Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи април две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №5326 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника В.М.Р. срещу решение от 09.07.2019 г. по гр.д. №9357/2013 г. на
Софийския районен съд, 48 състав, в частта, в която е уважен предявеният от „А.К.“
ЕООД срещу жалбоподателя установителен иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК
вр. чл.365 ал.1 ЗЗД за сумата от 2527,36 лв., представляваща задължение по нот.
заверен договор за спогодба, сключен на 15.05.2012 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение
/26.06.2012 г./ до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 ГПК от 30.07.2012 г. по гр.д. №30865/2012 г. по
описа на СРС, ГО, 48 състав, като ответникът е осъден да заплати на ищеца
разноски в заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, постановено е в нарушение на съществени процесуални правила и
материалния закон. Сочи, че първоинстанционният съд не е обсъдил в тяхната
съвкупност всички събрани по делото доказателства и наведени факти. Твърди
също, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като пълната имуществена
отговорност на работника или служителя не може да бъде реализирана по пътя на
заповедното производство. Поддържа, че неправилно СРС е обосновал изводите си
на факти и обстоятелства, които не са изложени в исковата молба, а именно:
наличието на влязла в сила присъда, респ. такава не е налице към датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по
чл.417 ГПК и към датата на депозиране на исковата молба. Сочи още, че
процесното споразумение е нищожно поради противоречие с императивните правни
норми на КТ. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
решението и да отхвърли изцяло предявения иск. Не претендира разноски.
Въззиваемата
страна „А.К.“ ЕООД в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Решението
не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният установителен иск е
отхвърлен за разликата над посочения по-горе размер, поради което е влязло в
сила в тази му част.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователен е доводът на
въззивника за недопустимост на процесното решение, тъй като имуществената
отговорност на работника или служителя не може да бъде реализирана по реда на
заповедното производство, като настоящият въззивен състав споделя изцяло
изводите на първоинстанционния съд за допустимост на производството по реда на
чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК. Освен това, следва да се посочи още, че в настоящия казус, СРС, 48 състав, е сезиран с иск за установяване
съществуването на вземанията на ищеца, за което и издадена заповед за незабавно изпълнение по описаното-горе дело въз основа на документ по чл.417 т.3 ГПК –
спогодба с нот. заверка на подписите, т.е. предмет на
първоинстанционното производство не е бил трудов спор,
нито реализиране на имуществена отговорност на работника
или служителя, а
установяване дължимостта на сумата, за която в
заповедното производство е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК - въз
основа на спогодба с нот. заверка на подписите. Касае
се за поети задължения за заплащане на сума по спогодба, с която
страните като работодател и работник/служител са уредили имуществените отношения помежду си, породени от неотчетени от работника/служителя парични средства, предоставени му от
работодателя.
Разпоредбата на чл.211 КТ за реализиране
на пълната имуществена отговорност на работника или служителя по съдебен ред
означава, че вземането следва да е било установено по съдебен ред, когато между
страните има спор. Работодателят няма право да събира сумата директно чрез
удръжки от трудовото възнаграждение, както това е допустимо по чл.210 КТ при
ограничената имуществена отговорност. Няма пречки, обаче, ако
страните са съгласни да уредят отношенията си доброволно и извънсъдебно със
спогодба.
Решението е и правилно, като въззивният състав
споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението,
следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.235 ал.3 ГПК, съдът
взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от
значение за спорното право. В случая с присъда от 25.10.2016 г., постановена по
НОХД №21417/2013 г. по описа на СРС, ответникът е признат за виновен за
престъпление по чл.201 пр.1 НК – присвояване на сумата от 2300,00 лв., връчена
му от ищцовото дружество и предоставена му в качеството му на длъжностно лице
/продавач-консултант/. Присъдата е влязла в сила на 11.12.2017 г. и съгласно
разпоредбата на чл.300 ГПК е задължителна за гражданския съд, и правилно и в
съответствие с процесуалните правила е взета предвид от първоинстанционният
съд, т.е. неоснователен е доводът на въззивника, че СРС е обосновал решението
си на факти и обстоятелства, които не са изложени от ищеца в исковата молба.
Неоснователен е и доводът на въззивника, че
процесната спогодба е нищожна поради противоречие със закона – императивните
правила за реализиране на имуществената отговорност на работника или служителя
в КТ. В решение №95/22.05.2011 г. по т.д. №134/2011 г.,
ІІ ТО на ВКС се приема, че е допустимо паралелно съществуване на облигационно и
трудово правоотношение между едни и същи правни субекти /работодател и работник
или служител/, когато с договора – източник на облигационното правоотношение не
се нарушават императивни норми на КТ, както и че когато в нарушение на
разпоредбата на чл.203 ал.1, чл.206
и чл.210 КТ с договора за спогодба страните са уредили размера и
начина на осъществяване на имуществената отговорност на работника или
служителя спрямо работодотателя, договорът е нищожен на основание чл.26
ал.1 пр.1 ЗЗД поради
противоречие със закона. Налице е трайна съдебна практика на ВКС, в която се
приема, че извънсъдебното споразумение между работодател и работник или
служител като договор за спогодба по чл.365 ЗЗД има приложно поле в
отношенията им и в случаите, когато работникът или служителят е
имуществено задължен към работодателя, а в решение №95/22.05.2011 г. по
т.д. №134/2011 г. на ВКС се потвърждава това принципно разрешение. Императивни
са правилата, ограничаващи имуществената отговорност на работника или
служителя в някои случаи, тъй като режимът на ограничената имуществена отговорност
по КТ е императивен и страните не могат да го преодоляват посредством
споразумение. Ако пълната имуществена отговорност е предмет на извънсъдебно
споразумение, от разпоредбата на чл.211 КТ не може да се направи извод за
неговата нищожност поради противоречие с императивни разпоредби на закона
относно реда на установяване по съдебен ред.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на
въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски
във въззивното производство в размер на сумата от 500,00 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение. Възражението
на въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е неоснователно. По делото е представен договор за правна защита
и съдействие, сключен между въззиваемата страна и адв. Димитър Пенев, според
който ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в
размер на сумата от 500,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на
ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение,
поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от
предвиденото в § 2 Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното
по настоящето дело адвокатско възнаграждение надвишава минимално този минимален
размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 Наредба №1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, и с оглед на фактическата и правна сложност на
делото, не следва да бъде намалявано до минималния размер по цитираната наредба.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №161898/09.07.2019
г., постановено по гр.д. №9357/2013 г. по описа на СРС, ГО, 48 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА
В.М.Р., ЕГН **********, адрес: ***, да
заплати на „А.К.“ ЕООД, ЕИК *****,
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 500,00 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.