№ 1599
гр. Пловдив, 04.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Иван Г. Бекяров
при участието на секретаря Елена Анг. Апостолова
като разгледа докладваното от Иван Г. Бекяров Административно
наказателно дело № 20215330208269 по описа за 2021 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН.
Образувано е по депозирана жалба срещу наказателно постановление (НП) №
317р-15108 от 26.10.2020 г., издадено от Директора на ОД на МВР Пловдив, с което на
П. П. Б. с ЕГН ********** на основание чл. 209а, ал. 1 от Закона за здравето (ЗЗ) е
наложено административно наказание – глоба в размер на 300 лева за нарушение на т.
9 от Заповед № РД-01-124/13.03.2020 г., допълнена със заповед № РД-01-
197/11.04.2020 г. на Министъра на здравеопазването вр. чл. 63, ал. 1 от ЗЗ.
В жалбата се излагат бланкетни съображения за незаконосъобразност на
наказателното постановление. В допълнително писмено становище представителят на
жалбоподателя пледира за допуснато съществено процесуално нарушение при
описанието на нарушението и правната му квалификация, доколкото към момента на
съставяне на акт за установяване на административно нарушение (АУАН) не е
действала законовата разпоредба на чл. 63, ал. 1 от ЗЗ и посочените заповеди на
министъра на здравеопазването. Моли се обжалваният да бъде отменен. Претендират
се разноски на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Въззиваемата страна е взела бланкетно писмено становище по жалбата, която
счита за неоснователна, оспорва я и моли постановлението да се потвърди. Не се
представлява в съдебно заседание. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Жалбата се явява процесуално допустима, доколкото е подадена в предвидения в
чл. 59, ал. 2 от ЗАНН срок, от легитимирана страна, срещу акт, подлежащ на
обжалване.
От фактическа страна съдът установи следното:
На 16.05.2020 г. около 21:50 ч. ***, сред които и М.А., и на ***, включително и
С.М., извършили проверка за спазване на противоепидемичните мерки в обект
ресторант „***“, намиращ се в гр. Пловдив на ***. В кухнята на ресторанта установили
1
жалбоподателя П.Б., който нямал поставена защитна маска за лице за еднократна или
многократна употреба или друго средство, покриващо носа и устата.
По този повод служител към ОД на МВР Пловдив пристъпил към съставянето на
акт за установяване на административно нарушение (АУАН) серия Г бл. №
553609/16.05.2020 г. в присъствието на нарушителя за нарушение на т. 9 от Заповед №
РД-01-124/13.03.2020 г. на Министъра на здравеопазването, допълнена със Заповед №
РД-01-197/11.04.2020 г. вр. чл. 63, ал. 1 от ЗЗ. Актът е съставен в присъствието на
жалбоподателя, от когото не са постъпили възражения при съставянето и връчването
му.
С оглед установяването на нарушението с АУАН, административнонаказващият
орган е издал и обжалваното НП, с което на жалбоподателя е била наложена на
основание чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ глоба в размер на 300 лв. за нарушението, посочено в
акта.
Така описаната и възприета от съда фактическа обстановка се установява по
безспорен и категоричен начин от събраните по делото гласни доказателства –
показанията на свидетеля М.А. – актосъставител, и С.М., както и от писмените
доказателства, а именно АУАН, копие на заповед № 8121к-11406/31.07.2019 г. на
министъра на вътрешните работи, копие на акт за встъпване в длъжност.
Показанията на свидетелите съдът намира за обективни, последователни,
логични и непротиворечиви. От една страна актосъставителят потвърждава
авторството на съставения от него акт и, въпреки че не си спомня случая в
подробности, заявява, че действително е извършвана проверка на ресторант „***“
съвместно с инспектори от РЗИ, както и че за това, което констатира лично, съставя
актове. Показанията му и констатациите се потвърждават от тези на свидетелката М. –
инспектор в ***. Тя също споделя, че е установено лице в нарушение в кухненския
бокс на ресторант „***“ и са потърсили съдействие от органите на полицията. Всички
те лично са станали очевидци на поведението на нарушителя. Няма основание да не се
даде вяра на показанията на нито един от тях, доколкото не се откриват съществени
противоречия, разминавания и пропуски. Затова и съдът ди оцени с довери и изгради
фактическата обстановка по спора именно на основата на тях.
Относно приложението на процесуалните правила:
С оглед изложеното, съдът след запознаване с приложените по дело АУАН и
НП намира, че съставеният АУАН и обжалваното НП не отговарят на формалните
изисквания на ЗАНН за съдържание. Материалната компетентност на
административнонаказващия орган и актосъставителя следва от закона – чл. 209а, ал. 3
и ал. 4 от ЗЗ.
При съставянето на АУАН и при издаването на НП е допуснато съществено
нарушение на процесуалните правила, което води до опорочаване на
административнонаказателното производство по налагане на наказание на
жалбоподателя и са ограничени правата му. АУАН е издаден при спазване на
императивните изисквания на чл. 43 от ЗАНН.
Създава се неяснота относно нарушението, която ограничава право на защита на
жалбоподателя, като АУАН и НП не съдържат подробно описание на обстоятелствата
на нарушението, от значение за съставомерността му и за параметрите на вмененото
нарушение.
Преди всичко следва да се посочи, че не се споделят доводите на жалбоподателя
за нарушение, свързано с противоречие в самото описание на нарушението относно
времето на извършване на деянието (16.05.2020 г.) и времето на действие (до
26.04.2020 г.) на посочените заповеди на министъра на здравеопазването - Заповед №
2
РД-01-124/13.03.2020 г. на Министъра на здравеопазването, допълнена със Заповед №
РД-01-197/11.04.2020 г. Същото се отнася не до противоречие във фактическата
обстановка по делото, а до правилното приложение на материалния закон.
Съгласно Тълкувателно решение № 8 от 16.09.2021 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на
Върховен административен съд въззивният съд разполага с правомощията да
преквалифицира описаното в наказателното постановление изпълнително деяние,
когато се налага да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо
нарушение, без съществено изменение на обстоятелствата на нарушението. В
настоящия случай описаното от фактическа страна съответства на диспозицията на
нормата, въведена по същото време с т. 5 на Заповед № РД-01-262/14.05.2020 г. на
министъра на здравеопазване във връзка с решение на № 325 от 14 май 2020 година на
Министерски съвет, с което е обявена извънредна епидемична обстановка на
територията на Република България, свързана с епидемичното разпространение на
COVID-19 и съществуващата непосредствена опасност за живота и здравето на
гражданите, считано от 14 май 2020 г. до 14 юни 2020 г. Съгласно т. 2 от решението е
предоставено правомощие на Министърът на здравеопазването по предложение на
главния държавен здравен инспектор да въведе временни противоепидемични мерки за
територията на страната с цел защита и опазване живота и здравето на гражданите.
Считано от 14 май 2020 г. до 14 юни 2020 г. в т. 5 от Заповедта на МЗ се нарежда на
всички лица, когато се намират в закрити обществени места да имат поставена защитна
маска за лице за еднократна или многократна употреба или друго средство, покриващо
носа и устата (в т.ч. кърпа, шал, шлем и др.), които се използват съгласно препоръките
в приложение № 3, а в т. 6 от заповедта министърът е дал неизчерпателно изброяване
на „обществените места“. Те са общодостъпни за всяко лице, като обществен
транспорт, търговски, спортни или културни обекти, администрации, молитвени
храмове, места, на които се предоставят обществени и други услуги. Следователно,
при положение че не се налага съществено изменение на обстоятелствата по делото
съдът не само следва, но е и длъжен да преквалифицира деянието на нарушителя. В
конкретния случай съдът намира, че приложимо би следвало да е именно задължението
по т. 5 от на Заповед № РД-01-262/14.05.2020 г. на министъра на здравеопазване във
връзка с решение на № 325 от 14 май 2020 година на Министерски съвет, доколкото
същото покрива фактическото описание на нарушението и е действала именно към
датата на извършване на нарушението – 16.05.2020 г. Посочената заповед не
представлява изменение на обстоятелствата по делото, а е относима към правото и
правилната правна квалификация на нарушението, т.е. до правната му страна. Затова и
възражението е неоснователно и постановлението не може да се отмени на това
основание.
От друга страна до 14.05.2020 г. на територията на страна е действало Решение
за обявяване на извънредно положение на Народното събрание от 13.03.2020 г. От
14.05.2020 г., включително, на територията на страна е въведена извънредна
епидемична обстановка с посоченото решение на Министерски съвет, по време на
която мерките се налагат със заповед на министъра на здравеопазването. Затова и
именно чл. 63, ал. 4 от ЗЗ (в редакция към 13.05.2020 г.) повелява при обявена
извънредна епидемична обстановка по ал. 1 министърът на здравеопазването да
въвежда със заповед временни противоепидемични мерки по предложение на главния
държавен здравен инспектор за територията на страната или за отделна област. Докато
чл. 63, ал. 1 от ЗЗ въвежда единствено условията, по които може да се обяви
извънредната епидемична обстановка, т.е. не предписва конкретно правило за
поведение. Оттук и нарушението принципно следва да се обвърже с правилото на чл.
63, ал. 4 от ЗЗ, тъй като на неговата база министъра издава заповедите си за дължимото
поведение, а не с разпоредбата на чл. 63, ал. 1 от ЗЗ. Същевременно и санкционната
3
норма на чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ препраща именно към чл. 63, ал. 4 от ЗЗ, а не към чл. 63,
ал. 1 от ЗЗ. Следователно правилната правна квалификация би изглеждала по следния
начин – т. 5 от на Заповед № РД-01-262/14.05.2020 г. на министъра на здравеопазване
във връзка с решение на № 325 от 14 май 2020 година на Министерски съвет вр. чл. 63,
ал. 4 от ЗЗ.
Въз основа на изложеното и правилната правна квалификация според настоящия
съдебен състав следва да се преценят и релевантните факти, които да бъдат включени в
описанието на нарушението и обстоятелствата около извършването му. Установява се
в АУАН и НП да е посочено, че определено лице не е носило поставена защитна маска
въобще или друго такова средство. Така още обаче нарушената разпоредба поставя
изискване това да бъде извършено в условията на извънредна епидемична обстановка,
т.е. същата да бъде обявена с надлежен акт. Същото съдът намира, че следва да бъде
описано от фактическа страна, така че да бъде проверено както от фактическа страна,
така и от правна, предвид времето, през което се твърди да е извършено нарушението и
действащото тогава законодателство. В настоящия случай както акта, така и
постановлението съдържат единствено данни за датата, мястото, конкретното
поведение на нарушите и твърдените за нарушени правила според актосъставителя и
наказващия орган, които съдът прие за неправилно определени. Не се съдържат данни
дали деянието е извършено по време на обявена извънредна епидемична обстановка.
Като не е сторено това, съдът счита, че от фактическа страна в постановлението и акта
не са описани всички съставомерни факти, което се оцени като съществено нарушение
на процесуалните правила относно съдържанието на актовете съгласно чл. 42, т. 4 и чл.
57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН (редакция към момента на издаване на актовете), касаещо
описанието на нарушението. Констатираното нарушение ограничава значително
правата на жалбоподателя, като той не може да се защити по въпросния факт, да
организира защита си и да я проведе в пълен обем. Това обуславя извод за
незаконосъобразност на наказателното постановление и неговата отмяна.
В допълнение следва да се посочи, че не е ограничено правото по чл. 44 от
ЗАНН в тридневен срок от съставяне на акта да направи и писмени възражения по
него. Още към момента на съставяне и връчване на АУАН жалбоподателят е имал
възможност да направи своите възражения и не се е възползвал от това си право, като
лично е вписал, че няма възражения.
АУАН е съставен в присъствието на жалбоподателя и свидетел очевидец към
момента на установяване на нарушението, с което е съобразено правилото на чл. 40 от
ЗАНН. Спазени са и сроковете по чл. 34 от ЗАНН.
Спазени са останалите условия за съдържанието на АУАН по чл. 42 от ЗАНН и
на НП по чл. 57 от ЗАНН.
От правна страна съдът намира следното:
Без да се изоставя възприетият извод за незаконосъобразност на акта след
преценка на цялата доказателствена съвкупност съдът намира, че се установява
авторството на деянието и виновното му извършване.
При установената фактическа обстановка актосъставителят и наказващият орган
са приели, че е нарушена разпоредбата на чл. т. 9 от Заповед № РД-01-124/13.03.2020 г.
на Министъра на здравеопазването, допълнена със Заповед № РД-01-197/11.04.2020 г.
