О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./12. 09. 2019 г.
гр.
Варна
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на 12.09.2019г., в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИН МАРИНОВ
ЧЛЕНОВЕ : СВЕТЛАНА
КИРЯКОВА
ТОНИ
КРЪСТЕВ
като разгледа докладваното
от съдия Маринов
търговско
дело № 1398 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 и
сл. от ГПК.
Образувано
е по частна жалба, подадена от „Агенция за Контрол на просрочени вземания” ЕООД, гр. София против Разпореждане №
33955/02.08.2019г. ч.гр.д. № 12286 по описа за 2019г. на ВРС, в частта, с която
е отхвърлено заявлението на жалбоподателя с вх. № 56382/31.07.2019г., с което е поискано издаване на заповед за
изпълнение за 27 лева, представляваща разходи за извънсъдебно събиране на
задължението; 393.30 лева,
представляваща неустойка.
Счита разпореждането за
незаконосъобразно като излага аргументи както следва: в производството по чл.
410 от ГПК съдът не проверява дали вземането съществува. Заявителят може да
приложи доказателства установяващи вземането, но не е задължен, тъй като целта
на производството е да се провери спорния му характер. Споровете по обективираните
в заявлението материални субективни права, включително по отношение на
отказаните за присъждане такси, следва да се разрешат в исков процес. Съдът
неправилно е преценявал нищожност на клаузи, както и неравноправност на такива,
което е от компетентността на исковия съд в спорно състезателно производство
според практиката на ВКС и СЕС. Законодателят е предвидил възможност за
начисляване на такси за извънсъдебно събиране на суми. В заключение се счита,
че съдът е излязъл в производството от рамките на дължимата преценка. Моли за
отмяната му в атакуваната част и издаване на заповед за изпълнение и за горните
претенции.
Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
По същество частната жалба е неоснователна, по следните
съображения:
По подадено заявление от „Агенция за контрол на
просрочени вземания” ЕООД гр. София, в развилото се производство по ч.гр.д.
№12286 по описа за 2019г. на ВРС, по което е издадена Заповед за изпълнение №
6054/2.8.2019 г. на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК в полза на
заявителя срещу Д.К.Д. ЕГН: ********** с адрес *** за следните суми, дължими по Договор за паричен заем № 3194864 от 05.04.2018г., сключен с „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, вземането по който е прехвърлено в полза на заявителя с
Приложение №1/01.04.2019г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания/цесия/ от 30.01.2017г., както следва: 489.21 лева, представляваща
незаплатена главница, 45.22 лева – договорна лихва, начислена за периода
08.05.2018г. до 03.01.2019г., 34.58 лева – лихва за забава, начислена за
периода 04.01.2019г. – 23.07.2019г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението 31.07.2019г. до
окончателното погасяване на задължението,
както и сумата от 43.14 лева,
представляваща сторени в заповедното производство разноски за заплатена
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК, вр. чл. 26 от Наредба за заплащане на правната помощ. Заповедният съд е
отхвърлил заявлението, в частта, с която
е поискано издаване на заповед за изпълнение за сумата от 27 лева,
представляваща разходи за извънсъдебно събиране на задължението; 393.30 лева, представляваща неустойка за
непредставяне на лично обезпечение на дълга.
Не
могат да бъдат споделени твърденията на жалбоподателя, че заповедния съд
не разполага с правомощието служебно да се произнася по нищожността на клаузи,
както и неравноправност на такива, което е от компетентността на исковия съд в
спорно състезателно производство. Възраженията са
напълно неоснователни и несъответни на изобилната практика СЕС, постановена по
тези въпроси. Съдът се е произнесъл в решение Banco Español de
Crédito (C 618/10, EU:C:2012:349) относно естеството на отговорностите,
с които е натоварен националният съд по силата на разпоредбите на Директива 93/13
в рамките на заповедното производство, когато потребителят не е възразил срещу
връчената му заповед. В него е приел по-конкретно че Директива 93/13 трябва да
се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която не
дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил
наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да
преценява служебно in limine litis или на който и да е друг етап от
производството неравноправния характер на клауза в договор между продавач или
доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение. Може да се
гарантира ефективна защита на произтичащите от тази директива права, само при
условие че системата на националното процесуално право позволява в рамките на
заповедното производство или на това по изпълнението на заповед за плащане да
се извърши служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на
клаузите, съдържащи се в разглеждания договор.
Именно
за това и съдът още на фаза заповедно производство следва да осъществи защита
на по-слабата страна в договорните правоотношения – потребителя, а чл. 411 ал.2
т.2 от ГПК, предвиждайки възможността да се откаже издаване заповед за
изпълнение поради противоречие на клаузи на закона и добрите нрави като по този
начин гарантира в пълна степен правата на потребителя като прехвърля тежестта
на кредитора да докаже съществуване на вземането си в осъдително исково
производство.
Именно по изложените съображения извършената проверка е
законосъобразна, като относно
претендираната неустойка според описаното се установява, че при подписване на
договора за кредит длъжникът се е задължил в тридневен срок да предостави на
заемодателя обезпечение – две лица поръчители, който да отговаря на определени
изисквани, свързани с получавания месечен доход и кредитната им история. Тъй
като заемателят не бил изпълнил задължението да осигури поръчители, на същия
еднократно е начислена неустойка за неизпълнение на задължението.
Съгласно чл. 410 ал.2 от ГПК заявлението следва да
покрива изискванията за реквизитна редовност на искова молба, т.е. трябва да е
налице детайлна индивидуализация на вземането, включително посочване на фактите
и обстоятелствата, от които произтича. Това е необходимо именно защото към
заявлението по чл. 410 от ГПК заявителят не представя писмени доказателства
/нито съдът събира такива/, от които да се установи основанието на вземането и
неговия размер и за да прецени длъжника дали да възразява по заповедта за
изпълнение. Бъдещият ответник по евентуален спор трябва да е наясно, кои са
фактите, които пораждат вземането по заповедта за изпълнение, в т.ч. и размера
на претенцията към него с цел адекватно упражняване на правата си.
Индивидуализация
на вземането е необходима и предвид изискването за идентичност между предмета
на заповедното производство и исковото, което се преценява въз основа на
заявлението и исковата молба. Не може да се каже, че вземането за неустойка
отговаря на посочените изисквания. Не се сочи на основание кои договорни клаузи
е дължима, как и по какви критерии е определен размера на неустойката, начинът
на инкорпорирането и в погасителния план, който се подписва при сключване на
договора, към който момент няма как да е изтекъл срокът за изпълнение
задължението от страна на длъжника да предостави исканото обезпечение.
Предварително определения размер на вредите от непредоставяне на същото не
съответства на изискванията на добросъвестността. С оглед изискването на чл. 16
от ЗПК кредиторът е следвало да извърши проверка на платежоспособността на
кредитополучателя и да прецени дали същия разполага с възможност да издължи
предоставената сума. Недопустимо е риска от недостатъчна обезпеченост да бъде
прехвърлен на потребителя чрез възлагане на допълнителни задължения за набавяне
на лични обезпечения в кратък период от време, като при неизпълнение
финансовото му състояние допълнително да бъде влошено с начисляване на
неустойка в размер по-голям от предоставената сума. Посочената клауза, макар и
недостатъчно конкретизирана е нищожна, като накърнпваща на добрите нрави.
Не е индивидуализирана по изискуемия начин и претенцията
за разходи по извънсъдебно събиране на вземането. Единствено посочено в т.12 от
заявлението е, че при забава на длъжника в плащането се предприемат действия по
събирането му, включващи разходи за изпращане на съобщения, писма, покани,
телефонни разговори и други. Посочването на обща сума за разходи не е
достатъчно, тъй като следва да се детайлизира по пера – колко и за какъв вид
разход се отнася
претенцията.
В контекста на изложеното и доколкото
в горепосочените части заявлението не отговаря на формалните изисквания за
редовност, правилно заповедният съд е отказал да издаде заповед за изпълнение,
поради което жалбата е неоснователна.
Воден от горното, съдът
О П РЕ Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане
№ 33955/02.08.2019г. ч.гр.д. № 12286 по описа за 2019г. на ВРС, в частта, с
която заповедния съд е отхвърлил заявлението на от „Агенция за контрол на
просрочени вземания” ЕООД гр. София с вх. № 56382/31.07.2019г., с което е поискано издаване на заповед за
изпълнение срещу Д.К.Д. ЕГН: ********** с адрес *** за следните суми: 27 лева,
представляваща разходи за извънсъдебно събиране на задължението; 393.30 лева, представляваща неустойка.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.