№ 825
гр. Бургас, 12.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Таня Д. Евтимова
Радостина П. И.ова
при участието на секретаря Мирослава Хр. Енчева
като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно
гражданско дело № 20232100500994 по описа за 2023 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление: гр.С****, Офис ****, представлявано от изпълнителен
директор Ю. Ю., чрез ю.к. Ив.Н., против Решение №59 от 18.03.23г., постановено по гр.д.№562/22
по описа на РС-Поморие, с което първоинстанционният съд е приел за установено, че ищцата Г. С.
А. не дължи на жалбоподателя сума в размер на 1213,84 лв., включваща главница и разноски по
изпълнителен лист от 07.07.14г., издаден по ч.гр.д.№4838/14г. по описа на РС-Бургас.
Решението се сочи за неправилно, като постановено в противоречие с материалния и
процесуалния закони.
За неправилен се сочи изводът на първата инстанция, че вземането на „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД е погасено по давност на 15.06.22г., т.к. последното валидно изпълнително
действие в производството по принудителното удовлетворяване на взискателя е извършено на
15.06.17г. ( запориранe на банкови сметки на длъжника).
Страната счита, че наложеният запор има действие, докато не бъде отменен с нарочен акт и
не е необходимо ЧСИ да извърши други действия в рамките на изпълнителния способ или той да е
успешен, за да се счита давността прекъсната. Съображението се черпи и от т.5 на ТР №3/15г. по
тълк.дело №3/15г. на ОСГТК.
Сочи се, че запорът върху вземания по банкови сметки се счита за наложен от датата, в
която е връчено запорното съобщение на банката и има действие до деня на погасяването на
задължението на длъжника- титуляр на сметката, респективно до отмяната на обезпечителната
мярка, замяната й с друга, вдигането на запора или прекратяването на изпълнителното
1
производство. Запорът освен това имал действие както за наличната в банковата сметка сума, така
и за бъдещите парични постъпления по нея, до размера на запорираното. Цитира се в подкрепа на
обективираното становище и съдебна практика.
С оглед горното и т.к.наложените на 15.06.17г. запори на банковите сметки на ответника не
са отменени, а и доколкото задължението не е изплатено, и изпълнителното дело не е прекратено,
според страната, изпълнителните мерки простират действието си и към настоящия момент,
следователно вземането не е погасено по давност.
В обобщение се моли за отмяна на постановеното съдебно решение и за произнасяне по
същество при уважаване на заявената претенция.Дирят се разноски и ю.к. възнаграждение в
размер на 200лв.Не се ангажират нови доказателства.
В отговора, подаден от въззиваемата страна – Г. С. А. с ЕГН **********, с адрес за
призоваване: гр.С**** чрез адв. Д. Т., се излагат подробни съображения, оспорващи въззивната
жалба като неоснователна. Посочват се обстоятелствата, които имат значение за прекъсването на
давността, съгласно чл.116, б“в“ от ЗЗД и разясненията, дадени в т.10 от ТР №2/26.06.15г. по т.д.
№2/2013г. на ОСГТК на ВКС и се извежда, че насочването на изпълнението чрез налагане на запор
или възбрана са действия, прекъсващи давността. Поддържа се обаче, че след като давността е
била прекъсната с налагането на запора на 15.06.17г., от тази дата е започнала да тече нова давност
(арг.чл. 117, ал.1 от ЗЗД), която вече е изтекла преди завеждането на настоящия процес. Решение
№265013 от 06.07.21г. на СГС по в.гр.д.№6531/20г., на което се е позовал жалбоподателят, за да
обоснове в случая липсата на предпоставки за прилагане на погасителна давност, се сочи за
изолирано и непотвърдено, поради което според страната не следва да се взема предвид от
въззивния съд.
В обобщение на гореизложеното се моли за произнасяне в насока потвърждаване на
обжалваното съдебно решение, което страната намира за правилно и законосъобразно.
Претендират се съдебно- деловодни разноски и не се ангажират нови доказателства.
Проверката по чл.267 от ГПК е посочила въззивната жалба за допустима, а служебната
такава по чл.269 от ГПК на БОС, определя обжалваното решение като валидно и
допустимо.Възраженията за недопустимост на производството са неоснователни.
Последователна е според този съд съдебната практика в насока, че надлежните по делото
страни се определят от твърденията, описващи в исковата молба правния спор и неговите
носители. В същност, надлежните страни в процеса са правните субекти, страни в спорното
материално правоотношение.
В случая се твърди, че ищцата дължи на ответника „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД плащането на парична сума по валидно издадена ценна книга.
Дългът не бил доброволно изпълнен, поради което за събирането му е образувано на
15.07.14г. изпълнително дело пред ЧСИ С.Н., с район на действие- този на БОС, по молба на
горепосоченото дружество-кредитор, следователно и в съответствие с предмета на настоящия
отрицателен установителен иск за липсата на паричен дълг, надлежен ищец е именно А.-като
длъжник, а надлежен ответник - взискателят по изпълнителното дело- сочещ се за неин кредитор,
снабден и с влязла в сила съдебна заповед за парично изпълнение на вземането си.
Дали обаче ответникът продължава да притежава признатото му със заповедта за
изпълнение парично вземане в по-късен момент- при завеждането на настоящото производство или
при приключването му, подлежи на съдебна проверка чрез съвкупната преценка на събраните в
2
производството доказателства, която следва да се изложи в крайния съдебен акт и касае
съществото на разглеждания спор, а не предпоставките за допустимостта на исковия процес.
По съществото на казуса, предвид въведените във въззивната инстанция оплаквания за
неправилност на съдебното решение, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства
и в приложение на закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството пред Районен съд-Поморие е образувано по иск с правно основание чл.
439, ал.1 ГПК, вр. с чл.124, ал.1 ГПК, подаден от Г. С. А. от гр.К.****, чрез пълномощник и
съдебен адресат адв.Д. Т., против „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД гр.София, за
установяване, че ищцата не дължи на ответника сума в размер 1 213.84 лв., дирена като нейно
задължение по изп.дело № 20148050400664 по описа на ЧСИ С.Н., рег. № **** на КЧСИ,
образувано въз основа на изпълнителен лист (ИЛ), издаден в полза на дружеството на 07.07.14г. по
ч.гр. дело № 4938/2014 г., по описа на РС – Бургас, в заповедно производство по чл.417 и сл. от
ГПК.
Тезата, че не дължи горната сума, ищцата обосновава с довода, че вземането на ответника
по издадения ИЛ е погасено по давност с начало на срока 15.06.2017г.–датата на предприемане на
последните действия за принудително изпълнение по изпълнителното производство и край-
изтичането на кратката тригодишна давност по чл.531,ал.1 ТЗ, евентуално общата петгодишна по
чл.117, ал.2 ГПК.Твърдяло се е неизвършването на каквито и да било изпълнителни действия в
рамките на така посочения срок.
Дирят се и съдебно-деловодни разноски.
Ответникът е оспорил иска като недопустим, считайки се за ненадлежна страна в делото
т.к. е цедирал вземането си на „******“ ООД с договор за цесия от 20.06.2018 г.Молил е за
прекратяването на процеса и за присъждане на сторените в производството деловодни разноски.
С обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел производството за допустимо,
а по същество претенцията за недължимост на сумата за основателна, т.к. приложимата към дълга
петгодишна давност с начало 15.06.17г., не е била прекъсната с други изпълнителни действия на
взискателя до деня на изтичането й(15.06.22г.), затова към последната дата вземането е било вече
погасено.
Въззивният съд изцяло споделя крайния правен извод за недължимост на вземането ,
както и фактическата обстановка по делото, установена от първата инстанция в следния смисъл:
по ч.гр. дело № 4938/2014 г., по описа на РС – Бургас срещу ищеца е издадена заповед за
изпълнение № 2967/04.07.2014г. по чл.417 и сл. от ГПК, а на 07.07.2014 г. на тази база и ИЛ в
полза на ответника за сумата 988.84 лв. – главница(по запис на заповед), ведно със законната лихва
върху същата, считано от 03.07.2014г., до окончателното й изплащане, както и за сумата 225 лв. –
разноски по проведеното заповедно производство.
За събирането на тези суми, по молба на заявителя „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
от 15.07.2014 г., придружена от горните титули, срещу А. е образувано изп.дело №
20148050400664 по описа на ЧСИ С.Н., рег. № **** на КЧСИ. Данните по същото сочат, че
последните извършени изпълнителни действия са изпратените от ЧСИ запорни съобщения от
15.06.2017г. до две банки: „****“ АД и „*****“ АД, касателно установени банкови сметки на
ищцата, върху които обаче има и други наложени запори, а и няма необходима за изпълнението
наличност. Съобщенията за запорите са били получени в банките на 19.06.17г. Безспорно е също
така, че с договор за цесия от 20.06.2018 г., ответникът е прехвърлил вземането си на „******“
3
ООД, но по делото няма доказателства ищцата да е уведомена за това от взискателя(преди
подаването на отговора по делото), респективно от упълномощения за това цесионер „******“
ООД, който освен това не е встъпил в изпълнителното производство.
При тези данни и в отговор на въведеното с жалбата оплакване за неправилно
приложение на материалния закон, съдът излага следните правни съображения:
Към спора намират приложение нормите на чл.110,чл.116 и чл.117 от ЗЗД, в съответствие с
които въззивният съд намира за доказано твърдението на ищцата, че понастоящем не дължи на
ответника сумите, които са му присъдени със заповед №2967/04.07. 14г. на БРС за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, поради изтекла още преди
подаването на исковата молба по делото(26.09.22г.) погасителна давност.
Изводът се налага при съобразяване на обстоятелството, че в случая досежно
продължителността на погасителния давностен срок се прилага хипотезата на чл.117, ал.2, вр.
чл.110 от ЗЗД(петгодишен след влизане в сила на заповедта за изпълнение), а не тази по чл.537 от
ТЗ, препращаща към съответното приложение на чл.531 от ТЗ(тригодишен срок за исковете
спрямо платеца по ценната книга), защото аналогично на стабилизираното съдебно решение,
влязлата в сила заповед за изпълнение, разрешава окончателно спора за съществуването на
паричното притезание между страните. В същия смисъл е и съдебната практика по този въпрос,
(вж. Определение № 961 от 4.05.2023 г. на ВКС по к. гр. д. № 3897/2022г.), която настоящият
състав изцяло споделя.
Конкретното изпълнително производство е образувано през 2014г., т.е. преди
постановяването на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., на
ОСГТК, с което изрично е обявено за изгубило действие Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. по
гр. д. № 3/80 г.на Пленум на ВС, отричащо теченето на погасителната давност за парични вземания
по време висящността на изпълнителното производство.Затова и в съответствие със
задължителните указания по Тълкувателно решение №3/28.03.2023 г. по тълк. дело №3/20г. на
ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав приема, че по процесното изпълнително дело
погасителна давност за вземането не е текла до датата на постановяването на решението по т.д. №
2/2013 г.на ОСГТК на ВКС, т.е. до 26.06.2015г. След посочената дата тя е започнала да тече и се
счита за прекъсвана с всяко следващо предприето по удовлетворението на кредитора същинско
изпълнително действие, посочено в последното ТР.
Предприетото от ЧСИ по молба на взискателя изпълнително действие по налагането на
запори върху банковите сметки на длъжника е сред действията, прекъсващи погасителната за
вземането давност, след извършването на които започва да тече нов давностен петгодишен срок.
Като начало на погасителния за спорното вземане срок, според БОС следва да се приеме
датата на последното извършено в конкретното изпълнително производство действие за
удовлетворяването на взискателя-19.06.17г.(когато горепосочените две банки са получили
изпратените им от ЧСИ запорни съобщения, касаещи съществуващи сметки на ищцата).
За край на горния срок настоящият състав на БОС, противно на становището на въззивника,
приема датата 19.06.22г, когато давността е изтекла, поради липсата на следващи действия по
изпълнението, които да я прекъснат, включително и защото няма постъпления на средства по
запорираните сметки.
Тъй като притезанието е погасено към горната дата, но не поради изпълнение, а поради
бездействието на правоимащото лице, вземането се е превърнало в естествено право, което не се
4
ползва с държавна защита,включително с тази на принудителното изпълнение и в рамките на
настоящото производство следва да се установи, че вече не съществува.
Това доказва верността на твърдението на ищцата, че към датата на подаването на
настоящата искова молба(26.09.22г.)не дължи на ответника сумата, за чието принудително
събиране е образувано изп.д.№ 664/2014г. по описа на ЧСИ н*а и заявеният за това отрицателен
установителен иск, е основателен.
В тази връзка съдебният състав не споделя основния довод на въззивника, че наложен
веднъж, изпълнителният способ-запор на банкови сметки на длъжника, осуетява погасителната
давност, докато не настъпи удовлетворение на взискателя, или докато бъде отменен, респективно
заменен с друг способ, или когато производството по изпълнителното дело бъде прекратено.
БОС изцяло възприема становището на ВКС, изразено в т.д. № 3129/2015 г. ТК, Второ
отделение, по спорните преди това въпроси: „какво е времевото действие на запора, от кой момент
и докога?“и по „обхвата на действие на запора – дали той се разпростира върху наличните към
деня на налагането му суми или и върху последващи постъпления“, на които стъпват и
съображенията на въззивника. По първия въпрос, даденият от върховната инстанция отговор е, че
запорът върху вземанията по банковата сметка на длъжника се счита наложен и има действие от
деня на връчването на запорното съобщение на банката, до датата на погасяване на вземането чрез
реализиране на изпълнителния способ и удовлетворяване на взискателя, респективно до отмяна на
обезпечителната мярка, замяната й с друга, вдигането й или прекратяване на изпълнителното
производство, защото съставът на ВКС, постановил акта счита, че запорът има действие върху
банковата сметка на длъжника до размера, посочен в запорното съобщение и не само върху
наличните към датата на налагането му суми, но и върху последващите парични постъпления.
Обаче въззивният състав не извежда от горните разсъждения изводът, вменен с Решение
№265013/06.07.21 по в.гр.д.№6531/20г. на СГС(на което се позовава въззивникът), че т.к. способът
имал „траен характер и непрекъснато действие“, спирал теченето на погасителната давност върху
неудовлетвореното вземане, до настъпване на някое от преждепосочените обстоятелства.
Съставът счита, че това би било в противоречие с изнесеното в Тълкувателно решение № 2
от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК принципно становище, че прекъсването на
давността в изпълнителното производство е резултат от предприемането на отделни, еднократни
действия за принудително изпълнение, респективно от извършването на такива по удовлетворение
на кредитора. Да се приеме, че давността, освен че се прекъсва с налагането на определен
изпълнителен способ, спира да тече, докато той не бъде отменен, е противно и на визираните в
чл.115 от ЗЗД предпоставки за спирането на давността, защото изтъкнатото обстоятелство не
попада в нито една от хипотезите на сочената разпоредба.
Доведен до крайност, горният аргумент би обосновал противна на закона висящност на
принудителното изпълнение за неопределено време, въпреки че не осъществява главната цел на
изпълнителния процес-да събере вземането на взискателя, въпреки липсата на процесуална
активност от страна на последния в издирването на други способи и имущество на длъжника за
удовлетворяването си при очевидна и дълготрайна неефективността на наложения дотук способ,
при невъзможност делото да бъде прекратено на основание чл.433, ал.1,т.5 от ГПК( когато няма
налично секвестируемо имущество, чието осребряване да удовлетвори кредитора) и при опасност
предвидения в закона петгодишен давностен срок да не може да бъде приложен въобще.
Последното обаче ще е противно и на института на давността, възприемана в юриспруденцията
5
именно като период от време, през който, ако носителят на едно право не го упражнява, то се
погасява. Веднъж започнала да тече, давността може или да бъде спряна, какъвто случаят по
делото не е, или да бъде прекъсвана с единични действия, след което протича отново, което е
станало в обсъжданото изпълнително производство последно на 19.06.17г. След това и поради
липсата на други пречки, давността е изтекла на 19.06.22г. и е погасила вземането на кредитора.
Тук е мястото според настоящия състав да се добави още, че дори вземането да не бе
погасено по давност, след като вече цесията е съобщена с връчването на отговора по иска и
книжата към него, длъжникът би бил задължен с плащане към цесионера, а не към цедента, т.е.
искът на Г.А. за установяване, че не дължи на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД-София
сумата по изпълнителното дело, образувано при ЧСИ н*, би следвало да бъде уважен на още едно
основание.
В обобщение на изложеното и поради съвпадение на крайните правни изводи по спора на
двете съдилища, БОС приема, че следва да потвърди първоинстанционното решение.
При този изход от обжалването, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата,
вр.чл.78, ал.3 от ГПК, процесуалният представител на въззиваемата страна, осъществил защитата й
безплатно, има право на възнаграждение в претендирания по делото размер от 420 лв., който не е
прекомерен, защото е под приложимия за случая минимум.Според чл.7, ал.2,т.2 от НМРАВ, при
интерес между 1000лв. и 10 000лв, минималният адвокатски хонорар е 400лв.плюс 10% от
разликата над 1000лв., т.е. при цената на иска по делото от 1213,84лв.,възлиза на 421,38лв.
Водим от горното, Бургаски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №59/28.03.23г., постановено по гр.д.№562/22 г. по описа на
Поморийски РС.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр.С****, Офис ****, представлявано от изпълнителен директор Ю. Ю., ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат Д. Т. Т. (личен номер **********) с адрес:гр. С****, сумата 420лв.,
представляваща определено от съда по реда на чл.38, ал.2, вр.чл.36, ал.3 от ЗА адвокатско
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на Г. А. по в.гр.д.
№994/2023г. по описа на БОС.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6