Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 28.12.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 11.10.2017г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ивайло Георгиев
ЧЛЕНОВЕ: Росина Дончева
Ваня
Иванова
при секретаря Теодора
Вутева разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 367 по описа на съда за 2017 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс.
В него се разглежда повторно делото, образувано по въззивна жалба от М.С. срещу решение № 57/01.06.2015 г. на
Сливнишкия районен съд, постановено по гр. д. № 170 по описа на същия съд за
2013 г., с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателката
иск с правна квалификация чл. 53, ал. 2 от ЗКИР (понастоящем – чл. 54, ал. 2 от ЗКИР) срещу И.В.. Жалбоподателката оспорва решаващите
изводи на съда, че не била доказала правото на собственост на наследодателя си
върху процесния имот, както и че с изключването му от
регулационните граници през 1962 г. последният е придобил статут на земеделска
земя (т.е по отношение на него не е можело да тече придобивна
давност), а също и че с изработването на сега действащия план на с. Х.през
1966г. имотът е включен УПИ ІІ – градина, като в разписния лист е записано, че
е отчужден и се води на Нарсъвета. Твърди, че
границите на имота са материализирани на място, както и че имотът почти напълно
съвпада с бивш имот № 295 по плана от 1952г. Счита, че придобиването на имота
по давност към момента на одобряване на плана от 1966г. е следвало да бъде
установено с гласни доказателства, но такива не били допуснати от първоинстанционния съд. Изтъква, че претенцията й е да се
установи грешка (непълнота) в действащия кадастрален план от 1966г., изразяваща
се в незаснемане на процесния имот. Навежда довод,
че, с изключване на имота от регулация, статутът му не се променя автоматично
на земеделски. Поддържа, че независимо от изключването, той не е бил
масовизиран, не е бил одържавяван, не е фактически отнеман и е запазил статута
си на частна собственост, без да се променя нейния титуляр. Позовава се на
удостоверение от общ. Б., съгласно което няма отчуждителна
преписка за имота. Сочи, че след 1956г. недвижимите имоти се считат отчуждени
от деня на обезщетяване на собственика, но за процесния
имот не било заплатено обезщетение, нито бил зает по законния ред, поради което
не е налице отчуждаване. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови
друго, с което уважава предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна, с който жалбата се оспорва. Въззиваемата сочи, че ищцата не е представила никакъв
документ за собственост върху процесния имот, нито е
опровергала записа в разписния лист към плана от 1952г., съгласно който
наследодателят на ищцата е собственик на имот № 296, а не на имот № 295,
съгласно номерацията по този план. Позовава се на съдебна практика по
приложението на ПМС № 216/08.11.1961г. (Решение № 2334 от 05.12.2005г. по гр.д.
№ 1426/2004г., ІV-то ГО на ВКС). Оспорва твърдението, че имотът е запазил
статута си на частна собственост и е владян в реални граници. Счита, че не се
установява идентичност на имота, който се претендира, като в подкрепа на това
се позовава на заключението по ТСТЕ. Оспорва твърдението, че показаният от
ищцата и нанесен на комбинираната скица имот почти напълно съвпадал с имот №
295. Моли съда да остави жалбата без уважение. Претендира разноски.
По тази жалба в Софийския окръжен съд е било образувано в.гр.д. №
854/2015г., в хода на което е постановено Решение № 207/18.04.2016г., с което
се потвърждава обжалваното първоинстанционно решение.
По подадена касационна жалба от М.Д. срещу въззивното
съдебно решение, то е било отменено с решение № 52/07.06.2017г. на ВКС по гр.д.
№ 3463/2016г., а делото е било върнато за ново разглеждане от друг съдебен
състав на въззивния съд. В диспозитивната
част на отменителното решение на ВКС не са дадени
задължителни указания, но в мотивите му е изразено становище за допуснато от
ОС- София процесуално нарушение във връзка с обсъждане и преценка на събраните
доказателства, както и при събиране на гласните доказателства, тъй като въззивният съд не
бил взел предвид възрастта на свидетелите и не бил преценил правилно миналия
момент, за който се отнасят техните показания. Върховната съдебна инстанция е
посочила също така, че липсва яснота относно точното местоположение на имота,
за който се отнасят свидетелските показания. Изложени са съображения за
необходимостта от повторен разпит на свидетелите, при който, вкл. и с
използване на скица, да се изясни точното местоположение на ползвания от М. Д.
имот, както и кои лица са владели (ползвали) съседните имоти чрез посочване на
посоките на света и естествени граници.
С определението за насрочване на делото за ново разглеждане пред въззивния съд, определеният съдебен състав е допуснал
повторен разпит на свидетелите в съответствие с указанията на ВКС. Освен това,
с оглед мотивите към
т. 4 от Тълкувателно
решение № 8 от 23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. №
8/2014 г., ОСГК, е указал на страните,
че в тежест на ищцата е да докаже правото на собственост върху процесня имот към момента на предявяване на иска, респ. към
настоящия момент.
В съдебно заседание при повторното разглеждане на делото пред въззивната инстанция жалбоподателката
се явява лично и се представлява от адв. А., която
поддържа жалбата и отправя искане, допуснатите свидетели да се разпитат за
установяване на претендираното право на собственост и
към настоящия момент. Моли съда да уважи предявения иск. Представя писмени
бележки.
В съдебно заседание при повторното разглеждане на делото
пред въззивната инстанция въззиваемата
се явява лично и се представлява от адв. К., която
поддържа отговора на въззивната жалба и становището
си по доказателственото искане. По същество моли съда
да отхвърли жалбата и да потвърди обжалваното решение. Твърди, че доверителката
й не е надлежна страна по спора. Намира, че липсва съвпадение между имотите.
Оспорва достоверността на свидетелските показания и придобиването на имота по
давност от наследодателя на ищцата. Представя писмени бележки.
Софийският окръжен съд намира, че въззивната
жалба е редовна и допустима, поради което следва да бъде разгледана по
същество.
Въз основа на доказателствата, събрани пред първоинстанционния
съд, е установена фактическа обстановка, която е описана в обжалваното решение,
поради което не е необходимо да се преповтаря в настоящия съдебен акт.
При първото разглеждане на
делото пред въззивната инстанция по в.гр.д. №
854/2015г. на ОС- София са били допуснати гласни доказателства на жалбоподателката за доказване на придобиване на имота по
давност към момента на изготвяне на плана.
Разпитана е св. К., която
заявява, че познава имота, като неговата площ е около 2,5 дка., а съседите му
са път (от юг), братя Х. (от запад), и братя М. (от изток), като от запад
границата е материализирана с ограда, а от изток има слог с височина 30 – 40
см. Твърди, че знае имота от около 60 години, откакто е била дете. Знае, че
имотът е на М. Д. (наследодател на ищцата) и никой друг не го е ползвал. М.владял
имота до смъртта си, а понастоящем го владее „С.“. Имотът не бил влизал в ТКЗС,
а границите му не били местени.
Разпитан е и св. С., който
твърди че е съсед на страните. Според него, имотът е с площ около 2,5 дка., а
съседите му са братя Х. (от запад), път (от юг), слог с височина 40-50 см. „от
другата страна“, където е „границата с М.“, а „от другата страна е пътче, което дели парцела“. Според свидетеля, има видими
граници. Имотът бил на М. Д., който го владял до смъртта си, а след това го
владеят неговите наследници. Потвърждава показанията на св. К., че имотът никога
не е влизал в ТКЗС. Твърди, че между този имот и имота на М. границата е един
слог. Нямало спорове за имота.
При повторното разглеждане на делото от въззивния
съд са били разпитани същите свидетели, като разпитът им е бил допуснат и за
доказване на твърденията на жалбоподателката за
придобиване на процесния имот в резултат от давностно владение и притежаване на правото на собственост
върху него към момента на подаване на исковата молба.
