№ 1331
гр. Русе, 27.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Татяна Т. Илиева
при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева
като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело №
20234520102575 по описа за 2023 година
Ищцата Т. Х. С. твърди, че на 29.01.2021 г. сключила Договор за паричен заем
Standard 14 № 5670170 с ответното дружество „Вива Кредит" ООД. Договорът бил
сключен онлайн, чрез средства за комуникация от разстояние. С него „Вива Кредит"
ООД поело задължението да предостави на Т. С.-потребител по смисъла на ЗПК,
парична сума от 900 лв., а ищцата се задължила да върне заемната сума, както и
възнаградителна лихва и други такси и разходи както следва: Общ размер на кредита -
900 лв.; ГПР - 49,39 %; Фиксиран годишен лихвен процент на заема - 40,32 %; Лихвен
процент на ден, приложим при отказ от договора до 14-тия ден - 0,11 %; Брой
погасителни вноски - 26, всяка дължима на посочена в договора дата; Размер на
погасителната вноска - 63.08 лв. /включваща част от дължимите главница, лихва и
такса за експресно разглеждане/; Такса за услуга по експресно разглеждане на
документи за отпускане на заема - 539,50 лв.; Обща сума, дължима по кредита —
1640,08 лв. На 29.01.2021 г. ищцата получила сумата от 900 лв., като ежемесечно
изплащала погасителните вноски на датите, посочени в договора за потребителски
заем, в пълния размер от 76,92 лв., тъй като не е предоставяла обезпечение при
поставените от кредитора невъзможни за изпълнение условия.
Т. С. счита, че процесният договор за потребителски заем е изцяло
недействителен по смисъла на 3ПК и 3ЗП, като съдържа и отделни нищожни клаузи.
Позовава се на чл.22 от ЗПК, предвиждащ няколко хипотези на
недействителност на договорите за потребителски кредит. В процесния договор бил
визиран ГПР, но само като абсолютна процентна стойност - 49.39 %, без да са
1
посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, каквото било изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Липсвала конкретизация относно начина, по който бил формиран посоченият
ГПР, което водело до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя
страна било нарушение на основното изискване за сключване на договори по ясен и
разбираем начин /чл. 10, ал. 1 ЗПК/. В чл. 2, ал. 1, т. 8 било указано, че ГПР на заема не
включвал възможни разходи за събиране на вземането, лихви за забава и неустойки за
неизпълнение. При липса на данни за наличие на други разходи по кредита можело да
се направи извод, че единственият разход за потребителя би следвало да бъде
предвидената в договора възнаградителна лихва, като при това положение не ставало
ясно как е формиран ГПР от 49.39 %, какво друго е включено в ГПР извън фиксирания
годишен лихвен процент от 40,32 %. Неясното определяне на ГПР било самостоятелно
основание за нищожност/недействителност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК.
Процесният договор не отговарял и на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй
като бил съставен по неясен и неразбираем за потребителя начин с оглед
обстоятелството, че потребителят следвало още във фазата на преддоговорните
отношения, а на още по-силно основание — при сключване на окончателното
споразумение, да е наясно какво е точното оскъпяване на финансовия ресурс.
В чл.11, ал.1, т.11 и 12 от ЗПК законодателят предвидил като условие за
действителност на договорите за потребителски кредити наличие на подробен
погасителен план. Към процесния договор за заем липсвал конкретен погасителен
план, което било също самостоятелно основание за неговата недействителност.
В договора не бил изрично уговорен лихвен процент на ден. Същият бил
сключен при Общи условия, които не били подписани на всяка страница от
потребителя.
В чл. 2, ал. 1, т.6 от процесния договор бил предвиден лихвен процент на ден,
приложим при отказ от договора до 14-тия ден — 0,11 %, докато чл. 11, ал. 1, т. 20 от
ЗПК изисквал договорът за потребителски кредит задължително да съдържа лихвен
процент на ден, но не под условие. Т.е. в процесния Договор за паричен заем липсвал
задължителен реквизит — лихвен процент на ден, който не зависи от друго условие,
което водело до недействителност на целия договор за паричен заем.
Процесният Договор за заем противоречал и на добрите нрави. В чл.1, ал.3
кредиторът включил едностранно определена от него такса за експресно разглеждане
на документи за отпускане на паричен заем в размер на 539,50 лв., която клауза сама
по себе си била нищожна. Нейният размер бил почти равен на този на отпуснатия заем.
