Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 05.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-16 състав в открито съдебно
заседание на двадесет и пети септември две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при участието на секретар Диляна Цветкова, като разгледа
търговско дело № 9283 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по
реда на чл. 365 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) вр. чл. 694 ТЗ.
Образувано
е по искова молба на О.А.А., ЕГН **********, предявена срещу „В.“ АД - в
несъстоятелност, ЕИК ********и оспорващия кредитор „К.Т.Б.“ АД (н), ЕИК ********,
за установяване съществуването на вземане, изключено с определение №
6508/13.12.2016 г. по търг. дело № 3606/2014 г. на СГС от допълнителния списък
на приетите за удовлетворяване в производството по несъстоятелност на „В.“ АД
(н) вземания.
Ищецът
твърди, че в срока по чл. 685, ал. 1
ТЗ предявил за удовлетворяване в откритото с решение от 20.01.2016 г. по търг.
дело № 3606/2014 г. на СГС, VІ-9 състав производство по несъстоятелност на „В.“
АД (н), вземане в размер на 342707,63 лева, възникнало от договор за паричен
заем, сключен на 01.01.2007 г., което вземане било включено в списъка на
приетите предявени вземания. Кредитор на несъстоятелния длъжник обаче оспорил
съществуването му и с определение от 13.12.2016 г. съдът по несъстоятелността
изменил допълнителния списък на приетите вземания, изготвен от синдика на
29.07.2016 г. и обявен в търговския регистър на 04.08.2016 г., като изключил по
възражението на кредитора „К.Т.Б.“ АД (н), ЕИК ********, вземането на О.А.А.,
което пораждало за ищеца правен интерес от провеждане на установителен иск за
неговото съществуване.
Изложени
са твърдения, че за периода от 06.02.2006 г. до 28.12.2007 г. О.А.А. предоставил
парични средства за финансиране на търговската дейност на „В.“ АД (н) в общ
размер от 2781324 лева, с оглед на което правоотношенията между страните
следвало да се квалифицират като такива по неформален договор за паричен заем.
Произходът на предоставените средства бил основан на сключения между ищеца и „К.Т.Б.“
АД (н) договор за банков кредит от 03.02.2006 г., изменен с последващи анекси,
съгласно който Б.та предоставила на О.А.А. парична сума в общ размер от 3200000 лева. На 01.01.2007 г. ищецът и „В.“
АД (н) подписали и писмен договор за заем, с което документирали договорните си
отношения и уговорили начин за връщане на заетата от заемателя сума – съгласно
уговореното в договора за банков кредит от 03.02.2006 г. и анексите към него.
До 28.08.2012 г. „В.“ АД (н) връщало периодично част от предоставените в заем
парични средства, като поради спиране на плащанията и след отправена от ищеца
покана (връчена на 17.12.2014 г.) за плащане на изискуеми задължения в общ
размер от 499952,74 лева, от които непогасени задължения по договора за заем в
размер 408400 лева и дължимо възнаграждение по трудов договор № 30/13.01.2011
г.
в размер 91522,74 лева,
между ищеца и „В.“ АД (н) на 31.12.2014 г. било сключено споразумение, съгласно
което „В.“ АД (н) погасило част от задължението си към ищеца чрез цедиране на
вземането си от „Ш.Р.“ АД в размер 157243,11 лева. Тъй като вземането на ищеца
по трудовия договор било включено в списъка на приетите вземания, одобрен с
определението на съда по чл. 692 ТЗ, непогасената част от вземанията по
договора за заем, след извършената от „В.“ АД (н) цесия, възлизала на сумата
251186,89 лева, която била предмет на установяване в настоящото производство.
Ответникът В.“ АД (н) не е депозирало отговор на
исковата молба.
С
определение от 13.01.2017 г. съдът е конституирал, на основание чл. 694, ал. 4 ТЗ, като страна в производството Р.Г.М., в качеството му на синдик на В.“ АД
(н).
Синдикът
е подал отговор на исковата молба, в който оспорва основателността на иска,
като твърди, че подписаното споразумение от 31.12.2014 г. било частен документ
не удостоверявало съществуването вземането на ищеца и неговия размер. Липсвала
и подробна счетоводна отчетност за размера на предоставените от заемодателя
средства, както и за размера на върнатите от заемателя суми като в договора за
заем от 01.01.2007 г. не бил конкретизиран точният размер на сумите, които ще
се предоставят, периода, за който ще се предоставят, както и сроковете за
връщането им от заемателя. Общото препращане в договора за заем към договора за
банков кредит от 03.02.2006 г., който бил и многократно изменян със сключените
към него анекси, не представлявало доказателство за размера на предоставените
заемни средства и за срока и условията за тяхното връщане.
С
определение от 24.10.2017 г. съдът е конституирал като страна в производството и
оспорващия кредитор „К.Т.Б.“ АД (н).
„К.Т.Б.“
АД (н) е подало отговор на исковата молба, в който счита иска за недопустим,
тъй като ищецът не бил направил валидно възражение по чл. 690 ТЗ срещу
включване на вземането си в съставения от синдика списък на неприетите вземания. Възражението е неоснователно, тъй като ищецът
е обосновал правния си интерес, излагайки твърдения за наличие на
предпоставките по чл. 694, ал. 2, т. 2, а не т. 1 ТЗ – вземането му
първоначално е включено в списъка с приетите вземания, като след възражение на Б.та
с определение на съда по чл. 692, ал. 4 ТЗ е изключено от този списък.
По
същество счита иска за неоснователен, тъй като вземането на ищеца се основавало
на поредица от симулативни сделки, сключени между свързани лица, с цел да бъде
създадено вземане на О.А.А. след откриването на производството по
несъстоятелност по отношение на „В.“ АД (н). Договорът за паричен заем от
01.01.2007 г., споразумението за установяване на задължения на „В.“ АД (н) от
31.12.2014 г. и поканата за плащане на изискуеми задължения, връчена на
17.12.2014 г. представлявали частни документи, съставени и подписани от
свързани лица, без достоверна дата и без доказателства за действителността на
съдържащите се в тях изявления. Давностният срок за вземането на ищеца започнал
да тече на 10.12.2008 г., с оглед на направеното в договора за заем препращане
към условията на договора за банков кредит от 03.02.2006 г., в който именно
посочената дата била уговорена като краен срок за връщане на заетата сума. По
този начин към датата на сключването на споразумението от 31.12.2014 г.
вземането на ищеца било погасено с изтичането на петгодишния давностен срок по
чл. 110 ЗЗД.
В
допълнителната искова молба ищецът поддържа иска си и оспорва възраженията на
ответниците. Като едностранен акт поканата за плащане на изискуеми задължения
не попадала в обхвата на сделките, които могат да бъдат обявени за нищожни на
основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Твърдението за привидност на договора за заем от
01.01.2007 г. поради свързаност на подписалите го лица било неоснователно, тъй
като подобно ограничение не се съдържало в нормативната уредба. Оспорващият
кредитор е следвало да предяви исковете по чл. 646 и чл. 647 ТЗ, а не да
въвежда твърдения за нищожност на сделките, от които произтича вземането на
ищеца в настоящото производство. Налице били доказателства за реално
предоставяне на уговорените в договора за заем суми. Тристранното споразумение
от 31.12.2014 г. имало за предмет и вземания, които не били предмет на
предявения установителен иск. Вземането не било погасено по давност, тъй като
от последното плащане по договора за заем, извършено на 28.08.2012 г., което
представлявало признание на вземането от длъжника по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, не били изтекли 5 години. В договора за заем от 01.01.2007 г. е бил
посочен единствено горен лимит на заемната сума до 3000000 лева, като в същото
време препращането към договора за банков кредит обосновавало произхода на
заемните средства и реалното им прехвърляне към заемателя „В.“ АД (н).
В
подадения в срока по чл. 373, ал. 1 ГПК допълнителен отговор, ответникът „К.Т.Б.“
АД (н) поддържа възражението си за
недоказаност на реалното предоставяне заемната сума от страна на ищеца.
Твърдението на О.А.А. за извършено на 06.02.2006 г. предоставяне на сумата от
15100 лева на „В.“ АД (н) не отговаряло на истината, тъй като от справка по
сметката на „В.“ АД (н) се установявало, че посочената сума е внесена не от
ищеца, а от Н.А.С.и с друго основание: вноска по разплащателна сметка. В
извлечението от сметката на ищеца съществувал запис от 30.01.2007 г. за превод
на сумата от 299820 лева в полза на „В.“ АД (н) с основание договор за
финансова помощ. Посочените несъответствия ясно показвали противоречието между
твърденията на ищеца и реално осъществените обстоятелства. Никъде в основанието
на преводите, нареждани от ищеца в полза на „В.“ АД (н) и тези нареждани от „В.“
АД (н) в полза на ищеца, не се съдържало посочване на сключения между тях
договор за заем. Към споразумението от 31.12.2014 г. ищецът умишлено пропуснал
да представи предхождащия го договор за тристранно споразумение от 03.09.2012
г., сключен между ищеца, „В.“ АД (н) и „Ж.“ ООД, ЕИК ********, в който било
уговорено „Ж.“ ООД да замести „В.“ АД (н) в задълженията му по договора за заем
от 01.01.2007 г.. Датата, на която „Ж.“ ООД започнало да внася суми по сметката
на ищеца (28.09.2012 г.) съвпадала с твърдяното от ищеца спиране на плащанията
от страна на „В.“ АД (н). Сборът от платените на ищеца суми от „В.“ АД (н) до
28.08.2012 г. (3479929,17 лева) и от „Ж.“ ООД след сключване на тристранното
споразумение (103292 лева) възлизал на сумата 3583221,17 лева, която била с
801897,17 лева повече от сумата, която ищецът твърди да е предоставил на „В.“
АД (н) – 2781324 лева. Разликата следвало да бъде увеличена и със стойността на
прехвърленото на ищеца вземане на „В.“ АД (н) от „Ш.Р.“ АД в размер от
157243,11 лева. Така освен че претенцията на ищеца била неоснователна, същият
дължал на „В.“ АД (н) сума в общ размер от 959140,28 лева, още повече, че част
от предоставената по банковия кредит сума в размер 506080 лева ищецът усвоил за
свои собствени нужди, а не за подпомагане на стопанската дейност на „В.“ АД
(н).
От
страна на синдика не е постъпил допълнителен отговор на исковата молба.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и
правна страна следното:
Видно
от представения договор за банков кредит, сключен на 03.06.2006 г. „К.Т.Б.“ АД
(н) изразила воля да предостави в полза на ищеца О.А.А. за временно и възмездно ползване сума в
размер на 262000 лева, която да бъде върната в срок до 10.12.2008 г., заедно с договорна лихва в
размер на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с надбавка от 10 пункта. С
анекс № 1/30.06.2006 г. размерът на предоставената за ползване сума бил
увеличен с 80000 лева и достигнал 337000 лева, като бил договорен и нов
погасителен план. В последващи анекси, сключени в периода 23.11.2006 г. –
07.05.2007 г. страните постигали съгласие размерът на предоставената парична
сума да бъде последователно увеличаван, като със сключването на анекс № 7/07.05.2007
г. достигнал 3200000 лева.
С договор, сключен на
01.01.2007 г. О.А.А. се
задължил да предостави на „В.“ ЕООД (правноорганизационна форма към сключване
на договора), на части до 31.12.2007 г. сума в размер на 3000000 лева, която да
бъде използвана за финансиране стопанската дейност на заемателя, който се задължил да заплаща
възнаградителна лихва, съгласно лихвените условия на договор за банков кредит
от 03.02.2006 г., сключен между О.А.А. и „К.Т.Б.“ АД и да върне
ползваните суми също в рамките на срока, предвиден в този договор.
В
документ, назован „Договор за тристранно споразумение“, оформен на 03.09.2012
г., „Ж.“ ООД, „В.“ АД и О.А.А. изразили воля, считано от 28.09.2012 г. „Ж.“ ООД
да замести „В.“ АД в качеството му на заемател по договор за заем от 01.01.2007
г., сключен с О.А.А., като „Ж.“ ООД поеме всички права и задължения произтичащи
от договора за заплащане на заемната сума по банков път и годишна лихва, като О.А.А.
се съгласи да приеме изпълнение от „Ж.“ ООД.
Представено
е споразумение, сключено на 31.12.2014 г., с което „В.“ АД признало, че по
договор за заем от 01.07.2007 г. дължи на О.А.А. сумата 408400 лева, както и по
трудов договор № 50/13.01.2011 г. сумата 91552,74 лева, които в отношенията
между страните тези задължения в общ размер от 499952,74 лева следвало да се
третират като единно задължение, част от което в размер на 157243,11 лева,
следвало да се счита погасена чрез прехвърляне в полза на О.А.А. на вземане,
което „В.“ АД имало към „Ш.Р.“ АД. Остатъкът от задължението в размер на
342707,63 лева следвало да бъде изплатен от „В.“ АД.
Вземанията, произтичащи от договор за заем, сключен на
01.01.2007 г. в общ размер от 342707,63 лева О.А.А. предявил за удовлетворяване
в производството по несъстоятелност на „В.“ АД (н), но с определение от
13.12.2016 г. по търг. дело № 3606/2014 г. на СГС, VІ-9 състав същите са
изключени от списъка на приетите от синдика вземания по възражение на кредитора
„К.Т.Б.“ АД (н). В молбата, вх. № 25841/24.02.2016 г. кредиторът О.А.А. се
позовал единствено на договор за заем като източник на вземането и то при
допусната очевидна фактическа грешка по отношение датата на сключването му –
01.07.2007 г. вместо 01.01.2007 г., но към молбата е приложен именно договор за
заем от 01.01.2007 г..
В производството са приети основно и две допълнителни
заключения на съдебно-счетоводна експертиза, които съдът кредитира като
съответни на останалите събрани в производството доказателства и основава
изводите си на тях. Съгласно изследваните от вещото лице данни за движение на
парични средства по разплащателна сметка с титуляр О.А.А., разкрита в „К.Т.Б.“
АД (н), се установява, че в периода 19.04.2006 г. – 11.07.2012 г. по сметка на
„В.“ АД (н) са наредени парични преводи в общ размер от 2659700,60 лева, като
след сключване на процесния договор за заем са извършени 13 превода, но
отношение само на два от тях като основание е посочен договор за заем, по
отношение на преводите, извършени на 30.01.2007 г. и 07.05.2007 г. вписаното
основание е „договор за финансова помощ“, налице и превод с посочено основание „плащане
по договор“. В останалите случаи посочваното от самия наредител основание за
извършване на превода е „захранване на сметка“, поради което няма как да се
приеме, че съставлява предоставяне на суми в заем. Така след сключването на
договора за заем на 01.01.2007 г. са извършени преводи на суми в размер на общо
2386400,60 лева, от които за суми в размер на 783240 лева в основанието на преводите е вписано заемно или
еквивалентно на него правоотношение (финансова помощ, договор).
Освен платените по банков път суми, в счетоводните
записвания на „В.“ АД (н) по сметка 499 с кореспондент О.А.А. били отразени
записвания на платени в брой за периода 06.02.2006 г. – 31.12.2006 г. (изцяло
преди сключване на процесния договор за заем) суми в размер на 129304 лева.
Заплетените суми (с изключение на сумата 20000 лева, внесена на 31.12.2006 г.)
били изтеглени от сметката на О.А.А. в „К.Т.Б.“ АД (н) с посочване на основание
„Усвояване на кредит“. Така общият размер на получените суми от „В.“ АД (н)
възлиза на сумата 2789004,60 лева, но за целия изследван от вещото лице период,
който обаче надхвърля процесния. Сумата от 10000 лева, заплатена на З.С.по договор
за изработка на проект по САПАРД няма отношение към спора.
В периода 03.02.2006 г. – 06.11.2014 г. вещото лице е
констатирало извършени плащания от „В.“ АД (н) в полза на О.А.А., които
представляват както преведени от дружеството суми по сметка на ищеца, така и
изтеглени суми от сметката на дружеството, получени от А.. Общият им размер на тези суми възлиза на
3671769,17 лева и 3750 евро, но част от вписаните в платежните документи
основания сочат на извършени погасявания по договор за заем от 01.02.2006 г., респективно
касаят неотносими по спора правоотношения (закупуване на косачка, плащане на
такса, захранване на сметка). При изключване на сумите, за които е вписано като
основание за получаване им погасяване на договор за заем от 01.02.2006 г. и
тези, извършени преди 01.01.2007 г., получените от О.А.А. парични средства са в
размер на 819044,17 лева. Отделно на каса от „В.“ АД (н) в полза на О.А.А.,
след 01.01.2007 г. са изплатени 104098,10 лева или общо ищецът след 01.01.2007
г. е получил от дружеството плащания в размер на 923142,27 лева.
В счетоводните книги на ответното дружество „В.“ АД (н)
за периода 01.02.2006 г. - 31.12.2006 г. са отразени получени от О.А.А. суми в
размер на 3917773,17 лева, като към 31.12.2006 г. кредитното салдо
(задължението към А.) е в размер на 251156,89
лева (4168930,06 лева -3917773,17
лева). След 03.09.2012 г. по разплащателна сметка с титуляр О.А.А. от страна на
„Ж.“ ООД са наредени плащания на суми в общ размер 98407 лева.
Вещото лице е констатирало по търговските книги на „В.“
АД (н) да фигурира задължение към О.А.А. в размер на 251156,89 лева, но същото
се основава на погрешно осчетоводяване на сумата 303993,25 лева. Във второто допълнително
заключение е разяснено, че в периода 30.09.2008 г. - 31.01.2014 г. погрешно е
водено задължение на ответника към ищеца в размер на 303993,25 лева, което имало
за произход задължение на трето лице – Г.Г.Д.по фактура № 1005/03.07.2007 г. за
продажната цена на стоманобетонни колове. Стойността на тази фактура,
представляваща дебит по сметка 411/1 клиенти, партида Г.Д., е закрита на 31.01.2014
г. със запис „Дебит по сметка 411/1 – Клиенти, партида на Г.Д.срещу кредит по
сметка 499/1 – Други кредитори, партида на О.А. на 303993,25 лева“. Именно това
погрешно записване е обусловило съществуването на счетоводно задължение на „В.“
АД (н) към О.А.А. в размер на 251156,89 лева. В съдебно заседание вещото лице
поддържа, че единствено погрешното осчетоводяване и без документална
обоснованост формира задължението на дружеството към ищеца и без това осчетоводяване
такова задължение изобщо не би съществувало.
Не
е спорно и от вписванията по партидата на „В.“ АД (н) в търговския регистър се
установява, че с решение №172 от 20.01.2016 г. по т. д. № 3606/2014 г. на СГС,
ТО, VI–9 състав по отношение на дружеството е открито производство по
несъстоятелност, поради настъпила неплатежоспособност.
Други доказателства от значение за спора не са
ангажирани.
Относно установителния
иск с правна квалификация чл. 240 ЗЗД вр. чл. 694 ТЗ.
Основателността на предявения положителен установителен
иск се обуславя от установяване, че в правната сфера на О.А.А. съществува
неудовлетворено материално право на вземане в размер на 251156,89 лева,
породено от заемно правоотношение, което вземане по възражение на друг кредитор
(„К.Т.Б.“ АД (н)) е изключено от списъка на приетите от синдика за
удовлетворяване в производството по несъстоятелност на „В.“ АД (н).
Необходимо е да се отбележи, че предметът на настоящото
производство е обусловен от предмета на предявеното и изключено, след
възражение на оспорващ кредитор, вземане. В настоящото производство се
установява съществуването единствено и само на предявеното от О.А.А. с молбата
от 24.02.2016 г. вземане с твърдян правопораждащ го факт договор за заем от
01.01.2007 г.. В молбата за предявяването му липсват изложени твърдения това
вземане да е възникнало през м. февруари 2006 г. в резултат на предоставени на
„В.“ АД (н) парични средства, без сключването на писмен (формален) договор.
Всяко субективно материално право на вземане съществува в рамките на
правоотношение, което се характеризира със страните, между които възниква,
правопораждащия го факт (фактически състав) и предметното си съдържание (вида и
обема на възникналите права и задължения). След като правопораждащият факт е
индивидуализиращ вземането елемент, то няма как в производството по чл. 694 ТЗ
кредиторът да сочи други, незаявени правопораждащи вземането факти – те са
преклудирани. Вземанията за връщане на предоставени парични
суми, основани на сключен/и договор/и до
01.01.2007 г. са възникнали до откриване на производството по несъстоятелност
(чл. 639 ТЗ). Такива вземания не са били предявени в сроковете по чл. 685, ал.
1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ и затова е недопустимо да бъдат удовлетворени в
производството по несъстоятелност, включително не са предмет и не могат да
бъдат разглеждани в настоящото производство. Установителен иск по чл. 694 ТЗ за
вземания, основани на непредявено в срока по чл. 685 и чл. 688 ТЗ основание е
недопустим, а заемни отношения, възникнали през м. 02.2006 г. кредиторът О.А.А.
не е твърдял до предявяването на настоящата искова молба.
За установяване на валидно
правоотношение между страните с типичното за заема за потребление съдържание,
следва да бъде доказан правопораждащия го факт – сключен договор (и то именно
заявения в срока по чл. 685, ал. 1 или чл. 688 ТЗ). Договорът е винаги двустранна правна сделка и по
необходимост включва взаимните, припокриващи се волеизявления на страните по
нея. Договорът, съгласно разпоредбата на чл. 240 ЗЗД е реален и се счита
сключен с предаването на заемателя на предмета му – заместими движими вещи, в случая,
парична сума в размер на 3000000 лева, при поето правно задължение за връщане
на полученото. Сключеният в писмена форма договор на 01.01.2007 г. от гледна
точка на породените права и задължения има консенсуален характер – заемодателят
поема задължение да предостави на заемателя по банков път и на части до
31.12.2007 г. сума в размер до 3000000 лева, поради което следва да се
разглежда като предварителен (рамков) договор по смисъла на чл. 241 ЗЗД. Въз основа на заключението на
съдебно-счетоводната експертиза следва да се приеме, че с всеки превод на
парична сума на основание, сочещо предоставяне на суми за временно ползване в
полза на „В.“ АД, е сключван реален договор за заем при условията на договора
от 01.01.2007 г.. Тъй като преводите са извършвани от заемодателят О.А.А., то посочването
на основание, което изключва предоставянето на преведената сума в заем, съдът
тълкува като извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт, а именно, че
извършеният превод не е в изпълнение на задължението по договора от 01.01.2007
г. за предоставяне на средства за финансиране стопанската дейност на „В.“ АД и
затова преводите с посочени основания захранване на сметка, продажба на валута
и вноска съдът приема да не съставляват елемент от заемното правоотношение.
Именно заемодателят носи доказателствената тежест да установи сключването на
реални договори за заем, което предполага доказване на факта, че предоставянето
на сумата е при поето насрещно задължение за нейното връщане, което не би могло
да се приеме, че е налице при вписване на основание за извършване на превода,
което не сочи на заем.
В този смисъл съдът приема да са
предоставени въз основа на сключения на 01.01.2007 г. договор за заем по банков
път суми в размер на общо 783240 лева. Предоставянето на суми в брой от ищеца е
извършвано преди сключването на договора от 01.01.2007 г., сочен като основание
на предявеното вземане в производството по несъстоятелност и затова тези суми са
без значение. Следователно, в правната сфера на ответника „В.“ АД (н) е
възникнало правно задължение за връщане на получената в заем сума в размер на 783240 лева, което задължение е и
съответно счетоводно отразено в търговските книги на заемателя. Това задължение
е с настъпил падеж, тъй като в договора от 01.01.2007 г. погасяването на
задължението на заемателя страните се съгласили да се извършва, съобразно уговореното
в договор за банков кредит, сключен между заемодателя О.А.А. и „К.Т.БАНКА“ АД
(н), който предвижда краен срок за издължаване 10.12.2008 г..
С договор, сключен на 03.09.2012 г.
страната-заемател по процесното
правоотношение „В.“ АД (н) била заместена от друг правен субект – „Ж.“
ООД. В решение № 49 от 20.06.2012 г. по т. д. № 16/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на
ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че облигационното
правоотношение е правно отношение между две лица, кредитор и длъжник, въз
основа на което кредиторът разполага с претенция срещу длъжника, която му дава
право да иска от него осъществяването на един резултат. Прехвърлянето на
вземания и задължения е уредено в нормите на чл. 99 - чл. 102 ЗЗД. Законът
предвижда прехвърлимост на задълженията чрез
поемане на дълг в двете му разновидности - встъпване или заместване в дълг. При
кумулативното поемане на дълг е налице присъединяване към дълга или встъпване в
дълга, т. е. към досегашния длъжник се присъединява още един длъжник, трето
лице встъпва като съдлъжник,
като задължението на първоначалния длъжник остава. При заместването
в дълг едно трето
лице (нов
длъжник) замества
досегашния длъжник, който се освобождава от дълга, т. е. неговото задължение се погасява, затова в този
случай е необходимо изрично съгласие на кредитора, за когото .
Сключеният договор за тристранно споразумение от 03.09.2012
г. е юридически факт, в резултат на който длъжникът в материалното
правоотношение, възникнало
от договора за заем от 01.01.2007 г. - „В.“ АД (н) е заместен от трето за това
правоотношение лице - „Ж.“ ООД и в правната сфера на първоначалния длъжник
задължението е прекратено (погасено). Волята на страните, обективирана в
документа е „Ж.“ ООД, считано от 28.09.2012 г. да поеме всички права и
задължения, произтичащи от договора за заем от 01.01.2007 г., като направените
от новия длъжник плащания в полза на О.А.А., „В.“ АД (н) се задължило да върне на
„Ж.“ ООД в срок до 31.12.2015 г.. За извършеното заместване от кредитора О.А.А.
е дадено изрично съгласие, което е обективирано в самия документ, съдържащ
договора. Следователно, изпълнен е фактическия състав на чл. 102, ал. 1 ЗЗД.
Това означава, че задължението по договора за заем от 01.01.2007 г. за връщане
на получената в заем сума в правната сфера на „В.“ АД (н) е погасено (защото е
преминало в правната сфера на „Ж.“ ООД) и искът за установяване на неговото съществуване
е неоснователен.
Този извод не се разколебава от факта на сключено на
31.12.2014 г. споразумение, в което „В.“ АД (н) признава съществуването на задължения
към О.А.А.. Формално признатите вземания се сочи да се основават на договор за
заем от 01.07.2007 г., който с оглед посочената дата не е процесният. Ако се
приеме, че страните са допуснали техническа грешка в датата на договора и се
касае за този, сключен на 01.01.2007 г., то тогава настъпилото заместване в
дълг по силата на договора от 03.09.2012 г. е погасило задълженията на „В.“ АД
(н) и тяхното признаване не поражда правни последици. Признанието на
задължението не е юридически факт с правопораждащ ефект. Длъжникът признава, че
има дълг към кредитора, вече възникнал от конкретна сделка (договор за заем от
01.01.2007 г.), без да изразява воля за поемане на друго (ново) задължение. Изявлението
на „В.“ АД (н) в това споразумение има само декларативно, но не и конститутивно
значение. Ако вземането е било вече погасено, включително чрез сключен договор
за заместване в дълг, както в случая, то признанието на длъжника, че
задължението съществува не заличава погасителния ефект на заместването и не
възстановява правото в правната сфера на лицето, направило признанието. Затова признанието
на задължение след настъпило негово погасяване, е без правно значение.
Крайният извод за несъществуване на предявеното вземане
се подкрепя и от заключенията на съдебно-счетоводната експертиза, в които при
изследване на записванията в търговските книги на „В.“ АД (н) вещото лице е
констатирало документално необосновано трансформиране на задължение на трето за
спора лице към дружеството (Г.Г.Д.) във вземане на О.А.А. от несъстоятелния
търговец. Подобно записване не се основава на счетоводните стандарти, нито в
производството се твърди да са налице някакви правоотношения между ищеца и това
трето лице, които да са основание за извършената счетоводна операция. Дори
правна връзка да съществува, то „счетоводното вземане“ за сумата 303993,25 лева
не се основава на сключения договор за заем от 01.01.2007 г. и стои извън
предмета на спора. При изключване на това неправилно осчетоводено вземане, задължение
на „В.“ АД (н) към ищеца изобщо не съществува (без значение на неговия
източник) съгласно търговските книги на дружеството, които отразяват движението
на паричните потоци помежду им за периода след сключване на договора за банков
кредит, независимо, че този период надхвърля процесния и обхваща парични
престации, които не се асоциират с договора за заем от 01.01.2007 г..
По
изложените съображения, предявения положителен установителен иск от О.А.А. за съществуване на непогасено
вземане в размер на 251186,89 лева от „В.“ АД (н), породено от сключен
на 01.01.2007 г. договор за наем, е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
При този извод не следва да се обсъжда възражението на оспорващия кредитор
вземането да е погасено по давност, тъй като то има евентуален характер и се
обуславя от установяване съществуването на вземането.
С
оглед изхода на спора, съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, право на присъждане на
разноските за производството се поражда за ответниците, но същите не правят
искане за реализиране на отговорността за разноски на ищеца и в приложение на
диспозитивното начало такива не им се следват.
Предвид
разпоредбата на чл. 694, ал. 7 ТЗ, че държавната
такса се определя върху една четвърт от вземането, за което е предявен
установителният иск и не се внася предварително, при отхвърляне на иска
разноските са за сметка на ищеца, затова О.А.А. следва да бъде осъден да заплати в
полза на бюджета на СГС държавна такса от 1 % върху размера на предявения иск
или 2511,87 лева.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от О.А.А., ЕГН **********, с
адрес: ***, срещу „В.“ АД - в несъстоятелност, ЕИК ********и оспорващия
кредитор „К.Т.Б.“ АД (н), ЕИК ********, иск с правна квалификация чл. 240 ЗЗД
вр. чл. 694 ТЗ за установяване съществуването на вземане в размер на 251186,89 лева, породено от сключен на
01.01.2007 г. договор за заем, изключено с определение № 6508/13.12.2016 г. по
търг. дело № 3606/2014 г. на СГС от допълнителния списък на приетите за
удовлетворяване в производството по несъстоятелност на „В.“ АД (н) вземания.
ОСЪЖДА О.А.А.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати в полза на бюджета на Софийски градски
съд, на основание чл. 694, ал. 7 ТЗ, сумата 2511,87 лева (две хиляди петстотин и
единадесет лева и осемдесет и седем стотинки) – държавна такса върху цената на отхвърления
иск.
Решението може да се обжалва пред Софийския апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните и е постановено при
участието на Р.М. – синдик на „В.“ АД (н).
СЪДИЯ: