директори на
ответното дружество и за осъждане на ответника да заплати сумата от 11 388
лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното
уволнение за периода от 26.04.2018 год. до 26.10.2018 год. В исковата молба се твърди, че уволнението било незаконно, тъй като не било налице приложеното от работодателя
основание за уволнение, не било налице реално съкращаване на щата – заеманата
от ищеца длъжност не била фактически премахната /тя продължавала да съществува,
но се осъществявала от друго лице/ и били нарушени разпоредбите на чл. 333, ал.
1, т. 3 и 4 КТ, тъй като страдал от онкологично заболяване, а работодателят не
бил изискал предварително разрешение от Инспекцията по труда преди да прекрати
трудовото правоотношение и към датата на връчване на процесната заповед за
уволнение бил в разрешен отпуск поради временна нетрудоспособност.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно – не е постановено в нарушение на правните норми,
които уреждат условията за валидност на решенията – постановено е от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с
определено съдържание, от което може да се извлече смисъла му; и допустимо в
обжалваната му част – съдът е разгледал предявените искове при наличие на
предпоставки за възникване и упражняване на правото на иск.
Както вече е посочено, по отношение
на правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на
интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при
решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява
законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални
действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови
фактически констатации. В този смисъл са задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк.дело №
1/2013 г., ОСГТК. Поради това се налага изводът, че и при бланкетна въззивна
жалба, в която жалбоподателят е направил довод за неправилност на решението,
без да конкретизира отделни оплаквания за неправилността на акта, въззивният
съд дължи произнасяне по съществото на делото, като формира собствени изводи по
съществото на материалноправния спор въз основа на установените от
първоинстанционния съд факти и обстоятелства, независимо дали потвърждава или
отменя решението /арг. от чл. 271, ал. 1 ГПК/. Предвид характеристиките на
въззивното производство като ограничен въззив, въззивната инстанция следва да
постанови решението си при съобразяване на фактите, установени по делото. При
бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на
правилната според него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически
и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна
норма, т.е. гарантиране на съответстващи на установените факти правни изводи
/ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване
на фактическата страна по спора/.
Решението на СРС е и правилно – с оглед липсата на конкретни доводи срещу правилността му /в частност въззивната жалба на ищеца е бланкетна/ и липсата на нарушение
на императивни норми на материалния закон – то не може да бъде отменено и следва да се потвърди /чл.
272 ГПК/.
В разпоредбата на чл. 333, ал. 1 ,
т. 3 КТ е предвидена
предварителна закрила при уволнение за работниците и
служителите, които страдат от определени болести, изчерпателно изброени в
Наредба № 5/87 г. на министъра на здравеопазването – в приложното поле на тази закрила е включено и
уволнителното основание по чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ. Органът, който дава
разрешението в този случай е съответната областна инспекция по труда /като
разрешението не подлежи на съдебен контрол/. Преди да поиска разрешение за уволнението от инспекцията по труда работодателят е длъжен да поиска
и мнението на
трудово-експертната лекарска комисия
/ТЕЛК/ относно здравословното състояние на предвидения
за уволнение работник или служител, който страда от заболяване по посочената наредба – чл. 333, ал. 2 КТ. Мнението
на ТЕЛК не обвързва работодателя, като законът не изисква нарочни процедури за
контрол на актовете на ТЕЛК при даването на това мнение.
Закрилата по чл. 333, ал. 1 , т. 3 КТ има обективен характер и цели да предпази работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални
и хуманни критерии. За прилагане на
закрилата е достатъчно към момента на връчването на заповедта за уволнение
работникът или служителят обективно да страда от заболяване по Наредба № 5/87
г. /чл. 333, ал. 7 КТ/, независимо от това дали работодателят е знаел за това.
Практическото осъществяване на закрилата при уволнение
включва предвидени в горепосочената
наредба задължения на работодателя и на работника,
който е определен за уволнение. Съгласно чл. 1, ал. 2 от наредбата, задължение на
работодателя е преди всичко да събере информация от работниците, които са
определени за уволнение, страдат ли от съответните болести, посочени в чл. 1,
ал. 1. Работниците, които страдат от заболяване по наредбата, са длъжни при
поискване да представят на работодателя медицински документи за заболяването си
– чл. 2 /изброяването на видовете
документи в нормата не е изчерпателно, а примерно/. След
събирането на документите и вземане мнението на ТЕЛК работодателят е длъжен да
отправи до инспекцията по труда писмено искане индивидуално за всеки работник с посочване на основанието, на което
предстои да бъде уволнен, като приложи мнението на ТЕЛК. Следва да се има
предвид, че както разпоредбата на чл. 333, ал. 1 КТ, така и нормите на Наредба
№5/87 г., не вменяват на работника задължението предварително да уведомява
работодателя дали страда от болестите по чл. 1, ал. 1 от наредбата, както и да
представя медицински документи, удостоверяващи наличието на такова заболяване.
Това работникът трябва да стори само когато работодателят извърши действия по
смисъла на чл. 1, ал. 2 от Наредба №5/87 г. Принципът за обективния характер на
закрилата има изключение единствено в случай, че работникът или служителят
умишлено е въвел работодателя в заблуждение, давайки след поискване невярна
предварителна информация, че не страда от заболяване по наредбата /В този
смисъл Решение № 355 от 17.06.2010 г. на ВКС по гр.дело № 477/2010 г., ІV г.
о., ГК, Решение № 301 от 15.04.2010 г. на ВКС по гр.дело № 4333/2008 г., ІV г.
о., ГК, Решение № 247 от 23.06.2011 г. на ВКС по гр.дело № 960/2010 г., ІІІ г.
о., ГК и Решение № 168 от 11.06.2012 г. на ВКС по гр.дело № 1113/2011 г., ІІІ
г. о., ГК, постановени по реда на чл. 290 ГПК и съставляващи задължителна
съдебна практика/.
Въззивният съд счита, че при
установените по делото фактически положения – че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал
длъжността „шофьор“ в Централно
управление, дирекция „Административно-стопанска дейност“, отдел „Логистика“,
сектор „Автотранспорт“, че на 26.04.2018 год. ищецът е декларирал, че не е
трудоустроен и не страда от заболяване по смисъла на Наредба № 5/87 г., в т.ч.
и онкологично – истинността /авторството/ на декларацията на л. 43 от
първоинстанционното дело, не е била надлежно опровергана видно от заключението
по съдебно-почерковата експертиза и при липсата на данни за обективното
съществуване на твърдяното заболяване, то законосъобразно СРС е приел, че е налице
недобросъвестно поведение от страна ищеца, от което същият не може да черпи
права /чл. 8, ал. 1 КТ/, т.е. не се ползва от предварителната закрила по чл.
333, ал. 1, т. 3 КТ.
Закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ
се прилага винаги когато работникът или служителят ползва разрешения му отпуск.
Тя не се прилага, когато работникът или служителят работи и не ползва разрешения
му отпуск /без значение точно какъв – платен годишен, неплатен, учебен, отпуск
за временна неработоспособност и др/. Щом работникът или служителят е бил на
работа и на работното му място е връчена заповедта за уволнение, той не се
ползва от предварителна закрила, макар и за същия ден да има болничен лист за
временна неработоспособност – в този смисъл Решение №
468 от 10.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1621/2011 г., IV г. о., ГК.
При установените по делото
фактически положения – че на 25.04.2018 год. ищецът е бил на работа, когато с
подписа си е удостоверил състоянието на автомобилите в гаража на ул.“****, както
и че процесната заповед му е била връчена на работното му място на 26.04.2018
год., около 10.00 ч. – 10.30 ч., въпреки че в болничния лист е вписано, че му е
разрешен отпуск за периода от 25.04.2018 год. до 04.05.2018 год., като същият е
бил издаден за минало време, то правилно СРС е приел, че закрилата по чл. 333,
ал. 1, т. 4 КТ е изключена.
На следващо място въззивният съд
приема, че изискванията за законност на уволнението, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ – поради съкращаване на щата, са
следните: 1/ да е налице премахване, считано от един
определен момент за в бъдеще, на отделни длъжности от утвърдения общ брой на работниците
или служителите в предприятието или учреждението поради преустановяване на
съответстващите им трудови функции;
2/ съкращението да е реално, т.е. съответната трудова
функция действително да се премахва, а не само да се променя наименованието на
съответстващата й длъжност при запазване характера на извършваната работа; 3/ да е налице към момента на
уволнението – датата на уволнението трябва да съвпада или да следва
датата, на която е извършено реалното фактическо съкращаване и 4/ да е извършено по съответния
ред и от компетенния орган.