Тази такса представлявала скрита лихва или такса по усвояване и управление на
кредита, с която се заобикаля материалния закон, а именно - фиксирания таван на ГПP.
И клаузата, регламенгираща договорна лихва в размер на 40.32 %, също била нищожна
2
поради противоречие с добрите нрави. Съгласно константната съдебна практика
клауза, в която договорната лихва надвишавала трикратния размер на законната, се
приемала за нищожна поради противоречие с добрите нрави. Кредиторът не би
предложил и не би сключил процесиия договор без включване в него на посочените
по-горе две нищожни клаузи.
Клаузата за експресно разглеждане на документи била нищожна по смисъла на
ЗЗП като неравноправна. Същата представлявала уговорка във вреда на ищцата, не
отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Стойността й възлизала на
2/3 от главницата, като не било ясно нито какво включва, нито дали е предоставена
услуга „експресно разглеждане на документи" от страна на „Вива Кредит'' ООД.
Нищожна поради неравноправния й характер по смисъла на ЗЗП била и
клаузата, регламентираща неустойка при непредставяне от страна на заемателя на
визираните в договора за паричен заем обезпечения. Нейният размер бил фиксиран на
359.84 лв., т.е. почти половината от главницата, което било необосновано висок размер
на неустойката по смисъла на чл. 143, т.5 ЗЗП. Видно от текста на чл.4, ал.1 от
договора, изискванията към обезпеченията, както и краткият срок, в който трябвало да
се представят, граничели с абсурда по отношение възможността на
потребителя-заемополучател да ги изпълни. Основната цел на заемодателя не била
обезпечение на вземането си, а поставяне в невъзможност на заемателя да изпълни
изискванията към обезпечението и начисляването на неустойка в необосновано висок
размер. Това от своя страна бил и поредния опит, наред с таксите, да се заобиколят
разпоредбите на ЗПК пo отношение поставения максимален лимит на ГПР, водещ до
неоснователно обогатяване на кредитните фирми като финансово по-силната страна.
Нищожна поради противоречие с добрите нрави била и клаузата,
регламентираща размера на договорната лихва, фиксиран на 40,32 %. Допустимият
размер на договорната лихва не можел да надвишава трикратния размер на законната,
каквато била константната практика на ВКС, а в случая годишната лихва била над 4
пъти законната лихва за периода.
Моли да бъде постановено решение, с което да бъде прогласена
недействителността на Договор за паричен заем № 5670170/29.01.2021 г. поради
противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условие на евентуалност за
прогласяване нищожността на отделни клаузи от него, предвиждащи такса за
експресно разглеждане на документи в размер на 539.50 лв., фиксиран лихвен процент
по заема от 40.32 %, както и заплащане на неустойка при непредставяне на
обезпечения в размер на 359.84 лв.
В срока по чл.131 ГПК ответникът „Вива Кредит“ АД оспорва редовността и
основателността на исковата молба. Твърди, че оспореният договор за паричен заем
3
съдържа необходимата информация за размера, броя, периодичноспа и датите на
плащане на погасителните вноски, поради което следвало да се приеме, че
погасителният план е инкорпориран в самия договор. Доколкото в контракта бил
уговорен фиксиран ГПР, като не било предвидено заплащане на суми, дължими при
различни лихвени проценти, то не е било необходимо да се посочва
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми. В този смисъл била и практиката на Съда на европейския съюз /в Решение на
СЕС от 09.11.2016 г. се приемало, че чл. 10, § 2, буква з) и и) от Директива 2008/48
(съответстващо на чл.11, ал.1, т. 1 от ЗПК) трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния
договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни
вноски не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от
съответната вноска е предназначена за погасяване на тази главница/. Тези разпоредби,
тълкувани във вр. с чл.22, § 1 от тази директива, не допускали държавата членка да
предвижда такова изискване в националната си правна уредба. Приемало се, че чл.10, §
2, б. з) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит е
необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на
потребителя, стига условията по този договор да позволяват на потребителя да
установи лесно и със сигyрност падежите на тези вноски.
Възнаградителната лихва представлявала цената на предоставяната от кредитора
услуга - ползването на парични средства - и поради това той бил свободен да определи
какъв да е нейният размер. Размерът на лихвата бил договорен в съответствие с
принципа на свобода на договарянето, предвиден в чл. 9 от 33Д. ЗПК не въвеждал
лимит на възнаградителната лихва по договорите за потребитепски кредит, а
единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, бил ГПР да не е по-висок от
петкратния размер на законната лихва. Ответното дружество спазило това
ограничение, тъй като ГПР съгласно Договора възлизал на 49,39 %, а при
изчисляването му бил включен размерът на фиксирания годишен лихвен процент.
Доколкото разходите по кредита били в законоустановените граници и не било налице
отделно нормативно ограничение по отношение на възнаградителната лихва, то
възраженията за нищожност се явявали неосноватепни. В процесния договор
уговорената възнаградителна лихва била 40,32 %, т.е. надвишението над допустимата
според ищеца стойност от трикратния размер на законната лихва не било съществено.
Договорената лихва не противоречала и на добрите нрави. Преди сключване на
договора ищецът бил информиран за размера на възнаградителната лихва с
получаването на Стандартен европейски формуляр, съгласно изискванията на чл.5, ал.2
от ЗПК, както и за всички условия по заема и имал свободата да реши дали тези
условия са приемливи за него и дали да се обвърже с тях. Не било налице противоречие
с добрите нрави, а договорената възнаградителна лихва не можела да се счете за
прекомерна, водеща до противоправно облагодетелстване на кредитора, доколкото
4
представлявала цената, която потребителят заплаща на кредитора за това, че ползва
неговите парични средства. Счита, че ЗПК не предвижда законово ограничение на
лихвата по кредита.
В процесния договор бил посочен фиксиран годишен лихвен процент по
кредита, уговорен бил срок, както и условия за прилагането му, поради което не било
нарушено правилото на чл. 11, ал.1, т. 9 3ПК. При фиксирана лихва липсвало
задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Договорът
съдържал и необходимата информация за размера, броя, периодичноспа и датите на
плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива
2008/48/ЕО, не поставяли изискване към съдържанието на договора – посочване на
компонентите на всяка една погасителна вноска - каква част от нея е за погасяване на
главница и каква част - за лихва. От договора ясно се виждал размерът на
възнаградителната лихва, както и този на всяка вноска и включените в нея
компоненти.
В Чл.11, ал.1 , т. 10 от ЗПК законодателят предвидил изискването за посочване
на ГПР по кредита, както и на общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора, което изискване в случая било спазено.
Единственият компонент, който определя ГПР, била възнаградителната лихва, като
били посочени и допусканията, при които този ГПР се изчислявал. ГПР се формирал от
възнаградителната лихва, уговорена като фиксиран лихвен процент в договора.
Обстоятелството дали неустойката следвало да се включи в ГПР било относимо към
действителността на клаузата, а не на целия договор. При изчисляване на ГПР чл. 19,
ал.3 от 3ПК изрично изключвал плащания, възникващи при неизпълнение на
задължения по договора за потребителски кредит. Уговорената неустойка не влизала в
противоречие с целта на въведеното ограничение на ГПР, напротив, целяла
минимизирането на риска от неизпълнение и осигурява добросъвестно поведение на
длъжника, като го стимулира да спазва стриктно договора, без да поставя в риск.
В настоящия случай размерът на ГПР бил посочен в договора и същият се
формирал по определения в Приложение № 1 към 3ПК начин - чрез посочване на реда
и начина на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му.
Към момента, в който договорът бил сключен, не се установявало да се дължи
предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпвала при
неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на
договора. Включването на задължението за заплащане на неустойка в калкулацията на
ГПР би объркало потребителя, тъй като в случай, че за него не се породи задължение за
неустойка, то изчисления въз основа на нея размер на ГПР би бил нереален и
неотговарящ на действителните условия по кредита. Ако неустойката изначално е
включена в ГПР, то този показател не би бил верен по отношение на заематели, които
5
са изпълнили задължението си за предоставяне на обезпечение.
Потребителят имал възможност свободно и доброволно да реши дали да се
възползва от услугата за експресно разглеждане на заявката или да изчака 10 дни.
Искането за ползване на посочената услуга създавало за заемодателя допълнително
задължение за бърза реакция и за ангажирането на допълнителни ресурси. Таксата за
експресно разглеждане представлява цената на предоставяната от кредитора услуга - а
именно по експресно разглеждане на документите - и поради това той бил свободен да
определи какъв да е нейният размер. Експресното разглеждане на документи не било
действие по усвояване или управление на кредита, тъй като го предхождало времево, а
представлявало услуга, предхождаща одобряването на отпускане на кредит и
усвояването му, която нямала задължителен характер.
В процесния случай било дадено право на избор на заемателя кой вид
обезпечение да предостави в зависимост от възможностите му, като по никакъв начин
не се изключвали или ограничавали правата на потребителя, произтичащи по закон.
Функцията на неустойката в случая била преди всичко да обезпечи изпълнението, тъй
като дружеството поело значителен риск, че при евентуално неизпълнение от страна на
заемателя, то няма да може да събере дължимото си вземане.
Ответникът навежда подробни доводи и затова, че невключването на
неустойката в ГПР, съответно в общия размер на плащанията по кредита,
представлявало законосъобразно действие на Дружеството в съответствие със ЗПК и в
интерес на потребителя на финансовата услуга. Релевираните аргументи от ищцата за
нищожност на неустойката били неоснователни, но дори да се приеме обратното, то
евентуално нищожен щял да е размера й, а не самата договорна клауза, предвиждаща
отговорност при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за
установено от фактическа страна, следното:
На 29.01.2021 г. между ищцата и ответното дружество е сключен Договор
за паричен заем „Standart 14” № 5670170, по силата на който „Вива Кредит” ООД се
задължава да предаде в собственот на Т. С.в сумата от 900 лева при фиксиран годишен
лихвен процент по заема 40.32 %, годишен процент на разходите – 49.39 %, лихвен
процент на ден, приложим само при отказ от договора до 14-тия ден – 0,11 % и срок за
погасяване на заема 52 седмици.
Размерът на месечната погасителната вноска възлизал на сумата 63,08 лева
/включваща част от дължимите главница, лихва и такса за експресно разглеждане/. В
чл.1, ал.3 от контракта е предвидена такса за услуга по експресно разглеждане на
заявка за заема от 539.50 лева, като общата сума, дължима по кредита, е 1640,08 лева.
Съгласно чл.4 от договора, заемателят се задължава в 3-дневен срок от
6
усвояване на сумата по договора да предостави на заемодателя обезпечение на
задълженията му – поръчител, отговарящ на конкретни изисквания или банкова
гаранция , като в случай на неизпълнение на това задължение заемателят дължи
неустойка в размер на 359.84 лв., която да се разсрочи и да се заплаща на равни части
към всяка от погасителните вноски. В този случай дължимата вноска от 63.08 лв. се
увеличава на 76.92 лв., а общото задължение по договора от 1640.08 лв. – на 1999.92
лв.
Видно от приложената към отговора на ответника разпечатка от системата на
„Вива Кредит" ООД, в графата „Начин на плащане“ ищцата е посочила „в брой“, като е
отразено, че сумата е получена от нея в брой на 29.01.2021 г. в 14,39 ч., който факт не
се оспорва в процеса.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Изхождайки от предмета на договора за паричен заем „Standart 14“ №
5670170/29.01.2021 г. и страните по него – физическо лице, което при сключване на
контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност, и
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, предоставяща кредита в
рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа
в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и
чл.11.
Атакуваният в настоящото производство договор за паричен заем нарушава
разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
В него е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна процентна
стойност - 49.39 %. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва конкретизация
относно начина, по който е формиран посоченият ГПР, което води и до неяснота
относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1
ЗПК). Действително в чл.2, ал.1, т.8 е указано, че ГПР на заема не включва възможни
разходи за събиране на вземането, лихви за забава и неустойки за неизпълнение. При
липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, може да се направи извод, че
единственият разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва
7
и при това положение, не става ясно как е формиран ГПР от 49.39 %, т.е. какво друго е
включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент – 40.32 %. Неясното
определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно
чл.22 ЗПК.
В чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК е предвидено, че кредиторът дължи да включи в
съдържанието на договора за потребителски кредит условията за издължаване на
кредита, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Т.12 от същата норма
определя какво следва да е съдържанието на погасителния план – планът трябва да
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата,
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент и когато е приложимо допълнително
разходи. В договора не се съдържа погасителен план със законово установеното
съдържание, като само е посочен паричен размер на вноската и дати на плащане, без да
е ясно какво точно ще се погасява с нея. Ирелевантен в случая е фактът, че както
лихвения процент, така и ГПР са определени като фиксиран процент от общата сума,
тъй като от тази уговорка не може да се извлече информацията за размера на
включените в месечната погасителна вноска суми за главница, лихва и такса
ангажимент. Остава неизяснен въпросът дали и тези суми са с фиксиран размер във
всяка погасителна вноска или първо се заплащат таксата за ангажимент и лихвата и
едва тогава се изплаща главницата. Тези данни имат съществено значение за
изчисляване на дължимите лихви и разноски по обслужване на кредита, тъй като за
база на изчислението им ще служи неизплатената част от главницата. Дори са се
приеме, че кредитополучателят е изначално наясно какъв е процентът на оскъпяване на
кредита, това не освобождава кредитодателя от задължението, вменено му с
императивна правна норма от ЗПК, да информира своя съконтрагент за условията за
заплащане на месечната погасителна вноска и за това каква част от главницата ще бъде
платена с всяка месечна вноска и каква част представлява т.нар.”оскъпяване” на
кредита. Неспазването на изискванията на чл.11 ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК също
е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 от ЗПК.
По отношение вземането за неустойка: За договорите за потребителски кредит
на общо основание и съгласно чл.24 от ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от
ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия към
него, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени, по смисъла на чл.146, ал.2
от ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството
дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и
различни потребители.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване
8
на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите
за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен
пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите –
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение
и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.4, ал.2 от договора за паричен заем,
според която се дължи неустойка в размер на 359,84 лева при неизпълнение на
задължението по ал.1 на чл.4 за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване
на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което
отговаря на определени условия, или банкова гаранция, се намира в пряко
противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика
подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията.
По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като
кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 от ЗПК, е тя
да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска
обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се
сключи договора за кредит.
Освен това, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС,
нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
По посочения по-горе начин се заобикаля закона – чл.33, ал.1 от ЗПК, който
текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка
в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че
9
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната
практика е константна.
Непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално
очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, дава основание да се
иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от
липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това
навежда на извода, че нито една от страните не е имала реално намерение да се
представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при
непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение, е могъл
да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на
обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността
исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това
плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под
условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като
неустойка.
По изложените съображения съдът счита, че Договор за паричен заем „Standart
14“ № 5670170, сключен на 29.01.2021 г., не отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 и
чл.11, ал.1, т.10, 11 и 12 от ЗПК, с оглед което същият е недействителен. Предявеният
главен иск се явява основателен и следва да се уважи изцяло.
Поради уважаването на главния иск съдът не следва да се произнася по
предявения евентуален такъв за прогласяване нищожността на отделни клаузи от
заемния договор.
На основание чл.38, ал.2 от ЗА, предвид уважаването на предявения иск,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ищцата - адвокат К.
Б. адвокатско възнаграждение за оказаната от нея безплатна правна помощ в размер на
500 лева, изчислен съгласни предвидените минимални размери в чл.7, ал.2, т.2 от
Наредба № 1/09.07.2004 г.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по
бюджетната сметка на Районен съд – Русе държавна такса за производството по делото
в размер на 80 лева /определена по чл.69, ал.4 от ГПК 4% от стойността на договора
– 1999,92 лева/.
Мотивиран така и на основание чл.235 и сл. от ГПК, съдът
10
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем „Standart 14“
№ 5670170/29.01.2021 г., сключен между “Вива Кредит” ООД, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район „Люлин”, ж.к.”Люлин 7”, бул.”Джавахарлал Неру” 28,
бл.АТЦ „Силвър център”, ет.2, офис 73Г, с ЕИК: *********, и Т. Х. С., с ЕГН
**********, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.22 от ЗПК, поради
противоречие със закона.
ОСЪЖДА “Вива Кредит” ООД, със седалище и адрес на управление: гр.София,
район „Люлин”, ж.к.”Люлин № 7”, бул.”Джавахарлал Неру” № 28, бл.АТЦ „Силвър
център”, ет.2, офис 73Г, ЕИК *********, да заплати на адвокат К. И. Б., с ЕГН
**********, на основание чл.38, ал.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на
500 лева.
ОСЪЖДА “Вива Кредит” ООД със седалище и адрес на управление: гр.София,
район „Люлин”, ж.к.”Люлин № 7”, бул.”Джавахарлал Неру” № 28, бл.АТЦ „Силвър
център”, ет.2, офис 73Г, ЕИК:*********, представлявано от управителя Д. Страхилова
Димитрова, да заплати по бюджетната сметка на Районен съд – гр.Русе сумата от 80
лева държавна такса по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд- Русе в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
11