При повторния си разпит св. К. заявява, че познава страните
по делото и процесния имот, като неговата площ е
около 2 дка. Твърди, че южната му граница е улица. Използвайки тази улица като
отправна точка, сочи, че отдясно (т.е. от източната страна) съседите му са М.,
отляво (т.е. от западната страна) - И. Х., а „отгоре“ (т.е. от север) границата
е синор. Твърди, че откъм И. има ограда,
а откъм М. няма ограда. Знае, че имотът е бил на М.Д. Ц., който със семейството
си садял картофи в него. След смъртта му, дъщерите С. и М.гледали имота, а
други лица в него свидетелката не е виждала. От много време (около 10 г.)
имотът бил ливада. Сочи, че през 2009г. ответницата я била водила да огледа
нейния имот, и счита, че той бил от дясната страна на имота на жалбоподателката. Определя формата на последния като
„дълъг“ и „правоъгълен“. Не е сигурна за номера му.
При повторния си разпит св. С. също заявява, че знае
имота и че площта му е около 2 дка. Сочи, че от юг същият граничи с път, който
води към центъра на селото, от запад – с имот на И. Х., от север – с черен път, а от изток е имотът на ответниците М., като границата межда двата имота е слог
(синор) с височина 40-50 см. Уточнява, че от юг има скат между пътя и имота с
височина 2 - 2,5 метра, от запад има масивна телена ограда с циментови колове,
от север - ограда с бодлива тел, а по слога от източната страна няма ограда.
Свидетелят споделя лични спомени от ученическите си години във връзка с имота.
Изразява убеждение, че имотът е на М. Д. Ц., който го владял и ползвал 60 - 65
г. докато починал, а след това и понастоящем неговите наследници се занимават с
него и го обработват. Твърди, че този имот никога не е влизал в ТКСЗ и че
границите му не са местени, откакто го знае. Заявява, че притежавал трактор и е
орал мястото, както и това на съседите от запад. Уточнява, че това е станало по
поръчка на М., а след неговата смърт контактува с наследниците му. Няма точни
спомени, кога е орал имота, но е убеден, че към този момент от западната му
страна е имало ограда. Уточнява, че преди това не е знаел, кои са съседите на
имота. Сочи, че, след смъртта на М. Д., имотът се ползва от С. и мъжа ѝ,
от другата му дъщеря Е., и от М.. Не знае, дали синът на М.се е занимавал с
него. Твърди, че имотът е леко продълговат, извит като рог. Заявява, че може да
го различи на скица. Върху скицата на л. 111 от първоинстанционното
дело, съставляваща извадка от плана от 1966г., идентифицира спорния имот като
имота, означен с № 194. Не знае, да е имало спорове за имота. Не знае негов
номер.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия.
Същото е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по
действително предявения такъв.
По съществото на спора настоящият съдебен състав намира следното:
Съгласно т. 1 и т. 4 от ТР № 8 от 2016г., искът с правна
квалификация чл. 54, ал. 2 от ЗКИР е положителен установителен
иск за собственост, като „…установяването както на спорното право на
собственост, така и на неточното отразяване на обема на това право, по принцип
е към момента на предявяване на иска, респективно - на приключване на съдебното
дирене в инстанцията по същество“. Следователно, грешка или непълнота по смисъла на тази разпоредба
е налице, ако планът не е съответствал на действителните собственически права
на страните към момента на приемането му, както и към настоящия момент. Затова
в тежест на ищеца по този иск е да докаже наличие на влязъл в сила кадастрален
или регулационен план; наличие на спор за собственост между страните;
пространствените предели на претендираното от него
право на собственост върху имота, засегнат от грешката или непълнотата, чрез
ангажиране на доказателства за съответния придобивен
способ (напр. правна сделка, наследяване, придобиване по давност, придаване по
регулация), както и наличие на несъответствие между така установеното право и
отразяването му в действащия план.
В случая е налице спор за собственост между страните, като той
касае точното пространствено местоположение на процесния
имот. Ищцата твърди, че, към момента на приемане на сега действащия кадастрален
и регулационен план на с. Х.от 22.07.1966г., наследодателят й М. Д. Ц. е бил
собственик на основание придобивна давност на
поземлен имот, който неправилно не фигурира в този план. Според нея, имотът бил
отразен в предходния план от 1952 г. като имот № 295, но в разписния лист към
него наследодателят й погрешно бил посочен като собственик на имот № 296 вместо
на действително притежавания от него имот № 295.
