Решение по дело №277/2024 на Административен съд - Добрич

Производството е по чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО), във връзка с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на Й. К. Ц., [ЕГН] от гр. Добрич, [жк] [адрес], подадена чрез пълномощника адв. И. против Решение № 21 от 30.04.2024г. на Директора на ТП на НОИ - гр. Добрич, с което е потвърдено Разпореждане за отказ на отпускане на парично обезщетение за безработица № 241- 00-206-3 от 13.03.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ - гр. Добрич, с което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54ж, ал.1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, буква "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004.

В жалбата и в съдебно заседание се сочи наличие на неправилна преценка на компетентния орган относно центъра на жизнените интереси и обичайното място на пребиваване на жалбоподателя, в оспорения административен акт. Сочи се, че в нарушение на чл. 35 АПК административният орган не е извършил пълната дължима проверка за релевантните по преписката обстоятелства. Също така се сочи, че административният акт е постановен в противоречие с целта на Регламент № 883/2004 за постигане солидарност при социалните фондове, по съображения № 1 и № 12 от преамбюла на Регламент № 883/2004.

Иска се отмяна на административния акт и връщане на преписката за ново произнасяне, претендират се разноски.

Ответникът в производството – Директорът на ТП на НОИ – Добрич, чрез юрк. М., в съдебно заседание и в писмени бележки оспорва жалбата като неоснователна. Оспорва твърдението за нарушение на процедурата като изразява становище, че АО и решаващия такъв са извършили всички дължими проверки, съобразно компетенциите си. Прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съдът след като прецени събраните по делото доказателства, от фактическа страна намира за установено следното:

Със Заявление вх. № 241-00-206/02.02.2023 г. Й. Ц. е поискал отпускането на парично обезщетение за безработица (ПОБ) от България след последната си заетост в Германия, като е посочил, че през последния период на заетост в чужбина от 22.02.2016 г. до 31.01.2023 г. е упражнявал трудовата си дейност при различни работодатели в Германия, след което е с прекратено правоотношение с осигурител в тази държава и декларира, че не получава парично обезщетение за безработица в друга държава.

Във връзка с подаденото заявление с писмо изх. № У-241-00-206-1/03.02.2023 г. допълнително са били изискани от заявителя: Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004, Декларация относно определяне на пребиваване и Анкета Германия.

С разпореждане № 241-00-206-1/13.02.2023 г. на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане на ПОБ, образувано по заявление № 251-00- 677/19.06.2023 г. е спряно. След като изисканите документи: СЕД 13017 (док.921915-осигурително досие) И/СЕД 15004 (док. 921926- информация за заплатата), издадени от компетентната институция на Германия са получени в ТП на НОИ Добрич на 07.03.2024г, с разпореждане №241-00-206-2/07.03.2023г. производството по заявлението за отпускане на ПОБ е възобновено на основание чл.55 АПК.

На 09.02.2023 г. Й. Ц. допълнително е представил Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004 - Германия; Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/ 2004; Копия на документи доказващи изпълнение на трудова дейност в ДЧ на ЕС Германия. Представена е и декларация относно определяне на пребиваването, в която лицето е посочило, че през последния период на заетост в чужбина от 22.02.2016 г. до 31.01.2023 г. е упражнявал трудовата си дейност при работодатели в Германия, че преобладаващата част от роднините и социалните контакти са в България, както и че се счита за трайно установен в България.

С разпореждане № 251-00-677-2/23.06.2023 г. на основание чл. 55 от Административно процесуалния кодекс АПК) производството за отпускане на ПОБ е възобновено.

На 26.06.2023 г. със СЕД U001CB и СЕД U003 чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI е изпратено искане за издаване на СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната институция (КИ) на ДЧ на ЕС - Германия за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от трудова заетост, необходими за определяне на право, период и размер на ПОБ (първи случай 3004450). Към искането са приложени и представените от Й. Ц. документи от ДЧ на ЕС - Германия.

На 13.03.2024 г. е издадено Разпореждане № 241-00-206-3 на Главен експерт по осигуряването в ТП на НОИ гр. Добрич, с което е отказано отпускане на ПОБ. Изложени са мотиви, че българската институция не е компетентна да предостави ПОБ, тъй като пребиваването на лицето по смисъла на европейските регламенти в областта на социалната сигурност е в държавата по последна заетост – Германия. Това обстоятелство, според органа, е потвърдено с получения документ Н006, в който се съобщава, че заявителят Н. е пребивавал в Германия за периодите на осигурена заетост. Това разпореждане е било обжалвано по административен ред, при което е постановено процесното Решение № 21 от 30.04.2024 г. на Директора на ТП на НОИ - Добрич.

С обжалваното в настоящото производство решение горестоящият орган е съобразил, че със СЕД Н006 компетентна институция е удостоверила пребиваване за времето от 22.02.2016 г. до 31.01.2023 г. в Германия; в собственоръчно попълнената и подписана декларация за определяне на пребиваването лицето посочва, че в същия срок е работил като наето лице от работодатели в Германия. Допълнително е декларирал че преобладаваща част от роднините и социалните контакти са в България, че притежава собствено жилище в България, преобладаващата част от социалните му контакти са в България. Отбелязал е и че възнамерява да се установи/установен е трайно в Република България; обсъдени се постъпилите данни от МВР и от ТД на НАП – Варна, офис Добрич. Прието е, че наличието на постоянен адрес в България (който съгласно Закона за гражданската регистрация имат в България всички български граждани), не е фактор, който има отношение към определяне на държавата по пребиваване по смисъла на европейските регламенти. По отношение определянето на пребиваването по смисъла на европейските регламенти решаващият орган е взел предвид, че определянето държавата на пребиваване с оглед приложимостта на чл.65, §1-„б“ от Регламент (ЕО) 883/2004/; е относимо към периода на последната заетост, а не към периода след прекратяване на заетостта.

В решението е посочено, че държавата на пребиваване се определя според общата продължителност на периодите в осигурена заетост на лицето. В процесния случай за Й. К. Ц. тези периоди в осигуряване в Германия са: 22.02.2016г. - 06.05.2017г., 08.05.2017г. - 22.09.2017г. и 18.10.2017г. - 01.02.2023г. Като основен критерий при определяне държавата на пребиваване за трудово активните лица е приета трудово-правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност. В заключение е обобщено, че началото на първия период на осигурена заетост на жалбоподателя в Германия (22.02.2016г.), до прекратяването на последното му трудово правоотношение (01.02.2023г.), са минали повече от 5 години.

В оспореното решение решаващият орган е свел спора до обстоятелството коя е компетентната държава по изплащане на паричното обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Германия и няма данни в процесния период от 22.02.2016г. г. до 01.02.2023 г. да е бил осигурен в Република България. От всички данни в събраните доказателства, е обоснован извода, че България, която е държава по произход, не се обуславя като държава по пребиваване на лицето по смисъла на регламента.

Изложил е мотиви, че ръководителят на осигуряването за безработица правилно е отказал отпускане на ПОБ, след като е установил, че НОИ не е компетентната институция по отпускането на парично обезщетение за безработица.

С жалбата до съда Й. Ц. представя Удостоверение за постоянен адрес изх. № 1626/25.03.2024 г.; Удостоверение за настоящ адрес изх.№ 1627/25.03.2024 г.; Предизвестие за прекратяване на трудов договор в превод от немски език; Електронно предоставяне на удостоверение за работа по §. 312а на Трета книга на СК в превод от немски език; Справка за осигурителен стаж след 2001 г., зачетен за безработица.

Събрани са и гласни доказателства – показания на Свидетеля Р. Г. Й.. Същият установява с показанията си, че жалбоподателят е работил като шофьор в Германия основно, за да събере пари, с които да издържа семейството си. Същият редовно си идвал в България по време на заетостта си в чужбина. В Германия работел като международен шофьор. Работел по няколко месеца в Германия, като един месец или повече почивал в България. В България се връщал редовно. Всичките му роднини и близки живеели в България, в гр. Добрич, където бил устроен битово. Съпругата му също живеела в Добрич. Имали апартамент в града.

При така изложените фактически данни, които се подкрепят от приложените по делото писмени доказателства съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима.

Подадена е от лице, адресат на индивидуален административен акт, който акт засяга неговата правна сфера неблагоприятно и има право на жалба. Жалбата е подадена и в срока по чл. 118, ал. 1 КСО.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган, съгл. чл. 117 КСО. Спазена е предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При издаването му съдът намира, че са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, довели до нарушаване и на материалния закон.

Република България като държава-членка на ЕС, е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б. "з").

Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че той се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Не е спорно по делото, че Й. Ц. е гражданин на Република България, т. е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент.

Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3.

В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото лице е бил настоящият жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава членка.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване.

Относно първото понятие вече се посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Германия.

За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието "престой", което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т. нар. основен регламент - Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).

Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).

От анализа на така изложената релевантна правна уредба следва да се разбира, че с понятието „държава-членка от ЕС по постоянно пребиваване“ следва да се свързва държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава-членка от ЕС, продължава да живее и където обичайно се намира центърът на неговите интереси. Обстоятелствата, които се взимат под внимание при определяне на центъра на интересите на едно лице, могат да имат различно естество. Това са семейното положение, къде живее семейството му, къде ходят децата на училище, работи ли по професията си, личните му контакти и връзки в двете държави, социалните му контакти, интервалите на работа в чужбина и завръщането на лицето, видът на трудовия договор и др. При всеки конкретен случай различните обстоятелства следва да бъдат съобразени, като в тежест на заявителя е да докаже постоянното си местопребиваване.

Следва да се посочи, че тези принципни постановки коректно са залегнали в мотивите на обжалвания административен акт, но са погрешно тълкувани.

В случая в кореспонденцията с компетентната институция на Германия само по себе си не установява категорично съгласие от последната, че държавата на пребиваване на жалбоподателя е именно Германия. В приложените от кореспондиращата институция формуляри липсва официална информация, в която да е отразени обстоятелствата, че жалбоподателят е имал регистриран адрес в страната на пребиваване Германия. Точно обратното – от свидетелските показания се установи безсъмнено, че жалбоподателят се е връщал в България при семейството си. Не са налице данни кореспондиращата институция да е извършила преценка за мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Съдът счита, че само в такава хипотеза може да се прецени налице ли е съгласие за обстоятелствата между компетентните институции на две държави-членки. Следва да се посочи, че в жалбата до административния орган обстоятелството, свързано с наличието на адрес в другата държава членка е било оспорено с аргумента че мястото на трайно пребиваване винаги е било в България, всичките лични документи винаги са били издавани в България, като в тях е бил посочен и постоянният адрес - в България. В този случай съдът счита, че административният орган е следвало или да изиска повторна информация от компетентните служби в Германия, или да изложи изрични мотиви защо не възприема тези възражения в жалбата. Неизяснявайки тези обстоятелства административният орган е извършил съществено нарушение на административнопроизводствените правила, което съставлява самостоятелно основание за отмяна на административния акт. В решението си органът е обсъдил единствено, че наличието на адресна регистрация в България не рефлектира върху намерението на лицето. Не е ясно на какво основание административният орган се позовава на предоставените от Германия формуляри, за да приеме, че според него Германия е удостоверена като държава на пребиваване. Липсата на посочен адрес през времето на полагане на трудовата дейност на жалбоподателя също навежда на извод, че същият не е пребивавал там трайно. В приложените формуляри не са попълнени и полетата за информация относно адреса на пребиваване, каквато е практиката в такива случаи.

При положение, че по делото не е спорно, че жалбоподателят не се явява командировано лице, както при липса на данни да е осъществявал дейност едновременно и на територията на България, очаквано получената информация е, че Й. Ц. не е внасял осигурителни вноски в България. Тази информация обаче не води до извод, че центърът на жизнените му интереси, който е основният показател за определяне на мястото на обичайно пребиваване, е държава, различна от България. По същия начин информацията за пътуванията му в чужбина (също безспорна) не води до извод, че държавата на пребиваване е Германия. Не може да бъде игнориран и фактът, че събраните доказателства водят до категоричен извод, че през цялото време семейството на жалбоподателя - съпруга и дъщеря трайно е пребивавало на територията на Република България. Жалбоподателят притежава собствено жилище на територията на гр. Добрич, в което те живеят и в което през месечните си почивки жалбоподателят е пребивавал. Отделял е средства за ремонт и обзавеждане на това жилище, каквито разходи жалбоподателят не би правил, ако считаше друга страна за такава по трайно пребиваване. След завръщането си в страната по произход той е продължил да търси работа именно в тази страна, където пребивава, включително и към настоящия момент.

При тези данни съдът намира, че административният орган е подходил едностранчиво, ползвайки непълна информация и тълкувайки погрешно приложимите разпоредби, като по този начин е отказал незаконосъобразно отпускане на обезщетение за безработица.

При тези съображения решението на директора на ТП на НОИ следва да бъде отменено, а административната преписката да бъде върната на длъжностното лице, издало разпореждането, за ново произнасяне по същество, при което относно определяне приложимостта на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 следва да се имат предвид мотивите на съда, изложени в настоящото решение.

По отношение направените по делото разноски:

При този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 1 АПК в полза на жалбоподателя се дължи присъждане на направените по делото разноски. Те са поискани съгласно представен списък на разноски в размер на 800 лева за заплатено адвокатско възнаграждение. От страна на процесуалния представител на жалбоподателя е направено възражение за прекомерност на същото, съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът счита за основателно. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 2 ,т. 2 НМРАВ, минималният размер на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела по Кодекса за социално осигуряване е 500 лв. настоящото дело не се характеризира със завишена правна и фактическа сложност, поради което, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. чл. 144 АПК и чл. 8, ал. 2, т. 2 НМРАВ полагащите се на жалбоподателя разноски за адвокатски хонорар следва да бъдат намалени до размера от 500 лева.

Воден от горното и на основание чл. 118, ал. 3 КСО, във връзка с чл. 172, ал. 2, пр. второ АПК Административен съд – Добрич

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 21 от 30.04.2024 г. на Директора на ТП на НОИ - Добрич с което е потвърдено Разпореждане № 241-00-206-3/13.03.2024 г. издадено от главен експерт по осигуряването в ТП на НОИ гр. Добрич, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Й. К. Ц., с [ЕГН], с адрес: гр. Добрич, [жк], [адрес] е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.

ВРЪЩА преписката на главен експерт по осигуряването в ТП на НОИ гр. Добрич за ново произнасяне по Заявление вх. № 241-00-206/02.02.2023 г. на И. Б. Н., съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, гр. София да заплати на Й. К. Ц., с [ЕГН], с адрес: гр. Добрич, [жк], [адрес] сумата от 510 лева, представляваща разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.