Законността на уволнението в хипотезата на чл. 328,
ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ не се свързва по необходимост само с наличието на утвърдено ново щатно
разписание, а е меродавно установяването на съществуването на материалноправното
основание за прекратяване на трудовото правоотношение. Съкращаването на щата означава
намаляване, премахване за в бъдеще на отделни бройки от утвърдения общ брой на
работниците и служителите. Причините за това могат да бъдат най-различни и наличието
им се преценява от работодателя или от компетентния за утвърждаването на
щатното разписание орган. Промяната на щатните бройки е въпрос на
целесъобразност за работодателя и не подлежи на съдебен контрол, като суверенно
негово право е да променя щата както прецени. Това, което е от значение е съкращаването
на съответна щатна бройка да е
извършено от лицето или органа, който има право да извършва промени в щатното
разписание и да е реално – да има фактическо /реално/ премахване на
трудовите задължения, които включва процесната длъжност, преди да се извърши уволнението.
Следователно възникването на
фактическия състав на чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ към определен момент
преди уволнението е обусловено от решение на компетентния орган за промяна на
щата, утвърждаване от същия орган на щатното разписание, съдържащо датата, от
която то влиза в сила и влизане в сила на щатното разписание, обективиращо
измененията в щата след посочената дата. Когато уволнението е извършено преди
да е направено съкращението, преди то да е влязло в сила и да е започнало да
действа и да се прилага, т.е. преди новото щатно разписание да е утвърдено
еднолично от работодателя или от определен компетентен орган, уволнението е
незаконосъобразно – в този смисъл Решение № 1719 от 13.03.2002 год. на ВКС по
гр.д №2754/2000 год., ІІІ г. о., ГК, Решение № 413 от
17.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1804/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 163
от 4.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1062/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 41
от 19.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3820/2015 г., IV г. о., ГК.
При установените по делото
фактически положения – наличието на взето от надлежен орган и по съответния ред
решение от 18.04.2018 год. за съкращаване на 4 щатни
бройки за процесната длъжност „шофьор“ в сектор „Автотранспорт“, отдел
„Логистика“, дирекция „Административно-стопанска“ /от общо 8 щатни бройки по поименното
щатно разписание на Централно управление, утвърдено на 15.04.2018 год./, в
изпълнение на което на 23.04.2018 год. е било утвърдено ново щатно разписание
на Централното управление на банката, в което фигурират 4 щатни бройки за
длъжността „шофьор“ в сектор „Автотранспорт“, отдел „Логистика“, дирекция
„Административно-стопанска“, че функциите
на тази длъжност /като се изхожда от естеството на работата, от свойствените
задължения за длъжността/ не са били поети от друг служител и че датата на уволнението на ищеца следва датата, на която е
извършено реалното фактическо съкращаване, то законосъобразен се явява изводът на
първоинстанционния съд, че релевираните претенции по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и
по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ се явяват неоснователни и
подлежат на отхвърляне /СРС е приел, че работодателят е извършил
законосъобразен подбор, въпреки че твърденията в исковата молба за незаконност
на заповедта за уволнение не са основани на неизпълнение на задължението на
работодателя за извършването на подбор или на ненадлежното му извършване по
критериите по чл. 329, ал. 1 КТ, а съдът не следи служебно за това дали е
извършен подбор и не може да проверява служебно неговата законност – виж например
Решение № 404 от
6.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1968/2013 г., IV г. о., ГК и Решение № 92 от 14.04.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 4515/2015 г., IV г. о., ГК/.
С оглед изложеното, бланкетната въззивна жалба, чийто полезен ефект по отношение
на разрешаване на спора по същество, съответно косвено преценка относно
правилността на обжалваното решение, е твърде ограничен, е неоснователна. Обжалваното
решение е постановено в правилно приложение на материалния закон и следва да бъде потвърдено чрез препращане към
мотивите му – чл. 272 ГПК.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 23, т. 1
НЗПП жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответника
сумата от 150 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 16.11.2018
год., постановено по гр.дело №42711/2018 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в.
ОСЪЖДА И.Б.А. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „О.Б.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК сумата от 150 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/