Р Е
Ш Е Н
И Е
№………20.09.2018г.
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 9-ти състав, в публичното съдебно заседание на седемнадесети май през
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: МАРИЯ КУЗМАНОВА
при секретаря Юлия Асенова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №
10131 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявеният иск е с правно
основание чл. 226, ал.1 от КЗ (отм.).
Ищците твърдят, че на 21.08.2012 г.
около 12:45 часа в района на 7 км. от автомагистрала „Хемус“, техния
наследодател е управлявал влекач марка „Скания“, с рег. № ********, собственост
на „Т.-**“ ЕООД и поради внезапна загуба на налягане и разрушаване структурата
на предна лява гума е загубил управление върху МПС, което се е ударило в
разделителната преграда между двете ленти на магистралата, преобърнало се е и
отново се е ударило в крайпътната еластична преграда. В резултат от описаното
ПТП на 26.08.2012 г. водачът на МПС е починал Сочат,че към датата на ПТП за автомобила е
имало валиден застрахователен договор за риска „гражданска отговорност“(по-долу
„ГО“), сключен със З. „Л.И.“ АД. Смятат, че застраховката покривала риска от
възникване на отговорност за собственика на вещта за вреди, произтичащи от
притежаваната от него вещ. Твърдят, че влекачът не е бил технически изправен
преди настъпването на ПТП, за което собственикът не е взел мерки, което също
обосновавало отговорността му, респ. отговорността на застрахователното
дружество. Затова ищците молят съда да осъди З. „Л.И.“ АД да им плати застрахователно
обезщетение за претърпените неимуществени вреди от загубата на починалия в ПТП И.М.И.
в размер на по 150 000,00 лева за всеки от ищците (съгласно допуснатото
увеличение в последното с.з). Претендират и законната лихва върху сумата,
считано от 21.08.2012 г. до окончателното ѝ изплащане.
В срока по чл. 131 от ГПК е
депозиран отговор от ответника в който оспорва иска по основание и размер. Твърди,
че процесното ПТП е настъпило по вина на починалия водач на влекача Скания. Оспорва
настъпването на риск, покрит по задължителна застраховка ГО по отношение на превозното
средство. Твърди, че в случай, че влекачът не е бил изправен, то водачът въобще
не е следвало да го управлява, поради което застрахователят имал право на
регрес срещу И. И.. Затова с оглед на твърденията на ищците, същите били както
кредитори, така и длъжници на ответника, поради което прави възражение за
прихващане с всичко, присъдено в тяхна полза по настоящото дело. На следващо
място оспорва настъпването на вредите, техния размер, както и причинно-следствената
връзка. Прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение на
претенцията за законна лихва. Твърди съпричиняване, изразяващо се в неспазване
на правилата за движение от страна на починалия водач. Претендира разноски.
Съдът като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства приема за установено следното:
От материалите по ДП фактура и
описа на извършените ремонти се установява,че на 15.06.2010 г. е извършен
монтаж на две нови предни гуми на влекач Скания, с рег. № ********.
Безпорно е, че за влекача Скания,
е сключена застраховка ГО, страна по която е ответното дружество със срок на
валидност от 17.05.2012 г. до 16.05.2013 г,а превозното средство е собственост на
„Т.-**“ ЕООД.
От заключението на изслушаната по
делото автотехническа експертиза се установява, че на 21.08.2012 г. влекачът „Скания“ се е движел в посока гр. София по
автомагистрала „Хемус“ в района на км. 7+500 със скорост от около 97 км/ч, при
ограничение от 90 км/ч. Поради внезапна загуба на налягане в предна лява гума
превозното средство е загубило устойчивост и е започнало да лъкатуши. Водачът
на влекача И. И. е реагирал с натискане на спирачката, което е подпомогнало
нарастването на увличането в посока „наляво“ на превозното средство, при което
е реализиран удар в еластичната предпазна ограда отляво на пътното платно. След
този удар композицията се е преобърнала на лявата си страна и в това положение
е продължила да се плъзга по разделителната ивица между двете плътна.
Достигайки до мантинелата на другото платно е реализиран втори удар с нея, след
което автомобилът е прекосил пътното платно и се е установил в покой. В.л.П. е посочил, че предната дясна гума на влекача
е била неравномерно износена по цялата ширина на протектора, като в определени
нейни части „се виждат теловете“. Същото е констатирано и при огледа на
местопроизшествието (л. 75). От отговора на вещото лице на задача № 6 е видно,
че поради прекомерно износване на предната лява гума е била нарушена целостта
на раменния блок и е създадена възможност между каркаса и проректора да навлиза
въздух. Това износване и продължителното движение на автомобила с такава гума е
причинило разрушаването ѝ. Според показанията на П. в с.з. от 14.12.2017
г. износването е толкова значително, че е видимо и за неспециалист и в такова
състояние разрушаване на гумата може да настъпи и в покой.
По отношение на механизма на ПТП са приети
и показанията на свид. К.. Единствените данни, релевантни към причината за
настъпването на произшествието, които се съдържат в показанията, са твърденията
на свидетеля, че след като пострадалият е излязъл от кабината е повтарял : „Заспах,
заспах”. Тези данни навеждат на това, че причина за удара на влекача в
мантинелата може да се дължи на поведението на самия пострадал. Същевременно
обаче показанията не се подкрепят от никакви други данни по делото, напротив,
противоречат на заключението на вещото лице. Последното се основава на
обективни данни и на опитните правила, поради което съдът кредитира него и не
дава вяра на показанията на свидетеля. За да достигне до този извод съдът
съобрази и приетия по делото протокол за разпит (л. 124-126), който настоящият
състав цени като частен свидетелстващ документ ( Р-Е № 55/ 30.05.2009 г. по
т.д. № 728/2008 г.ТК І Т.О. ВКС) и в
който не се съдържат такива данни, като изнесените в настоящото производство.
От заключението на изслушаната
по делото СМЕ и от приетата по делото епикриза, се установява, че в резултат на
процесното ПТП И. И. е получил: травматичен шок; тежка гръдно-коремна травма,
изразяваща се в счупване на ребра, на лява лопатка, контузия на белия дроб,
разкъсване на далака, десерозация на напречното дебело черво, пукване на черен
дроб с масивен кръвоизлив в коремната кухина и ретроперитонеален хематом;
черепно-мозъчна травма с контузия и голяма разкъсно-контузна рана на челната
област на главата и сътресение на главния мозък,а възникналите усложнения –
постконтузионна бронхопневмония, многоорганна недостатъчност и септичен шок са
довели до смъртта му настъпила на 26.08.2012 г. Видно от удостоверението за
наследници Р.И. е съпруга на починалия,
а М. и С. И. са негови синове. От приетото удостоверение за родствени връзки се установява, че А.Х. е майка на починалия.
По делото са събрани гласни
доказателства чрез разпит на свидетелите Б.
и Д.. От тях се установява, че Р. и И. И. са били женени 22 години. Те
са живеели заедно с двете си деца - М. и С. и с майката на починалия – А.Х..
Всички те са се разбирали и не са имали проблеми. Смъртта на И. И. се е
отразила много зле на Р.И., която и до днес не може да преглътне случилото се.
След инцидента тя е станала по-затворена. Р.И. е разчитала на подкрепата на
съпруга си. На него е разчитала и майка му. Смъртта на И. И. се е отразила
тежко на цялото семейство. Той е бил грижовен баща и децата му са били
привързани към него.
При
така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
По иска по чл.226, ал.1 КЗ
(отм.):
Съгласно
разпоредбата на чл. чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), увреденият от деликт, причинен
от застрахован по застраховка „Гражданска отговорност”, има право да иска
обезщетение за претърпените вреди пряко от застрахователя. За да възникне
субективното право по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е необходимо да се установи, че
в резултат на виновно и противоправно поведение на лице, застраховано по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, са настъпили вреди, които са
покрит риск по застрахователния договор.
Рискът
при застраховката „Гражданска отговорност” включва не само опасността от
възникване на санкционното задължение за поправяне на вредите, причинени от
виновно и противоправно деяние в нейния стриктен смисъл – чл.45 ЗЗД, но и
несанкционните задължения по чл.49 и чл.50 ЗЗД. Рискът може да бъде свързан не
само с личното виновно деяние на застрахования, но и при вреди, причинени не
непосредствено от застрахования, а от трети лица, на които той е възложил
изпълнение на определена работа, или в качеството си на собственик на вещ,
отговарящ за вредите причинени от нея на трети лица – чл.46 ал.2, чл.49 и чл.50 ЗЗД (в този смисъл са и следните решения на ВКС: № 522/20.10.2008 г. по т.д.
274/2008 г.
на I Т.О; № 113/23.11.2012
г. по т.д. № 708/2011 г. на I Т.О.; №
15/01.06.2012 г. по т.д. № 279/2011 г. на I Т.О - ТК на ВКС).
Трайна
е практиката на съдилищата, че отговорността по чл. 50 ЗЗД е безвиновна и е за
вреди, произтичащи от обективно присъщи свойства, качества или дефекти на една
вещ. Собственикът на вещта не носи отговорност за вреди, ако те са причинени от
виновно поведение на пострадалия, или на лицето, под чийто надзор тя се намира,
или на трето лице. Такива са вредите при използване на вещта в нарушение на
предписани или общоприети правила. В тези случаи отговорността е по чл. 45 ЗЗД,
а в случаите на възлагане на работа на друго лице – по чл. 49 ЗЗД и тя се носи
от проявилото виновно поведение (действие или бездействие) лице или от
възложителя на работа. В този смисъл е и задължителната съдебна практика
съгласно в т. 10 ППВС № 7/1959 г., т. 2
ППВС № 17/1963 г. и т. 3 ППВС 4/1975 г.
В настоящият случай твърденията
на ищците са, че превозното средство е било неизправно, тъй като предните му
гуми са били прекомерно износени. Съдът установи, че действително процесното
ПТП е настъпило поради прекомерно износване на предната лява гума и продължителното
движение на автомобила с такава гума, причинило разрушаването ѝ. Установено
е също, че износването е било видимо дори за неспециалист. Поради това, че амортизацията
е била външно забележима, съдът намира, че спукването на гумата не се дължи на качества
на самата вещ, подлежаща на амортизиране, а на нарушение на правилата за
безопасност и поддръжка на превозното средство и конкретно на чл. 139, ал. 1,
т. 1, ЗДвП, вр.с чл. 10, ал. 1, т. 9, б. „г“ от ППЗДвП. Както се посочи, при
използване на вещта в нарушение на предписани правила отговорността е по чл. 45 ЗЗД, а в случаите на възлагане на работа на друго лице – по чл. 49 ЗЗД и тя се
носи от проявилото виновно поведение (действие или бездействие) лице или от
възложителя на работа. Поради изложеното съдът намира, че дружеството-собственик
на влекача, следва да отговаря за виновното поведение на лица, на които е
възложило поддръжката на превозното средство в изправност. По делото е доказано
също, че собственикът на превозното средство е страна по задължителната
застраховка „Гражданска отговорност“, сключена с ответника. Затова е установено
наличието на виновно и противоправно поведение на лице, застраховано по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност”.
На следващо място по
делото се установи, че в резултат на това поведение е настъпило процесното ПТП,
от което е починал И. И., а ищците са от кръга на лицата легитимирани да
претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на И. И.. От събраните
свидетелски показания съдът установи, че те търпят неимуществени вреди от
смъртта на техния близък. С оглед на това съдът намира исковете за доказани по
основание.
При определяне на
размера и на основание чл.52 ЗЗД съдът съобрази: възрастта на починалия (почти 39
г.), възрастта на ищците към момента на ПТП: Р.И. (38 г.), М.И. (16 г.), С.И. (13
г.) и А.Х. (59 г.); добрите отношения между ищците и починалия -всички са живеели
заедно в едно домакинство. От друга страна, съдът преценява и
нервно-психическия стрес и негативни изживявания във връзка със загубата на
очакваната обич и подкрепа – морална и финансова, от най-близък човек – съпруг,
баща, син, на когото цялото семейство е разчитало. Още от тази крехка възраст двете
деца са започнали да търпят неблагоприятните последици от настъпилата по-рано
смърт на биологичния си баща, като са лишени завинаги от възможността и правото
си да бъдат обичани и обгрижвани от него и да получават любовта, закрилата и
подкрепата, която само той би могъл да им осигури. Като отчита конкретните
посочени по-горе обстоятелства, обуславящи размера на вредите, и тяхното
значение, вкл. времето на настъпване на деликта, съответните икономически
условия и нивата на застрахователно покритие към релевантния за определяне на
обезщетенията момент, съдът намира, че обезщетението, което би могло да
репарира тези вреди е в размер на : 100
000 лева за ищцата Р.И. (в този смисъл
е и практиката на САС по решение №
2019/ 11.05.2014 г. по гр.д. 2624 / 2014 г. и решение № 367/17.02.2014 г. по
гр.д. 3371/ 2013 г.); по 120 000,00
лева за М. и С. И. (решение №
367/17.02.2014 г. по гр.д. 3371/ 2013 г. на САС) и 90 000,00 лева за А.Х. (решение 2058/11.12.2014 г. по гр.д. 2321/2014
г. на САС). До посочения размер исковете са основателни, а за разликата до
150 000,00 лева следва да бъдат отхвърлени.
По възражението за съпричиняване:
Намаляването
на обезщетението за вреди от деликт на основание чл. 51, ал.2 ЗЗД е обусловено
от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите
вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в причинна връзка с настъпването
на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния
резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото
настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не се изисква. Правните последици
от съпричиняването и значението му за размера на обезщетението, изключват съдът
да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения.
Във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента или по чл.226,
ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от
ответника, който с позоваване на предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД цели
намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В случая възражението на
ответната страна е, че починалият водач не е спазил правилата за движение по
пътищата. По делото е установено, че влекачът се е движел с 97 км/ч. при ограничение от 90 км/ч за
този участък от пътя. Това действително е нарушение на правилата за движение по
пътищата. Същото обаче не е доказано да е в причинна връзка с настъпилото ПТП,
респ. със смъртта на И. И.. С оглед на това съдът намира възражението за
съпричиняване за неоснователно.
По възражението за недължимост
на лихва за забава:
Неоснователно
е възражението на ответника, че за начален момент на забавата следва да се
счита завеждането на извънсъдебна претенция пред застрахователя. Неговата
отговорност е функционална на тази на деликвента, който на основание чл. 84,
ал. 3 ЗЗД се счита в забава от момента на увреждането. За да възникне
отговорността за обезщетение за неимуществени вреди вследствие на смъртта на
пострадалото при пътнотранспортното произшествие лице, не е достатъчно само да
е реализирано такова произшествие. Освен това е необходимо, вследствие на него
да е настъпила смъртта на пострадалото лице. Тази смърт може да настъпи както в
момента на самото пътнотранспортно произшествие, така и в един последващ
момент. Затова в случая, когато смъртта на пострадалия е настъпила след
пътнотранспортното произшествие, но е следствие от него, отговорността на
застрахования за причинените вреди ще възникне от момента на смъртта, тъй като
точно тогава са осъществени всички правно релевантни факти, които са предвидени
като основание за възникването ѝ (Р-е № 72/ 02.08.2017 г. по гр. д. № 60
168 /2016 г. IV Г.О.-ГК ВКС). Ето защо от този момент, т.е. 26.08.2012
г., възниква и отговорността на застрахователя за лихва за забава.
По възражението за погасяване
по давност на претенцията за лихва:
Съгласно
разпоредбата на чл. 111, б. "в" от ЗЗД, вземането за лихва се
погасява с тригодишна давност. Тя започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо -чл. 114, ал. 1 ЗЗД.
В
настоящия случай вземането за лихва е възникнало от датата на смъртта на
пострадалия – 26.08.2012 г. От тази дата вземането е изискуемо, а до подаването
на ИМ (на 16.08.2016 г.), е изтекъл срок по-дълъг от три години. Затова
претенцията за плащане на лихва за период от три години преди подаване на ИМ,
т.е. от 26.08.2012 г. до 16.08.2013 г., е погасена по давност.
По възражението на ответника за
прихващане:
Съгласно чл. 103 ЗЗД когато две лица си дължат
взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането
му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. Ето защо,
за да се извърши прихващане следва да се установи, че ответникът има вземане
срещу ищеца, което е ликвидно и изискуемо.
Ответникът твърди, че има вземане
срещу ищците на основание чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ (отм.).Тази норма създава
възможност за застрахователя да получи платеното от него застрахователно
обезщетение на увредения водач от застрахования при него по задължителна
застраховка "гражданска отговорност", когато той не е спрял и не е
взел мерки за отстраняване на възникнала по време на движение повреда или
неизправност в моторното превозно средство, която застрашава безопасността на
движението, и пътнотранспортното произшествие е възникнало в резултат на това.
Съдът
установи, че причина за възникването на произшествието е управлението на
влекача с амортизирани гуми. Това не е повреда, която е възникнала по време на
движение на превозното средство. Същевременно регресното право възниква на
основанията изрично посочени в закона. Доводите на ответника с които се
извеждат основания за обосноваване отговорност са неоснователни. Предвид това застрахователят
няма вземане срещу ищците, поради което възражението за прихващане е
неоснователно.
По разноските:
При
този изход от спора право на разноски имат и двете страни.
Ищците
не са направили разходи за производството. Те са били представлявани безплатно
от адвокат, който има право на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38,
ал.2 ЗА за безплатно представителство в
размер общо на 13 530,00 лв. (3530+(600000-100000)х0,02/100). От тази
сума съразмерно на уважената част от иска следва да му се присъди 9 696,50 лева (13530х430000/600000).
Ответникът претендира разноски съгласно
представения списък в размер на 650 лева
за вещи лица, от които съразмерно с отхвърлената част от исковете следва да се
присъдят 184,17 лева. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника
се дължи възнаграждение за юрисконсулт, което съдът определя на 150 лева. Затова на застрахователното
дружество следва да се присъдят общо 334,17
лева разноски за производството.
На
основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка
на Софийския градски съд 17 200 лева
ДТ и 500 лева – депозити, или общо 17 700 лева.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА З. „Л.И.“
АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) следните суми:
1. на Р.И.И. ЕГН **********г***
******- 100 000 лева, представляващи
застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на съпруга
й И. И. в резултат на ПТП, реализирано на 21.08.2012 г., ВЕДНО със законната лихва от 16.08.2013 г. до окончателното плащане,
като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от
100 000 до 150 000 лева.
2. на М.И.И. ЕГН ********** и
на С.И.И. ЕГН ********** - по
120 000 лева, представляващи
застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на техния
баща И. И., в резултат на ПТП, реализирано на 21.08.2012 г. ВЕДНО със законната лихва от 16.08.2013
г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ
исковете за разликата от 120 000 до 150 000 лева и
3. на А.П.Х. ЕГН ********** - 90 00 лева, представляващи
застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на нейния
син И. И., в резултат на ПТП, реализирано на 21.08.2012 г., ВЕДНО със законната лихва от 16.08.2013
г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ
исковете за разликата от 120 000 до 150 000 лева.
ОСЪЖДА Р.И.И. ЕГН **********, М.И.И. ЕГН
**********, С.И.И. и А.П.Х. ЕГН ********** да заплатят на З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******** на основание чл. 78, ал. 3 и ал.8 ГПК сумата от 334,17 лева – разноски и
юрис възнаграждение.
ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******** да
заплати на адв. Д.Й.Н. – САК, с адрес: ***, на основание чл.38, ал.2
ЗА сумата от 9 696,50 лева - представляваща
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ, съразмерно на
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА
З. „Л.И.“ АД, ЕИК ********, да заплати по
сметка на СОФИЙСКИЯ ГРАДСКИ СЪД на
основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от 17
700 лв. ДТ и разноски.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред САС в
двуседмичен срок от връчването на преписа.
СЪДИЯ: