№ 2775
гр. София, 07.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Димитър Ковачев
Членове:Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20241100504372 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Н. М. Ф. срещу решение №
14497/13.12.2022г., постановено по гр.дело № 45150/2021г., по описа на СРС, 88-и
състав, в частта, в която на основание чл. 31, ал. 2 ЗС е осъден да заплати на ищеца
И. М. Ф. сумата 5 325 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на
собствената му ½ ид.ч. от правото на собственост върху апартамент № 23, находящ се
в гр. София, ж.к. „Гоце Делчев“, бл. ****, с площ от 66.20 кв.м, представляващ
самостоятелен обект с идентификатор 68134.1005.74.2.148, за периода от 31.07.2018г.
до 18.08.2020г., ведно със законната лихва от 30.07.2021г. до окончателното плащане.
Жалбоподателят излага доводи за частична недопустимост на обжалваното
решение, предвид образуваното между страните делбено производство, предмет на
гр.д. № 41354/2019г. по описа на СРС, в рамките на което ищецът не предявил
претенция по реда на чл. 346 ГПК. На следващо място твърди неправилност на
първоинстанционното решение в обжалваната част и необоснованост, тъй като съдът
не обсъдил в цялост и детайлно доказателствата, позовал се на заинтересовани и
недопустимо събрани гласни такива посредством разпита на св. К.Ф. – съпруга на
ищеца, присъствала в съдебната зала в предходно о.с.з на 03.10.2022г. По делото било
установено, че ищецът никога не поискал да ползва по предназначение процесния
имот съобразно правата си, а прибирайки се в България отсядал в къщата на
1
родителите на своята съпруга. СРС игнорирал обстоятелството, че ответникът не
пречил на ищеца да ползва апартамента, достъпът му не бил ограничаван. Досежно
изложеното в показанията на св. К.Ф. следвало да се има предвид, че желанието си да
отиде до апартамента тя заявила не пред ответника, а пред свекъра си – св. М. Ф.,
който нямал отношение към съсобствеността. Ответникът предложил, но ищецът не
пожелал да ползва имота. Нежеланието му не можело да се поставя в тежест на другия
съсобственик, който не препятствал ползването. Моли първоинстанционното решение
да бъде отменено в същата обжалвана част, а искът по чл. 31, ал. 2 ЗС – отхвърлен
като неоснователен. Претендира разноски.
Въззиваемата страна И. М. Ф., в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК депозира писмен
отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна по подробно
изложени съображения. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната част.
Претендира разноски.
При извършената от съда проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящият съдебен
състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Въззивникът сам признава във въззивната си жалба, че във втората
фаза на делбата, предмет на гр.д. № 41354/2019г., по описа на СРС, 79-и състав,
ищецът не е заявил претенция по облекчения ред на чл. 346 ГПК за обезщетение за
лишаване от ползването на процесния имот за минал период. Разглеждането на иска с
правно основание по чл. 31, ал. 2 ЗС, извън делбата, в настоящото производство, е
допустимо, поради което съдът дължи произнасяне по съществото на спора в рамките
на доводите, заявени с въззивната жалба.
По отношение на неговата правилност на въведените с въззивната жалба
основания, настоящият съдебен състав намира следното:
Предвид нормата на чл. 31 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата
вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите
съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се използува
лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за
ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване.
Фактическият състав на това обезщетение включва следните кумулативни
предпоставки: 1/ съсобственост върху вещта, 2/ ползване на вещта пряко и лично от
единия съсобственик за задоволяване на свои собствени нужди, и 3/ писмена покана за
заплащане на подобно обезщетение от друг съсобственик. Доказателствената тежест за
установяване на същите факти е за ищеца.
От влязлото в сила съдебно решение № 143344/08.07.2020г., постановено по гр.д.
№ 41354/2019г. по описа на СРС, 79-и състав, по първата фаза на делбата несъмнено се
установява съсобственост на страните върху делбения недвижим имот – апартамент №
23, находящ се в гр. София, ж.к. „Красно село“, бл. ****, с площ от 66.20 кв.м, при
2
квоти по ½ ид.ч. за страните.
По делото е представена нотариална покана, отправена от ищеца И. М. Ф. до
ответника Н. М. Ф.. Видно от съдържанието на документа ответникът Н. М. Ф. бил
поканен считано от датата на получаването на поканата да плаща на ищеца
обезщетение за лишаване от ползването на полагащата му се част от имота в размер на
500 лева месечно. Видно от отбелязването върху поканата, отправена чрез И.Д. –
Нотариус с район на действие съдебния район на РС – София, с рег. № 039 на НК,
както и от представената разписка (л. 9 от преписката на делото на СРС) поканата била
връчена лично на ответника Н. М. Ф. на 31.07.2018г., предвид на което съдът приема
за установен третия елемент от фактическия състав на вземането на ищеца по чл. 31,
ал. 2 ЗС.
За установяване на елемента по т. 2 от горния фактически състав на вземането на
ищеца по чл. 31, ал. ЗС по делото са ангажирани гласни доказателства, събрани
посредством разпита на св. М. Ф. и св. К.Ф..
Свидетелят М. Ф., баща на страните, живеел в съседния апартамент № 24.
Излага, че по-големият му син И. Ф. от 30 години не живеел в България. Когато си
идвал в България със семейството си отсядали при родителите на неговата съпруга.
Свидетелят не знае И. да искал да спи във въпросния апартамент. Не знаел и за
отправена от И. до брат му Н. покана да ползва имота. В процесното жилище –
апартамент 23, живеел малкият син на свидетеля – ответникът Н. Ф. със своята
съпруга и дъщеря. След 2000г. Н. извършил ремонт на жилището. През целия процесен
период 2018г., 2019г. и 2020г., ответникът Н. Ф. живял в имота със семейството си.
Съдът при преценката си по реда на чл. 172 ГПК кредитира показанията на св. М. Ф.,
които са непосредствени, логични и безпротиворечиви и кореспондират с останалите
събрани по делото доказателства.
Показанията на св. К.Ф. – съпруга на ищеца, кореспондират с изложените от св.
М. Ф. такива в частта им, в която излага, че апартаментът се ползвал от Н. Ф. със
своите съпруга и дъщеря и в същата относима към предмета на делото част съдът ги
кредитира при извършената преценка по реда на чл. 172 ГПК.
Тълкувателно решение 7/02.11.2012г. по т.д. 2/2012г. на ОСГК на ВКС дефинира
личното ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС като всяко поведение на съсобственик,
което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ,
съобразно правата им, дори и без да се събират добиви и граждански плодове. Когато
един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин, че
препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при необходимост може да
се ползва/ от нейните полезни свойства, съобразно предназначението й за задоволяване
на свои нужди или потребности - той ползва лично по смисъла на чл. 31, ал. 2
ЗС общата вещ. За личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият
3
съсобственик си служи с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия,
осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което
безвъзмездното той я е предоставил. От значение е само обстоятелството, че с
действията си засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги
реализират. Съобразно мотивите на същото тълкувателно решение претенцията по чл.
31, ал. 2 ЗС ползващият съсобственик започва да пречи, когато друг съсобственик е
отправил искане да си служи с вещта, което е доведено да знанието на първия и той не
е отстъпил частта, съответстваща на дела на претендиращия или не му е предоставил
възможност да ползва общата вещ заедно с него. В тази хипотеза - лишеният от
възможността да ползва общата вещ според нейното предназначение и според
притежавания от него обем права съсобственик - има съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС право да
получи обезщетение. Касае се до имуществено право, установено като коректив при
настъпилото неоснователно разместване на блага между правните сфери на
съпритежателите на общата вещ. Правото на обезщетение се дължи само за времето,
през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ
съобразно своя дял. То не възниква, когато съсобственик отказва да приеме
предоставената от ползващия съсобственик част, съответстваща на дела му, или му е
дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма
лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. Съобразно изложените по-нататък
мотиви в обсъжданото тълкувателно решение претенцията за обезщетение по чл. 31,
ал. 2 ЗС ще е основателна когато неползващият съсобственик е отправил писмено
искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това: 1/ той или член на
неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща
вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на
семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик;
2/ той или член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата
обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея
/например като държи ключа/; 3/ ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно
основание /с договор за заем за послужване/ трето за собствеността лице, което само
или заедно с него ползва общата вещ.
По делото не се твърди и не се установява, след като получил поканата на
ищеца на 31.07.2018г., ответникът Н. Ф. да поканил своя брат – ищеца И. Ф. да ползва
лично имота, да му предоставил ключ от него и въобще реално да предприел действия
по осигуряване на достъп на съсобственика. С това си бездействие ответникът не се
освободил от задължението за плащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС в полза на
своя съсобственик. Поради бездействието на ответника по делото, неоснователни са
възраженията му, че ищецът отказал да ползва. Релевантен в случая би бил отказ да
бъде приета реално предоставена от ползващия съсобственик част, каквото действие
на ответника в случая не се установява от никое от доказателствата по делото.
4
Размерът на обезщетението е съответен на участието на ищеца в
съсобствеността –1/2 идеална част и същият, правилно е определен от СРС при
кредитиране заключението изслушаната по делото СТЕ възлиза на сумата 5 756 лева.
По горните мотиви решението на СРС в обжалваната част е правилно по
въведените с жалбата доводи, поради което същото следва да бъде потвърдено на
основание чл. 272 ГПК, като на основание последната норма въззивният съд препраща
и към мотивите, изложени от първоинстанционния съд.
Като необжалвано, в частта, в която СРС е отхвърлил иска по чл. 31, ал. 2 ЗС,
решение № 14497/13.12.2022г., постановено по гр.дело № 45150/2021г., по описа на
СРС, 88-и състав, е влязло в законна сила.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски пред въззивния съд има
въззиваемият-ищец И. М. Ф.. Същият претендира и доказва такива за заплатено
адвокатско възнаграждение на адв. Д. в размер на сумата 1 100 лева. Възражението на
въззивника по чл. 78, ал. 5 ГПК, при съобразяване на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/0
9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа и действителната фактическа и
правна сложност на делото пред въззивната инстанция, съдът намира за основателно и
намалява възнаграждението до сумата 950 лева. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на
въззиваемия следва следва да се присъди сумата 950 лева – разноски по делото,
сторени пред СГС.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 14497/13.12.2022г., постановено по гр.дело №
45150/2021г., по описа на СРС, 88-и състав, в частта, в която на основание чл. 31, ал. 2
ЗС Н. М. Ф., ЕГН **********, е осъден да заплати на ищеца И. М. Ф., ЕГН
**********, сумата 5 325 лева, представляваща обезщетение за лишаване от
ползването на собствената му ½ ид.ч. от правото на собственост върху апартамент №
23, находящ се в гр. София, ж.к. „Гоце Делчев“, бл. ****, с площ от 66.20 кв.м,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.1005.74.2.148, за периода
от 31.07.2018г. до 18.08.2020г., ведно със законната лихва от 30.07.2021г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Н. М. Ф., ЕГН **********, да
заплати на ищеца И. М. Ф., ЕГН **********, сумата 950 лева - разноски по делото,
сторени пред СГС.
5
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6