Р Е Ш Е Н И Е
Номер 21.06.2016 г. Град
С.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД,
Първо ГО, 15 състав
На първи
април Година 2016
В публичното заседание
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕРИЯ БАНКОВА
и секретар А.Т.
като разгледа
гр. дело N 13712 по описа за 2013 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Ищецът „А.В.” ООД, ЕИК: ******** твърди в исковата молба,
че е дружество, чието представителство се осъществява от двама управители, като
всеки един може самостоятелно да представлява дружеството. Управители са К.К.Т.
и Н.Н.А..
На 05.09.2013 г., управителят А. е узнала от уеб
страницата на частен съдебен изпълнител М.Б., peг. № 838, че собственият на
дружеството недвижим имот, находящ се на адрес - гр. С., бул. „***** *********
е обект на обявена публична продан по изп. дело № 201338380405320. При
направена по изпълнителното дело справка, се установило, че срещу дружеството е
издаден изпълнителен лист в полза на А.К.Б. по гр.д. № 2786/2013 г. по описа на
СГС, ГО, 7 - ми състав за сумата от 127 432, 55 лева, включваща главница в
размер на 74 318, 22 лева, договорна лихва в размер на 23 571, 72 лева дължима
за периода от 01.01.2003 г. - 20.05.2009 г. по чл. 2, ал. 2 от договор за заем
от 20.05.2002 г., мораторна лихва в размер на 29 542, 61 лева, ведно със
законната лихва върху главницата и договорната лихва от датата на подаване на
исковата молба - 28.02.2013 г. до окончателното й изплащане. Установило се, че
по изпълнителното дело, на другия управител на дружеството К.Т., която е майка
на А.Б., са връчени покана за доброволно изпълнение, уведомление за опис и
уведомление за обявена публична продан.
След направена справка в деловодството на СГС по
цитираното гражданско дело, управителят А. установила още, че:
- е бил
предявен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД от А.Б. срещу дружеството
за заплащане на цитираните суми, които произтичали от договор за заем от
20.05.2002 г., по силата на който А.Б. следвало да предостави в заем на
дружеството парична сума в размер до 40 000 щатски долара до 31.12.2002 г.,
дружеството се задължавало да върне заема в срок до 20.05.2009 г., заедно с
договорна лихва в размер на 5 % върху пълния размер на заемната сума в левовата
й равностойност. В исковата молба А.Б. е направила изрично искане същата да
бъде връчена чрез ЧСИ - М.Б. на майка й К.Т., в качеството й на управител на
дружеството;
- към
исковата молба е бил приложен договор за заем, който е подписан и за двете
страни от А.Б. /към 20.05.2002 г., същата е била управител на дружеството/;
- към
исковата молба е било приложено писмо на „МКБ Ю.“ АД, придружено от системна
справка и копия на мемориални ордери за осъществени операции по сметката на
дружеството открита в щатски долари за периода от 01.01.2002 г. до 31.12.2002 г. От същите се установява,
че А.Б. е внасяла на каса или е превеждала парични средства по банковата сметка
на дружеството в качеството си или на „служител“ или на „титуляр“. Същата е
нареждала парични средства от банковата сметка отново в качеството си на „титуляр“.
Сумата от внесените на каса или преведени парични средства е 38 589.65 щатски
долара и близка до сумата посочена в исковата молба - 37 900 щатски долара;
- към
исковата молба е приложена справка за счетоводен запис, относно внесени по
договор в банковата сметка на дружеството 37 900 щатски долара. Справката
отново е подписана от А.Б., в качеството й на управител;
- преписът
от исковата молба е изпратен за отговор и е получен, не на посочения адрес на
управление на дружеството, а от майката на Б. - К.Т. в канцеларията на бюро
„Призовки“ към СГС;
- К.Т. е
депозирала писмен отговор на исковата молба, в който е признала предявените
искове и е заявила, че дружеството се намира в преговори за постигане на спогодба
с ищеца;
- призовката
за насрочване на делото в открито съдебно заседание е била получена отново от Т.
като управител на дружеството в канцеларията на бюро „Призовки“ към СГС, вместо
на адреса на управление на дружеството;
- по делото
преди съдебно заседание е постъпила молба, към която е представен договор за
спогодба от 31.05.2013 г., с нотариална заверка на подписите на ответницата Б.
и майка й Т. в качеството й на управител на дружеството, по силата на която последната
признава твърдяното от ищеца в исковата молба вземане в общ размер от 127 432,
55 лева, включваща главница в размер на 74 318, 22 лева, договорна лихва в
размер на 23 571, 72 лева дължима за периода от 01.01.2003 г. - 20.05.2009 г.
по чл. 2, ал. 2 от договор за заем от 20.05.2002 г., мораторна лихва в размер
на 29 542, 61 лева, ведно със законната лихва върху главницата и договорната
лихва от датата на подаване на исковата молба - 28.02.2013 г. до окончателното й
изплащане и половината от внесената от Б. държавна такса в размер на 2 548, 65
лева. По силата на спогодбата дружеството е било задължено от управителя си Т.,
да погаси задължението в седмодневен срок от одобряването на спогодбата от
съда. Определението на съда е влязло в сила на 12.06.2013 г. На 13.06.2013 г.,
преди да изтече срокът за плащане, предвиден в спогодбата /срокът изтича в края
на последния ден - чл. 72, ал. 1, изр. последно/, Б. е подала молба за издаване
на изпълнителен лист въз основа на одобрената съдебна спогодба. На 17.06.2013
г., съдът е издал изпълнителния лист посочен по - горе в обстоятелствената част
на исковата молба.
Твърди се, че дружеството, никога не е поемало каквито и
да било задължения по договор за заем с А.Б.. Такъв никога не е бил сключван,
съответно суми по такъв договор не са постъпвали по банковата сметка на
дружеството. Заявява, че ответницата бидейки през определен период от време
управител на дружество е съставила и подписала договор за заем, който е
антидатирала. Договорът била сключила, договаряйки от името на дружеството като
негов управител и сама със себе си, което е сторено в нарушение на чл. 38, ал.
1 от ЗЗД, поради което и договорът е нищожен поради противоречие със закона. Заявява,
че същият бил сключен във вреда на дружеството, доколкото пасива на неговото
имущество се е увеличил без основание с признатото задължение.
Твърди, че управителят на дружеството А. и съдружниците в
него, до момента на узнаване за насрочената публична продан на собствения на
дружеството недвижим имот, са били в неведение относно изложените по- горе
факти и проведени съдебни производства.
Ето защо иска
съдът да установи, че сключената спогодба е нищожна поради противоречие със
закона – чл.26, ал.1, предл. първо вр. с чл.38, ал.1 от ЗЗД,
евентуално – поради противоречие с добрите нрави – чл.40 вр. с чл.26, ал.1,
предл. трето от ЗЗД, евентуално – поради противоречие със закона – чл.40 вр.
чл.26, ал.1 предл. първо ЗЗД. В уточнителна молба сочи, че последните два иска са
с едно и също основание, а именно – сключената във вреда на дружеството
спогодба, като различният петитум е резултата на противоречивата практика във
връзка с правната квалификация на иска. Ето защо съдът приема, че е сезиран
само с един евентуален иск, съединен с главния, като правната му квалификация е
правомощие на съда и не е обвързана от посочената от страната.
В рамките на преклузивните срокове по ГПК ответницата А.К.Б.
е подала писмен отговор в който оспорва изцяло предявените искове.
Твърди, че забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД не намира
приложение при органното представителство на юридическо лице, тъй като фигурата
на договаряне сам със себе си предполага наличието на поне две лица -
представител и представляван. При органното представителство такова персонално
разграничение не се наблюдава. Органът е част от юридическото лице, а проявата
на действията му към трети лица, е проява на самото юридическо лице.
На следващо място, счита, че с така предявената искова
претенция се атакува действителността на правораздавателен акт - одобрена от
съда спогодба, която пресъздава съдържанието на постигната между страните
извънсъдебна спогодба. И двете съглашения били сключени между лица, различаващи
се помежду си, поради което хипотезата за „договаряне сам със себе си” не е
осъществена. По отношение на атакуваната съдебна спогодба, ответницата счита,
че съдържа в себе си констатацията на съда, че съглашението не противоречи на
добрите нрави, а изразената от съда воля е задължителна за страните и те не
бива да дават начало на ново производство по отношение на въпрос, чието
разрешение е дадено веднъж.
По отношение на иска за прогласяване нищожността на
съдебната спогодба, с твърдения, че представителя и лицето, с което той
договаря са се споразумели във вреда на представлявания, ответницата заявява,
че ищецът не сочи нито каква е вредата, нито нейния размер. Счита, че доколкото
съдебната спогодба възпроизвежда извънсъдебната такава, то трябва да се
отбележи, че със същата се урежда вече съществуващо правоотношение между страните.
Що се отнася до договора за заем и възможността от същия да са произлезли вреди
за ищцовото дружество, ответницата заявява, че с договора за заем страните са
се договорили ответникът-заемодател Б., да предостави в собственост на
ищеца-заемател определена сума парични средства, които да бъдат върнати след
уговорения период. Със същите ищецът е реализирал обичайната си търговска
дейност. Договорът за заем от 20.05.2002 г. не уврежда ищеца, тъй като той
получава в собственост, макар и за временно ползване, паричните средства. Вреда
би била налице, ако не дружеството е получило, а дружеството е предоставило в
заем средства на ответника, която да не ги е върнала, а това да е предварително
или впоследствие договорено във вреда на ищеца. В случая не се касае за вреда,
дори обратното, тъй като неизпълнението нанася вреди на ответника - заемодател.
Счита, че твърдението на ищеца, че вземането на ответника
по договора за заем не е отразено в годишните финансови отчети, е невярно.
Както в приложените финансови документи, така и в обявените отчети от
последващия период, в това число и в последния - за периода до 31.12.2012 г.
отпуснатият заем е отбелязан и осчетоводен, чрез счетоводен запис в Раздел
„Пасив”, Група „Други задължения”.
С определение на съда от 05.05.2014г. на ищеца е назначен
особен представител на осн. чл.29, ал.4 от ГПК, поради наличието на
противоречиви интереси между двамата управители на дружеството, произтичащо от
родствената връзка между единия от управителите – К.Т. и ответницата по делото,
която е нейна дъщеря, довело до противоречиви изявления от двамата управители
по отношение на предявените искове. Назначеният от съда особен представител
поддържа исковете.
Предявени са евентуално съединени установителни искове:
главният с правно основание чл. 26, ал. 1 предл.1, вр. чл. 38, ал. 1 от ЗЗД за
приемане за установено, че съдебна спогодба от 04.06.2013 г. е нищожна поради
противоречие със закона, тъй като тя е върху непозволен договор, а именно договор за заем от 20.05.2002 г., който от
своя страна е сключен в нарушение на чл.38, ал. 1 ЗЗД. В случай, че съдът
приеме главния иск за неоснователен, предявен е евентуално съединен
установителен иск с правно основание чл.40 от ЗЗД за признаване за установено,
че процесната съдебна спогодба е недействителна, тъй като е сключена във вреда
на представлявания. Изхождайки от твърденията на ищеца, съдът намира, че
правното основание на иска е именно чл.40 от ЗЗД, а не чл.26, ал.1, предл.
трето вр. счл.40 от ЗЗД или чл.26, ал.1, предл. първо вр. с чл.40 ЗЗ, поради
следното:
Накърняване на добрите нрави е налице например, когато
договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата
несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното положение на
другата страна, когато се ограничава прекомерно личната свобода, свободното
творчество, упражняването на професия или свободната стопанска инициатива,
както и конкуренцията; когато се уговарят имуществени облаги за сключването на
брак, даването на съгласие за осиновяване и др. В посочените примери се касае
до сделки, които противоречат на добрите нрави, тоест на норми от морален
характер, които получават правно
действие при оценката на извършените в тяхно противоречие сделки. Като
специална хипотеза на такова противоречие с добрите нрави теоретично може да се
посочи нищожността на договорите при
условията на чл.40 от ЗЗД. Тази разпоредба предвижда, че ако представителят и лицето, с което
той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не
произвежда действие за представлявания. Договарянето при недобросъвестното представителство се
приема в правната доктрина като подвид на противонравствените сделки.
Настоящият състав не споделя това виждане. В съдебната практика последователно
се застъпва становището, че сделките по чл.40 от ЗЗД са относително
недействителни, което личи ясно от текста на самата разпоредба „...договорът
не произвежда действие за представлявания”, от което
произтича разликата с абсолютно нищожните сделки по чл.26, ал.1, предл. трето и
предл. първо от ЗЗД. Ето защо правната квалификация на евентуално съдиненият
иск е чл.40 от ЗЗД.
Съдът, след преценка на
доказателствата по делото и доводите на страните, приема за установено следното
от фактическа страна:
Не се спори, а и се установява от
доказателствата по делото, че „А.В.“ ООД е дружество с ограничена отговорност с
предмет на дейност вътрешна и външна търговия, търговско представителство и
посредничество, комисионни, спедиционни и превозни сделки и др. с управители К.К.Т.
и Н.Н.А., които го представляват заедно и поотделно.
Представен е по делото договор за заем
от 20.05.2002 г., сключен между А.К.Б., в качеството й на ЗАЕМОДАТЕЛ и „А.В.“
ООД, представлявано от управителя А.К.Б., в качеството му на ЗАЕМАТЕЛ, в който
е посочено, че ЗАЕМОДАТЕЛЯT се е задължава да предостави на
ЗАЕМАТЕЛЯ парична сума в размер до 40 000 щатски долара за осъществяване
на обичайната си търговска дейност. Със същия договор дружеството ЗАЕМАТЕЛ се е
задължава да върне на ЗАЕМОДАТЕЛЯ пълния размер на заемната сума в срок до
20.05.2009 г., заедно с лихва в размер на 5% върху левовата равностойност на
заемната сума, за всяка година от срока на заема, считано от 01.01.2003 г. За
обезпечаване на вземането, ЗАЕМАТЕЛЯT издава в полза на ЗАЕМОДАТЕЛЯ запис на
заповед без протест и разноски с падеж 20.05.2009 г.
От представеното по делото като
доказателство писмо изх.№ 92-328-191/19.07.2011 г. на МКБ Ю., отразяващо
информация за осъществени банкови операции по открита сметка в щатски долари на
ищцовото дружеството за периода 01.01.-31.12.2002 г, както и копие от 55 бр. мемориални ордери за
всяка осъществена операция, се установява, че по посочената сметка е постъпила
сума в размер на 37 900 щатски долара или 74 318,22 лв. Сумите са
били внасяни на каса от А.Б. в качеството й на титуляр или служител и Л. П. в
качеството й на служител.
От доказателствата по делото се
установява, че на 27.02.2013 г. А.Б. е депозирала искова молба срещу ищцовото
дружество с правно основание чл. 240, ал. 1, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сума в размер на 74 318,22 лв. /левовата равностойност на
37 900 щатски долара/, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, сума
в размер на 23 571,72 лв., представляваща дължима договорна лихва за
периода 01.01.2003 г. – 20.05.2009 г. на основание чл. 2, ал. 2 от Договор за
заем от 20.05.2002 г., както и 29 542, 61 лв., обезщетение за забава за
плащането на главното вземане за периода 21.05.2009 г. – 24.02.2013 г. На основание чл. 42, ал. 2 ГПК, Б. изрично е
помолила препис от молбата да бъде връчен на управителя на дружеството К.Т.
чрез ЧСИ М.Б.. Съобщението до ищцовото дружество е връчено, видно от
доказателствата по делото на 29.03.2013 г. на К.Т. в канцеларията на бюро
„Призовки“ в СГС. На 10.04.2013 г. дружеството, представлявано от управителя Т.
е подало писмен отговор, в който заявява, че счита иска за допустим и че между
страните са налице преговори за постигане на съдебна спогодба. Видно от
доказателствата на 31.05.2013 г. А.Б. е депозирала молба, с която представя
постигната между страните спогодба и моли същата да бъде одобрена. По делото е
представена и нотариално заверената спогодба от 31.05.2013 г. на нотариус
Станислав Филипов, сключена между А.Б. и „А.В.“ ООД, представлявано от
управителя К.Т., с която дружеството е признало процесното задължение в общ
размер на 127 432,55 лв. и се е задължило в едноседмичен срок след
одобряването на спогодбата да го заплати по банков път по сметка на ответницата
А.Б.. С Определение от 04.06.2013 г. СГС, І ГО, 7 с-в е одобрил така
постигнатата между страните спогодба. На 13.06.2013 г. е подадена молба от А.Б.
за издаване на изпълнителен лист за сумата от 127 432,55 лв., тъй като не
е получила плащане в уговорения едноседмичен срок. На 17.06.2013 г. СГС, І ГО,
7 с-в е издал изпълнителен лист с който е осъдил „А.В.“ ООД да заплати на А.К.Б.
сума в общ размер на 127 432,55 лв. Видно от Удостоверение изх.№
62204/11.09.2013 г. на ЧСИ М.Б. с рег.№ 838 по молба на А.Б. е образувано
изп.дело № 20138380405320 за заплащане на главница в размер на 74 318,22
лв., ведно със законната лихва върху нея от 28.02.2013 г.,
която до момента на завеждане на изп.дело е в размер на 2 712,29 лв. до
окончателното й изплащане, договорна лихва в размер на 23 571,72 лв. ведно
със законната лихва върху нея от 28.02.2013 г., която до момента на образуване
на изп.дело е 860,27 лв., неолихвяема сума, представляваща мораторна лихва, такaва за образуване на изп.дело и адвокатски хонорар, общо в
размер на 38 050,61 лв., както и др.такси съгласно ТТР към ЗЧСИ. До
ищцовото дружество е изпратена покана за доброволно изпълнение с изх.№
48593/09.07.2013 г., която видно от разписката е получена от К.Т., в качеството
й на управител на „А.В.“ ООД на 11.07.2013 г. На 26.07.2013 г., отново К.Т. е
получила Уведомление за опис на недвижимо имущество, собственост на ищцовото
дружество. На 07.08.2013 г. дружеството ищец е уведомено, отново чрез
управителя Т. за обявена публична продан на процесния недвижим имот, за който
по делото е представен и нотариален акт за собственост.
По делото е изслушана и приета
съдебно-счетоводна експертиза, която след запознаване с материалите по делото и
след проверка в счетоводството на дружеството – ищец е дала следното
заключение:
След проверка на данните, заложени в
Годишните баланси на „А.В.“ ООД за периода от 2002 г. до 2009 г.включително се установява,
че в пасива на балансите, в групи „Дългосрочни задължения“ и „Краткосрочни
задължения“, в статия „Задължения по търговски заеми“ няма вписани никакви
задължения за получени в заем суми. В „Справки за вземанията, задълженията и
провизиите“ за период 2002 г. – 2006 г. също не са посочени никакви „Задължения
по търговски заеми“, съответно такива задължения не са участвали във
формирането на годишния финансов резултат с оглед данъчното му третиране и не
са намерили отражение в ГДД по ЗКПО за същия период.
1.
По делото са
приложени 14 броя мемориални ордери за внесени суми в общ размер 37 900 USD долари (74 349,04 лв.) по
разплащателната сметка на ищцовото дружество в „МКБ Ю.“ за периода от
23.05.2002 г. до 29.12.2002г. както следва:
>
При две от вноските (на 25.05.2002г. за 800 USD и на 24.07.2002г. за 2000 USD) не са посочени имената на вносителя;
>
На мемориалния ордер от 26.06.2002г. за 900 USD е посочено, че вносител е Л. П. - служител;
>
На 11 броя от мемориалните ордери в общ размер
34 200 USD (67 018,70лв.)
е посочено, че вносител е А.К.Б. в качеството си на титуляр или служител.
Никъде не е посочено на какво основание е извършена вноската.
2.
Съгласно
поставената задача и издаденото Съдебно удостоверение, на 13.02.2015 г.
експертизата е изискала извлечение от разплащателната USD сметка на „А.В.“ ООД за 2002 г. от „П.И.Б.“ АД,
т.к. „МКБ Ю.“ е част от нейната
структура. Било е предоставено извлечение от банката, в което няма данни за
имената на лицата, които са извършвали операциите по сметката, както и на какво
основание са извършвани. Видно от писмо изх.№ И-2578/19.02.2015г., представено
като доказателство по делото, документите с конкретните данни са изтеглени от
подредбата по референция в архивните класьори, съгласно „Наредба за
документооборота на „ПИБ“АД“. При сравняване на датите и размера на внесените
суми от мемориалните ордери, също приложени по делото, с данните от полученото
извлечение от „ПИБ“АД се установява пълно съответствие.
На основание на второ съдебно
удостоверение са изискани на 09.03.2015 г. от „ПИБ“ АД заверени преписи от
всички платежни нареждания, вносни бележки и мемориални ордери за извършени
платежни операции по банковата сметка на „А.В.“ ООД в USD за периода от 01.01.2002 г. до
31.12.2002 г. но от банката не са
върнали допълнителна информация.
В
Годишен баланс към 31.12.2002г. на ищцовото дружество са отразени „Други
краткосрочни задължения“ в размер 101 хил.лв. Вещото лице е посетило „П.“ ООД,
извършващо счетоводно обслужване на „А.В.“ ООД понастоящем, но му било пояснено,
че липсват всички счетоводни данни за периода до 31.12.2008г. ( с изключение на
ГФО), съответно липсват данни за лицата, към които „А.В.“ ООД има краткосрочни
задължения и в какъв индивидуален размер са те.
Вещото лице е проследило в
хронологичен ред данните за краткосрочните задължения и основния капитал от
Годишните баланси на „А.В.“ ООД за периода от 2002г. до 2012г. и е установило
следното:
Счетоводното обслужване на дружеството
през 2009 г. е поето от „П.“ ООД, което извършва корекции в Счетоводен баланс
към 31.12.2009 г. на данните към 31.12.2008г., като 151 хил.лв. от статия
„Записан капитал“ са прехвърлени в статия „Други краткосрочни задължения“ и е
формирана обща сума от 167 хил.лв. в статия „Други краткосрочни задължения“ ( 16 хил.лв.
преди + 151 хил.лв. от „Записан капитал“ = 166 хил.лв.) След извършената
корекция в статия „Записан капитал“ са останали 5 хил.лв.
1.1.
Към 31.12.2009г.:
>
„Записан капитал“ 5 хил.лв.
>
„Други задължения“ 188 хил.лв. , от които 17 хил.лв. са краткосрочни, а 171 хил.лв. са дългосрочни.
Към 31.12.2009г. в пасива на Годишен
баланс в статия „Други задължения" са включени 151 хил.лв. дългосрочни задължения и 15 хил.лв. краткосрочни задължения, които са
натрупани в предходните години (от 2002 г. до 2008 г. вкл.), но за които няма
данни за лицата към които са задълженията, индивидуалните суми и основанието на
което са формирани.
>
Към
31.12.2010г.:
>
„Записан капитал“ 5 хил.лв.
>
„Други задължения“ 199 хил.лв., от които 28 хил.лв. са краткосрочни, а 171 хил.лв. са дългосрочни.
Към 31.12.2010 г. в пасива на Годишен
баланс в статия „Други задължения“ са включени 151 хил.лв. дългосрочни задължения и 15 хил.лв. краткосрочни задължения, които са
натрупани в предходните години (от 2002 г. до 2008 г. вкл.), но за които няма
данни за лицата към които са задълженията, индивидуалните суми и основанието на
което са формирани.
1.2.
Към 31.12.2011 г.:
>
„Записан капитал“ 5 хил.лв.
>
„Други задължения“ 174 хил.лв., от които 24 хил.лв. са краткосрочни, а 150 хил.лв. са дългосрочни.
През 2011г. на Л. П. е възстановена
сума в размер 21 хил.лв. и в сметка 499 “Други кредитори“ е останала сума в
размер 150 хил.лв. (171 хил.лв. преди - 21 хил.лв. на Л.П. = 150 хил.лв.)
Към 31.12.2011г. в пасива на Годишен
баланс в статия „Други задължения“ са включени 150 хил.лв. дългосрочни задължения и 15 хил.лв. краткосрочни задължения, които са
натрупани в предходните години (от 2002 г. до 2008 г. вкл.), но за които няма
данни за лицата към които са задълженията, индивидуалните суми и основанието на
което са формирани.
1.3.
Към 31.12.2012г.:
>
„Записан капитал“ 5 хил.лв.
>
„Други задължения“ 176 хил.лв., от които 26 хил.лв. са краткосрочни, а 150 хил.лв. са дългосрочни.
Към 31.12.2012г. в пасива на Годишен
баланс в статия „Други задължения“ са включени 150 хил.лв. дългосрочни задължения и 15 хил.лв. краткосрочни задължения, които са
натрупани в предходните години (от 2002 г. до 2008 г. вкл.), но за които няма
данни за лицата към които са задълженията, индивидуалните суми и основанието на
което са формирани.
2.
В Справка за
паричните потоци се включват следните раздели:
2.1.
Парични потоци от основна (оперативна)
дейност;
2.2.
Парични потоци
от инвестиционната дейност;
2.3.
Парични потоци
от финансовата дейност.
В Справка за паричните потоци на „А.В.“
ООД за 2002 г. са отразени само постъпления на парични потоци от основна
дейност ( няма постъпления на парични потоци от инвестиционна дейност и парични
потоци от финансова дейност), както следва :
>
Парични потоци, свързани с търговски
контрагенти: 225 хил.лв.
>
Парични потоци от положит. и отрицат. валутни
курсови разлики: 22 хил.лв.
>
Други парични потоци от основна дейност: 101 хил.лв.
ВСИЧКО: 348 хил.лв.
Съгласно СС 7 в статия „Други парични
потоци от основна дейност“ се посочват потоци, които са незначителни по размер
и не отговарят на съдържанието на друга статия или такава, които по съдържание
се припокриват с името на статия в друг раздел на отчета. Недопустимо е
размерът на тази статия да е по-голям от другите статии в раздела, т.к. тя не е
съществена за раздела.
4. От Справка
за паричните потоци за 2002 г.е видно, че съществува разлика между паричните
потоци от постъпления и плащания, свързани с търговски контрагенти, както
следва:
>
Постъпления на
парични потоци: 225 хил.лв.
>
Плащания на
парични потоци: 312 хил.лв.
Нетен паричен
поток: - 87 хил.лв.
Нетния паричен поток е с отрицателен
знак и е в размер (- 87 хил.лв.), което означава, че дружеството е изразходвало
повече парични средства за плащания към търговски контрагенти отколкото е
получило от тях. Тези плащания могат да се извършат само при използването и на
останалите постъпления от основна дейност каквито са постъпленията от валутни
курсови разлики и постъпленията от други парични потоци от основна дейност (а
не само постъпленията от търговски контрагенти).
Като цяло за раздел „Парични потоци от
основна дейност“, паричните постъпления от основна дейност (348 хил.лв.) са
по-големи от паричните плащания за същата дейност (321 хил.лв.) и нетния поток
е с положителен знак (27 хил.лв.). Част от постъпленията от основна дейност са
инвестирани в закупуване на ДМА (16 хил.лв.) и друга инвестиционна дейност (7
хил.лв.), както и за финансово плащане (4 хил.лв.)
5. 3а
процесната 2002 г. на вещото лице не е представен Отчет за приходите и
разходите, който дава информация за източниците на приходи на дружеството (
дали са нетни приходи от продажби, приходи от услуги или други приходи -от
финансиране, от продажба на суровини и материали или от продажба на ДМА).
От Справка за паричните потоци за 2002
г. е видно, че има постъпления на други парични потоци от основна дейност (
различни от паричните потоци, свързани с търговски контрагенти) в размер 101
хил.лв., както и постъпления от положителни валутни курсови разлики в размер 22
хил.лв, но само от Отчета за приходи и разходи би станало ясно какъв е техния
конкретен източник.
По искане на ответницата е изготвено и
прието допълнително заключение на извършената съдебно-счетоводна експертиза,
оспорено от ответната страна, с което, след като вещото лице се е запознало с
представените по делото писмени доказателства, с които ответникът се е снабдил
от ТД на НАП чрез издаденото му за целта съдебно удостоверение, а именно
депозираните от ищцовото дружество пред данъчните органи документи в периода
2002 -2009г., се потвърждава даденото заключение в основната ССчЕ.
От разпита на свидетеля на ищцовата
страна – Л. П., се установява, че същата е била служител на ищцовото дружество,
като нямала спомен каква й е била длъжността, но е извършвала всякакви
дейности, тъй като били само 2-3 души персонал. Същата е внасяла суми от
оборотните средства от дейността на дружеството, тъй като от се занимавало с
търговия на едро и дребно и когато се образувала по-голяма стойност, свидетелката
внасяла сумите в банката. Това се случвало регулярно и тя като вносител
неведнъж е подписвала вносните бележки. Оформяла документи за митнически
вносове и др., като заявява, че в общи линии паричния поток е минавал през нея.
Произхода на средствата били винаги средства, взети от касата на дружеството,
както и други средства, постъпващи в дружеството. Твърди, че не й е било
известно за договор за заем, сключен с управителката тогава Б., както и за
затруднения на дружеството.
При тази фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Съдебната спогодба представлява договор, потвърден от
съда по висящо дело, с който се разрешава
със сила на пресъдено нещо правния спор или част от него, и по този
начин съдът се десезира от разглеждането му. Тя има значението на влязло в сила
съдебно решение, без да е съдебен акт, но определението за одобряване на спогодбата
е охранителен акт. Следователно, съдебната спогодба включва три елемента -
договор, охранителен акт и определение за прекратяване. За да се одобри
спогодбата, договореното от страните
трябва да не противоречи на закона и морала, като основания за нищожност по
смисъла на чл. 26 ЗЗД. Спогодбата като договор може да се атакува по исков ред
като нищожна или унищожаема, както и да се иска развалянето й поради
неизпълнение. Ако такъв иск бъде уважен, производството по делото се
възобновява.
По иска с пр. осн. чл. 26, ал. 1 предл.1, вр. чл. 38, ал.
1 от ЗЗД:
Искането е да бъде признато за установено, че съдебна
спогодба от 04.06.2013 г. е нищожна поради противоречие със закона, тъй като тя
е върху непозволен договор, а именно
договор за заем от 20.05.2002 г., който от своя страна е сключен в
нарушение на чл.38, ал. 1 ЗЗД.
Разпоредбата на чл.38, ал.1 от ЗЗД предвижда, че представителят
не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с
друго лице, което той също представлява, освен ако представляваният е дал
съгласието си за това.
Въпросът за приложението на общите правила на чл. 38, ал.
1 ЗЗД при договаряне сам със себе си към органното представителство, поставен в
контекста на търговска сделка, сключена чрез едно и също лице, като органен
представител на две търговски дружества, е разрешен със задължителна практика
на настоящия състав, а именно ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 3/2013
от 15 ноември 2013 год. по т.д. №3 от 2013г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите
на същото е прието, че органният представител, чрез който ЮЛ влиза в
правоотношения с трети лица, е част от организационната структура на
юридическото лице. Той прави не свое волеизявление, като отделен правен субект,
а волеизявление, принадлежащо на ЮЛ.
Във външните действия органният представител представлява ЮЛ, но волята,
която изразява, не е собствена, на субект, различен от ЮЛ, а е волята на самото
ЮЛ. Външно изразената от органния представител воля спрямо третите лица, е
функция, част от законовата компетентност на органите на ЮЛ. Когато едно лице действа
като органен представител на две юридически лица, няма лице - правен субект,
различно от тях, което да изявява своя воля като представител. Договарящи са
юридическите лица. Волеизявлението е на овластения представител, който на
основание представителната власт, извършва правни действия, пораждащи правни последици в сферата на
представлявания. Не са налице два самостоятелни правни субекта - представител и
представляван. Не са налице действия, извършени от лице, различно от
представлявания, за да се приложи ограничението на представителната власт на
представителя по чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 38 ал. 1 ЗЗД, относима
към представителната власт, не може да
се пренесе механично към органното
представителство, при което се касае до формиране и изразяване на воля, тъй
като ще се стигне до стесняване компетентността на органния представител. Ето защо, крайният
извод е, че към органното представителство на търговските дружества при
сключване на търговска сделка от едно и също лице, като органен представител по
силата на закона на две търговски
дружества, не се прилага забраната на чл. 38 ал. 1 ЗЗД.
Според настоящия състав, не съществуват разумни аргументи
разрешението на дадения въпрос да не бъде приложено и към хипотезата, когато
органният представител е договарял не с друго търговски дружество, на което
също е органен представител, а със самия себе си като физическо лице. Това е
така, защото в последния случай валидни са абсолютно същите изводи, направени
от ВКС по отношение на особеностите на органното представителство на
юридическите лица, касаещи волеобразуването и волеизявяването, тъй като органът
е част от юридическото лице, а проявата
на действията на органа към трети лица, е проява на самото юридическо
лице. Когато волеизявява като органен представител, същият не прави свое
волеизявление, като отделен правен субект, което да породи правни последици в
чуждата правна сфера, /както би било в случаите на сключена чрез упълномощено
лице сделка/, а волеизявление, принадлежащо на самото юридическо лице. Ето защо,
договарящите страни по сделката са юридическото лице и физическото лице в личното
си качество, при което по същите, изложени по-горе съображения, правилото на
чл.38, ал.1 от ЗЗД е неприложимо.
Страните не спорят по обстоятелството, че към датата,
посочена в представения по делото договор за заем като дата на неговото
сключване – 20.05.2002г., ответницата Б. е била управител на ищцовото дружество
и то се е представлявало от управителя. Следователно, не могат да бъдат
споделени аргументите на ищцовата страна, че договорът за заем, сключен на
02.05. 2002г. между А.К.Б. като заемодател и „А.В.“ ООД, представлявано от
управителя А.К.Б., е непозволен договор по смисъла на чл.366 от ЗЗД, което
повлича нищожността на сключената върху него спогодба. Ето защо, съдът намира, че искът е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
При този изход на спора по главния иск, съдът дължи
произнасяне по евентуално съединения иск с пр. осн. чл.40 от ЗЗД от ЗЗД за признаване за установено, че процесната
съдебна спогодба е недействителна, тъй като е сключена при сговор за увреждане:
Разпоредбата на чл. 40 от ЗЗД не прави разграничение
между формата на представителство – доброволно или по закон, използвайки
обобщеното понятие „представител”. Освен това, самият ТЗ, чрез нормата на
чл.288 при липса на изрична уредба в ТЗ препраща към общото гражданско
законодателство или в случая към чл. 40 от ЗЗД. Изискването за добросъвестност следва
да се отнася към представителството на търговските дружества дори по-стриктно,
тъй като за разлика от упълномощаването, което се прекратява с простото
оттегляне, прекратяването на органното представителство на юридическите лица изисква
извършването на поредица от стъпки, вкл. и оповестяване на това прекратяване
чрез вписването му в ТР, за да има действие прекратяването на овластяването за
трети лица, което като цяло представлява една далеч по-сложна и продължителна
процедура.
Независимо от последиците, които чл.40 от ЗЗД свързва с
недобросъвестното представителство, управителят носи отговорност и пред
дружеството на осн. чл. 145 от ТЗ за причинените вреди. По аналогичен начин е
уредена отговорността на довереника във вътрешните отношения с доверителя при
договора за поръчка – чл. 281, чл.283 ал.4, чл. 289 от ЗЗД. Когато представител
или пълномощник е действал съзнателно против законните интереси на
представлявания, той носи и наказателна отговорност по чл. 217, ал.2 от НК.
Всичко гореизложено дава основание да се приеме, че разпоредбата
на чл.40 ЗЗД е приложима спрямо органния представител и когато той и лицето, с
което е договарял, се споразумеят във вреда на юридическото лице, договорът не
произвежда действие за последното. Този извод не е в противоречие с приетото в
цитираното по-горе тълкувателно решение, доколкото изводът, че безспорно в
случая се касае за изявяване на воля на самото юридическо лице, а не на друг
субект, е валиден и в конкретния случай, но не може да не се вземе предвид
факта, че това всъщност е правна фикция и законът придава на изявлението на
органния представител значението на изявление на самото юридическо лице, защото
без органите си то не би могло да участва по друг начин в гражданския оборот,
което би лишило съществуването му от смисъл. Но тази фикция не следва да се
абсолютизира, при което да се приеме, че органният представител, чрез лицето,
което е негов персонален субстрат, не може да договаря във вреда на
юридическото лице, защото това е развнозначно на договаряне в собствена вреда.
Такъв извод според съда не съответства нито на житейската логика, нито на
смисъла и духа на закона.
