Решение по дело №13374/2020 на Софийски градски съд

              Р      Е     Ш    Е    Н    И    Е     № ……

           Гр. София, 17.01.2022  г.

 

 

                                В     И М Е Т О     Н А     Н  А  Р  О Д А

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав :

                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                              ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                                Мл. съдия : Калина Станчева

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 13374/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение №  76566 от 24.04.2020 г. по гр. д. № 39489/2019 г. по описа на СРС, 59 с - в са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *******, срещу  Б.А.Г. с ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422 от ГПК за установяване на дължимостта на присъдени със заповед от 28.02.2019 г. по ч.гр. д. № 10804 по описа за 2019 г. на СРС, против от гр. София, ул. „*******суми, както следва :  сумата в размер на 1 597, 69 лв. главница за доставена от дружеството топлинна енергия през периода м. 05.2015 г. до м.10.2016 г., ведно със законната лихва за периода от 22.02.2019 г. до изплащане на вземането, сумата в размер на 353, 53 лв. - лихва за периода от 14.09.2016 г. до 14.02.2019 г., сумата в размер на 14, 50 лв. главница за дялово разпределение, ведно със законната лихва за периода от 22.02.2019 г. до изплащане на вземането, и сума в размер на 3, 78 лв. - лихва забава върху нея, за периода от 01.03.2016 г. до 14.02.2019 г. С решението ищецът е осъден за заплащане на разноски.

Недоволен от решението е останал ищеца „Т.  С.“ ЕАД, с доводи за необоснованост, постановяване при допуснати нарушения на материалния закон и в противоречие с установеното фактическо положение. В жалбата се твърди, че неправилно СРС е отхвърлил исковете приемайки, че ответникът не е потребител на ТЕ по смисъла на ЗЕ. Поддържа, че чл. 153, ал. 1 ЗЕ определя като потребител лицето, което е собственик или носител на вещното право на ползване върху имота, в който се доставя ТЕ, както и трето лице, което е поискало откриване партида на свое име и по този начин изрично е сключило с ищеца договор за доставка на ТЕ за битови нужди, като продажбата се осъществява от ищеца при публично известните ОУ на дружество. Позовава се на нормите на ОУ на дружеството, приети през 2014 г. и 2016 г. Сочи още, че от представените пред СРС доказателства се установява, че ответникът е потребител на топлоенергия в имота, като претенцията изцяло е доказана по основание и размер. Неправилно СРС е приел, че задълженията, описани в нотариалния акт № 165, т. ІІІ, рег. № 7161, дело № 361/2016 г, имат сила спрямо трети за договора лица – кредитори. Поддържа, че уговорката в договор, по който „Т.  С.“ ЕАД не е страна, не я обвързва, а има значение само в облигационни отношения между страните по договора. Твръди, че ответникът е бил ползвател на ТЕ в периода, за което е следвало да подаде молба - декларация за откриване на партида. Моли да се отмени решението и исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски, включително за юрисконсултско възнаграждение, като прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Въззиваемата страна – ответникът Б.А.Г., в писмен отговор в срока по чл. 263 ГПК, оспорва жалбата като неоснователна, като поддържа, че решението е правилно, обосновано и законосъобразно, а исковете са недоказани. Основателно СРС е направил извод, че ответникът не е потребител на ТЕ в периода, поради което е отхвърлил изцяло исковете. Поддържа, че в производството е установено, че бабата и  дядото на ответника Б.А.Г. са му прехвърлили имота по дарение, но са си запазили доживотно право на ползване върху него. В процесния период в имота, освен тях, е живял и брат му Р.Г., на който ответникът е прехвърлил имота по дарение от 02.11.2016 г., видно от представения пред СРС нотариален акт. Освен това в този договор страните изрично са постигнали съгласие, че всички разноски за консумативи на имота до момента на сключване на договора ще останат за сметка на надарения, който заявява, че ползва имота от 2007 г. След придобиване на имота, Р.Лазаров е подал молба – декларация за откриване партида на имота на негово име и следва да се приеме, че той е потребител на ТЕ. Поддържа, че от доказателствата се установява, че ответникът не е потребител на ТЕ за имота през процесния период, като е притежавал само т. н. „гола собственост“ върху него. Клиенти на ищеца за доставка на ТЕ са били лицата, които са ползвали реално имота. Моли да се остави без уважение въззивната жалба и да се потвърди решението. Претендира разноски за производството.  

Третото лице помагач „Н.“ ЕАД, не взема становище по жалбата.

След преценка доводите по въззивната жалба и събраните по делото доказателства, настоящият състав намира следното :

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта - в обжалваната част. По останалите въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата. Съдът проверява служебно решението за нарушения на императивните материалноправни норми. При постановяване на решението не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Производството се развива след постъпило възражение по чл. 414 ГПК против заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в полза на „Т.С.” ЕАД.

По основното възражение, поддържано във въззивнвата жалба - относно качеството на ответника на потребител на ТЕ през процесния период, като съобрази становищата на страните, в допълнение към изложеното от СРС, въззивният състав намира следното :

По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът следва да установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуване на договорни отношения между страните за доставката на топлоенергия, както и качеството на ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топлоенергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава – че главното парично задължение е възникнало и е настъпила неговата изискуемост, както и размера на законната лихва. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Не следва нищо по - различно и от разясненията по въпроса, дадени в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. Според тълкуването, възприето в т. 1 от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС, „собствениците, респективно титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й“.

Следователно, законът е предпоставил качеството потребител на ТЕ за битови нужди от пълното и главно доказване от страна на ищеца на  обстоятелството, че ответникът е собственик, вещен ползвател или лице, което изрично е поискало откриване на партида на свое име.

В случая, от нотариален акт за дарение на недвижим имот № 26, т. LXLIII, дело № 18446/02.09.96 г. се установява, че Й.и Д.И.даряват на внука си - ответника Б.Г. процесния недвижим имот. В т. 1 от нотариалния акт изрично е уговорено, че дарителите си запазват правото на ползване върху имота - пожизнено и безвъзмездно. Липсват твърдения, а и няма  данни дарителите да са се отказали от запазеното доживотно право на ползване или то да се е погасило.  

Установява се, че с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 165, т. IІІ, peг. № 7161, дело № 361/02.11.2016 г., ответникът Б.Г. дарява процесния недвижим имот на Р.А.Г.. В т. 2 от нотариалният акт е предвидено, че страните са постигнали съгласие всички разноски и консумативи за имота, до датата на извършване на дарението, да са за сметка на надарения. Действително, тъй като уговорката е направена между страните по договора, тя обвързва само тях, а не и трети за дарението лица. Възраженията на ищеца в жалбата в посочения смисъл са основателни.

От друга страна обаче, от първият акт за дарение на имота от 1996 г. се установява, че ответникът Б.Г. е само т. н. „гол собственик“ на имота, за който е налице валидно учредено безвъзмездно пожизнено право на ползване от страна на прехвърлителите. Не се установява това право да е било погасено до момента на второто дарение от 02.11.2016 г.

Предвид изложеното в съвкупност, макар и по съображения, различни от изложените от СРС, въззивният съд споделя крайният решаващ извод, че ищецът, чиято е била тежестта на доказване в производството, не е провел пълно и главно доказване на основния правопораждащ факт – ответникът да има качеството потребител на топлинна енергия за процесния топлоснабден имот през исковия период. Възраженията на ищеца в жалбата в обратния смисъл са неоснователни.   

            След като в производството не се установява, пълно и главно, че между ищцовото дружество и ответника Б.Г. е възникнало облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, следва че не е доказана пасивната материалноправна легитимация на ответника да отговаря по исковете. Ето защо както главните, така и акцесорните искове - за установяване дължимост на суми за лихва за забава върху главните вземания са недоказани, а от там - неоснователни. При липса на първата основна предпоставка за възникване на вземането, без правно значение е да се обсъждат по същество количествата и стойността на топлоенергията ползвана в имота през процесния период.

Доколкото изводите на настоящият състав съвпадат с тези на СРС, макар и по различни съображения, оспореното решение следва да се потвърди като постановено при съобразяване с материалния и процесуален закон, включително в частта по присъдените разноски.

По разноските пред СГС :

Съгласно изхода от спора, право на разноски има ответната въззиваема страна. Тя е представила доказателства за направени разноски за адвокат в размер на 400 лв.

Като съобрази интереса по спора, на основание чл. 7, ал. 2 НМРАВ, и извършените от адвоката действия по процесуално представителство, съдът намира за неоснователно възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на разноските за адвокат, които следва да бъдат присъдени в полза на ответника така, както са направени. 

При тези мотиви, Софийски градски съд

                                                          

        

         Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №  76566 от 24.04.2020 г. по гр. д. № 39489/2019 г. по описа на СРС, 59 с - в.

 

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** Б да заплати на Б.А.Г. с ЕГН **********, с адрес ***, чрез адв. К., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, адвокатско възнаграждение за СГС в размер на 400 лв.

 

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третото лице помагач на ищеца „Н.“ ЕАД.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                ЧЛЕНОВЕ : 1.                                 

 

 

 

 

 

          2.