За да се произнесе по така формулирания спорен предмет,
касаещ пространствените предели на претендираното
право и - евентуално - наличие на грешка в актуалния план от 1966г., съдът взе предвид, че всеки недвижим имот се индивидуализира със своето
местоположение, граници, вид и площ, като последната, според съдебната
практика, не е съществен индивидуализиращ белег. Обикновено, данни за тези
обстоятелства се съдържат в документите за собственост. При липса на такива,
съответните релевантни характеристики на имота могат да се установят от
кадастралните и регулационни планове. В конкретния случай, обаче, ищцата не се
позовава на документи за собственост, а повод за правния спор е именно претендирана от нея грешка в сега действащия кадастрален и
регулационен план на населеното място и погрешно записване на собственика на
имота в разписния лист към предходния план, поради което тези планове също не
могат да се ползват за безспорно идентифициране на процесния
имот. Затова неговите индивидуализиращи белези следва да се установят въз
основа на други доказателства, каквито в случая са депозираните свидетелски
показания и експертни заключения.
Настоящият съдебен състав намира, че така събраните доказателства,
в своята съвкупност, не доказват предявения иск поради следните съображения.
Не съответства на действителността твърдението на ищцата, че процесният имот бил заснет в плана на с. Х.от 1934г., тъй
като, съгласно първото заключение на в.л. Пальов (л.
90 от първоинстанционното дело) и заключението на
ТСТЕ (л. 155 от първоинстанционното дело), в този
план не е отразен нито имот № 295, нито друг съответен на него имот, а за
квартала, в който попада той, имало само улична регулация.
За първи път имот № 295 е бил нанесен в плана от 1952г., като в
разписният лист към този план той е бил записан на братя Б.М. (л. 10 от първоинстанционното дело). В същия разписен лист на името
на наследодателя на ищцата е бил записан друг имот с № 296 (за който в.л. Пальов е посочило, че граничи от запад с процесния имот № 295 – виж. второто допълнително заключение
на л. 120 от първоинстанционното дело). С изключение
на този разписен лист, по делото няма нито един документ (писмено отразяване)
за притежаван от М. Д. имот в м. „Л.“ на с. Х., а още по- малко – за процесния такъв.
Данни в тази насока се съдържат единствено в показанията на ищцовите свидетели, за изясняване на които делото е било
върнато от ВКС за повторно разглеждане от въззивния
съд. Нито първоначалният, нито повторният им разпит, обаче, дава основание да
се смята, че техните показания касаят именно имота, който е посочен от ищцата като
предмет на настоящия иск. Независимо от изпълнението на указанията на ВКС за
индивидуализиране на имота съобразно географските посоки, повторният разпит на свидетелите
не е внесъл яснота по този въпрос. Така, от показанията им се установява, че
владеният от наследодателя на ищцата имот граничи от южната си страна с път, от
който го отделя голям скат с денивелация около 2 м. Имотът граничи от изток с
имота на Б. М., като между тях няма ограда, а от запад – с имота на И. Х., като
между двата имота има ограда с бетонни колове и мрежа. Що се отнася до северната
граница на имота, двамата свидетели я описват по различен начин: според св. К.,
от север имотът граничи със синор и телена ограда, а според св. С. – с черен път
и ограда от бодлива тел. Като се имат предвид, обаче, точните думи на св. К.
„отдолу е синор с пътя и отгоре пак е синор“ може да се предположи, че
показанията й не изключват възможността, от северна страна имотът да граничи с
посочения от св. С. черен път, който свидетелката нарича „синор“.
Така описаните от свидетелите граници съответстват на
последователността, в която имотите са подредени в разписния лист към плана от
1952г. Те, обаче, не носят никаква информация за точното местоположение на
имота – предмет на показанията – върху земната повърхност, респ. за неговите
абсолютни координати. Такива данни липсват и за съседите на имота (напр. И. Х.
