№ 5487
гр. София, 27.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Виктория Мингова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело
№ 20221100506484 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20032156/26.04.2022г., постановено по гр.д. №23043/2019г.
по описа на СРС, 64 състав, е признато за установено по реда на чл.422 от
ГПК, че В. Г. Ц. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл.79,
ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150, ал.1 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 105,22
лева – цена на доставена топлинна енергия за периода 01.05.2016г. –
30.04.2017г. до имот на адрес гр. София, ж.к. „*******, аб.№048872, ведно
със законна лихва от 23.08.2018г. (подаване на заявление за издаване на
заповед за изпълнение) до окончателното плащане, сума в размер на 10,13
лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху последната
главница за периода от 15.09.2017г. до 08.08.2018г., и сумата от 3,88 лева –
цена за услуга дялово разпределение за периода от м.06.2016г. до м.04.2017г.,
вкл., ведно със законна лихва от 23.08.2018г. (подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, като е
отхвърлен изцяло искът за сумата от 0,83 лева – обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху цена за услуга дялово разпределение за
период на забавата 15.09.2017г. до 08.08.2018г. Осъдена е В. Г. Ц. да заплати
1
на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от
422,31 лева – разноски по делото, и сумата от 74,48 лева – разноски за
заповедното производство.
Постъпила е въззивна жалба от ответницата В. Г. Ц., чрез адв. Т. Т.,
назначен за особен представител, срещу решението в частта, с която
предявените искове са уважени. Излагат се оплаквания, че решението е
неправилно, неаргументирано и несправедливо, както и в нарушение на
материалния закон. Не били ангажирани доказателства по делото ответницата
да е собственик или ползвател на топлоснабдения имот, нямало и подписан
договор между ищеца и ответника за доставка на топлинна енергия.
Поддържа, че исковете са недопустими поради липса на обоснован правен
интерес от страна на ищеца. Поради това моли решението да бъде отменено в
обжалваната част и да бъде постановено друго, с което предявените искове да
бъдат отхвърлени изцяло.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от насрещната страна „Топлофикация София“ ЕАД, чрез
юрисконсулт И.М., с който жалбата се оспорва изцяло и е направено искане
за потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства
и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Топлофикация
2
София“ ЕАД срещу В. Г. Ц. положителни установителни искове с правно
основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от
ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта
на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от
ГПК по ч.гр.д. №56274/2018г. на СРС, 64 състав.
Спорно между страните в настоящото производство е дали между тях е
било налице през процесния период договорно правоотношение за доставка
на топлинна енергия.
Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012
г. всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е
определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо
лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или
горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в
сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на
топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител
на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
действаща през исковия период м.05.2015г. – м.04.2018г., всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г.
на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153 ЗЕ,
какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно
решение е посочено, че, предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
3
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване
на имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата
топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на
топлинна енергия при публично известни общи условия без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на
Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
Ищецът свързва качеството на ответницата на потребител на топлинна
енергия за битови нужди с качеството й на собственик на топлоснабден имот.
От приетите като доказателства по делото договор за продажба на държавен
недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 17.09.1991г.,
съдебно удостоверение по гр.д. №57147/2017г. на СРС, 149 състав, и
удостоверение за наследници на Г.И.Г., починал на 22.01.2009г., се
установява, че ответницата В. Г. Ц. е собственик на 1/6 идеална част от
процесния топлоснабден имот.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР
/писмена форма на договора не е предвидена/. Съответно според нормата на
чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия
потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите
4
условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране
в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите
условия. Дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните
отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от
ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.
Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на
ВКС, поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване
на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права
върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли
сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или
титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен
собственик, независимо дали е съгласен с него.
С оглед на действащата нормативна уредба следва да се приеме за
установено, че за ответницата е възникнало задължение по силата на закона и
договор при общи условия да заплаща на ищцовото дружество количеството
подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот, съобразно
квотата си в съсобствеността, а именно 1/6.
Ответницата, чиято е доказателствената тежест в процеса да установи,
че е платила на ищцовото дружество дължимите суми за доставената
топлинна енергия за процесния период, не е ангажирала по делото
доказателства за извършени плащания.
Във въззивната жалба липсват съответни доводи за неправилно
приложение на материалния закон от СРС относно уважените претенции за
заплащане на такса за услуга дялово разпределение и мораторна лихва върху
вземанията за топлинна енергия, поради което и на основание чл. 269 ГПК
този въпрос стои извън пределите на въззивния контрол и не следва да се
обсъжда.
Поради изложеното първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
5
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК, въззивницата В. Г. Ц. следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемата
страна „Топлофикация София“ ЕАД направените за въззивното производство
разноски в размер на 300 лева, от които 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение и 200 лева – разноски за особен представител.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20032156/26.04.2022г., постановено по
гр.д. №23043/2019г. по описа на СРС, 64 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА В. Г. Ц. да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД разноски
за въззивното производство в размер на 300 лева.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6