Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София,
31.08.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети март през две
хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Антоанета Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 2172 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 11.12.2020 г., постановено по гр.д.№ 13235/ 2020 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 72 състав, по предявени от „Т.С.” ЕАД- *** установителни
искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за
установено, че Н.Г.Г. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.” ЕАД /ЕИК ********/ сумата
3 213.58 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия
за периода от 1.11.2016 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от
19.12.2019 г. до изплащане на вземането, сумата 406 лв.- лихва за забава за
периода от 15.09.2017 г. до 6.12.2019 г., сумата 62.31 лв.- цена на извършена
услуга за дялово разпределение за периода от 1.11.2016 г. до 30.04.2019 г.,
ведно със законната лихва от 19.12.2019
г. до изплащане на вземането, и сумата 11.36 лв.- лихва за забава върху таксата
за дялово разпределение за периода от 31.12.2016 г. до 6.12.2019 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 8.01.2020
г. по ч.гр.д. № 74246/ 2019 г. на СРС, като исковете са отхвърлени: относно
главницата /стойност на топлинна енергия/- за
разликата над сумата 3 213.58 лв. до пълния предявен размер от 3 722.86 лв. и
за периода от 1.05.2016 г. до 31.10.2016 г., и относно мораторната лихва върху тази
главница- за разликата над сумата 406 лв. до претендираните 470.34 лв. На
основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата Н.Г. е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.”
ЕАД сумата 373.20 лв.- разноски за исковото производство, и сумата 119.20 лв.-
разноски за заповедното производство. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Т.С.”
ЕАД е осъден да заплати на ответницата Н.Г. сумата 71.54 лв.- разноски за
исковото производство, и сумата 45.31 лв.- разноски за заповедното производство.
Постъпила
е въззивна жалба от Н.Г.Г. /ответница
по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение в частта му, в която е призната дължимостта на
горепосочените суми- главници и лихви за забава, и в частта относно присъдените
на ищеца разноски, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде
постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски за
двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна „Т.С.” ЕАД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата на ответницата
и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като
претендира разноски за въззивното производство.
Третото
лице- помагач на ищеца- „Б.“ ООД- *** не изразява становище по повод жалбата на
ответницата.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК
и е процесуално допустима.
Разгледана
по същество, жалбата е частично основателна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.
По
същество решението на СРС е частично
неправилно и следва да бъде отменено относно признатата дължимост на сумата
406 лв.- мораторна лихва върху
главницата /стойност на топлинна енергия/, дължима за периода от 15.09.2017 г.
до 6.12.2019 г., и на сумата 11.36 лв.-
мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение, както и в частта
относно съразмерно присъдените на ищеца разноски.
В останалата обжалвана от ответницата част-
относно признатата от СРС дължимост на сумата 3 213.58 лв.- главница /стойност на топлинна енергия/, и на сумата 62.31 лв.- цена на извършена услуга за
дялово разпределение, решението на СРС като правилно следва да бъде потвърдено.
Основателността на
предявените по делото искове е предпоставена от установяване пасивната
материално- правна легитимация на ответницата да отговаря по същите.
Ищецът основава претенциите си към ответницата Н.Г. на твърдението, че е
собственик на процесния имот, представляващ апартамент № 7 на ІІІ етаж в
сградата на бул.“********№ ** **, вх.А в гр. София, с аб.№ 376982, в който
доставял топлинна енергия за битови нужди през периода м.05.2016 г.- м.04.2019
г., в която връзка
представя легитимационен документ- Нотариален акт за прехвърляне
право на строеж върху недвижими имоти № 110/ 10.04.2000 г. на софийски нотариус, от който се
установява, че през 2000 г. като приобретател по този договор ответницата е
придобила правото на строеж върху процесния апартамент, а в резултат на извършеното
впоследствие строителство- и правото на собственост върху този имот, за което
са налице данни и доказателства в представените по делото документи за главен
отчет, подписани от потребител в имота, които не са оспорени от ответницата, и
в приетото като неоспорено от страните експертно заключение на изслушаната по
делото съдебно- техническа експертиза. Не се твърди, нито доказва от
ответницата строителството на процесния имот да не е било завършено до началото
на исковия период.
Действащата
през процесния период нормативна уредба предвижда две алтернативни основания,
при които възниква договорно отношение за продажба на топлинна енергия- писмен
договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на
ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда- етажна собственост-
чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на
топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен
ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се
явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба
на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща
в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тези хипотези са
приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен
топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило
основен източник на облигационните правоотношения. Сключването на писмен договор при условията на договорна
автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата на топлинна
енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна
енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между доставчика на топлинна енергия и
клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв
договор, сключен относно доставката на
топлинна енергия в процесния имот, е без значение дали освен страната по така
възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице,
притежаващо вещни права върху имота.
В
случая според доводите във въззивната жалба по делото не е безспорно
установено, че през посочения в исковата молба период ответницата и ищцовото
дружество са били обвързани от валидно договорно правоотношение, основано на
валидно сключен помежду им договор за доставяне на топлинна енергия. Налице са
доказателства /посочени по- горе/, легитимиращи ответницата Н.Г. като
собственик на процесния апартамент, като няма твърдения, нито данни по делото
придобитото от нея вещно право /въз основа на реализирана суперфиция/ да е било
отчуждено или погасено преди или през процесния период. Такова насрещно
доказване от страна на ответницата не е проведено по делото. Следователно през
процесния период ответницата е била собственик на имота и в това си качество е
била и потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ.
Установено е следователно наличието на
облигационно договорно правоотношение между ищеца и ответницата Г. през
процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия,
по който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно основание за
доказване на иска по основание. Обстоятелството колко точно количество топлинна
енергия е доставено в сградата и конкретно- в жилището на ответницата, е от
значение единствено за доказване размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му-
съгласно чл.162 ГПК. В случая относно обема на доставената в
процесния топлоснабден имот топлинна енергия и нейната стойност са събрани релевантни
доказателства /извлечения и справки/ и е изслушана съдебно- техническа
експертиза, чието експертно заключение е прието като неоспорено от страните и
възприето от въззивния съд като обективно дадено, поради което и дължимото
относно размера на главния иск доказване е проведено от страна на ищеца.
За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е приел, че част от процесните главни вземания- предмет
на предявения от „Т.С.” ЕАД установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, не са дължими, поради основателност на заявеното от ответницата
правопогасяващо възражание за давност по чл.111, б.„в” ЗЗД, при съобразяване на
обстоятелството, че давността е прекъсната на 19.12.2019 г., когато е подадена
исковата молба по делото. При правилно приложение на материалния закон- чл.111,
б."в" ЗЗД, и при съобразяване на Тълкувателно решение № 3/ 18.05.2012
г. по тълк. дело № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС, районният съд е приел за
недължими главничните задължения, възникнали преди 19.12.2016 г., като е
отхвърлил исковете в тази част като неоснователни- поради погасяването им по
давност с изтичането на специалния тригодишен давностен срок по чл.111,
б."в" ЗЗД.
При
това положение искът за признаване дължимостта на сумата 3 213.58 лв.-
главница, представляваща стойност на доставена в процесния имот през периода
м.11.2016 г.- м.04.2019 г. топлинна енергия като основателен правилно е уважен, като е призната дължимостта на това
вземане на основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва
от 19.12.2019 г.- датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК, до
окончателното изплащане на сумата.
Останалите наведени в жалбата на ответницата
доводи за неправилност на решението в горепосочената част са неоснователни и не могат да доведат
като краен резултат както до отхвърляне на иска за процесните главнични
вземания /стойност на топлинна енергия/, така и до намаляване на техния размер.
Неправилно е прието от първоинстанционния
съд, че следва да бъде призната дължимостта на вземания на ищеца за лихви за забава за периода от 15.09.2017
г. до 6.12.2019 г., тъй като не се установява от доказателствата по делото,
поради непровеждане на дължимото от ищеца пълно главно доказване на
производящите това спорно материално право факти и обстоятелства, същият да
притежава такива ликвидни и изискуеми вземания срещу ответницата.
Относно изискуемостта и забавата на дължимите
за консумирана през периода м.05.2016 г.- м.04.2019 г. топлинна енергия суми са
приложими Общи условия на „Т.С.“ ЕАД, одобрени е Решение № ОУ-1 от 27.06.2016
г. на КЕВР. Съгласно чл.32, ал.1 и ал.2 от ОУ- 2016 г., месечната дължима сума
за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение
се извършва по смисъла на чл.71 от Наредбата за топлоснабдяването /по прогнозно
количество/, се формира въз основа на определеното за него прогнозно количество
топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача, а месечната дължима сума за доставената
топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по
смисъла на чл.73 от Наредбата /на база реален отчет/, се формира въз основа на
определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода
цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. В ал.3 на чл.32
ОУ- 2016 г. е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал.1
и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл.33, ал.2 клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл.32, ал.2 и ал.3 за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния
период, в 45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а
съгласно ал.4 на чл.33 продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2 и ал.3, ако не са заплатени
в срока по ал.2. Тъй като според събраните доказателства на ответницата е
начислявана топлинна енергия по прогнозен дял, приложим е чл.32, ал.3 ОУ.
Спрямо общите фактури по чл.32, ал.3 ОУ за процесния период разпоредбата на
чл.33, ал.4 ОУ е неприложима, тъй като отчитането на ИРРО, изготвянето на
изравнителните сметки и издаването на общите фактури за
този период е настъпило след
предвидения в ОУ- 2016 г. 45-
дневен срок за плащане. Общите фактури за отчетния период са издадени на
31.07.2016 г., 31.07.2017 г., 31.07.2018 г. и 31.07.2019 г., а 45- дневният
срок е изтекъл на 14.06. на съответната година- 2016 г., 2017 г., 2018 г., 2019
г. /45 дни след изтичане на периода, за който се отнасят фактурата, считано от
30.04. на съответната година/. При това положение, с оглед неприложимостта на
цитираните по- горе клаузи на Общите условия, съобразно разпоредбата на чл.84,
ал.2 ЗЗД ответницата изпада в забава след покана, каквато не се твърди, нито доказва,
да е отправена от ищеца до нея. Искът по чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за признаване
дължимостта на сумата 406 лв.- обезщетение за забава върху главницата за
потребена топлинна енергия, дължимо за периода 15.09.2017 г.- 6.12.2019 г.,
следователно подлежи на отхвърляне като неоснователен.
Неправилно, по изложените съображения,
основани на приложението на чл.84, ал.2 ЗЗД, е обжалваното решение и в частта
за сумата 11.36 лв.- лихва за забава при плащане на таксата за услугата „дялово
разпределение“, тъй като при липсата на покана ответницата не е изпаднала в
забава при изпълнението на това задължение.
С
оглед горното, поради частично несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции
по основателността на исковете обжалваното решение следва да бъде отменено в
частта, в която е призната дължимостта на сумата 406 лв.- лихви за забава при
плащане на главницата /стойност на потребена топлинна енергия/, и на сумата 11.36
лв.- лихви за забава върху таксата за дялово разпределение, и вместо това да
бъде постановено решение, с което исковете на „Т.С.“ ЕАД по чл.422 ГПК вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД за тези суми да бъдат отхвърлени като неоснователни. В
останалата част, в която е призната дължимостта на главница от 3 213.58 лв.-
стойност на потребена през периода м.11.2016 г.- м.04.2019 г. топлинна енергия,
и на главница от 62.31 лв.- такса за услугата дялово разпределение, ведно със
законната лихва от завеждане на делото до окончателното им изплащане,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора следва да бъде преразпределена и отговорността за разноски между страните, като
съразмерно на уважената, респ. отхвърлената част от исковете, ответницата дължи
да заплати на ищеца сумата 325.42 лв.- разноски за първоинстанционното
производство, и сумата 91.52 лв.- разноски за заповедното производства /за
държ. такси, юриск. възнаграждения и възнаграждения на вещи лица/. При това
положение обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта относно присъдените
от СРС разноски по чл.78, ал.1 ГПК над горе-посочените размери, съответно-
потвърдено в частта относно присъдените разноски от 325.42 лв.- за исковото производство, и 91.52 лв.- за заповедното
производство. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът дължи да заплати на
ответницата допълнително сумата 67.81 лв.- разноски за първоинстанционното
производство.
При този изход на въззивното производство
въззивницата има право на разноски, съразмерно на уважената част от жалбата-
съгласно чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК, каквито следва да й бъдат присъдени в
размер на 67.76 лв. общо- за държ. такса и заплатено за въззивното производство
адв. възнаграждение, чийто размер не следва да бъде намаляван по възражението
за прекомерност на въззиваемата страна, тъй като надвишава с 11.47 лв.
минималното дължимо съгласно Наредба № 1/ 2004 г. адвокатско възнаграждение.
Независимо
от частичното отхвърляне на подадената от ответницата въззивна жалба, разноски
на въззиваемата страна за въззивното производство не следва да бъдат присъдени,
тъй като от същата не е подаден отговор на въззивната жалба, нито е осъществено
процесуално представителство в проведеното във въззивното производство открито
съдебно заседание. Подадената от въззиваемото дружество на 7.03.2022 г. писмена
молба не може да обоснове ангажиране отговорността на въззивницата за сторени
във въззивното производство разноски.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение от
11.12.2020 г., постановено по гр.д.№ 13235/ 2020 г. на Софийски районен съд, ІІ
ГО, 72 състав, в обжалваната част, в
която по предявени от „Т.С.” ЕАД- *** установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК
вр. чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че Н.Г.Г. /ЕГН **********/ дължи
на „Т.С.” ЕАД /ЕИК ********/ сумата 406 лв.- лихви за забава при плащане на
сумата 3 213.58 лв. /главница- стойност на потребена топлинна енергия/, дължими
за периода от 15.09.2017 г. до 6.12.2019 г., и сумата 11.36 лв.- лихва за
забава върху таксата за дялово разпределение /62.31 лв./, дължими за периода от
31.12.2016 г. до 6.12.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК от 8.01.2020 г. по ч.гр.д.№ 74246/ 2019 г.
на СРС, и в частта относно
присъдените на „Т.С.” ЕАД разноски по чл.78, ал.1 ГПК над сумата 325.42 лв.- за исковото производство, и над сумата 91.52 лв.- разноски за
заповедното производство, и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С."
ЕАД- *** /ЕИК ********/ срещу Н.Г.Г. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за
признаване дължимостта на сумата 406 лв.-
лихви за забава при плащане на главницата от 3 213.58 лв. /стойност на
потребена топлинна енергия/, претендирани за периода от 15.09.2017 г. до
6.12.2019 г., и на сумата 11.36 лв.-
лихва за забава върху таксата за дялово разпределение /62.31 лв./, претендирана
за периода от 31.12.2016 г. до 6.12.2019 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 8.01.2020 г. по ч.гр.д.№
74246/ 2019 г. на СРС, като неоснователни.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК
********/ да заплати на Н.Г.Г. /ЕГН **********/
сумата 67.81 лв. /шестдесет и седем
лева и 81 ст./- разноски за
първоинстанционното производство /допълнително/, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
11.12.2020 г., постановено по гр.д.№ 13235/ 2020 г. на Софийски районен съд, ІІ
ГО, 72 състав, в останалата обжалвана
част, в която по предявени от „Т.С.” ЕАД- *** установителни искове по
чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че Н.Г.Г. /ЕГН **********/
дължи на „Т.С.” ЕАД /ЕИК ********/
сумата 3 213.58 лв. /главница/,
представляваща цена на доставена от дружеството в имот с аб.№ 376982 през
периода от 1.11.2016 г. до 30.04.2019 г. топлинна енергия, и сумата 62.31 лв.- цена на извършена услуга за
дялово разпределение за периода от 1.11.2016 г. до 30.04.2019 г., ведно със
законната лихва върху
посочените суми, считано от 19.12.2019 г. до изплащането им, а също и в частта относно присъдените на „Т.С.”
ЕАД разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 325.42 лв.- за исковото
производство, и в размер на 91.52 лв.- разноски за заповедното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК
********/ да заплати на Н.Г.Г. /ЕГН **********/
сумата 67.76 лв. /шестдесет и седем
лева и 76 ст./- разноски за
въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК.
Решението
по гр.д.№ 13235/ 2020 г. на СРС, ІІ ГО, 72 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата му част.
Решението е постановено при участието на „Б.”
ООД- ***- като трето лице- помагач на ищеца „Т.С." ЕАД- *** в
производството по делото.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.