№ 1891
гр. София, 12.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на трети април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20221100512260 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение от 16.09.2022 г., постановено по гр. д. № 15235/2021 г. по описа на
Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 49 състав, „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати
на А. Н. Д., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, сумата в размер на 2 310,47 лева –
платена на отпаднало основание, с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка
на ищеца. На основание чл. 38 от Закона за адвокатурата „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати в
полза на адвокат И. Н. сумата от 391,73 лева – адвокатско възнаграждение.
Срещу първоинстанционното решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, е депозирана въззивна жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД, чрез старши юрисконсулт Х.П..
В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното съдебно
решение. Поддържа се, че въпреки правилно разпределената от съда доказателствена тежест,
ищецът не е доказал пълно и главно основанието на предявения осъдителен иск, респ. по
делото не било установено, че процесните суми са били платени от него на отпаднало
основание. Навеждат се твърдения, че изпълнително дело № 1850/2013 г. по описа на ЧСИ
С.Я. е било образувано през 2013 г., като постъпилите по същото суми, претендирани в
настоящото производство, са били принудително събрани в периода 05.09.2013 г. –
22.05.2014 г., видно от отбелязванията на гърба на изпълнителния лист, поради което се
прави извод, че към момента на събирането им е съществувало основание за тяхното
събиране, тъй като към този момент не е била настъпила погасителна давност относно тях.
При тези аргументи въззивникът счита искът с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за
неоснователен и моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск.
Претендира разноски по делото.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от насрещната страна – А. Н. Д., чрез адвокат И. Н.. Считат се за
1
неоснователни изложените в жалбата доводи за неправилност на първоинстанционното
решение и се моли за неговото потвърждаване. Претендират се разноски за въззивното
производство.
Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, след като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
На етапа на въззивното производство между страните не е спорно, а и се установява
по несъмнен начин от събраните писмени доказателства, че в полза на ответника „Т.С.“
ЕАД е бил издаден изпълнителен лист /ИЛ/ от 30.01.2013 г. по гр. д. № 4141/2010 г. по
описа на СРС, ГО, 85 състав, въз основа на влезли в сила заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК от 23.03.2010 г. по посоченото дело, решение от 25.05.2011 г. по гр. д. № 27208/2010 г.
на СРС и решение от 08.11.2012 г. по в. гр. д. № 11924/2011 г. на СГС, срещу А. Н. Д. за
следните суми: 3 290,85 лева – главница за потребена топлинна енергия, ведно със законната
мораторна лихва от 1 116,38 лева за забава от 01.07.2004 г. до 04.02.2010 г., както и
законната мораторна лихва върху главницата от 22.03.2010 г. до изплащане на вземането, и
360,36 лева – разноски по делото.
Въз основа на горепосочения ИЛ, по молба на „Т.С.“ ЕАД от 23.04.2013 г., е било
образувано изпълнително дело /ИД/ № 20138440401860 по описа на ЧСИ С.Я., с рег. № 844
на КЧСИ.
По делото е прието като писмено доказателство Удостоверение изх. №
027637/26.08.2020 г. от ЧСИ С.Я., с рег. № 844 на КЧСИ, относно постъпили и разпределени
суми по ИД № 20138440401860 – видно от което по делото са постъпвали суми в периода
18.08.2016 г. – 12.09.2018 г., надлежно отбелязани и на гърба на ИЛ, в общ размер на 2 530
лева, от които разпределена в полза на взискателя е сумата от 2 310,47 лева, а остатъкът от
219,53 лева е послужил за погасяване на пропорционални такси по ИД.
Във връзка с материалната законосъобразност на предприетото принудително
изпълнение по ИД № 20138440401860 по описа на ЧСИ С.Я., с рег. № 844 на КЧСИ, е
инициирано гр. д. № 21171/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 162 състав, с предмет предявен от
А. Н. Д. срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК
за установяване недължимост на вземанията по ИЛ от 30.01.2013 г. по гр. д. № 4141/2010 г.
по описа на СРС, ГО, 85 състав. Производството по делото е приключило с постановяване
на Решение № 247333/17.10.2019 г., влязло в сила на 22.11.2019 г. съгласно отбелязването
на гърба на заверения препис на решението, представен по ИД /л. 217 гръб СРС/. С
цитираното решение е признато за установено, че А. Н. Д. не дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата
от 3 290,85 лева, представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода
м.05.2004 г. – м.04.2009 г., както и сумата от 1 116,38 лева – лихва за забава върху
главницата за периода от 01.07.2004 г. до 04.02.2010 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.03.2010 г. и ИЛ от 30.01.2013 г. по
гр. д. № 4141/2010 г. по описа на СРС, 85 състав, претендирани по ИД № 20138440401860 по
описа на ЧСИ С.Я., с рег. № 844 на КЧСИ. Видно от мотивите на така постановено съдебно
решение съставът на СРС е приел, че в двугодишен период, считано от 18.07.2013 г., до
18.07.2015 г., не са извършвани валидни изпълнителни действия по ИД, което е довело до
неговото прекратяване по силата на закона на 18.07.2015 г. Извършените след тази дата
изпълнителни действия не пораждат правни последици, вкл. не прекъсват погасителната
давност, тъй като те са били предприети по прекратено ИД. В този смисъл съдът е заключил,
че 5-годишната погасителна давност досежно вземанията, предмет на ИЛ от 30.01.2013 г., е
изтекла /в периода 18.07.2013 г. – 18.07.2018 г./, с оглед на което предявеният иск е
основателен в неговата цялост.
С Постановление от 20.08.2020 г. на помощник – ЧСИ А.Ш. производството по ИД
№ 20138440401860 е прекратено на основание Решение № 247333/17.10.2019 г. по гр. д. №
2
21171/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 162 състав
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен
интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от
09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не се констатират допуснати от СРС нарушения на императивни
материалноправни норми при неговото постановяване.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на
предявения иск. Във връзка с релевираните във въззивната жалба доводи относно
правилността на решението съдът намира за необходимо да добави следното:
Доколкото ищецът е поискал връщане на принудително събрана в полза на ответника
сума, за която с влязло в сила съдебно решение е установено, че не се дължи, като погасена
по давност, спорното право намира своето основание в нормата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже какво е получил
ответникът, а ответникът – на какво основание го е получил, ако твърди, че някакво
основание съществува. Правопораждащият факт е този на плащането /в тази насока е и т. 1
на ППВС № 1/1979 г./, поради което ищецът доказва само настъпването на този факт, а в
доказателствена тежест на ответника е да установи съществуването на основание да получи,
съответно да задържи даденото – да докаже факти, изключващи правото на ищеца да получи
връщане на дадено. Ако получИ.т облагата не докаже по несъмнен начин, че има основание
да я задържи, то той дължи нейното връщане.
Между страните по делото е налице влязло в сила Решение № 247333/17.10.2019 г.,
постановено по гр. д. № 21171/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 162 състав, с което е признато
за установено, на основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че А. Н. Д. не дължи на „Т.С.“ ЕАД сумите
по ИЛ от 30.01.2013 г. по гр. д. № 4141/2010 г. по описа на СРС, ГО, 85 състав,
претендирани по ИД № 20138440401860 по описа на ЧСИ С.Я., с рег. № 844 на КЧСИ.
Искът по чл. 439, ал. 1 ГПК е предоставен на длъжника в изпълнителния процес за
оспорване на предприето срещу него принудително изпълнение въз основа на съдебно
изпълнително основание. Претенцията на длъжника може да се основава само на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание – чл. 439, ал. 2 ГПК. Като средство за защита на длъжника по
висящ изпълнителен процес с иска по чл. 439 ГПК се дава право на същия да установи, че
изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното
му установяване, но имащи правно значение за неговото съществуване. В разглеждания
случай е видно от мотивите на влязлото в сила решение, постановено по гр. д. № 21171/2019
г. по описа на СРС, I ГО, 162 състав, че новонастъпИ.т факт е изтекла погасителна давност
към 18.07.2018 г.
Решението по чл. 439 ГПК отрича със сила на пресъдено нещо правото на
принудително изпълнение на вземането по издадения въз основа на съдебно изпълнително
основание изпълнителен лист, поради което и съдът разглеждащ иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
3
е длъжен да приеме, че сумата, която е принудително събрана от длъжника, е получена
без основание от взискателя /чл. 298 и чл. 299 ГПК; давността изключва принудителното
изпълнение, но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и
съдебният изпълнител не може да я зачете/ – в този смисъл и практиката на ВКС,
обективирана в Решение № 45/19.03.2021 г. по гр. дело № 1281/2020 г. на ВКС, IV ГО., и
др., т. е. при наличие на влязъл в сила съдебен акт, установяващ несъществуване на
вземанията по процесния ИЛ поради изтекла погасителна давност, настоящият съдебен
състав е обвързан от силата на пресъдено нещо на постановения между същите страни
съдебен акт и е длъжен да приеме, че сумата, която е принудително събрана от длъжника и
разпределена на взискателя, е получена без основание от последния. В настоящото
производство е недопустимо да се разглеждат релевираните във въззивната жалба доводи,
които по същество отричат погасяването на процесните вземания по давност, поради
необхващане на същите от срока по чл. 117, ал. 2 ГПК, с каквито страната е следвало да се
защитава в производството по чл. 439 ГПК. Допълнително настоящият състав намира за
необходимо да отбележи, че наведените в жалбата твърдения за събрани суми в периода
05.09.2013 г. – 22.05.2014 г. не кореспондират с доказателствата по делото, доколкото видно
от Удостоверение изх. № 027637/26.08.2020 г. от ЧСИ С.Я., с рег. № 844 на КЧСИ и
отбелязванията, извършени на гърба на ИЛ, суми по ИД са постъпвали само в периода
18.08.2016 г. – 12.09.2018 г.
Доколкото по делото е безспорно установено, че в хода на инициираното срещу А. Н.
Д. ИД № 20138440401860 по описа на ЧСИ С.Я., с рег. № 844 на КЧСИ, са принудително
събрани суми в общ размер на 2 310,47 лева, разпределени в полза на взискателя „Т.С.“
ЕАД - съгласно Удостоверение изх. № 027637/26.08.2020 г. от ЧСИ С.Я., с рег. № 844 на
КЧСИ, основанието за чието събиране е отречено със сила на пресъдено нещо с влязлото в
сила решение по гр. д. № 21171/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 162 състав, с което е било
признато за установено, че А. Н. Д. не дължи на „Т.С.“ ЕАД всички суми по посочения ИЛ
в общ размер на 4 407,23 лева, от които 3 290,85 лева – главница за потребена топлинна
енергия, и 1 116,38 лева - мораторна лихва за периода 01.07.2004 г. – 04.02.2010 г., то следва
извод за основателност на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД в пълния му предявен размер от 2 310,47 лева.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, първоинстанционното
решение следва да се потвърди.
Относно разноските във въззивното производство
При този изход на делото право на разноски има въззиваемата страна. В
разглеждания случай, се претендират разноски за адвокатско възнаграждение в полза на
адвокат И. Н., на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, в размер на 500 лева
за осъществена безплатна адвокатска защита във въззивното производство. В срока по чл.
78, ал. 5 ГПК е релевирано възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение,
което въззивният съд намира за неоснователно, доколкото минималният размер на
адвокатското възнаграждение по делото, определен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1 от 2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, възлиза на 531,05 лева.
Относно обжалваемостта на въззивното решение
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявения иск настоящото
решение е окончателно.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен
състав
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 16.09.2022 г., постановено по гр. д. № 15235/2021 г.
по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 49 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес: гр. София, ул. *******, да заплати на
адвокат И. А. Н., САК, с адрес гр. Ботевград, ул. „*******, офис 6, на основание чл. 273
ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., сумата от 500 лева – адвокатско възнаграждение за
осъществена безплатна правна защита на въззиваемия А. Н. Д. пред въззивната инстанция.
Настоящото решение не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5