или братя Х.), както за номерата на притежаваните от тях имоти. Наистина,
съгласно указанията на ВКС, свидетелите са посочили съседите на имота спрямо
всички географски посоки, но, доколкото не са ангажирани доказателства за
сигурното местоположение и/или номерация на тези съседни имоти, съдът не
разполага с фиксирана отправна точка, спрямо която да се преценява
местоположението и на процесния имот. Затова, по сега
действащия план от 1966г., той би могъл да бъде всеки един от имотите с номера
194, 195 или ненанесен такъв в източна посока (както претендира жалбоподателката), тъй като е възможно, всеки от тези имоти
да има посочените от свидетелите съседи: от юг – път със скат, от север – черен
път, от изток – имот на наследодателя на ответницата, от запад – имот на братя Х.,
като от юг и изток е неограден, а от север и запад се ограничава от оградите на
съседните имоти. (Единствено изключение от този извод би касаело източната
граница на имот № 195, тъй като според заключението на ТСТЕ тя е
материализирана с ограда, докато, според свидетелските показания, по източната
граница на имота на наследодателя на ищцата няма ограда.) Както се посочи по-
горе, въпросът би бил изяснен, ако беше установен номерът (или местоположението
в абсолютни геодезически координати) на някой от имотите,
посочени като съседни, респ. ако тези обстоятелства са били обявени за
безспорни. Тъй като това не е направено, гласните доказателства определят
местоположението на имота, владян от М.Ц. и неговите наследници, само
относително, т.е. спрямо имоти на поименно посочени съседи. Поради това то
зависи от установяване на собствените местоположения на тези имоти, но за тях
(както се посочи по- горе) няма данни по делото. Така, не може да се установи
със сигурност, дали свидетелските показания касаят именно претендирания
от ищцата имот № 295 по предходния план от 1952г., или някой от съседните му
имоти, които също се намират между главния път (от юг, със слог) и черния път
(от север) и са отразени в плана от 1952г. съответно с номера 296 и 297. Несигурността
не може да се преодолее и с помощта на описаната от свидетелите форма на процесния имот („продълговат“, „извит“, „дълъг“,
правоъгълен“), тъй като тя в еднаква степен съответства на всеки от горните три
имота, видно от скиците – приложения № 2, 3 и 4 към заключението по ТСТЕ (л.
160 – 162 от първоинстанционното дело).
Съмненията по този въпрос се задълбочават от показанията на св. С.,
който, след като е бил помолен да посочи процесния
имот в съответствие с указанията на ВКС върху скицата на л. 111 от първоинстанционното дело, го е идентифицирал като имот №
194 по действащия регулационен план от 1966г. Същевременно, видно от скиците
към заключенията по единичната и тройната СТЕ, този имот съответства не на процесния имот № 295 по плана от 1952г., а на имот № 297 от
същия план, т.е. на имот, намиращ се през един имот на запад от процесния. При това, както се посочи по- горе, северната и
южната граница на посочения от свидетеля имот действително са път и черен път,
което съответства напълно на депозираните от него показания, а няма данни,
които да изключват съответствието и в частите, касаещи западната граница
(ограда с циментови колове) и източната граница (слог - синор) на имота. Поради
това е напълно възможно, показанията му да се отнасят именно за посочения от
него имот, който е различен от процесния.
Също така следва да се има предвид, че св. С. знае съседите на
имота, за който свидетелства, едва от момента, в който го е орал (л. 14 от
делото). Поради това показанията му, че знае имота още от ученическите си
години като такъв на М.Ц., следва да бъдат ценени критично, тъй като, отнесени
към този период, те не отговарят на задължителните указания на ВКС за
установяване на владелците на съседните имоти чрез посочване на посоките на
света, естествени граници или по скица.
Критично следва да се ценят показанията на св. С. и в частта им, с
която той заявява, че наследодателят на ищцата владее имота „… от 60 години и
нагоре - 65 години“, тъй като използването на сегашно глаголно време противоречи
на установения по делото факт, че М. Д. Ц. е починал на 11.02.1995г. Ако те се
тълкуват в смисъл, че това е най- ранният момент, за който свидетелят знае, кой
е владял имота, е налице съществено противоречие със заявеното от него при
първия му разпит, че знае имота от „не по- малко от 50 години“, което, обаче,
отнася най- ранните му спомени към самата 1966г., а не към необходимия
десетгодишен период преди нея. Ако пък същите показания се тълкуват в смисъл,
че наследодателят на ищцата е владял имота за период от 60 - 65 години преди
смъртта си през 1995г., началният момент на възприетото от свидетеля владение
следва да е бил между 1930г. и 1935г., което е недостоверно, с оглед
собствената му рождена дата (13.08.1942г.).
Сходни съображения може да се изложат и във връзка с
първоначалните и повторните показания на св. К.. Разпитана през 2016г., тя е
заявила, че познава имота от 60 години (т.е. от 1956г.) и че от тогава той се
ползва само от М. Д.. При повторния си разпит тя е свързала най- ранните си впечатления
от имота със своите ученически години (втори, трети, пети клас), което,
съпоставено с нейната рождена дата (03.04.1949г.), отнася спомените й към 1957
– 1960г., но не и за десетгодишен период преди 1966г. При това, като се има
предвид, че процесният имот е с отчасти
нематериализирани граници, както и промените в регулационния му статут от
1962г. и 1966г., следва да се споделят съображенията от писмената защита на въззиваемата, че наличието на точни спомени по такива специфични
въпроси от толкова ранна детска възраст е малко вероятно.
С оглед гореизложеното, независимо от изпълнението
на указанията на ВКС за установяване на точното местоположение на имота, за
който се отнасят свидетелските показания, вкл. чрез използване на скица, настоящият съдебен състав намира,
че това обстоятелство не е било доказано с необходимото пълно доказване. Поради
това не може да се приеме, че предмет на показанията е имот, който съвпада с
описания в исковата молба процесен имот № 295 по
плана от 1952г. Наистина, събраните гласни доказателства установяват, че наследодателите
на страните са притежавали съседни имоти в с. Х., м. „Л.“, като наследодателят
на ищцата е бил собственик на западния имот, а наследодателят на ответницата –
на източния. Не се установява, обаче, пространственото разположение на този
имот (респ. на двата съседни имота), поради което не може да се обоснове извод
за идентичността му с претендирания от ищцата процесен имот.
Дори да се приеме, че е налице идентичност между процесния имот и имота, за който се отнасят показанията на
свидетелите, изводът на експертите от тройната СТЕ е, че „…границите на
ползвания /по сведение на ищците/ имот не съвпадат с границите на имота,
цитиран в исковата молба – имот пл. № 295“, а двата бивши имота № 295 и 296
„…засягат част от имот № 195 по актуалния план“ (л. 157 и л. 159 от първоинстанционното дело). Следователно, владяната площ не
съответства точно на описания в исковата молба процесен
имот № 295 по плана от 1952г., което би било пречка пред уважаване на иска
така, както е предявен, най- малкото поради опасността от засягане на права на
трети лица, които не са страни по делото.
По тези съображения, макар доводите от въззивната
жалба да са основателни в частта си, касаеща действието
на Постановление
№ 216 на МС от 8.11.1961 г. и предпоставките за отчуждаване на имота, те не обосновават различен краен извод, а
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в
полза на въззиваемата следва да се присъдят
направените от нея разноски във въззивното
производство, каквито се установяват в размер на 500 лв. – адвокатско
възнаграждение съгласно договора за правна защита и съдействие на л. 26 от в.гр.д.
№ 854/2015г. по описа на ОС- София.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 57/01.06.2015 г. на Сливнишкия районен съд, постановено по гр. д. № 170 по
описа на същия съд за 2013 г., с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателката М.С. иск с правна квалификация чл. 53, ал.
2 от ЗКИР (понастоящем – чл. 54, ал. 2 от ЗКИР).
ОСЪЖДА М.М.Д. – С. с ЕГН **********
и адрес ***, да заплати на И.Й.В. с ЕГН ********** и адрес ***, сумата 500 лв.
- разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.