Р
Е Ш Е
Н И Е
№........
гр.К., ………...2018 год.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
К. районен съд, гражданско
отделение в публично заседание на
петнадесети март, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Й. П.
при секретаря.....................Хр. К.…….……………...................................като
разгледа докладваното от съдията..............................гр.дело №2956 по описа за 2017 год. за да се произнесе
взе предвид следното:
Предявените искове за установяване съществуването на
вземане са с правно основание чл.422 вр. с чл.415 от ГПК вр. с чл.79, ал.1,
чл.240 и чл.92 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че поради неизпълнението на договорно задължение от
ответника, подали на 20.07.2017г. заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. По заявлението било
образувано ч.гр.дело №2063/2017г. като съдът отхвърлил заявлението срещу
солидарния длъжник И. С. М., а тъй като срещу издадената заповед за изпълнение
главния длъжник А.П.В. подала възражение, то в законоустановения срок по
чл.415, ал.1 от ГПК и в изпълнение на разпореждане по ч.гр.д.№ 2063/2017г. иска
за установяване на вземанията срещу главния длъжник по договор за револвиращ
заем (ДРЗ)№**********, в общ размер на ***лв., включващ остатъчното неизплатено задължение по погасителен план в размер на ***лв. и неустойка в
размер на ***лв. ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на
вземането. Твърди, че на
02.09.2011г. бил сключен между „П.К.Б.“ ЕООД като кредитор от една страна и А.П.В.
като длъжник от друга страна договор за револвиращ заем №**********. Договорът
бил сключен при зададени от ответника параметри, посочени от същия в раздел V
на ДРЗ „Параметри на искания револвиращ заем“. Съгласно т.2 от ОУ това било
искане от клиента за отпускане на заем до размера на посочения от клиента (КЛ)
или до по-нисък размер, одобрен от кредитора. Параметрите на сключения Договор
за револвиращ заем били както следва: Общо задължение по
договора-7264.73 лева, включващо: сума
на заема- ***лв.; Срок на заема- 48 месеца; Размер на месечната
вноска- ***лева; Дата на
погасяване на вноска по време на изплащането на заема- 5-то число на месеца; Годишен процент на разходите (ГПР %)- 58.05;
Годишен лихвен процент- 46.96; Лихвен процент на ден- 0.13. Дружеството изпълнило точно и в срок
задълженията си по договора, като превело парична сума в размер на ***лв. по
посочената от А.П.В. банкова сметка. ***ние да погасява предоставения заем на
равни месечни вноски, в размер и срокове, според погасителния план, който бил
неразделна част от договора за револвиращ заем. В погасителния план били
определени 48 месечни вноски, всяка до 48-тата от по*** лв., а последната 48-ма
вноска била изравнителна и в размер на 167.73 лева, падежна дата - всяко 5-то
число на месеца. Договор за револвиращ заем №********** бил подписан при Общи
условия, неразделна част от договора, предадени били на клиента при
подписването им и той декларирал, че е запознат със съдържанието им и ги
приема, нямал забележки към тях и се задължавал да ги спазва /Буква „Б“ от
ДЗР/. А.П.В. не изпълнила задължението, което поела по договора като
преустановила плащанията на погасителните вноски и изпаднала в забава. Съгласно
Общите условия, действащи към Договор за револвиращ заем №**********, при
изпадане на длъжника в забава „П.К.Б.“ ЕООД имало право да сезира арбитър по
приложен списък с оглед започване на арбитражно производство. Поради тази
причина на 30.08.2016г. „П.К.Б.“ ЕООД сезирало арбитър Б. Г., с искане за
образуване на арбитражно дело и постановяване на арбитражно решение.
Арбитражното производство приключило с Решение №172/05.12.2016г. съгласно
което, А.П.В. била осъдена да заплати сумата по исковата молба. Доколкото арбитражното производството по чл.47 и сл.
ЗМТА се явявало заварено от ЗИД на ГПК / ДВ бр.8/24.01.2017г./, то арбитърът не
бил компетентен да разгледа спора между страните, който факт обуславял и
интереса от съдебно производство.
Твърди, че А.П.В. все още не била изпълнила задължението, което е поела по
договора. Общата сума на направените плащания по договор №********** била в
размер на ***лева /3 плащания както следва:
внесени ***лева на 14.10.2011г., внесени ***лева на 29.12.2011г., внесени ***лева
на 24.01.2012г./. С нея била погасена сума в размер на ***лева., съгласно задължението на
ответника по погасителен план. В общата сума на получените плащания били включени и платените суми по начислените
лихви за просрочие на вноските по погасителен план. Те възникнали като
задължение поради плащане на вноските със забава - начислени били лихви в
размер на ***лева, от които били заплатени
само ***лв. Това
задължение възникнало съгласно уговореното в ОУ, които обвързвали страните: „В случай, че кредитополучателя или
съдлъжника просрочи плащането на вноските по заема Кредиторът начислява
неустойка за забава в размер на общия лихвен процент + 10 /десет/ процента
годишно, изчислена за всеки ден забава върху размерна на просроченото
плащане" (т.10.1.). След като били отразени направените
плащания, оставащото неизплатено задължение съгласно погасителния план към
договор по револвиращ заем №********** било в размер на ***лв. В исковото
производство, дружеството се отказвало да търси лихвите за просрочие в размер
на ***лв., поради липса на материален интерес и претендира само законна лихва
от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането. Предвид
обстоятелството, че длъжникът не е изпълнявал поетите договорни задължения и
направил само 2 пълни погасителни вноски, след изпадането му в забава и
съгласно уговореното и прието от страните в чл.10.3 от Общите условия към Договор за револвиращ заем, а
именно: „....В
случай, че КЛ/СД просрочи една месечна вноска с повече от 30 (тридесет)
календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на ДРЗ и обявяване на
неговата предсрочна изискуемост....“, на 21.02.2012г.
договорът за К.бил прекратен автоматично от страна на „П.К.Б.“ ЕООД, за което А.П.В.
била уведомена. Въпреки, че в случая се
касаело за договор за К.с небанкова финансова институция, по отношение на който
не намирала приложение т.18 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно момента
на настъпване на предсрочната изискуемост на вземане по договор за банков К.при
условията на евентуалност, ако съдът счете, че длъжникът не е уведомен
редовно за предсрочната изискуемост, то моли да се приеме, че същият е редовно
уведомена с препис от исковата молба. Съгласно уговореното в Общите условия към
Договора за револвиращ заем след
прекратяване на договора се дължала неустойка, която била в размер на ***лв. След прекратяването му
размерът на кредита ставал предсрочно изискуем, начислявала се неустойка за
неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на длъжника, като
оставало в сила задължението на клиента да заплати всички дължими суми. С начисляване на описаната сума и като били
взети под внимание направените плащания от страна на ответника, общият размер
на задължението по процесния договор възлизал на ***лв.
Твърди, че преди договорът да бъде сключен на клиента била
предоставена изчерпателна преддоговорна информация, с цел за вземане на
информирано решение от негова страна, под формата на Стандартен европейски
формуляр. В чл.2 от ОУ бил описан начина на попълване образеца за Договора за
револвиращ заем, като било посочено, че същият се попълва съвместно от
потребителя с кредитния експерт. Попълненият образец проекто-договор не
представлявал договор за кредит, а съгласно ОУ това било искане от клиента за
отпускане на заем до размер на посочения или по-малък. При кандидатстване,
потребителят попълвал желаните от него финансови параметри, в това число размер
на кредита, срок, размер на вноска, договорно възнаграждение и на тази база
кредиторът извършвал необходимата оценка на кредитна способност, като или
одобрявал или отхвърлял искането. От начина на сключване на договора, разписан
в ОУ към ДРЗ било видно, че още при подписване на искането за кредит,
потребителят била информирана за общо дължимата сума по ДРЗ. Следователно е
налице наличие на съгласие по отношение параметрите на договора и размера на
общо дължимата в края на периода сума, тъй като била изразена воля от страна на
потребителя за приемането им. Сочи, че ако потребителят е желал, е могъл да се
откаже от кредита. Ответникът не е сторила това, а е усвоила предоставената в
заем сума, направила плащания по заема, с което било налице съгласие за
получаване на заема при одобрените параметри. Ответникът се съгласила с цената
на кредита на преддоговорния
етап и със сключването на договора, към който момент била наясно с общата сума,
която трябва да върне, или да се откаже от сключения договор. Моли съда да постанови решение, с което да
установи със сила на присъдено нещо, съществуването на вземане в полза на „П.К.Б.“
ЕООД вземане срещу А.П.В., с ЕГН-********** ***, по Договор за револвиращ заем
№********** в общ размер на ***лв.,
включващо: неизплатено задължение по погасителен план в размер на ***лв. и неустойка в размер на ***лв., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението до изплащане на вземането. Претендира съдебни разноски.
В отговор на
исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК ответникът счита предявените искове за неоснователни и недоказани, за недопустими като погасени по давност и моли
съда да го отхвърли изцяло. Прави възражение за нищожност на целия договор за
револвиращ заем, поради което моли съда да го прогласи за нищожен съгласно чл.26, ал.1 от ЗЗД, тъй като бил съставен в противоречие на
разпоредбите на ЗЗП, ЗПК, Директива 93/13/ЕИО 05.04.1993г и Директива
С-449/2013г. Не оспорва, че е постигнато
съгласие за сключване на договор за револвиращ заем №**********/02.09.2011 г.,
по който да получи сумата от *** лв. срещу
задължението за връщането й на 48 месечни погасителни вноски, дължими всяка на
5-то число на месеца, всяка в размер от *** лв. В раздел VI от договора било предвидено още, че общият размер на
плащането по заема е 7264.73 лв., годишен лихвен процент по заема е 46,96 %,
лихвеният процент на ден бил 0.13%, а ГПР - (годишният процент на разходите) по
заема - 58.05 %. Представени били и ОУ към договора, за които възразява да е
била запозната при подписването на договора за кредит, тъй като под тях липсвал
подпис на кредитополучателката, не ставало ясно кога са изготвени и дали са
приложими по договора подписан от нея. Освен това, бланката на договора за К.била
попълнена предварително и не можела да повлияе на записаното в нея. Според
уговореното в договора, кредитът бил обезпечен със солидарен длъжник И. С. М..
При съобразяване съдържанието на подписания договор за К.както и на поетите с
него права и задължения счита, че последният има правната характеристика на
договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици
следвало да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в
релевантната за периода редакция, (определение №351/22.04.2016 г. по търг.дело
№3026/2015 г. на ВКС, I т. о.). Твърди, че договорът за К.е нищожен по смисъла
на чл.26, ал.1 от ЗЗД, съставен в противоречие на разпоредбите на ЗЗП и ЗПК. Не
бил налице валиден обвързващ договор, защото процесното съглашение по форма и
съдържание отговаряло в значителна степен, но не изцяло на изискванията
съдържащи се в глава III, чл. 9 – чл.11 от ЗПК. Уговорените годишен лихвен
процент по заема от 46.96 %, лихвения процент на ден е 0.13%, и ГПР -
(годишният процент на разходите) по заема - 58.05 % били в противоречие с
добрите нрави и изискването за добросъвестно упражняване правата на страните по
договора. Накърняване на добрите нрави било налице, когато се нарушавал правен
принцип, който можел и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването
му било проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото
право. Такива били принципите на справедливостта, на добросъвестността в
гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на
несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата.
Трайна и непротиворечива била съдебната практика за нищожност на договор поради
накърняване на добрите нрави и тя приемала, че "добри нрави" по
смисъл на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към
конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите
факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително
определени правни норми, при приложението. В случая били налице действия, които
правят договора нищожен, поради накърняване на добрите нрави. Принципно,
възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата
сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и
уговорената за това цена, се нарушавали принципът на добросъвестност при
участие в облигационните отношения. В
решение №452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, IV г. о.
било прието, че „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на
насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за
нарушение, водещо до нищожност....". Когато едната престация е
предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация -
заплащане на възнаградителна лихва следвало да се съизмерява, както със
стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на
заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен. Твърди, че при
потребителски заем за сума от 3250 лв., със сравнително кратък срок на ползване
- 48 месеца/ четири години/, при предоставено обезпечение - съдлъжник,
уговарянето на възнаградителна лихва в полза на кредитора в размер на от 46.96
% от стойността на заема не било обяснимо нито с разходите, които прави
заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно
очакваната от сделката печалба. Висока възнаградителна лихва била типична за
дългосрочни кредити (над 15 години), когато, независимо от обезпечението,
рискът на заемодателя бил увеличен поради възможните инфлационни процеси, които
биха намалили стойността на даденото обезпечение. В настоящия случай, такива
обстоятелства не били налице. Поради изложеното счита, че уговорката за заплащане
на възнаградителна лихва в размер на 46.96 % е в противоречие с добрите нрави,
поради което е нищожна. Такъв извод можело да се направи и относно годишният
процент на разходите, още повече, че както се отбелязало и по-горе, кредитът е
краткосрочен, за срок по-малък от 5 години, надлежно обезпечен и определянето
на ГПР от 58,05 %, без да е установен механизмът за изчисляване на този
процент, съставлявало нарушение на принципа на добросъвестно упражняване на
права. Посочените клаузи драстично нарушавали принципа на справедливост и
създавали условия за неоснователно обогатяване на ответника. Съгласно чл. 26,
ал. 4 от ЗЗД възможно било договор да бъде само частично недействителен.
Нищожността на отделни части от договора можело да доведе до нищожност на целия
договор само, ако частта не можело да бъде заместена по право от повелителни
правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен
без недействителната му част. Счита, че нищожните клаузи на договора относно
определянето на % възнаградителна лихва и ГПР не могат да се заместят по право
от повелителни норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит бил
възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за
отпуснатия кредит. Аргумент за недействителност на договора на това основание
можело да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена
на потребителя със ЗПК - чл.22 от ЗПК, при неспазване на императивните
изисквания към договора за кредит, уредени в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 -12
и 20 и чл.12, ал.1, т.7 - 9 ЗПК, сред които било точното определяне на
възнаградителната лихва - чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и на годишният процент на
разходите - чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се
явявал изцяло недействителен. В момента на сключването на договора и с оглед
внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и по-пълна
защита на интересите им, трябвало да бъдат уговорени и лихвения процент по
кредита (чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК) и годишният процент на разходите (ГПР) по
кредита (чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК), който изразявал общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит - чл.19, ал.1 от ЗПК. Изчисляването на ГПР се
извършвало при допускане, че кредиторът и потребителя изпълняват своите
задължения в съответствие с първоначално определените срокове. В настоящия
случай счита, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
предл.3-то от ЗЗД било налице именно, когато се нарушава правен принцип, било
той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. В този смисъл били Решение№4/2009г. по т.д.№395/2008г., Решение
№1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г., определение№877 по т.д.№662/2012г. и др. на
ВКС. Заявява, че като физическо лице и има качеството потребител по смисъла на
параграф 13 от ЗЗП по предоставената й предоставена финансова услуга /отпуснат
кредит в размер на 3250 лв./. Разпоредбата на чл.143 от ЗЗП дава легално
определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с
потребителя и това била всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма давала неизчерпателно изброяване на различни хипотези
на неравноправие. Според чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите били нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея
2 от същата разпоредба било разписано, че не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Процесният договор бил сключен при общи условия /при
предварително определени от едната страна – ищеца - кредитор клаузи/.
Представеният й бланков договор не бил предмет на предварително договаряне и
нямала възможност да влияе върху съдържанието му. Размерът на лихвите по
кредита /ГПР, дневен и годишен лихвен %/ не били индивидуално договорени. В
разпоредбата на чл.147а, ал.5 от ЗЗП законодателят разяснил, че клаузата за
съгласие с общите условия на договора и декларирането на получаването им от
потребителя, включено в индивидуалните договори/ такава клауза за съгласие се
съдържала и в процесния договор/, не било доказателство за действително
приемане на общите условия. Не била приела и не се е съгласила с Общите условия
приложени към исковата молба. В процесния договор не се съдържала информация за
условията за прилагането на годишния лихвен процент на възнаградителната лихва
и индекс или референтен лихвен процент, свързан с първоначалния, ако има такъв.
Освен изложеното счита,
че вземането на ищеца по процесния договор за кредит е погасено, поради
изтичане на абсолютната пет годишна погасителна давност. Заемната сума била предоставена на
02.09.2011г., последното плащане било на 24.01.2012г., а ищецът подал заявление
по чл.410 от ГПК на 20.07.2017г., т.е. от датата 24.02.2012г., на която е
трябвало да се направи поредната месечна вноска по кредита до 20.07.2017г.
изтекъл период по-дълъг от 5 години. Моли съда да постанови съдебно решение с
което да отхвърли изцяло предявените искове, като неоснователни и недоказани и
като погасени по давност. Претендира съдебни разноски.
От събраните по доказателства съдът
приема за установено следното:
От приложеното ч.гр.д.№2063/2017 г. по описа на РС-К-е видно, че по подадено от ищеца заявление по чл.410 от ГПК е издадена заповед №1418/24.07.2017 г. за изпълнение на парично задължение, с която е разпоредено длъжникът А.П.В. заплати на кредитора „П.Кредит Б.” ЕООД, сумите: ***лв. главница, ***лв. неустойка по договор за потребителски кредит №**********/02.09.2011г. и законна лихва върху главницата от 20.07.2017г. до изплащане на вземането, както и сумата ***лв. разноски по делото, от които: ***лв. държавна такса и ***лв. юрисконсултско възнаграждение. Заповедта е връчена на длъжника на 03.08.2017 г. и на 14.08.2017 г. тя подала възражение срещу нея т.е. възражението е депозирано в срока по чл.414, ал.2 от ГПК. В срока по чл.415, ал.1 от ГПК ищецът/кредитор е сезирал съда с искове за установяване съществуването на вземанията по заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
По делото няма спор, че ищецът като кредитор и ответникът А.В. като клиент /КЛ/ са сключили Договор за револвиращ заем №********** от 02.09.2011 г., по силата на който ищецът в качеството на кредитор е предоставил паричен кредит /заем/ на ответника в размер на 3250 лв., за срок от 48 месеца, при месечна вноска 151 лв. Уговорени са ГПР-58.05%, годишен лихвен процент от 46.96 %, лихвен процент на ден 0.13%,, сума на всеки револвинг ***лв., договорно възнаграждение при револвинг-*** лв. и общо задължение по револвинга***лв. Договорът е сключен и със Илинка Стоилова Михайлова като солидарен длъжник. В договора е посочено, че неразделна част от него „са общите условия към ДРЗ за физически лица, които са предадени при подписване на настоящия ДРЗ и с които клиентът /КЛ/ и съдлъжникът /СД/ са запознати и приемат и внимателно са се запознали със съдържанието на тези ОУ, преди подписването на ДРЗ, нямат към тях забележки и се задължават да ги спазват като неразделна част от този ДРЗ“; че дават своето съгласие съществените условия по ДРЗ де се договорят по реда на чл.2 от ОУ като промени в размера на заема, размера на револвинга, договорното възнаграждение и др. и декларират, че са им предоставени безвъзмездно на хартиен носител, в ясна и разбираема форма, на бълг.език-информация на стандартен европейски формуляр; разяснения, които са им дали възможност да преценят доколко предлагания договор за заем съответства на техните потребности и финансово състояние. Безспорно за страните е обстоятелството, а и от представеното преводно нареждане от 02.09.2011 г. се установява, че кредитът е бил усвоен като по сметка на ответника в „Райфайзенбанк България“АД е била преведена сумата 3250 лв. Приложеното е Извлечение по сметка към процесния договор за кредит, неоспорена, в което е отразен погасителния план- номер на вноска, размер на вноска в т.ч.главница, лихва, дата на падеж на всяка погасителни вноски, последната- на 05.09.2015 г., като е посочено, че ответникът е платила две вноски: на 14.10.2011 г. е платила 151 лв. и на 24.01.2012 г.- 151 лв., посочени са и дните на забава. Посочено е, че към датата 17.10.2017 г. остатъкът по кредита е възлизал на 9548.78 лв. По делото са представени Общи условия на П.Кредит Б. ЕООД към договор за револвиращ заем за физически лица, съгласно т.4.4 от които „лихвата по заема се изчислява ежедневно върху усвоената и непогасена главница за периода на ползване на заема и започва да тече от датата на усвояване на заема. Лихвата се изчислява на база фиксирания в т.VI от ДРЗ лихвен процент и е дължима от датата на решаващата вноска съгласно погасителен план. Лихвата по заема след отпускането на револвинга се изчислява на ежедневна база върху остатъка от непогасената главница по заема след отпускането на револвинга за периода на ползване на заема.“ В т.10.4 на Общите условия е посочено, че след прекратяване на договора за револвиращ заем, на което и да е от основанията по чл. 10.3 от Общите условия, остава в сила задължението на клиента/съдлъжника да заплатят всички дължими суми, като в този случай върху целия размер на заема се начислява неустойка в размер на 50 %.
По
делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза с депозирано заключение,
неоспорено, което съдът възприема. Съгласно заключението размерът на годишния
процент разходи /ГПР/ съгласно процесния договор за револвиращ заем от
02.09.2011 г., упоменат н т.VI-параметри
след сключване на договора за паричен заем е 58.05% като размерът му от общото
задължение-***лв. е 4014.71 лв., а размерът на
годишния лихвен процент- 46.96% от общото задължение /***лв./ е ***лв.
От така установеното съдът прави
следните правни изводи:
Искът за установяване
съществуването на вземане с правно основание чл.422 вр. с чл.415 от ГПК е
предявен в законоустановения месечен срок и е допустим. За ищеца-кредитор е
налице правен интерес от установяване съществуването на вземането му, тъй като
в срока по чл.414, ал.2 от ГПК ответникът- длъжник е възразила срещу издадената
по ч.гр.д.№2063/2017г. по описа на РС-Казанлък заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК.
Между ищецът и ответницата е
възникнало облигационно правоотношение на основание сключен договор за
револвиращ заем №********** от 02.09.2011 г. Потребителският заем е усвоен от
ответницата поради което за нея е възникнало задължението да върне заетата сума
на 48 месечни вноски всяка в размер 151 лв., дължима на 5- то число на
съответния месец като първата погасителна вноска е била с падеж 05.10.2011г, а
последната- 05.09.2015 г.
Ищецът „П.К-
Б.“ ЕООД е финансова институции по смисъла на чл.3,
ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Това определя дружеството като кредитор по смисъла на чл.9,
ал.4 от ЗПК. Ответницата в качеството на заемополучател по процесния договор за револвиращ заем, има качеството на
потребител по смисъла на § 13,
т.1 от ДР на ЗЗП. Съгласно
чл.143
от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната
правна норма, измежду които: т.9 - при налагане на потребителя приемането на
клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на
договора и т.12, пр. първо - при предвиждане цената да се определя при
получаването на стоката или услугата. Според чл.146,
ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално, а съгласно чл.146, ал.2 не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. В
чл.144
от ЗЗП са посочени изключенията, при които определени хипотези,
регламентиращи неравноправни клаузи в договори с потребители, в чл.143
от ЗЗП кои са неприложими. От
цитираните разпоредби следва извода, че за да е нищожна, като неравноправна,
клауза в договор, сключен с потребител, тя следва да не е уговорена
индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл.143
от ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл.144
от ЗЗП. Процесният договор за заем е сключен при общи условия, предварително
определени от едната страна на договора
–кредитора. Клаузите от договора за револвиращ заем, не са били
индивидуално уговорени, доколкото са изготвени предварително от ищеца/кредитор
и ответникът не е имала възможност да влияе върху съдържанието им. Това се
установява от приложения по делото договор е бланков и начина на неговото
сключване, предвиден в Общите условия към него. Това е така както по отношение
размера на лихвите- ГПР, ГЛ% , посочени
в позиция VI на договора, които са определени едва с подписването му от
кредитора, а освен това едва с получаването на договора ответникът е узнала за
точните размери на лихвените проценти в попълнена от ищеца позиция VI. По делото не е
представен и погасителен план към процесния договор, връчен на ответника и
подписан от нея, както и доказателства за съществуването на такъв. Безспорно, в
рамките на предоставената договорна свобода, на основание чл.9 от ЗЗД страните могат да уговорят лихви и неустоечни клаузи, но те не следва
да не излизат извън присъщите им функции и да не създават предпоставки за
неоснователно обогатяване на кредитора, което представлява противоречие с
добрите нрави.
От
разпоредбата на чл.19, ал.1 и ал.4 от ЗПК следва, че годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит и
не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ.
Следователно с нормата /чл.19, ал.4 от ЗПК /ДВ, бр.35/22.04.2014 г./ е въведен
праг на възнаграждението на кредитора, като клаузи в договора, надвишаващи
определените по ал.4 ГПР, се считат за нищожни-чл.19, ал.5 от ЗПК. Съдебната практика преди
въведения максимален праг на възнаграждение приема, че при формиране размера на
този вид лихва обективен критерий може да бъде размера на законната лихва, без
обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Приема се, че максималния
размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е
действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава / в
т.см.решение №378/18.05.2006 г. по гр.д.№315/2005 г. на ВКС/. В настоящия
случай към датата на сключване на процесния договор уговорения годишен лихвен
процент /46.96 %/ надхвърля повече от три пъти /4.59/ законната лихва, която към
02.09.2011 г. е 10.18 % / ОЛП на БНБ-
0.18 % плюс 10 пункта надбавка/, а ГПР /58.05%/ я надвишава 5.48 пъти, а това води до
значително нарастване вземането на кредитора- ответницата е получила в заем
сума- 3250 лв., а ищецът ще получи- ***лв. т.е.
по-силната икономически страна по договора се обогатява за сметка на другата. Предвид това клауза на
договора, обективирана в раздел VІ накърнява договорното равноправие между
страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна-
чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Тя не може да бъде заместена от друга разпоредба на
закона, доколкото липсва акт по смисъла на чл.10,
ал.2 от ЗЗД, а законната лихва по чл.86 от ЗЗД има различни функции от възнаградителната лихва. Поради това, че нищожните
уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихвата не е
уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е
възникнало за ответницата. Съдът като взе предвид изложеното и заключението на
ССЕ приема искът за основателен за сумата от ***лв., а в частта до
претендираната главница ***лв. следва да бъде отхвърлен.
Ищецът претендира и неустойка в размер на ***лв.,
позовавайки
се на настъпила автоматична предсрочна изискуемост, която е довела до
настъпването на предпоставките по т.10.4 от ОУ към договора, поради което е
начислена. Съгласно т.10.4 от ОУ след прекратяване на договора, на което и да е от
основанията по чл.10.3. от ОУ остава в сила задължението на кредитополучателят
да заплати всички дължими суми, като в този случай върху целият размер на заема
се начислява неустойка в размер на 50 %. В т.10.3.1. от Общите условия е
предвидено, че в случай, че клиентът/СД просрочи една вноска с повече от 30
календарни дни настъпва автоматично прекратяване на договора, без да е
необходимо кредитора да изпраща на кредитополучателя уведомление, покана,
предизвестие или други. Предсрочната изискуемост представлява изменение на
договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а,
ал.2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при
наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на
предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60,
ал.2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за
вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й. Ищецът е финансова институция по смисъла на
чл.3 от ЗКИ, поради което
предсрочна
изискуемост при неплащане на определен брой вноски не настъпва автоматично, а е
необходимо да е уведомил ответника/съдлъжника, че се възползва от правото си да
обяви заема за предсрочно изискуем и волеизявлението му да е достигнало до
длъжника, защото датата на настъпване на предсрочната изискуемост играе ролята
на падеж и представлява различен юридически факт. Доказателства, че е съобщил
на ответника и съдлъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на заема ищецът
не е представил, поради което договорът
не е прекратен на нито едно от основанията в т.10, т.3 от Общите условия, а е
прекратен с изтичането на срока и липсва основание за начисляване на
претендираната неустойка. Тъй като договорът не е прекратен на нито едно от
основанията в т.10, т.3 от ОУ, а е
прекратен поради изтичане на уговорения срок-05.09.2015 г./ датата на
последната погасителна вноска/, то липсва основание за начисляване на
претендираната неустойка. Претенцията за сумата ***лв. неустойка
следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
По възражението за погасяване на вземането по давност: При договора за заем е налице общо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за частични плащания по договора. Разсрочването на плащането на цената на отделни вноски не му придава характер на периодични платежи по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД. Касае се до едно механично сумиране на единни задължения, което не променя характера им и не ги прави периодични/ в т.см. решение №28/05.04.2012 г. по гр.д.№ 523/2011 г. на ВКС, III г. о., решение №261/12.07.2011 г. по гр. д.№795/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение №103/16.09.2013 г. по т. д.№1200/2011 г. на ВКС, II т. о., решение №93/27.10.2016 г. по т. д.№1882/2015 г. на ВКС, I т.о. и др./. Приложим е общият петгодишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД, поради което вземанията не са погасени по давност, доколкото заявлението е подадено на 20.07.2017 г., а крайният срок на договора е изтекъл на 05.09.2015 г., от когато е започнала да тече и погасителната давност.
По
разноските:
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. Направените в заповедното производство разноски от ищеца са в общ размер ***лв., от които: ***лв. за държавна такса и *** лв. юрисконсултско възнаграждение, определено от съда съгласно чл.78, ал.8 от ГПК вр. чл.37 от ЗПрП вр. чл.26 от НЗПП. В исковото производство ищецът е направил разноски за 173 лв. държавна такса и *** лв. юрисконсултско възнаграждение, определено от съда на основание чл.78, ал.8 от ГПК вр. чл.37 от ЗПрП вр. чл.25, ал.1 от НЗПП или общо 473 лв. Ответникът дължи и следва да заплати на ищеца на основание чл.78, ал.1 от ГПК съразмерно на отхвърлената част от исковете: ***лв. разноски в заповедното производство и ***лв. разноски в исковото производство.
Ответникът претендира разноски по делото за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на *** лв. с ДДС и *** лв. възнаграждение за вещо лице по списък по чл.80 от ГПК. Ищецът своевременно е направил възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за неоснователно. Съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното адвокатско възнаграждение при интерес от *** до ***лв. е *** лв. + 5 % за горницата над *** лв.. Съгласно разпоредбата на §2а от ДР на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за регистрираните по ДДС адвокати дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото възнаграждение. Предвид тази разпоредба, върху минимално дължимото според Наредба №1 възнаграждение*** лв. следва да се прибавят и 20% ДДС- ***лв. Предвид изложеното и на основание чл.78, ал.3 от ГПК ответното дружество следва да заплати на ищцата направените по делото разноски съразмерно на отхвърлената част, в размер на ***лв.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И
:
ПРИЗНАВА за установено по
отношение на А.П.В., с ЕГН-********** ***, че съществува вземане на „П.К-
Б.“ ЕООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление ***, на основание
чл.422 от ГПК за сумата ***лв. главница по договор за револвиращ заем №********** от 02.09.2011
г. и законната лихва върху главницата от 20.07.2017 г. до изплащане на
вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска в частта до претендираните ***лв. и иска за неустойка в размер на ***лв. като неоснователни, за които вземания е издадена заповед №1418/24.07.2017 г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№2063/2017 г. описа на РС-К..
ОСЪЖДА А.П.В., с ЕГН-********** *** да заплати на
„П.К. Б.“ ЕООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл.78, ал.1
от ГПК сумата ***лв. разноски по делото и ***лв. разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№2063/2017
г. по описа на РС-К., съобразно
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „П.К. Б.“ ЕООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление *** да заплати на
А.П.В., с ЕГН-********** ***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК
сумата ***лв. разноски по делото, съобразно отхвърлената част от
исковете.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- С. в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
След влизане в сила на решението,
препис от него да се приложи по ч.гр.д.№2063/2017 г. по описа на
РС-К..
Районен съдия: