Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 09.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на осемнадесети юни две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева,
като разгледа докладваното от съдия Е. Маринова гр. дело № 3746 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 240123 от 10.10.2019 г., постановено по
гр.д. № 2689/2019 г. на СРС, ГО, 162 състав, е признато за установено по
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Ю.Б.А. искове, че Ю.Б.А. дължи на „Т.С.“ ЕАД,
на основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от
2 468, 56 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за
периода м.05.2015 г. – м.04.2018 г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к.
„Люлин“, бл. ****, аб. № 139223, както и сумата от 54, 46 лв., представляваща
цена на услугата дялово разпределение за периода м.05.2015 г. – м.04.2018 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 11.10.2018 г.
до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК от 19.10.2018 г. по ч.гр.д. № 65660/2018 г. на СРС, 162 състав.
Отхвърлени са исковете за признаване на установено, че ответникът дължи на
ищеца, на основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от
158, 40 лв. мораторна лихва върху стойността на доставената топлинна енергия за
периода 01.10.2015 г. – 03.10.2018 г., и сумата от 9, 23 лв. мораторна лихва
върху цената на дяловото разпределение за периода 01.10.2015 г. – 03.10.2018 г.
Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 97, 34 лв. разноски за заповедното производство и
сумата от 464, 09 лв. разноски за исковото производство, съобразно уважената
част от исковете. Ищецът е осъден да заплати на ответника, на основание чл.78,
ал.3 ГПК, сумата от 26, 06 лв. разноски по делото, съобразно отхвърлената част
от исковете.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач „М.Е.“ ООД.
Срещу така постановеното решение в частта, с която са
уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответника Ю.Б.А..
Счита, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в
противоречие с материалния закон и е необосновано. Навежда оплакване, че няма
качеството потребител на топлинна енергия за
битови нужди за исковия период по съображения, че договорът му за наем е
бил прекратен. Позовава се на ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г. по тълк. дело №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС. Оспорва
през исковия период да е бил във владение на имота по съображения, че договорът
му за наем от 15.05.2007 г. е бил прекратен и че го е напуснал поради
издадената срещу него заповед за защита от домашно насилие, което е следвало да
бъде установено служебно от съда въз основа на постановени в тази връзка
съдебни актове, а именно: решение № 5579 от 17.08.2015 г. по адм.дело №
3133/2015 г. на АССГ, 30 състав; решение № 3334 от 20.03.2017 г. по адм.дело №
12492/2015 г. на ВАС и решение № 37783 от 11.07.2018 г. по гр.д. № 53797/2017
г. на СРС, 149 състав. С оглед изложеното счита, че през исковия период не е
имал качеството потребител на топлинна енергия, доколкото не е бил наемател на
последния. Оспорва през исковия период да е бил в облигационно правоотношение с
ищеца, като твърди, че не е изявявал воля за откриване партида за имота на
негово име и на негово име не са издавани фактури. Навежда оплакване, че не са
ангажирани доказателства да е било извършвано дялово разпределение. По
отношение на размера на ищцовата претенция излага съображения, че заключението
на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза не може да установи точно
цената на реално доставената топлинна енергия, с оглед на което по отношение на
последната не е проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца, като
изводите на съда в тази връзка се основават изцяло на едностранно съставени от
ищеца документи. Навежда оплакване, че е оспорил всички писмени доказателства,
представени от ищеца, като първоинстанционният съд не се е произнесъл по това
оспорване, с което е допуснал процесуално нарушение. Моли съда да отмени
решението в частта, с която са уважени предявените искове, като вместо това
постанови друго, с което да ги отхвърли изцяло.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не са постъпили отговори
на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „М.Е.“ ООД.
С определение № 31528 от 03.02.2020 г. е оставено без
уважение искането на ответника Ю.Б.А. по чл.248 ГПК за изменение на решението в
частта за разноските.
Срещу така постановеното определение е депозирана
частна жалба от ответника Ю.Б.А. чрез адв. А.Ж.. Навежда оплаквания за
нищожност, недопустимост, неправилност на обжалваното определение. В жалбата се
поддържа, че претендираното адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА следва да се
определи с оглед броя на предявените искове, които в случая са четири.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
частната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, в който се отправя искане частната жалба да
бъде оставена без уважение.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените
искове, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че ответникът Ю.Б.А. е
потребител на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот: апартамент
№ 13, находящ се в гр. София, ж.к. „****, аб. № 139223, като му дължи сумата от
общо 2 690, 65 лв. от която: сумата от 2 468, 56 лв. главница, представляваща
стойност на потребена топлинна енергия за периода м.05.2015 г. – м.04.2018 г., сумата
от 158, 40 лв. мораторна лихва върху нея за периода 01.10.2015 г. – 03.10.2018
г., сумата от 54, 46 лв. главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение
за периода м.08.2015 г. – м.04.2018 г., и сумата от 9, 23 лв. мораторна лихва
върху нея за периода 01.10.2015 г. – 03.10.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 11.10.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата. Във връзка с подадено на 11.10.2018 г.
заявление по ч. гр. д. № 65660/2018 г.
по описа на СРС, 162 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК,
срещу която длъжникът е депозирал възражение. Ищецът претендира установяване на
вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените
по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е
депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете по основание и
размер. Оспорва качеството си на потребител на топлинна енергия по съображения,
че приложената заповед № ЖН-04-Ю-004/23.04.2007 г. на кмета на Столична община,
на основание чл.19, ал.1 от Наредбата за реда и условията за управление и
разпореждане с общински жилища на територията на Столична община, му е била
връчена на 23.04.2007 г., като в нея не са посочени нито датата на фактическо
предаване на имота, нито дата на сключване на договора за наем, като не са
ангажирани доказателства за последващо сключване на договора за наем. Оспорва
да е ползвал имота през исковия период. Сочи, че видно от протокол от общо
събрание от 20.09.2002 г., титуляр на сметка с аб. № 139223 е лицето Х.К.Г.. С
оглед изложеното счита, че няма качеството потребител на топлинна енергия за
битови нужди. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
На 11.10.2018 г. „Т.С.“ ЕАД е
депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Ю.Б.А. за сумата
от 2 523, 02 лв. – главница и 167, 63 лв. – мораторна лихва за периода 01.10.2015
г. – 03.10.2018 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал
доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.05.2015 г. – м.04.2018 г. за
топлоснабден имот: апартамент № 13, находящ се в гр. София, ж.к. „****, аб. № 139223.
Посочено е, че дължимите суми са, както следва: за доставена, но незаплатена
топлинна енергия – 2 468, 56 лв. главница и 158, 40 лв. лихва и за дялово
разпределение – 54, 46 лв. главница и 9, 23 лв. лихва.
С разпореждане от 19.10.2018 г. по
ч. гр. д. № 65660/2018г. по описа на СРС, 61 състав, съдът е постановил
исканата заповед за изпълнение срещу длъжника, като е разпоредил да заплати на
заявителя и разноски по делото, от които: 53, 81 лв. държавна такса и 50 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.414 ГПК е постъпило
възражение от длъжника Ю.Б.А..
В срока по чл.415 ГПК ищецът е
предявил искове за установяване на вземанията му към длъжника по исков ред.
По делото е представено писмо от
Столична община, Район „Люлин“ рег. индекс П-7713/30.08.18 г., в което се
съдържат данни за ползватели на имоти, находящи се в ж.к. „Люлин“, в т.ч. – гр.
София, ж.к. „Люлин“, бл. ***, вх.
*, ап. **, аб. № 139223 за периода от м.05.2014 г. с титуляр Ю.Б.А..
Представена е заповед № ЖН-04-Ю-004
от 23.04.2007 г. на кмета на Столична община, Район „Люлин“ за настаняване на Ю.Б.А.
и членовете на семейството му – В. М. А., В.Ю.А.и Б.Ю.А.в общинско жилище,
находящо се в гр. София, ж.к. „Люлин“, бл. ****, състоящ се от: една стая,
дневна, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ от 61, 64 кв.м.
Представен е договор за наем по
чл.22 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински
жилища на територията на Столична община, сключен на 15.05.2007 г. между
Столична община в качеството на наемодател и Ю.Б.А. в качеството на наемател в
изпълнение на настанителна заповед № ЖН-04-Ю-004 от 23.04.2007 г. на кмета на
Столична община, Район „Люлин“. Договорът е сключен като безсрочен /р.I, т.2/.
Представен
е протокол от проведено на 20.09.2002 г. Общо събрание на етажните собственици
на адрес: гр. София, ж.к. „Люлин“, бл. ****, на което те са взели решение да се
сключи договор с „М.Е.“ ООД, за индивидуално разпределение на топлинната
енергия, като услугата се възложи на „М.Е.“ ООД.
Представен
е договор № 496-II/15.10.2002 г., сключен между ЕС на адрес: гр. София, ж.к.
„Люлин“, бл. **** като възложител и „М.Е.“ ООД като изпълнител за извършване на
услугата дялово разпределение.
Пред СРС е
ангажиран договор № У-№ 104 от 08.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител
и „М.Е.“ ООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора
възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата
дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна
собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване
на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение №
ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща
договореното възнаграждение.
Представени
са индивидуални справки за използвана топлинна енергия за периода м.05.2015 г.
– м.04.2016 г.; м.05.2016 г. – м.04.2017 г. за аб. № 139223, адрес: ж.к.****,
ап. 13, издадени на Ю.Б.А., както и справка за показания на измервателните
уреди за ж.к.****, в която за ап. 13 е вписано лицето Ю.Б.А., което с подписа
си е удостоверило показанията на измервателните уреди.
Пред
въззивната инстанция са представени, както следва: с въззивната жалба на
ответника – решение № 5579 от 17.08.2015 г. по адм.дело № 3133/2015 г. на АССГ,
30 състав; решение № 3334 от 20.03.2017 г. по адм.дело № 12492/2015 г. на ВАС и
решение № 37783 от 11.07.2018 г. на СРС, 149 състав, и в проведеното на 18.06.2021
г. открито съдебно заседание – заповед за незабавна защита от 06.03.2018 г. по
гр.д. № 7010/2018 г. на СРС, 89 състав, издадена срещу Ю.Б.А., и решение № 510
от 01.02.2021 г. по адм.дело № 2690/2020 г. на АССГ, с изричното уточнение на
жалбоподателя, че същите се представят единствено за сведение на съда, като не
се поддържа доказателствено искане за приемането им като доказателства по
делото.
От заключението на
съдебно-техническата експертиза по делото, изготвена от вещото лице инж.
Димитър Симеонов, се установява, че общият топломер в абонатната станция се
отчита по електронен път в началото на всеки месец, като с помощта на т.нар.
„терминал“ се снема показанието на топломера в 0:00 часа на първо число на
месеца. Отчетената енергия, след приспадане на технологичните разходи, което в
случая е направено, се разпределя между потребителите. Констатира се, че в имота
е имало 2 бр. отоплителни тела с поставени ИРРО, едното от които - демонтирано за
сезон 2016/2017 г., и 1 бр. водомер за топла вода. Дяловото разпределение през
исковия период е извършвано от „М.Е.“ ООД на база реален отчет на разпределителите по т.6.4 от
Приложението към Наредба
№ 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г.
При отчета са съставяни протоколи за главен отчет с подпис на абоната/лице,
осигурило достъп, като показанията от протокола за главен отчет са нанесени
правилно в подробните изравнителни сметки. Размерът на дължимата сума за
периода м.05.2015 г. – м.04.2018 г. по данни на фирмата за дялово разпределение
възлиза на сумата от 2 842, 80 лв., представляваща разлика между
фактурираната по прогнозни стойности сума от 2 868, 52 лв. и сумата за
възстановяване от изравнителни сметки в размер на 25, 72 лв. Констатира се, че
общият топломер е бил изправен.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирани страни, като същата
е процесуално допустима.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо, с оглед на което следва да бъдат
обсъдени доводите относно правилността му.
В предмета
на делото са включени установителни искове, предявени от кредитор, в чиято
полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,
срещу която длъжникът е възразил в срока по чл.414 ГПК. Целта на ищеца е да се
установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в §1, т.42 ДР ЗЕ
/отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване.
След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С т.1 на
ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, са дадени задължителни
разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за
ползване по силата на договорно правоотношение. В мотивите му е посочено, че
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия.
Клиенти на
топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов
клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка
на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът
между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на
доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида
на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с установяване
на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл
изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна
енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би
противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и
приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато
съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР
публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този
правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му
битови нужди.
От
ангажираните по делото доказателства: писмо от Столична община, Район „Люлин“
рег. индекс № П-7713/30.08.18 г., настанителна заповед № ЖН-04-Ю-004 от
23.04.2007 г. на кмета на Столична община, Район „Люлин“ и договор за наем по
чл.22 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински
жилища на територията на Столична община, сключен на 15.05.2007 г. между
Столична община в качеството на наемодател и Ю.Б.А. в качеството на наемател,
се установява, че между Столична община и Ю.Б.А. валидно е възникнало наемно
правоотношение за процесния имот.
Едва с
въззивната жалба от страна на жалбоподателя е наведено оплакване, че договорът
за наем е бил прекратен. Такова оплакване своевременно не е било заявено в
първоинстанционното производство, където с отговора на исковата молба от страна
на ответника са били заявени оплаквания относно липсата на доказателства за
възникването на облигационно правоотношение, но не и относно неговото
прекратяване, с оглед на което същото се явява преклудирано като несвоевременно
заявено пред въззивната инстанция. Не могат да бъдат споделени доводите на
жалбоподателя, че от страна на съда е следвало служебно да бъдат събрани
доказателства относно посоченото обстоятелство. Касае се за правоизключващо
възражение, което подлежи на изследване в случай, че бъде своевременно заявено
от страна на ответника в процеса, при което страната, която се позовава на
него, носи тежестта за доказването му. Не подлежат на изследване и
представените в тази връзка пред въззивната инстанция документи, по отношение
на които е направено и изрично уточнение от жалбоподателя, че същите се
представят единствено за сведение на съда, като не се поддържа доказателствено
искане за приемането им като доказателства по делото, предвид което и не се
дължи обсъждане на евентуалната им допустимост, относимост и необходимост с
оглед предмета на спора.
Установи
се наличието и на втората изискуема предпоставка за формиране извод относно
качеството на ответника на битов клиент на топлинна енергия, доколкото от
представените: индивидуални справки за използвана топлинна енергия за периода
м.05.2015 г. – м.04.2016 г. и м.05.2016 г. – м.04.2017 г. за аб. № 139223,
адрес: ж.к.****, ап. 13, издадени на Ю.Б.А., както и справка за показания на
измервателните уреди за ж.к.****, в която за ап. 13 е вписано лицето Ю.Б.А.,
удостоверило с подписа си е показанията на измервателните уреди, неоспорени от
ответника, се установява, че партидата за имота е била на името на ответника.
Оплакването
на жалбоподателя, че партидата за имота е била прехвърлена на името на
ответника служебно, е релевирано едва с въззивната жалба, с оглед на което не
подлежи на обсъждане като несвоевременно заявено по арг. от чл.266, ал.1 ГПК.
От страна
на жалбоподателя е заявено оплакване за допуснато от страна на
първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в липса на
произнасяне по заявено от страна на ответника оспорване на всеки един
представен от ищеца документ, с разпределяне на доказателствена тежест по
същото. В тази връзка следва да се съобрази, че предвид общо заявеното с
отговора на исковата молба оспорване изцяло на верността и съдържанието на
всички представени от ищеца писмени доказателства по делото, което не съдържа конкретни
оплаквания, нито е било скрепено с искане по чл.183 ГПК, нито с изрично оспорване
автентичността им по чл.193 ГПК, което да предпостави необходимост от нарочно
произнасяне на първоинстанционния съд, не могат да бъдат споделени доводите на
жалбоподателя за допуснато от страна на последния процесуално нарушение.
В нормата
на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената
въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово
разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от
стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
В
изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е
допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз
основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало
заключение относно реално потребената топлинна енергия през процесния период, в
съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Вещото лице е
съобразило, че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота през
процесния период е извършено правилно, съобразно изискванията на действащата
през периода нормативна уредба. Според заключението на СТЕ стойността на реално
потребената топлинна енергия за периода м.05.2015 г. – м.04.2018 г. възлиза на
сумата от 2 842, 80 лв., представляваща разлика между фактурираната по
прогнозни стойности сума от 2 868, 52 лв. и сумата за възстановяване от
изравнителни сметки в размер на 25, 72 лв.
Неоснователно
се явява оплакването на жалбоподателя във връзка с изводите на
първоинстанционния съд относно размера на дължимата стойност на доставената
топлинна енергия. На първо място, жалбоподателят счита, че същият не може да се
установи от съдебно-счетоводна експертиза. В тази връзка следва да се има
предвид, че съдебно-счетоводна експертиза по делото не е била допусната, видно
от определение на съда от 22.05.2019 г. в частта му, с която съдът се е
произнесъл по искането на ищеца за назначаване на ССЕ. Изводите относно
стойността на реално доставената топлинна енергия се основават на заключението
на съдебно-техническата експертиза по делото. Същата е допусната в съответствие
с изискванията на чл.195, ал.1 ГПК, поради необходимост от специални знания в
съответните области на науката, в т.ч. и относно изчисленията по нормативно
установените формули, в които са заложени технически показатели, като същата не
е изготвена само по документи, едностранно издадени от ищеца, а въз основа на
документите за главния отчет и отчет за индивидуалното разпределение,
установяващи действителното количество потребена енергия, съгласно снетите
показания по уредите за разпределение за процесния период.
С оглед
изложеното и въз основа на заключението на СТЕ по делото следва да се приеме,
че стойността на реално потребената топлинна енергия за исковия период възлиза
на сумата от 2 842, 80 лв. Така посоченият размер надвишава заявения от ищеца
размер на сумата от 2 468, 56 лв., с оглед на което и при съобразяване
принципа на диспозитивното начало, искът на ищеца за стойността на доставената
топлинна енергия се явява основателен в пълния му предявен размер.
Неоснователно
е оплакването на жалбоподателя, че по делото не са ангажирани доказателства за
извършвано дялово разпределение. От заключението на СТЕ се установи, че дяловото
разпределение през исковия период е извършвано от „М.Е.“ ООД на база реален
отчет на разпределителите по т.6.4 от Приложението към действалата през исковия
период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.). Горното
се потвърждава и от представените индивидуални справки за използвана топлинна
енергия за периода м.05.2015 г. – м.04.2016 г.; м.05.2016 г. – м.04.2017 г. и
м.05.2017 г. – м.04.2018 г. за процесния имот, както и справка за показания на
измервателните уреди.
Оплаквания
във връзка с размера на вземането за цената на дяловото разпределение не са
релевирани, поради което този въпрос е извън предмета на въззивна проверка,
очертан с въззивната жалба.
С оглед
изложеното и предвид изчерпване предмета на въззивна проверка, решението в
обжалваната част следва да се потвърди.
По частната жалба на ответника:
Частната
жалба е депозирана в срок, от заинтересовани страни, поради което нейното
разглеждане се явява допустимо.
С
определение № 31528 от 03.02.2020 г. е оставено без уважение искането на
ответника Ю.Б.А. по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за
разноските.
Така
постановеното определение е валидно и процесуално допустимо. Съдът, като съобрази обстоятелствата по делото
и изискванията на закона, намира за неоснователни релевираните от частния
жалбоподател доводи за неправилност на определението на СРС, с което е оставено
без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските,
присъдени в полза на процесуалния представител на ответника по чл.38, ал.2 ЗА.
С оглед
изхода на спора, в полза на процесуалния представител на ответника се дължи
адвокатско възнаграждение за предоставяне на безплатна правна защита по чл.38,
ал.2 ЗА, уговорено в договор за правна защита от 09.05.2019 г. Дължимото
адвокатско възнаграждение съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на сумата от
418, 35 лв., от които в полза на процесуални представител на ответника следва
да се присъди сумата от 26, 06 лв., съобразно отхвърлената част от исковете. Не
могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че на разпределение по
правилото на чл.78, ал.3 ГПК подлежи адвокатското възнаграждение, определено
като сума от дължимото такова по всеки от четирите предявени иска – за
стойността на топлинната енергия, за мораторна лихва върху нея, за цената на
дяловото разпределение и мораторната лихва върху нея. Когато с една искова
молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно
съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи
минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички
искове /в посочения смисъл – определение № 29 от 20.01.2020 по ч.т.д. № 2982/2019
на ВКС, II ТО/. Съдът намира, че дължимото адвокатско възнаграждение следва да се
изчисли съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата с оглед материалния интерес по
делото, възлизащ на сума в общ размер на 2 690, 65 лв., при което минималният
размер на адвокатското възнаграждение възлиза на сумата от 418, 35 лв., от
която в полза на процесуалния представител следва да се присъди сумата от 26,
06 лв., съобразно отхвърлената част от исковете, в какъвто смисъл са и крайните
изводи на първоинстанционния съд.
По
изложените съображения частната жалба следва да бъде оставена без уважение.
По разноските:
С оглед
неоснователността на въззивната жалба, право на разноски възниква за ответника
по жалбата. Предвид обстоятелството обаче, че ответникът по жалбата не е
депозирал писмен отговор на въззивната жалба, не е представляван в проведеното
открито съдебно заседание от юрисконсулт, следва да се приеме, че не е налице
процесуално представителство на страната във въззивната инстанция, поради което
не следва да му се присъждат претендираните разноски по реда на чл.78, ал.3,
вр. с ал.8 ГПК.
От страна
на „Т.С.“ ЕАД
не е заявено искане за присъждане на разноски за производството по частната
жалба, с оглед на което такива не подлежат на присъждане.
Воден от
горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 240123 от 10.10.2019 г., постановено по гр.д. № 2689/2019 г. на СРС, ГО,
162 състав, в ЧАСТТА, с която е
признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****** срещу Ю.Б.А.,
ЕГН ********** искове, че Ю.Б.А., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД, сумата от 2 468, 56 лв.,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода м.05.2015 г. –
м.04.2018 г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Люлин“, бл. ****, аб. №
139223, както и сумата от 54, 46
лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м.05.2015
г. – м.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението – 11.10.2018 г. до окончателното изплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 19.10.2018 г. по ч.гр.д. №
65660/2018 г. на СРС, 162 състав.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените
искове, е влязло в сила като необжалвано.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ частна
жалба на Ю.Б.А., ЕГН ********** срещу определение № 31528 от 03.02.2020 г.,
постановено по гр.д. № 2689/2019 г. на СРС, ГО, 162 състав по реда на чл.248 ГПК, като НЕОСНОВАТЕЛНА.
Решението е постановено при участието на трето лице –
помагач на страната на ищеца: „М.Е.“ ООД, ЕИК *********.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.