вр. чл. 63, ал. 1 от ЗЗ, която гласи, че всички лица, които се намират в закрити или на
открити обществени места (в т.ч. транспортни средства за обществен превоз, търговски
обекти, паркове, църкви, манастири, храмове, зали, улици, автобусни спирки и др.) са
длъжни да имат поставена защитна маска за лице за еднократна или многократна
употреба или друго средство, покриващо носа и устата (в т.ч. кърпа, шал и др.), като за
4
целите на тази мярка обществени са и местата, и пространствата, които са свободно
достъпни, и/или са предназначени за обществено ползване (в т.ч. всички места, на
които се предоставят обществени услуги). Същата мярка е действала до 13.05.2020 г.
Обсъди се вече, че всъщност правилната правна квалификация е т. 5 от на Заповед №
РД-01-262/14.05.2020 г. на министъра на здравеопазване във връзка с решение на №
325 от 14 май 2020 година на Министерски съвет вр. чл. 63, ал. 4 от ЗЗ, като съдът не
счита да необходимо да повтаря мотивите си. При положение че не беше констатирано
съществено нарушение на процесуалните правила би следвало деянието да бъде
преквалифицирано по сочената от съда разпоредба.
На базата на всички събрани и оценени с доверие доказателства, съдът е на
становище, че правилно както съставителят на акта, така и наказващият орган, са
приели извършването на нарушение. Възприето от съда правило за поведение гласи, че
всички лица, когато се намират в закрити обществени места, са длъжни да имат
поставена защитна маска за лице за еднократна или многократна употреба или друго
средство, покриващо носа и устата (в т.ч. кърпа, шал, шлем и др.), които се използват
съгласно препоръките в приложение № 3. В т. 6 от заповедта е дал неизчерпателно
изброяване на „обществените места“. Те са общодостъпни за всяко лице, като
обществен транспорт, търговски, спортни или културни обекти, администрации,
молитвени храмове, места, на които се предоставят обществени и друго услуги. И това
правило е прието и постановено чрез определения в чл. 63, ал. 4 от ЗЗ акт и по
предвидения в закона ред от министъра на здравеопазването.
От обективна и субективна страна жалбоподателят е осъществил всички
съставомерни признаци на нарушението.
Безспорно се установява, че П.Б. на 16.05.2020 г. около 21:50 часа в гр. Пловдив
в кухнята на ресторант „***“, намиращ се на адрес *** и представляващ закрито
обществено място по смисъла на т. 6 от заповедта не е изпълнил задължението си и не
поставил защитна маска за лице или друго средство, така че покрива носа и устата
изцяло. Установи се по делото, че жалбоподателят не е имал въобще поставена маска.
Съдът прие, че мястото на извършване на нарушението е такова по смисъла на т.
6 от Заповедта, поради обстоятелството, че това място е общодостъпно от всички лица
от персонала на заведението, а отделно от това жалбоподателят се е намирал на място,
в което неизпълнението на конкретното му задължение, би поставило в изключително
висока опасност от разпространение на заболяването чрез храната неограничен кръг от
хора.
Следователно жалбоподателят не е съобразил правилата на ЗЗ и заповедта на
министъра на здравеопазването и в затворено обществено място, каквото е ресторанта,
не е спазил противоепидемична мярка.
Нарушителят е съзнавал общественоопасния характер на деянието си –
противоправността на непоставянето на защитна маска покриваща устата и носа,
предвиждал е, че неизпълнението на задължението му може да доведе до настъпване на
общественоопасни последици. Затова съдът намира, че деянието е извършено при пряк
умисъл, тъй като е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал
е общественоопасните последици и е целял тяхното настъпване, така че не е поставил
защитна маска съгласно изискванията.
По наказанието:
Описаното нарушение следва да бъде съотнесено към съответстващата му
санкционна разпоредба по чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ, която предвижда, че при нарушение
или неизпълнение на въведени от министъра на здравеопазването или от директор на
регионална здравна инспекция противоепидемични мерки по чл. 63, ал. 4 или 7 и чл.
5
63а, ал. 1 или 2 от ЗЗ, освен ако деянието не съставлява престъпление, лицето се
наказва с глоба от 300 до 1000 лв., а при повторно нарушение - от 1000 до 2000 лв.,
доколкото се прие, че именно норма от такъв акт по чл. 63, ал. 4 от ЗЗ е нарушена.
Съдът намира, че правилно административнонаказващият орган е съобразил
критериите за оразмеряване на административната санкция по чл. 27 от ЗАНН, сред
които е тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите
смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Не се установиха отегчаващи
отговорността обстоятелства, които да определят по-висок размер то минималния на
предвиденото наказание.
Определеното спрямо жалбоподателя наказание отговаря и на целите по чл. 12
от ЗАНН, така че в минимален размер да въздейства предупредително и възпитателно
както на нарушителя така и на обществото, като не са налице основания за прилагане
разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН, т.е. не е налице „маловажен случай” на
административно нарушение.
Съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2007 г. на ОСНК
на ВКС, съдът трябва в пълнота да изследва релевантните за изхода на спора факти,
като това включва и преценка за наличието, респективно отсъствието на такива
обстоятелства, дефиниращи случая като „маловажен“. Преценката на
административнонаказващият орган за „маловажност“ се прави по законосъобразност и
подлежи на съдебен контрол.
Съгласно пар. 1, т. 4 от ЗАНН „маловажен случай“ е този, при който
извършеното нарушение от физическо лице или неизпълнение на задължение от
едноличен търговец или юридическо лице към държавата или община, с оглед на
липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други
смекчаващи обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност в
сравнение с обикновените случаи на нарушение или на неизпълнение на задължение от
съответния вид.
В настоящия случай се касае за формално нарушение, поради което факторът
липса на вредни последици не може да бъде взет предвид при преценката за
маловажност на случая. Самото деяние не разкрива и други смекчаващи обстоятелства,
които да разкриват по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с
обикновените случаи на нарушение от съответния вид. Напротив, процесният случай
разкрива белезите на обичайните нарушения от същия вид. Не се разкриват други
обстоятелства, които биха могли да имат отношение към приложението на чл. 28 от
ЗАНН и да характеризират случая със значително по-ниска степен на обществена
опасност от обикновените случаи. Нещо повече, касае се за нарушение с висока степен
на риск и то предвид мястото на извършване на нарушение и работата на
жалбоподателя.
Въпреки изложеното от правна страна съдът приема, че наказателното
постановление е незаконосъобразно поради обсъденото допуснато съществено
нарушение на процесуалните правила, поради което въпреки възможността за
преквалифициране на нарушението и на санкционната норма, следва да бъде отменено.
По разноските:
Съгласно чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН страните имат право на присъждане на
разноски по реда на АПК. По тази причина следва да бъде уважена претенцията за
присъждане на разноски от страна на адвоката на жалбоподателя, сторени в
производството пред въззивна инстанция, като въззиваемата страна бъде осъдена да
заплати сумата от 300 лв., разноски за адвокатско представителство. Представени са
доказателства за това, че същите са уговорени – договор за правна защита и
6
съдействие, в който е записано, че възнаграждението е осъществено в условията на чл.
38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Съгласно същата разпоредба адвокатът може
да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица.
Последното впрочем съдът не може да проверява по основателност, при положение че
не е направено възражение от насрещната страна в този смисъл, какъвто е и случаят.
Оттук и следва да се приложи правилото на чл. 38, ал. 2 от ЗА, която повелява, че, ако
в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да
го заплати. Същите в минимален размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 вр. чл. 18, ал. 2 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения се определят на
300 лв., доколкото наложената санкция е в размер до 1000 лв. Затова и ще следва
въззиваемата страна да се осъди в полза на адвоката, Л.И. Л. с ЕГН **********, да
заплати възнаграждението му за оказаното процесуално представителство.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ наказателно постановление № 317р-15108 от 26.10.2020 г., издадено
от Директора на ОД на МВР Пловдив, с което на П. П. Б. с ЕГН ********** на
основание чл. 209а, ал. 1 от Закона за здравето (ЗЗ) е наложено административно
наказание – глоба в размер на 300 лева за нарушение на т. 9 от Заповед № РД-01-
124/13.03.2020 г., допълнена със заповед № РД-01-197/11.04.2020 г. на Министъра на
здравеопазването вр. чл. 63, ал. 1 от ЗЗ.
ОСЪДЖА ОД на МВР Пловдив да заплати на адвокат Л.И. Л. с ЕГН **********
сумата от 300 лева – представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение
на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване в 14-дневен срок от получаване на
съобщението от страните, че същото е изготвено и обявено, пред Административен съд
Пловдив, на основанията, предвидени в НПК, и по реда на глава XII от АПК.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7