Фактическият състав на нищожността по чл. 40 ЗЗД включва
следните елементи: а) сключен договор от представител с трето лице; б)
действията на представителя да са в рамките на предоставените му представителни
права; в) договорът да е във вреда на представлявания; г) представителят и
третото лице да са имали намерение да увредят представлявания.
Страните не спорят по наличието на първата и втората
предпоставки:
a) сключена
съдебна спогодба по гр. д. №2786 по описа за 2013г. на СГС, страни по която са А.Б.
и „А.В.“ ООД, представлявано от управителя К.Т., с която „АБ В.“ признава
задълженията си по договор за заем в общ размер от 127 432,55 лева, включващи
главница от 74 318,22 лева, договорна лихва в размер на 23 571,72 лева, дължима
за периода 01.01.2003г. – 20.05.2002г.,
мораторна лихва в размер на 29 542,61 лв., законната лихва върху посочените
главница и договорни лихви, считано от 28.02.2013г. до окончателното плащане,
както и разноски по делото и се задължава да плати на А.Б. посочените суми в
едноседмичен срок от одобряване на спогодбата;
б)
К.Т. е
управител на „А.В.“ ООД с право самостоятелно да представлява дружеството към
датата на сключване на процесната спогодба.
Спори се по наличието на третата и четвъртата
предпоставки.
в) По въпроса дали процесната спогодба
е сключена във вреда на дружеството, съдът намира следното:
Чрез съдебната спогодба страните
прекратяват една съществуващ помежду си спор, който вече е отнесен пред съда,
чрез взаимни отстъпки. Последното не следва да се довежда до крайност и в този
смисъл, извън хипотезата на чл.29 от ГПК, съдът няма задължението да проверява
дали спогодбата защитава интересите на страните и съответства на действителното
правно положение. От значение е съгласието на страните за доброволно уреждане
на спора, без да е безусловно необходимо да се уговаря, че всяка от тях
отстъпва нещо на другата. Ето защо, допустимо е чрез договора за спогодба
едната страна да признае изцяло задълженията, предмет на иска, което обичайно
тя би направила срещу съгласието на другата страна за разсрочено плащане,
опрощаване на изтекли лихви и спестяване на съдебни разноски, но както съдът
вече отбеляза – последното не е задължителен елемент на спогодбата и не
представлява опорочаване на сделката сключването й чрез простото признание
съществуването на вземането и поемането на задължението същото да бъде
изпълнено в уговорен между страните срок. Ето защо, при наличието на валидно
задължение, предявено пред съд, сключването на съдебна спогодба, с която то се
признава и страната се задължава да го заплати в договорения между страните
срок, не представлява договор във вреда на същата тази страна, а доброволно
уреждане на отношенията между страните, което винаги е в техен интерес.
Не стои така въпросът със сключването
на спогодба, с която се признава и поема задължението за плащане на едно
несъществуващо задължение. Такава спогодба уврежда интересите на страната и
когато тя е сключена от представител в сговор с насрещната страна, същата не
произвежда действие за представлявания. Ето защо, за да се установи наличието
на третата предпоставка за нищожността на процесната спогодба, съдът трябва да
изследва въпроса за наличието на валидно задължение по договора за заем от
20.05.2002г.
Договорът за заем на парична сума е
реален договор, поради което същият се сключва с предаването на заетите пари на
заемателя. Както съдът е посочил по –горе, при устанояването на фактическата
страна на спора, от представеното по делото като доказателство писмо изх.№
92-328-191/19.07.2011 г. на МКБ Ю., отразяващо информация за осъществени
банкови операции по открита сметка в щатски долари на ищцовото дружеството
за периода 01.01 - 31.12.2002
г., както и копие от мемориални ордери за всяка осъществена операция, се
установява, че по посочената сметка е постъпила сума в размер на 37 900
щатски долара или 74 318,22 лв. Сумите са били внасяни на каса от А.Б. в
качеството й на титуляр или служител и Л. П. в качеството й на служител. Установено
е от заключението на ССчЕ, че за периода от 2002 г. до 2009 г.включително в
пасива на балансите, в групи „Дългосрочни задължения“ и „Краткосрочни
задължения“, в статия „Задължения по търговски заеми“ няма вписани никакви задължения за получени в
заем суми. В „Справки за вземанията, задълженията и провизиите“ за период 2002 г.
– 2006 г. също не са посочени никакви „Задължения по търговски заеми“,
съответно такива задължения не са участвали във формирането на годишния
финансов резултат с оглед данъчното му третиране и не са намерили отражение в
ГДД по ЗКПО за същия период. В Годишен баланс към 31.12.2002г. на ищцовото
дружество са отразени „Други краткосрочни задължения“ в размер 101 хил.лв. Тъй
като липсват всички счетоводни данни за периода до 31.12.2008г. ( с изключение
на ГФО), липсват данни и за лицата, към които „А.В.“ ООД има краткосрочни
задължения и в какъв индивидуален размер са те. Към 31.12.2012г. в пасива на
Годишен баланс в статия „Други задължения“ за включени 150 000 лева
краткосрочни задължения, натрупани в предходните години /2002 – 2008г./, без да
са налице данни за лицата, към които са задълженията, индивидуалните суми и
основанието, на което са формирани. В справка за паричните потоци на ищцовото
дружество за 2002г. са отразени постъпления на парични потоци от основна
дейност и няма постъпления от инвестиционна или финансова дейност. Размерът,
отразен в статия „Други парични потоци от основна дейност“ е по-голям от
останалите две статии, което според вещото лице е недопустимо, т.к. тази статия
е несъществена за раздела. Не е представен ОПР за 2002г., като само от него би
могло да се установи какъв е конкретният източник на постъпленията, отразени в
статиите „Други парични потоци от основна дейност“ и „Парични потоци от валутни
курсови разлики“. Същевременно, от свидетелските показания се установява, че
дружеството се е занимавало с търговия на едро и дребно и когато се набирала
по-голяма сума, практиката е била сумите да се в***сят в банката, което се
случвало регулярно.
Като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира, че не са налице
категорични доказателства за наличието на договор за заем, сключен между „АБ В.“
и А.Б.. От заключението на ССчЕ е видно, че такъв договор не е осчетоводен при
ищеца по начин, от който да може да се направи категоричен извод за неговото
реално сключване, нито пък постъпленията от такъв договор са декларирани пред
данъчните органи. Постъпленията по валутната сметка на дружеството, за които се
твърди да са плащания по договор за заем, са от вноски на каса, без изрично да
е посочено основанието, на което са направени от лицата Б. и П., а както е
видно – две от плащания са направено без въобще да е посочено от кого. Установява
се, че практиката в дружеството е била по сметката му да се внасят натрупаните
от търговската му дейност обороти. Същевременно, представеният писмен договор
за заем е сключен между дружеството, представлявано от управителя А.Б. и самата
А.Б., като достоверната му дата на осн. чл.181 от ГПК е 28.02.2013г. – датата,
на която същият е депозиран като писмено доказателство пред съда към исковата
молба, по която е образувано гр. д. №2786/2013г. на СГС. Справката за
счетоводен запис, в която е посочено, че касае „внесени щатски долари в банкова
сметка на „А.В.“ ООД от А.Б. по договор“ също е подписана от А.Б. като
управител на дружеството. Реално няма нито едно доказателство, че внасяните на
каса суми по сметката на дружеството, са суми по договор за заем, което
обективно да не изхожда от А.Б. в лично качество или като органен представител
на дружеството. Ето защо, съдът намира, че сключената спогодба, признаваща
наличието на задължение за главница по гореописания договор за заем и
произтичащите от него задължения за договорна и мораторна лихва, е сключена във
вреда на дружеството.
г/ Независимо от всичко изложено,
договорът за спогодба, като сключен в рамките на представителната власт, макар
и увреждащ дружеството, би запазил валидността си, ако съдоговорителят е добросъвестен,
като в този случай дружеството би разполагало само с претенцията си за вреди
към управителя. Ако обаче е налице споразумяване, сговор между представителя и
третото лице във вреда на представлявания, то фактическият състав на чл.40 е
налице и сделката е недействителна по отношение на представлявания.
По въпроса за доказването на
споразумяването за увреждане на представлявания съдебната практика приема, че е
обяснимо представляваният да не разполага с преки доказателства за сговор между
представителя и третото лице, поради което то може да бъде установено с косвени
доказателства, които, ценени в съвкупност, да обуславят извод за сговаряне за
увреждане. Такива косвени доказателства според ВКС могат да бъдат: близки
родствени отношения между представителя и третото лице в степен, в която
законът презумира знание за увреждането (чл. 135, ал. 2 ЗЗД) или
заинтересованост (чл. 172 ГПК), включително даваща право на отказ от
свидетелствуване (чл. 166, ал. 1, т. 2 ГПК) – така Р № 21 от 24.03. 2015 г. по гр.
дело № 3529 по описа за 2014 г. на ВКС, IV ГО и цитираната
в същото съдебна практика.
Съдът намира, че конкретния случай са
събрани достатъчно доказателства за наличието на сговор за увреждане на
юридическото лице – ищец между
управителя К.Т. и бившия управител на дружеството А.Б., чрез сключването
на процесната съдебна спогодба, с която е имуществото на дружеството е
неоправдано обременено. Косвените доказателства в тази посока са множество –
близката родствена връзка между двете лица, които са майка и дъщеря, връчването
на препис от исковата молба на дружеството чрез управителя му К.Т. не на адреса
по седалище на юридическото лице, а в канцеларията на Бюро „Призовки“,
връчването по същия начин и на призовката за открито съдебно заседание – начин
на връчване, позволен от закона, но който навежда на положени усилия в
канцеларията на търговеца да не бъдат връчвани съдебни книжа, което от своя
страна обуславя извод за целта, а именно – факта на образуваното дело по иск с
пр. осн. чл.240 от ЗЗД да не става достояние на никой друг в дружеството, освен
управителя Т.; подаването на отговор от „АБ В.“, представлявано от управителя Т.,
в който е направено цялостно признание на исковете и сключването впоследствие
на спогодба, което освобождава ищеца от задължението му да осъществи пълно и
главно доказване на претенциите си.
Воден от изложеното, съдът намира, че
е са налице доказателства за общо намерение за увреждане на ответното дружество
и тъй като са налице и всички останали елементи на фактическия състав на чл.40
от ЗЗД, процесната спогодба не поражда действие за дружеството.
С оглед изхода на делото съдът намира следното по
исканията на страните за присъждане на разноски:
Съгласно представения списък по чл.80 от ГПК, срещу който ответната страна не е възразила, както
и представените за това доказателства, сторените във връзка с производството
разноски от ответната страна възлизат на 13 928,69 лева, в който размер следва да бъде осъден
ответникът да ги заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Това е така, защото съдебната практика
приема, че правните последици от отхвърлянето на главния иск, когато има предявен евентуален,
се изразяват в
това, че съдът се счита сезиран с евентуално
съединения иск, при което отговорността за разноски по делото
се определя от изхода на делото по евентуалния иск, който в случая е основателен, поради
което сторените от ищеца разноски следва да бъдат възложени на ответника.
Мотивиран от гореизложеното, съдът намира за
неоснователно искането на ответната страна за присъждане на разноски.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.В.“ ООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, р-н Възраждане, ж.к. „**********
представлявано от особен представител на осн. чл.29, ал.4 от ГПК, срещу А.К.Б.,
ЕГН ********** *** иск с пр. осн. чл.26, ал.1, предл. първо, вр. с чл.38, ал.1
от ЗЗД за установяване нищожността на съдебна спогодба, сключена по гр. д.
№2786 по описа за 2013г. на СГС, 7 състав.
УСТАНОВЯВА по иск с пр. осн. чл.40 от ЗЗД
относителната недействителност по отношение на „А.В.“ ООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, р-н Възраждане, ж.к. „**********
представлявано от особен представител на осн. чл.29, ал.4 от ГПК, на съдебна
спогодба, сключена по гр. д. №2786 по описа за 2013г. на СГС, 7 състав
между „А.В.“ ООД, представявано от
управителя К.Т. и А.К.Б., ЕГН ********** ***.
ОСЪЖДА А.К.Б., ЕГН ********** на осн. чл.78,
ал.1 от ГПК да заплати на „А.В.“ ООД, ЕИК ********, сумата от 13 928,69 лева /тринадесет хиляди
деветстотин двадесет и осем лева и 69 ст./ - разноски в производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: