РЕШЕНИЕ
№ 3614
гр. Пловдив, 03.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Христо Г. Иванов
при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска
като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело №
20225330105771 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от Р. В. С. против „ЮТЕКРЕДИТ БЪЛГАРИЯ “ ЕООД, с
която се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124,
ал.1 ГПК, вр. чл. 26, ал.1, предл. първо, второ и трето ЗЗД, вр. чл. 19, ал.4 и чл. 11, т.9 и т.10
ЗПК за признаване за установено между страните, че клаузата на чл. 6, ал.1 от договор за
кредит от ****., сключен между страните, е нищожна като противоречаща на закона,
заобикаляща закона и е уговорена в противоречие с добрите нрави и чл. 55, ал.1, предл.
първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 88.17 лева,
представляваща заплатена сума при начална липса на основание, а именно: недействителна
клауза за заплащането на такса за разглеждане , ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба се твърди, че между страните по делото е сключен договор за кредит
от ****., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца определена сума под
формата на заемни средства, при уговорен ГПР от 49,80 %, със срок на погасяване:12
месеца. Съобразно клаузата на чл. 6,ал.1 от договор за кредит от ****., сключен между
страните, ищецът дължи заплащането на такса за разглеждане на документи в размер на 126
лева. Излагат се съображения, че тази клауза е нищожна, тъй като е необосновано висока,
противоречи на добрите нрави, заобикаля разпоредбата на чл.19ал.4 от ЗПК, както и че е в
явно противоречие с чл.10а ал.2 ЗПК. Поради изложеното се предявява исковата претенция.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба, с който се излага
1
становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Във връзка с твърденията
на ищеца, че договорният лихвен процент не отговаря на действителния и че същият
противоречи на добрите нрави, се посочва, че ясно и точно е формулиран ГПР, като
процесната клауза се включвала в ГПР-то, и по същество представлявала втора
възнаградителна лихва. Възразява се и срещу доводите за неравноправност на тази клауза от
договора за потребителски кредит, доколкото се касае за индивидуално уговорена клауза,
при спазване на принципа за добросъвестност.
Моли се, така предявените искове да бъде отхвърлени. Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По делото няма спор относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем,
като между него и ответника е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит,
по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция
по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а другият е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на
чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон
ЗПК. С исковата молба като предмет на процеса е въведена само една клауза от договора, по
отношение на която се твърди, че е нищожна- таксата за разглеждане, която следва да бъде
обсъдена, за да се прецени дали действително тя е предвидена в противоречие със
специалния ЗЗП. Настоящият съдебен състав намира, че въпросната клауза от договора
очевидно заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното
отношение. В чл. 6 ал. 1 от договора е записано, че кредитополучателят дължи еднократна
такса за разглеждане, дължима в деня на подписване на договора. Тази такса е във фиксиран
размер и е около 1/5 от размера на получения заем, като именно в тази връзка липсва
каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Тя води
единствено до неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на размера на
дълга за потребителя, което пък води до нарушаване принципа за добросъвестност при
сключване на договорите, като е и в нарушение на добрите нрави.
На следващо място, изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за
събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или
управление на кредита. Въпросната такса за разглеждане представлява услуга, която по
естеството си е свързана с усвояването на кредита. Разглеждането и изплащането на кредита
по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита,
изразяваща се в разглеждане на искането за кредита, отпускане на исканата сума, оформяне
на съответните документи и т.н., но това са все действия, които са част от дейността по
кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл
въпросната услуга представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един
2
кредит- разглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин
потребителят плаща реално за права, които той има, което пък е недопустимо от гледна
точка на принципите на добросъвестност и справедливост. На трето място, изцяло
недоказани са твърденията на ответника за това, че клаузата е била индивидуално
договорена и, че предварително ищецът е бил запознат с нея. Не се представя попълненото
от заемателя предложение за сключване на договора за заем, за да е видно дали в него е
посочен размерът на таксата за разглеждане, а оттук- да се направи и извод дали лицето е
било запознато с размера на предвидената такса преди самото сключване на договора и
съответно- дали е информирано за това. Съгласно чл. 144 т. 9 от ЗЗП неравноправни са
клаузи, които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора. В чл. 146 ал. 1 от ЗЗП е
посочено, че неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а
не са такива дефинираните в чл. 146 ал. 2 от ЗЗП клаузи, изготвени предварително, при
които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ответникът не
доказва индивидуално уговаряне на клаузата за заплащане на такса за експресно
разглеждане на документи в предвидения в договора размер. Оттук- така предвидената
клауза според настоящия съдебен състав има и неравноправен характер по смисъла на чл.
144 т. 9 от ЗЗП, като по изложените съображения в тяхната цялост предявеният иск се явява
основателен и следва да се уважи.
От гореизложеното следва, че процесната клауза не поражда права и задължения за
страните, поради което сумите, заплатени от кредитополучателя – ищец в изпълнение на
задълженията, предвидени в тези разпоредби, са били недължимо платени от страна на
ищеца като престирани при начална липса на основание. Оттук следва и че кумулативно
съединеният осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД е основателен. На основание
чл.214 от ГПК осъдителният иск е увеличен на 126 лева и в такъв размер следва да бъде
уважен.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищeцът е заплатил държавна такса в размер на 100 лева,
която сума следва да му се възстанови от ответника, като законна последица от решението.
Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е
заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение
на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за
правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той се представлява безплатно от адв.
М., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от
ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в
подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва да бъде изчислено
съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален
размер на адвокатското възнаграждение за един иск от 300 лева, като за двата съединени
иска респективно 600 лева.
3
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Юте Кредит България” ЕООД,
ЕИК: ********* и Р. В. С., ЕГН: **********, от друга, че е нищожна поради противоречие с
добрите нрави и закона, клаузата от сключения между страните договор за кредит №*** от
****.- клаузата на чл. 6 ал. 1 от договора, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане в
размер на 126 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „ Юте Кредит България” ЕООД,
ЕИК: *********, да заплати на Р. В. С., ЕГН **********, сумата от 126 лв., представляваща
заплатена такса за разглеждане по недействителната клауза на чл. 6, ал.1 от договор за
кредит№*** от ****, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба
в съда – 21.04.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „Юте Кредит България” ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на Р. В. С., ЕГН
********** направените по настоящото дело разноски в размер на 100 лева.
ОСЪЖДА „Юте Кредит България” ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, на адв. М., АК – Пловдив, сумата от 600 лв. –
адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство в настоящето
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен съд –
Пловдив, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
4