Решение по дело №2/2019 на Административен съд - Шумен

Номер на акта: 15
Дата: 15 февруари 2019 г. (в сила от 10 октомври 2019 г.)
Съдия: Росица Карова Цветкова
Дело: 20197270700002
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 3 януари 2019 г.

Съдържание на акта

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

 

№................, град Шумен, 15.02.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

   Шуменският административен съд в публичното заседание на пети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

Председател: Росица Цветкова

 

при секретаря Св. Атанасова

като разгледа докладваното от административен съдия Р. Цветкова адм. дело №2 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

   Производство по реда на чл.156 и сл. от Данъчно-процесуалния кодекс /ДОПК/, образувано по жалба на Държавно предприятие „Кабиюк“, с ЕИК *********, с адрес на управление ***, представлявано от изпълнителния директор П.П., чрез пълномощник и процесуален представител адв. С.И.при ШАК, против Акт за установяване на задължение /АУЗ/ №П-03002718079170-135-001/12.09.2018 г., издаден от С.В.на длъжност старши инспектор по приходите и М.М.на длъжност главен инспектор по приходите при ТД на НАП - Варна, потвърден изцяло с Решение №233/07.11.2018 г. на Директора на ТД на НАП град Варна.

   В жалбата са релевирани доводи за незаконосъобразност на оспорения акт, като по същество изложените съображения са за постановяването му в нарушение на материалния закон. Жалбоподателят счита, че са налице условията за преотстъпване на корпоративен данък по смисъла на чл.189б ал.2 от ЗКПО за 2014 г., тъй като са изпълнени условията на посочената норма и не представлява голямо предприятие по смисъла на чл.182 ал.5 т.2 от ЗКПО, което е едно от основанията да не се прилага данъчно облекчение. Излага аргументи, че в т.74 на пар.1 от ДР на ЗКПО законодателят е дал дефиниция за голямо предприятие за целите на чл.189б от ЗКПО. С оглед критериите, регламентирани в приложение I на Регламент (ЕС) № 702/2014 на Комисията от 25 юни 2014 г. относно деклариране на някои категории помощи в секторите на селското и горското стопанство и в селските райони за съвместими с вътрешния пазар в приложение на членове 107 и 108 от Договора за функционирането на Европейския съюз и за отмяна на Регламент (ЕС) № 1857/2006 на Комисията, жалбоподателят счита, че попада в обхвата на чл.2 от приложение I на Регламент (ЕС) № 702/2014 на Комисията от 25 юни 2014 г. и е от категорията „микро-, малките и средните предприятия /МСП/“ по смисъла на регламента. Твърди се в жалбата, че не е налице изключението, взирано в пар.4, чл.3 от приложение I на Регламент (ЕС) № 702/2014 на Комисията от 25 юни 2014 г., тъй като предприятието се финансира от собствени приходи и субсидии от бюджета на Министерството на земеделието и горите. Въз основа на това жалбоподателят моли съда да постанови съдебно решение, с което да отмени атакувания АУЗ №П-03002718079170-135-001/12.09.2018 г., издаден от С.В.на длъжност старши инспектор по приходите и М.М.на длъжност главен инспектор по приходите при ТД на НАП - Варна, потвърден изцяло с Решение №233/07.11.2018 г. на Директора на ТД на НАП град Варна и да му присъди направените по делото разноски.

   Ответната страна Директор на ТД на НАП Варна, редовно призован, не изпраща представител, но е депозирано писмено становище чрез пълномощник ст. юрисконсулт Цв. Стойкова, редовно упълномощена, в което се излагат доводи за неоснователност на жалбата, поради което моли съда като така да я отхвърли и да присъди юрисконсултско възнаграждение на основание чл.161 ал.1 от ДОПК в размер на 1032.00 лв.

   Актът за установяване на задължение, обект на настоящото производство, е бил обжалван в предвидения за това процесуален срок пред горестоящия в йерархията административен орган, който е счел същият за законосъобразен. Така постановеният резултат и подаването на жалбата, в рамките на установения в закона срок, по повод на която е образувано настоящото производство, налагат извод за нейната допустимост.

   Съдът, въз основа на събраните по делото доказателствата и при спазване правилото на чл.168 от АПК, приложима на основание пар.2 от Допълнителните разпоредби на ДОПК, за преценка законосъобразност на оспорения на всички основания, приема за установена следната фактическа обстановка:

   С оспорения Акт за установяване на задължение №П-03002718079170-135-001/12.09.2018 г., издаден от С.В.на длъжност старши инспектор по приходите и М.М.на длъжност главен инспектор по приходите при ТД на НАП - Варна, е коригирано задължението на жалбоподателя за корпоративен данък за 2014 г. и е определено задължение за довнасяне след корекцията в размер на 20 078.01 лв. и лихви в размер на 7 036,94 лв., начислени за периода от 01.04.2015 г. до 12.09.2018 г.

   АУЗ №П-03002718079170-135-001/12.09.2018 г. е издаден от компетентен приходен орган, съгласно Резолюция за извършване на проверка с №П-03002718079170-0РП-001/30.04.2018 г. и чл.106 от ДОПК и е подписан с валиден електронен подпис, който факт е установен с проведения оглед на оптичен носител - диск в открито съдебно заседание на 05.02.2019 г., удостоверяващ издадени удостоверения за електронни подписи. По категоричен начин се установи, че М.М.на длъжност гл. инспектор по приходите при ТД на НАП – Варна и С.В.на длъжност ст. инспектор по приходите при ТД на НАП - Варна са с издадени електронни подписи, валидни съответно от 14.02.2018 г. до 14.02.2019 г. и от 06.06.2018 г. до 06.06.2019 г., а процесният АУЗ е издаден и подписан на 12.09.2018 г. В хода на данъчното производството са издадени последващи Резолюции за промяна на резолюция за извършване на проверката, с които е променен срока на извършване на проверката, като последваната визира срок на приключване на проверката 12.09.2018 г. и на тази дата е издаден процесния АУЗ.

   Със Заповед №ЗЧУ-ОПР-13/31.05.2017 г. на изп. директор на НАП, за изпълняващ правомощията на Директор на ТД на НАП Варна е оправомощен Ч.Д.– заместник директор на ТД на НАП град Варна, при отсъствие на М.К.– директор на ТД на НАП град Варна.

   От приетата по делото ГДД по чл.92 от ЗКПО, подадена с вх.№2700И0039066 от 30.03.2015 г. от оспорващия, се установи, че е ползвано данъчно облекчение по чл.189б ал.1 и ал.2 ЗКПО, като е преотстъпен корпоративен данък в размер на 20 078.01 лв. от общо дължимия корпоративен данък в размер на 33 463.35 лв., като е декларирано, че са спазени условията на чл.167 ал.1 от ЗКПО към 31.12.2014 г.

   С АУЗ, на основание чл.106 ал.1 ДОПК, е коригирана подадената от жалбоподателя ГДД по чл.92 ЗКПО за 2014 г., като след извършената корекция е установено задължение за довнасяне на корпоративен данък в размер на 20 078.01 лв., който размер е точно преотстъпения по ГДД на данъчно-задълженото лице /ДЗЛ/. Приходният орган е приел, че юридическото лице попада в ограничението на чл.182 ал.5 т.2 от ЗКПО, а именно че данъчно облекчение, представляващо държавна помощ за земеделски стопани, не се прилага по отношение на ДЗЛ, което е голямо предприятие. Органът е приел, че ДП К. доколкото е 100% собственост на държавата, в лицето на Министерството на земеделието, храните и горите, покрива критериите за „Голямо предприятие“ по смисъла на пар.1 т.74 от ДР на ЗКПО и попада в изключението, изрично регламентирано в пар.4 на чл.3 от приложение I на Регламент (ЕС) № 702/2014 на Комисията от 25 юни 2014 г., тъй като 100% от капиталът му се контролира от Министерството на земеделието, храните и горите. С оглед така изведените изводи, приходният орган е приел, че не е изпълнено едно от условието за прилагане на данъчното облекчение под формата на държавна помощ за земеделски стопани, а именно ДЗЛ да не е голямо предприятие – чл.182 ал.5 т.2 от ЗКПО, поради което същото не може да преотстъпва корпоративен данък по реда на чл.189б от ЗКПО.

   На основание чл.103 ал.1 от ДОПК е изготвена покана с изх.№П-03002718079170-177-001/23.08.2018 г., приложена и констатирана в протокол от открито съдебно заседание на 05.02.2019 г., за отстраняване на несъответствията в подадената годишна данъчна декларация по чл.92 от ЗКПО с вх.2700И0039066/30.03.2015 г., касаеща размера на дължимия корпоративния данък. С поканата е указано, какви точно са несъответствията в подадената декларация, както и че следва да бъде подадена коригирана ГДД, в която същите да бъдат отстранени на основание чл.103 ал.1 от ДОПК в 14-дневен срок. Изрично е изяснено във всяка клетка на новата ГДД какви данни трябва да бъдат отразени. В посочения законоустановен срок от връчване на поканата – 27.08.2018 г., ДЗЛ не е подало коригираща декларация по чл.92 от ЗКПО за 2014 г.

   От така установеното фактическо положение, съдът достигна до следните правни изводи:

   Спор по фактите няма между страните. Спорът е по тълкуване и приложени на материалния закон и в частност чл.182 ал.5 т.2 от ЗКПО във вр. с пар.1 т.74 от ДР на ЗКПО и пар.4 на чл.3 от приложение I на Регламент (ЕС) № 702/2014 на Комисията от 25 юни 2014 г.

   В разпоредбата на чл.182 от ЗКПО законодателят е въвел изрично определен кръг данъчно задължени лица, които не могат да ползват данъчни облекчения, като в ал.5 на същата разпоредба, която е относима към настоящия спор е предвидено е, че данъчно облекчение, представляващо държавна помощ за земеделски стопани – чл.189б от ЗКПО, не се прилага по отношение на: 1.предприятия в затруднено положение; 2.данъчно задължени лица, представляващи големи предприятия; 3.инвестиции в напояване. В пар.1 т.74 от ДР на ЗКПО е дадена легална дефиниция на понятието „големи предприятия“ за нуждите на данъчното облекчение по чл.189б от ЗКПО, според която дефиниция това са предприятия, които не отговарят на критериите, определени в приложение I на Регламент (ЕС) № 702/2014 на Комисията от 25 юни 2014 г. относно деклариране на някои категории помощи в секторите на селското и горското стопанство и в селските райони за съвместими с вътрешния пазар в приложение на членове 107 и 108 от Договора за функционирането на Европейския съюз и за отмяна на Регламент (ЕС) № 1857/2006 на Комисията (ОВ, L 193/1 от 1 юли 2014 г.).

   В Член 2 от приложение I на Регламент (ЕС) № 702/2014 на Комисията от 25 юни 2014 г. са посочени показателите -
численост на персонала и финансови тавани, на които следва да отговаря едно предприятие, за да бъде определено от категорията на микро-, малките и средните предприятия (МСП), а именно това са предприятията, в които работят по-малко от 250 души, чийто годишен оборот не надхвърля 50 млн. евро и/или чието годишно балансово число не надхвърля 43 млн. евро. В пар.2 и пар.3 на посочения член 2 от Приложение І на същия Регламент са определени показателите за категорията МСП „малко предприятие" и категорията МСП „микропредприятие". В чл.3 от Приложение І на Регламента са определени вече видовете предприятия, съобразно численост и финансови резултати, като са обособени три групи: 1.Самостоятелно предприятие. 2.Предприятие партньори и 3.Свързано предприятие.

   В пар.4 на чл.3 от Приложение I на Регламент (ЕС) № 702/2014 на Комисията от 25 юни 2014 г. е предвидено следното изключение: „С изключение на случаите, упоменати в параграф 2, втора алинея, дадено предприятие не може да се счита за МСП, ако 25 % или повече от капитала или от правата му на глас се контролират пряко или косвено, съвместно или индивидуално, от един или няколко публични органа.

   Няма спор, че жалбоподателят ДП К. е юридическо лице със статут на държавно предприятие, по смисъла на чл.62 ал.3 от ТЗ, като 100% е собственост на Министерството на земеделието, храните и горите – чл.2 ал.1 от Правилника за устройството и дейността на ДП „К.“, приет с Постановление №228 от 31.08.2004 г. на МС, изменен с Постановление №42 от 23.03.2018 г. на МС. Съгласно чл.2 ал.4 от Правилника предприятието не може да придобива акции и дялове от търговски дружества, като имуществото му се състои от имущество, предоставено му по вид, обем и стойност от министъра на земеделието и горите, и от имущество, придобито в резултат на дейността му – чл.4 от Правилника. Дейността на предприятието се финансира от собствени приходи и от субсидии от бюджета на Министерството на земеделието и горите. В чл.11 от Постановление №228 от 31.08.2004 г. са определени правомощията на министъра на земеделието и горите, като орган на управление на предприятието, от които може да се направи извод, че министъра на земеделието и горите, доколкото ДП К. е собственост на МЗХГ, контролира изцяло дейността на предприятието, включително единствено и само в негово правомощие е да взема решения за разпореждане с дълготрайни материални активи и да назначава и освобождава членовете на управителния съвет на предприятието. Правомощията на управителния съвет и на изпълнителния директор на предприятието – чл.14 и чл.15 от Правилника са вътрешноорганизационни и представителни по отношение на трети лица, като те не разполагат с права по разпореждане с имущество, отдаване под наем на имущество под 5% от балансовата стойност на актива, както и за сключване на договори с тежести.     

   Няма спор между страните, че за 2014 г. предприятието е със средносписъчен състав на персонала 120 души, стойност на актива към 31.12.2014 г. в размер на 10 152 х.лв. и оборот от 2 039 х.лв., а общия размер на приходите е 5 070 х.лв.

   Следователно ДП „К.“, с оглед посочените по горе показатели, покрива критериите за предприятие от категорията на микро-, малките и средните предприятия (МСП), по смисъла на Член 2 от приложение I на Регламент (ЕС) № 702/2014 на Комисията от 25 юни 2014 г., както и се явява самостоятелно предприятие по чл.3 от Приложение I на Регламент (ЕС) № 702/2014 на Комисията от 25 юни 2014 г.

   При тези факти съдът приема, че в случая намира приложение разпоредбата на  чл.182 ал.5 т.2 от ЗКПО, която ограничава приложението на данъчното облекчение, представляващо държавна помощ за земеделски стопани по реда на чл.189б от ЗКПО. Съдът намира, че жалбоподателят като предприятие покрива критерия за „голямо предприятие“ по смисъла на пар.1 т.74 от ДР на ЗКПО за нуждите на данъчното облекчение по чл.189б от ЗКПО, тъй като попада в изключението на пар.4 на чл.3 от Приложение I на Регламент (ЕС) № 702/2014 на Комисията от 25 юни 2014 г. Регламентът в тази част категорично изключва от категорията МСП предприятия, в които е налице пряк или косвен контрол, осъществяван от едни или повече публични органи, надвишаващ 25% от капитала или правото на глас. Действително оспорващият, доколкото е ЮЛ със статут на държавно предприятие по смисъла на чл.62 т.3 от ТЗ няма капитал, но има имущество, което изцяло се контролира и е собственост на Министерството на земеделието, храните и горите. Още към момента на учредяването си, съгласно приложеното Решение на ШОС от 05.04.2000 г., по ф.д.№400/2000 г. по описа на ШОС, то е вписано като ЕАД и е образувано със Заповед №РД-41-211/23.03.2000 г. на министъра на земеделието и горите, като капиталът на дружеството е разпределен в поименни акции и едноличен собственик на капитала е държавата. Ирелевантен е фактът как се формира това имущество, тъй като за целите на Регламента е важно кой осъществява контрол върху 25% и повече от капитала и съответно правото на глас. Безспорно в настоящата хипотеза ДП К. е 100% собственост на министерството на земеделието, горите и храните, поради което контролът върху имуществото на това предприятие и правото на глас, и въобще върху цялата му дейност, изцяло се осъществява и контролира от публичен орган. В този смисъла е и Препоръката на ЕК от 06.05.2003 г., публикувана в Official Journal L 124, 20/05/2003 P. 0036 – 0041, която е действаща и към настоящия момент, независимо, че е във връзка с отменения Регламент (ЕС) №70/2001 на Комисията от 12 януари 2001 г., даващ дефиниция за МСП по подобен начин. В т.13 на Препоръката на ЕК от 06.05.2003 г. изрично е посочено, че с цел „за да се избегнат произволните разграничения между различните публични органи на държавите-членки и предвид нуждата от правна сигурност, се счита за необходимо да се потвърди, че предприятие с 25% и повече от капитала си или правото на глас, контролиращи се от публичен орган, не е МСП“. Следователно причината, водеща до приемане на разпоредбата на пар.4 на чл.3 от Приложение I на Регламент (ЕС) № 702/2014 на Комисията от 25 юни 2014 г. е, че публичната собственост може да даде някои предимства за тези предприятия, предимно финансови, пред другите предприятия, финансирани с частен капитал.

   От така установеното фактическо и правно положение съдът приема, че не са налице условията за преотстъпване на корпоративен данък, визирани с нормата на чл.189б от ЗКПО, тъй като, за да са изпълнени условията за преотстъпване на корпоративен данък, който е годишен данък, е необходимо данъчнозадълженото лице към 31.12.2014 г., за която се дължи този вид данък и се ползва предимството за намаляването му, да не е „голямо предприятие“ по смисъла на пар.1 т.74 от ДР на ЗКПО във вр. с чл.182 ал.5 т.2 от ЗКПО. Следователно към 31.12.2014 г. жалбоподателят не е имал право на преотстъпване на дължимия за съответната година корпоративен данък, поради което жалбата се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Оспореният в настоящото производство АУЗ е издаден от компетентен приходен орган, в необходимата форма, при спазване на законовите изисквания, както и е издаден в съответствие с материалния закон и неговата цел.

   В хода по съществото на делото, е направено искане от процесуалния представител на жалбоподателя, при преценка на съда, да се направи преюдициално запитване на основание чл.267 от ДФЕС по тълкуване на разпоредбата на пар.4 на чл.3 от Приложение I на Регламент (ЕС) № 702/2014 на Комисията от 25 юни 2014 г. и приложението и по отношение статута на държавното предприятие. Настоящият състав намира, че разпоредбата на регламента е категорична и не е налице необходимост от тълкуване на същата, във връзка с приложението и към националното право.

   В депозираното писмено становище от ответната страна е направено своевременно искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което се дължи от жалбоподателя на основание чл.161 ал.1 от ДОПК, поради което и съгласно чл.8 ал.1 т.5 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ТД на НАП юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 032.00 лв.

   Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

   ОТХВЪРЛЯ жалбата на Държавно предприятие „Кабиюк“, с ЕИК *********, с адрес на управление ***, представлявано от изпълнителния директор П.П., против Акт за установяване на задължение №П-03002718079170-135-001/12.09.2018 г., издаден от С.В.на длъжност старши инспектор по приходите и М.М.на длъжност главен инспектор по приходите при ТД на НАП - Варна, потвърден изцяло с Решение №233/07.11.2018 г. на Директора на ТД на НАП град Варна.

   ОСЪЖДА Държавно предприятие „Кабиюк“, с ЕИК *********, с адрес на управление ***, представлявано от изпълнителния директор П.П., да заплати на Териториална дирекция на НАП - Варна сумата в размер на 1 032.00 / хиляда тридесет и два лева/ лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

   Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Р България град София в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.

   Препис от настоящото решение да се изпрати на страните по реда на чл.137 във вр. с чл.138 ал.1 от АПК.

 

                                АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: