РЕШЕНИЕ
№ 106
гр. Ловеч, 03.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, III СЪСТАВ, в публично заседание на
девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
Членове:ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
при участието на секретаря ВЕСЕЛИНА ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА Въззивно гражданско
дело № 20234300500099 по описа за 2023 година
за да се произнесе, съобрази:
Производство с правно основание чл.258 и сл. от ГПК
С Решение № 441/21.10.22 г. постановено по гр.д.№2361/21 г. по описа на ЛРС е
обявено по иск, предявен от М. Ц. А. ЕГН **********, с постоянен адрес *** против
„Фератум България“ЕООД ЕИК ********* със седалище адрес на управление ***,
представлявано от управителите И.В.Д. и Д.В.Н. за нищожен на основание чл.26 ал.1
пред.първо от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК, поради противоречие със закона/с разпоредбите на
чл.11 ал.1 т.10 и чл.19 ал.1 и ал.4 от ЗПК/, договор №******* за предоставяне на
потребителски кредит от 17.06.21 г., сключен между М. Ц. А. като кредитополучател и
„Фератум България“ЕООД като кредитор, осъден е „Фератум Българя“ЕООД с горните
данни да заплати на М. Ц. А. с горните данни сумата 310 лв разноски по делото за ДТ ,
както и да заплати на адв.Д. В. М. от АК-Пловдив сумата 660 лв. представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ на ищцата по реда на чл.38 ал.2 вр.
с ал.1 т.3 пред.2 от ЗА и е отхвърлено искането на адвокат М. за присъждане на адвокатско
възнаграждение в негова полза по т.2 от списъка на разноски, както и искането на „Фератум
Българя“ЕООД за присъждане на направените от него разноски по делото.
Недоволен от така постановения съдебен акт останал „Фератум България" ЕООД,
ЕИК *********, в законоустановения 14-дневен срок по чл. 259 от ГПК, подава настоящата
въззивна жалба срещу решение № 441/21.10.2022 г. постановено по гр.д. 2361/2021 г. по
1
описа на на Районен съд - Ловеч, Граждански състав.
Счита решението за неправилно в цялост, поради което моли да бъде отменено
същото, тъй като съдът неправилно е приел, че договорът е нищожен на основание чл. 10, ал
1 от Закона за потребителския кредит. Цитира разпордебите на чл. 22 от ЗПК, чл. 10, ал. 1 от
ЗПК, като прави извод, че съдът неправилно е приел и не е мотивирал Решението си защо
таксата за гарант следва да бъде включена в годишния процент на разходите на стр. 5 от
Решението, като този извод е неправилен и не отговаря на изискванията на закона.
Счита, че сключването на договор за гаранция с „Фератум Банк" ЕАД е
допълнителна услуга, която не е задължително условие за получаване на кредит от
„Фератум България" ЕООД и не подлежи на включване в годишния процент на разходите
по Договора за кредит.
Сочи, че в приложение № 2 към Отговора на исковата молба ясно показва
възможностите на потребителя за избор при кандидатстване, както и свързаните с избора на
„Фератум Банк" ЕАД разходи, като потребителят може да посочи свой поръчител и да не
поема тези разходи. Изтъква, че Фератум предоставя кредити както със, така и без
поръчител, за което представя извадка от системата си.
Относно характера на таксата счита, че договорът за гаранция е сключен между
въззиваемия и „Фератум Банк" ЕАД. „Фератум Банк ЕАД е дружество - партньор на
Фератум, но същото е самостоятелно юридическо лице, кредитна институция, лицензирана в
Малта, която предоставя услуги на територията на Република България по силата на
свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното признаване на единния
европейски паспорт, и е вписана под № 238 в нарочния регистър на БНБ (извлечение от
регистъра е включено в Приложение № 1 към отговора на исковата молба).
Твърди, че по съществото си Договорът за гаранция е договор за поръчителство -
„Фератум Банк" ЕАД ще изплати задълженията на въззиваемия по договора по смисъла на
Закона за задълженията и договорите.
Сочи, че дължимата по договора за гаранция такса е възнаграждение за поръчителя -
ЗЗД не съдържа забрана договорът за поръчителство да е възмезден.
Излага относно начина на сключване на Договора за кредит и незадължителността
на сключването на договор за гаранция, че процесът на кандидатстване и отпускане на
кредити през интернет страницата на Фератум включва следните стъпки, а именно
потребителят:
1. Сам в процеса на кандидатстване преди сключване на договора може да избере
дали да посочи собствен поръчител или да се договори с „Фератум Банк" ЕАД, като още в
този момент (много преди сключване на договор), при избор на „Фератум Банк" ЕАД, може
да види възнаграждението му като гарант.
2. При избор на „Фератум Банк" ЕАД, потребителят получава с електронно
съобщение договора, заедно с вноските, дължими за възнаграждението на „Фератум Банк"
ЕАД - отново преди този договор да е обвързващ за него.
2
3. Едва след като е получил както договора за кредит, така и договорът за гаранция,
потребителят получава и код за потвърждение, който може да въведе на страницата на
„Фератум България" ЕООД, за да се обвърже с Договора (чл. 6.3. от Общите условия).
Срокът за въвеждането на този код е 48 часа - два дни (чл. 6.4. от Общите условия) ‐
потребителят има повече от достатъчно време да се запознае с условията на договорите, в
това число да ангажира консултант за преглед.
Сочи, че видно от изложеното, няма някакъв скрит за потребителя разход или
заблуждаваща търговска практика, която да го подведе, тъй като на всеки етап от процеса
потребителят разполага с необходимата информация и време, за да прецени дали посоченият
договор е подходящ за него или не, като нещо повече, в конкретния случай процесния
кредит дори не е първи за въззиваемия и същият е клиент на дружеството от февруари 2016
г.
Изтъква, че в хода на делото са доказали, че „Фератум България" ЕООД и „Фератум
Банк" ЕАД оперират като отделни икономически субекти, макар да са част от една
корпоративна група, те имат отделни банкови сметки (видни от погасителните планове към
договора за кредит и договора за гаранция, приложени по делото). Изтъква, че експертизата
доказала, че задължението на въззиваемия към „Фератум България" ЕООД е било платено от
„Фератум Банк" АД и услугата по договора за гаранция е била реално предоставена и
българското законодателство не забранява договорът за поръчителство между длъжник и
поръчител да бъде възмезден.
Счита, че при определянето на ГПР няма допуснати нарушения и потребителят има
цялата необходима информация и време, за да вземе решение дали сключването на договор
е подходящо за него.
Също така моли бъде да отменено присъждането на деловодни разноски, спрямо
което „Фератум България" ЕООД трябва да заплати на адв. Д. М. сумата от 660,00 лева.
Счита, че налице е проява на недобросъвестно упражняване на произтичащите от
пълномощието права и неявяването на пълномощника на ищеца в съдебното заседание,
което показва бланкетно договаряне на посоченото в пълномощното, а претендирането на
посоченото възнаграждение от адвоката цели лично облагодетелстване на адвоката за сметка
на насрещната страна.
Твърди, че пълномощникът на ищцата претендира и суми по чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА
за оказана правна помощ по предявения от ищцата иск, но и такава по предявените срещу
нея осъдителни искове. Съгласно чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, адвоката претендира
възнаграждение в размер на 660,00 лв.
Изтъква, че съгласно посоченото в чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА, адвокатът може да оказва
безплатно адвокатска помощ и съдействие на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2.
Материално затруднени лица; 3. роднини, близки или на друг юрист, а посоченото от
пълномощника на ищцата основание по т. 2 „материално затруднени лица" не е подкрепено
3
с каквито и да е доказателства и същите не биха били необходими само при условие, че не се
претендира възнаграждение в посочения от него размер.
Сочи, че претенцията на пълномощника на ищцата се основава на произтичащото от
Закона за адвокатурата, материално право на адвоката, да получи възнаграждение за
положения труд съгл. чл. 36 от ЗАдв. Счита, че разпоредбата на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. е
специална хипотеза, която сочи, кой заплаща дължимото на адвоката възнаграждение, при
оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на страна по делото, конкретно в
случаите когато насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение, което от своя страна се определя по реда на Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и не може да бъде в
размер по-нисък от предвидения в наредбата. В тези случаи възнаграждението се дължи от
другата страна и съдът следва да я осъди да го заплати. Сочи, че реализирането на правото
да получи възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал.2 от ЗАдв.е резултат от упражненото от
адвоката право да окаже безплатна правна помощ на страна (pro bono), при наличие на
посочените от закона предпоставки. Това изисква от страна на пълномощника на ищцата,
законосъобразно упражняване на процесуалните права, така както го изисква чл. 5 от ГПК,
който е функция на чл. 4, ал.1 от 9 КРБ. Твърди, че спазването на този принцип е гаранция
от най -висока степен и за спазването на останалите принципи на гражданския процес, вкл. и
състезателното начало, съгласно което и на основание чл. 8, ал. 2 от ГПК, страните посочват
фактите, на които основават исканията си, и представят доказателства за тях. Твърди ,че при
несъответствие със самото материално право и/или неспазване на изискването за доказаност
на защитаваното материално право (чл. 8, ал.2 ГПК), съдът може само да отхвърли
претенцията. Изтъква, че спазвайки принципа на диспозитивното начало (чл. 6 ГПК) всяка
страна следва да установи фактите, от които черпи права, което отговаря на принципа на
установяване на истината (чл. 10 ГПК) и този принцип засяга не само провеждането на
процесуалните действия по основния процес, предмет на делото, но и свързаните с него
действия на останалите участници и правата, които те имат.
Твърди,че това включва, съгл. чл. 3 от ГПК и задълженията на защитниците на
страните и техните представители, които следва да упражняват предоставените им
процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Сочи, че те са длъжни да
изнасят пред съда само истината и единствено формално доказаните, а не предполагаеми,
твърдени от страните или техните представители факти пораждат и т.н материална
доказателствена сила, липсата на която, прави твърдените обстоятелства недоказани.
Излага, че претенцията на пълномощника на ищцата се явява посвоему една
адхезионно съединена с основната претенция на самата ищца, претенция на нейния
пълномощник, основана на чл. 38, ал.2 вр. ал.1 и вр. чл. 36 от ЗАдв. Смята, че за да се
приеме, че същата е основателна, следва пълномощникът на страната да докаже наличието
на посочените в чл. 38, ал.1 от ЗАдв. Факти и това следва да се направи при условията на
пълно и пряко доказване. Смята, че това означава, че ако пълномощникът на ищцата й е
оказал безплатна адвокатска помощ, той да докаже основанията за това и конкретно, с оглед
4
на посоченото от него по делото и в пълномощното, че ищцата е лице в затруднено
материално положение, а липсата на каквито и да е доказателства, а такива биха били
доказателствата за предоставяне иа безплатна адвокатска помощ по реда на чл. 95 от ГПК
вр. чл. 22 или по чл. 23, ал.З от ЗПП, доколкото двата вида безплатна адвокатска помощ са
равностойни по предмет и обем, но различни относно нейното заплащане, прави
претенцията на пълномощника на ищцата недоказана.
Твърди,че пълномощникът на ищцата е бил длъжен да я информира, като негов
клиент не само за правото на безплатна адвокатска услуга, но и за другите форми на
безплатна правна помощ, вкл. и по чл. 95 от ГПК, но това обаче изключва изначално
възможността настоящия пълномощник да бъде назначен за особен представител, поради
това, че е вписан в адвокатската колегия на друг съдебен район, различен от този по
седалището на настоящия районен съд и ако в действителност, ищцата е лице в затруднено
материално положение, то същата би имала право както по чл. 95 от ГПК за предоставяне на
правна помощ, така и на освобождаване от заплащане на ДТ и разноски по делото, съгл. чл.
83, ал.2 от ГПК при представяне на съответните доказателства. Сочи, че адвокатът
пълномощник би могъл да й съдейства и изготви исковата молба по начин, по който се
договорят в рамките на закона, вкл. и безплатно. Изтъква, че в настоящия случай,
пълномощникът на ищцата претендира осъждане на насрещната страна за заплащане на
дължими по чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
възнаграждения за предявения от ищцата иск, както и за защита срещу предявените спрямо
нея осъдителни искове, но същия не представя доказателства за осъществяването на
предвидените в чл. 38, ал.1 от ЗАдв, предпоставки, поради което исканията му се явяват
неоснователни и недоказани и следва да се отхвърлят.
С оглед на изложеното, моли съда да отмени Решение № 441/21.10.2022г.
постановено по гр.д. 2361/2021 г. по описа на Районен съд - Ловеч, Седми граждански
състав като неправилно, с което да отхвърли иска на въззиваемия и да му присъди разноски
по делото.
В срок е подаден отговор на въззивната жалба от адв. Д. В. М., АК-ПЛОВДИВ, с
адрес на кантора и съдебен адресат: *** в качеството му на пълномощник на М. Ц. А., ЕГН:
********** , с адрес: с постоянен адрес гр. Ловеч, ул. Васил Левски 4, вх.А, ет.9, ап.35 със
съдебен адресат: гр.Пловдив, бул.Пещерско шосе №81, ет.З. ап..Б.
Счита, че PC Ловеч, правилно е обявил за нищожен Договор за предоставяне на
потребителски кредит тъй като последният не отговаря на всички изисквания на чл.22 от
ЗПК, тъй като той не отговаря на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Твърди, че
разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Счита, че ГПР следва да включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
5
специална формула. Сочи, че спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Твърди,
че в Договор за предоставяне на потребителски кредит е посочена само абсолютна стойност
на ГПР и липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Изтъква, че
съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, т.е. в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/,
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи,
които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Твърди, че в
случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва и следва да се има
предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането
на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия, е недопустимо. Сочи, че тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-
горе, остават неизвестни, при което се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Според него, не става ясно какво се включва в общите
разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на
възнаграждение за поръчителство и защо има разлика в процентите на ГЛП и ГЩ доколкото
ответната страна заявява в първоинстанционното производство, че в процесната на ГПР не е
включено възнаграждението за поръчителство. Твърди, че не става ясно, какво е включено в
процента на ГПР, че то да е с над този на ГЛП, някакви други ли разходи, или път нещо
друго.
Ето защо, според него, не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема и след като кредиторът, при формиране цената на предоставения от
него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват; следва по
разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.
Счита, че наред с това, Договор за предоставяне на потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 11 ал.1 т. 11 от ЗПК.
Цитира, че в чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК е предвидено, че в договора трябва да се
съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Смята, че в случая няма погасителен план, който да отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК.
Твърди, че доколкото в Договор за потребителски кредит и Договора за гаранция, е
предвидена дължимостта на договорна лихва, както и такса поръчителство, същите е
следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност,
6
но това не е сторено от кредитодателя, а единствено и само се е задоволил с посочване на
обща дължимата сума, без да става ясно, какво точно се съдържа в тази обща сума и това
създава невъзможност за длъжника да разбере заплащаните от нея вноски по погасителния
план, какви компоненти включват, как са изчислени и на каква база и посоченото се явява
още едно самостоятелно основание за нищожност на договора за паричен заем.
На следващо място твърди,че Договор за предоставяне на потребителски кредит от
е недействителен, поради заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, както и поради
неправилно приложен ГПР, на основание чл. 11 ал.1 т. 10 от ЗПК.
Изтъква, че тук следва да бъде отбелязан фактът, че Районен съд Ловеч правилно е
забелязал, че има явно нарушение на чл.11 ал.1 т.10, вр. с чл.19 ал.4 от ЗПК, изразяващо се в
надвишаване на максимално определения процент на ГПР, както и че определения в
Договор за предоставяне на потребителски кредит е процент на ГПР в размер на 49.66%, не
е правилно прилагания между страните и това води до това, че е налице нарушение на чл.11
ал.1 т.10, вр. с чл.19 ал.4 от ЗПК, което води до нищожност на целия договор, тъй като чл.11
ал.1 т.10 от ЗПК., е част от задължителното съдържание на всеки един Договор за кредит и
съгласно чл.22 от ЗПК, нарушението му води до нищожност на целия Договор за кредит.
Изтъква, че именно, поради това, Договора за кредит е нищожен и поради
неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на 1
IIP, чл.П ал.1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира чрез Договора за
гарант не е включена в ГПР и ГЛП. Сочи, че в договора за кредит е посочен ГПР в размер на
49.66%, чрез включването на възнаграждението предвидено по Договор за предоставяне на
гарант/поръчителство към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, та
дори и повече, с което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на
разходите, които ще прави по обслужването на кредита. Счита, че с предвиждането за
заплащане на сумата по Договора за поръчителство, се заобикаля и разпоредбата на чл.19,
ал.4 ЗПК и безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление на
кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите. Цитира, че съгласно
чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни ,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/ , изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Сочи,
че съгласно § 1. Точка 1 от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници
и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Счита, че с оглед цитираната разпоредба
заплащането на сумата по договора за поръчителство следва да бъде разглеждано като
7
елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора
за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя. Твърди, че
е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане
на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушава изискването ГПР да не
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута определена с ПМС№426/2014г.
Сочи, че поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по Договора за
поръчителство в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от
кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който
не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на
потребителите. Твърди, че с преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че
използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в
кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на
които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по
смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП, тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на
чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора.
Твърди, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на
закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части и в случая не е налице нито една от тези две хипотези -
нищожната клауза на процесния договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде
заместени по право от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски
кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като ГПР
е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК. Сочи, че предвид на това в
случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената по-горе
клауза на процесния договор обуславя недействителността на целия договор и в случая
следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е приложима за
процесното договорно правоотношение. Счита, че тази норма изрично посочва, че когато не
са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски
кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл. 11,
an. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това договор за потребителски
кредит следва да се прогласи за недействителен.
Цитира практиката на Окръжен съд Ловеч, обективирана по Договори за кредит,
обезпечени с Договор за гаранти/поръчители все в този смисъл. Твърди, че с начисляването
на възнаграждението за поръчителство се превишава максималния размер на годишния
процент на разходите по чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничен до петкратния размер на законната
лихва. В случая с договора за паричен заем е установен ГПР в размер на 47.92% при
установения законов максимум от 50 %, който обаче не включва възнаграждението по
8
договора за поръчителство. Смята, че независимо, че произтича от друга сделка (договор за
предоставяне на поръчителство), възнаграждението за поръчителство съставлява разход по
кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, защото икономическата тежест се понася от
кредитополучателя, който го плаща наред с другите парични задължение по договора за
заем - главници, лихви, и пр. и същото съгласно чл.З, ал.1 от договора е платимо разсрочено
на вноски, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по Договора за паричен
заем. Твърди, че възнаграждението за поръчителство не попада в изключенията по чл. 19, ал.
3 ЗПК, съставляващи изчерпателно изброяване на разходите, които не се включват при
изчисляване на ГПР, въпреки заплащането им от потребителя и ето защо, макар да не
възниква от договора за паричен заем, възнаграждението за поръчителство съставлява част
от ГПР. В случая в Договора за паричен заем ГПР е определен на 47.92 %, а уговореното
възнаграждение за поръчителя е в размер на 335.34 лв., т.е. налице е превишаване на
законовия максимум на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че цитираните по-горе разпоредби
на ЗЗП и ЗПК са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която има задължителен
характер за националните съдилища в ЕС.
В тази насока е практиката на съдилищата, която цитира.
По отношение на разноските и изтъква, че от предоставения по делото ДПЗС е
видно, че доверителката му е представлявана на основание чл.38 ал.1 т.З пр.2 от ЗА, за
оказване на защита на близък.
Цитира, че съгласно Определение № 365/17.07.2017г. постановено по ч. т. дело №
894/ 2017г. на ВКС на Република България, Търговска колегия, първо отделение ,
Определение № 95/19.02.2015г. постановено по ч. т. дело № 1451/ 2014г. на ВКС на
Република България, Търговска колегия, второ отделение правото на адвоката да окаже
безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38 ал. 1 т. 3 пр. 2 от ЗА, е установено със закон.
Сочи, че когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл.
38 ал. 2 от ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право на
адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение съдът
присъжда на адвоката. Твърди, че в чл. 38 ал. 1 от ЗА са изброени пет категории лица, които
могат да се ползват от правото да получат безплатна адвокатска помощ, като няма легална
дефиниция на употребения термин „близки" и за разлика от останалите четири групи,
принадлежността към категорията "близки", не може да се установява с писмени
доказателства и на преценката на адвоката принадлежи правото да определи кои лица се
включват в тази категория и за да упражни адвокатът това свое право, е достатъчно да
представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи,
че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38 ал. 1 т. 3 пр. 2 от ЗА, като
не се нуждае от доказване обстоятелството, че клиентът е близък приятел на адвоката.
В тази насока цитира и трайно установената практика на ВКС и на Окръжните
съдилища в страната, съгласно която определеният размер на адвокатското възнаграждение
е минимален, съобразен е с цената на предявения иск и с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
9
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Сочи, че по делото е представен
сключен между ищцата и адвоката договор за правна защита и съдействие от 21.06.2021 г., в
който е отразено, че правната защита и представителство са безплатни на основание чл.38,
ал.1, от ЗА и тъй като се касае за отношения между страните по договора- представляван и
представител (чл.3б,ал.2 ЗА), съдът няма правомощие да извършва проверка относно начина
на сключване и условията на този договор, включително и дали адвокатът законосъобразно
е решил да предостави безплатна правна помощ
Въз основа на гореизложеното моли съда потвърди Решение № 441/21.10.2022г.
постановено по гр.д. № 2361/2021г. по описа на PC Ловеч, като правилно и законосъобразно
и да бъде осъдена ответната страна, да заплати направените в настоящето и
първоинстанционното производство разноски.
Въззивният състав е намерил, че в частта, досежно оплакванията за присъждане на
разноските, въззивната жалба представлява искане по чл.248 от ГПК за изменение на
решението в частта за разноските, по което следва да се произнесе първостепенният съд и
предвид това, производството е прекратено и делото върнато на ЛРС за произнасяне по
направеното искане по реда на чл.248 от ГПК.
След като ЛРС се е произнесъл по така направеното искане по реда на чл.248 от
ГПК, делото е върнато на ЛОС за разглеждане на въззивната жалба.Няма постъпила частна
жалба против постановеното определение по чл.248 от ГПК.
С определение №342/10.05.23 г. ЛОС е спрял производството по делото до
произнасяне на СЕС с окончателен съдебен акт по д.№С-714/22 г.
След постановяване на съдебно решение от 21.03.24 г. по д.№С-714/22 г на СЕС с
определение №193/21.003.24 г. съдът е въозбновил производстото по делото.
В съдебно заседание страните редовно призовани не се явяват и не изпращат
представители. Адв.М. представя писмено становище в подкрепа на изложеното във
отговора на въззивната жалба, като моли да му се присъдят разноските по делото по
представен списък по чл.80 от ГПК.
От събраните по делото доказателства- приложените по гр.д.236/21 г. на РС-Ловеч, и
становищата на страните, преценени поотделно и в съвкупност, съдът приема за установено
следното:
По допустимостта на въззивното производство съдът се е произнесъл с
определението си по чл.267 от ГПК,като приема, че то е допустимо-въззивната жалба е
подадена е в срок и от легитимирано лице,отговаря на изискванията на чл.262, във вр.с
чл.260 и чл.261 от ГПК и съдът я приема за редовна.
При проверката си по реда на чл.270 от ГПК въззивната инстанция не открива
пороци, водещи до нищожност, а и не са налице и основания за недопустимост на
първоинстанционното решение.
С оглед на това съдът следва да извърши проверка по реда на чл.271 от ГПК по
същество на правилността на атакуваното решение.
10
От представеният по делото договор за потребителски кредит №******* се
установява, че той е сключен на 17.06.2021 г. между „Фератум България“ЕООД-София-
кредитодател и М. Ц. А. от гр.Ловеч в качеството на кредитополучател, по силата на който
кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя сумата 5000 лв. под формата
на заем, а последният се е задължил да я върне при условията и сроковете на договора,
както и да заплати уговорената лихва и другите разходи по кредита, съгласно уговореното в
договора в срок на 18 месечни вноски, като първата падежна дата е 17.01.2021 г, а
последната на 9.12.2022 г. В чл.3 от договора е посочено, че общата сума която следва да
бъде върната от кредитополучателя е 6 750 лв, представляваща сбор от следните суми 5000
лв. отпуснат кредит и лихва в размер на 1750 лв при лихвен процент от 35%.
В чл.5 от договора е предвидено, че кредита се обезпечава с поръчителство,
предоставено от Фератум Банк в полза на дружеството, като с одобряването от дружеството
на предоставеното в негова полза обезпечение уговорката, свързана с обезпечението, не
може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
Отразено е, че със сключването на договора кредитополучателят потвърждава, че при
кандидатстването за кредит само и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е
запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо
лице за поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за
кредит, както и, че е запознат, че всеки одобрен от кредитора поръчител дава еднаква
възможност той да получи кредит при едни и същи търговски условия. В чл.6 от договора се
посочва, че извън горните индивидуални условия, към договора са приложими и ОУ за
предоставяне на потребителски кредити на Фератум България.
В чл.8.4 от ОУ, които са неразделна част от сключения договор, общият разход по
кредита, ГПР по всеки кредит и общата сума, дължима от кредитополучателя към момента
на сключване на договора за потребителски креит/т.е. информацията по чл.11 ал.1 т.10 от
ЗПК/ се посочва договора, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи/лихви, др.преки или косвени разходи/ изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит и се изчислява при следните допускания :а/
договорът ще е валиден за срока, за който е сключен, и страните ще изпълняват своите
задължения в съотвествие с условията и сроковете по договора;б/ лихвеният процент и
др.разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до
изтичането на срока на договора; в/общият размер на кредита е усвоен незабавно и изцяло.
На л.7 от делото е приложен договор за гаранция /поръчителство/, сключен между
Фератум Банк/гарант/ сс седалище и адрес на управление в Малта и М. Ц. А., по силата на
която гарантът предоставя геранця, като се задължава да обезпечи изпълнение на
задълженията, произтичащи от ДПК, ключително и от ОУ, неразделна част от договора,
като таксата запреодставяне на гаранцята/поръчитесво/ е в общ размер на 4950 лв, дължима
от клриента за предоставената гаранция, като тази такса се заплаща по банкова сметка на
месечни вноски в размерите, условията и на падежите, уговорени съгласно погасителния
план, който е неразделна част от договора. Уговорено е, че ко клиентът не изпълни
11
задължението си да върне получения от кредитора потребителски кредит, гарантът ще
заплати на кредитора дължимата сума при първо поискване. С изпълнение на паричното
задължение гарантът встъпва във всички права на кредитора срещу клиента, съгласно ЗЗД и
ОУ към договора и може да поиска от клиента изпълнение на цялото парично задължение,
включително заплащане на допълнителните разходи, произтичащи от ДПК и платени от
гаранта..
Към договора за гаранция е приложен и погасителен план, от който е видно, че
първата падежна дата е 17.07.21 г., а последната 9.12.22 г., като е посочен и размера на
вноската за гаранция.
От заключението на вещо лице Р., което се възприема от съда като компетентно
изготвено се установява, че ГПР по договора е изчислен по формулата, посочена в
Приложение №1 към чл.19 ал.2 от ЗПК, като таксата за услугата, предоставяна от гаранта, не
е включена при изчисляване на ГПР. Вещото лице е констатирало, че от преведените суми
от кредитополучателя на датите на първите три падежа от погасителния план, ответника е
погасявал главница и договори лихви и на гаранта, като преведената сума е общо 1242,15 лв,
а преведените суми са първите три погасителни вноски на 22.07, 20.08. и 26.09.2021 г.
Съдът приема заключението за компетентно и безпристрастно и се позовавана него
при решаването на спора.
При така изложените факти въззивният състав прави следните правни изводи:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.26 ал.1 пр.1 във вр. с чл.11 ал.1 т.10 и
чл.19 ал.1 и ал.4 от ЗПК вр. с чл.33, както и по чл.143 ал.1 от ЗЗП за прогласяване
нищожността на договор за потребителски кредит №*******/17.06.2021 г., сключен между
„Фератум България“ЕООД ЕИК ********* и М. Ц. А. ЕГН **********.
Този иск е допустим, тъй като е предявен между страните по договорно
правоотношение и при наличие на правен интерес от търсената с него защита, доколкото
при положително съдебно решение неговите правни последици ще рефлектират
благоприятно върху патримониума на ищцата.
Процесният договор е за паричен заем, по отношение на който са приложими
разпоредбите на ЗПК, а ищцата има качеството на „потребител“ и в този смисъл чл.24 от
ЗПК препраща към чл.143 от ЗЗП, според който неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря за изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търгвеца и потребителя.
За да бъде даден отговор на въпроса дали договорът е нищожен поради противоречие
със закона, следва да се съобразят разпоредбите на глава шеста от ЗПК-„Недействителност
на договора за потребителски кредит.Неравноправни клаузи“, като съгласно чл.22, когато не
са спазени изискванията на чл.10 ал.1 чл.11, ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1-9 договорът
за потребителски кредит е недействителен. В случая се установява, че в ОУ на ответното
дружество в чл.5.3 е посочено, че за да повиши кредитоспособността си и с това да повиши
12
вероятността да бъде одобрен кредитът от дружеството, кредитоискателят може да
предложи едно от следните обезпечения:а/обезпечение, предоставено от гарант, във формата
на договор за поръчителство и одобрено от дружеството и б/обезпечение, предоставено въз
основа на договор за поръчителство от поръчител, предложено от кредитоискателя и
одобрено от дружеството ФЛ. Посочва се, че кредитоискателят посочва сам и избира вида
на обезпечението и посочва това в искането.
Спорен момент е дали разходите по този договор за гаранция следва да се включат в
ГПР или не. По този повод е образувано в в СЕС дело №С-714/22 г., като в решението си от
21.03.24 г. съдът се е произнесъл, че чл.3 б.ж от Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от
28.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИОна Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги,
които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, попадат в обхвата на понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието
ГПР по смисъла на посочения чл.3 б.и/, когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В решението се посочва
и, че чл.10 §2 б.ж и чл.23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че когато в
ДПК не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл.3 б.ж от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита освободен от лихви и разноски,
така, че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница.
Настоящата инстанция е длъжна да съобрази при постановяване на своето решение
актът на съда на ЕС, поради което след като безспорно се установи, че в ГПР не е включено
допълнителното плащане по договор за гаранция, то този договор за кредит е сключен в
противоречие със закона- чл.19 ал.1 във вр. с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Кредитополучателят е
въведен в заблуждение относно размерът на ГПР, след като в него не са включени и
разходите за заплащане на гаранта, поради което и договорът е нищожен на това основание
като противоречащ на императивните норми на закона.
Съдът съобразява, че в чл.21 ал.1 от ЗПК е предвидено, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК е
нищожна. Съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК е посочено, че ГПР не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС на Р.България, а според ал.5 от същия член клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал.4 се считат за нищожни. Разпоредбата на чл.22 от ЗПК
предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1 чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и
чл.12 ал.1 т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
В §1 от ДР на ЗПК е дадено легално определение на понятието „Общ разход по
кредита на потребителя“ и това са всички разходи по кредита, включително лихви,
13
комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази легална дефиниция настоящата
инстанция приема, че уговореното обезпечение в чл.5 от договора /договор за гаранция
/поръчителство/ реално представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с
договора за кредит и е следвало да бъде взет предвид при определяне на ГПР. Видно от
заключението на вещото лице обаче, това не е сторено.
Освен това в случая се установява и заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от
ЗПК. След като в ГПР не е включено възнаграждението за гарант, което е близко по размер
до отпуснатият кредит, то съдът намира, че по този начин се заобикаля изискването
максимално допустимият процент на разходите на година по пребителските кредити да е в
размер не по- висок пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения,
определена с ПМС.
В този смисъл и настоящата инстнция счита, че Договор за потребителски кредит
№*******/17.06.2021 г., сключен между „Фератум България“ЕООД и М. Ц. А. ЕГН
********** са нищожни поради противоречие със закона на основание чл.26 ал.1 пред.1 във
връзка с чл.22 от ЗПК поради противоречие с разпоредбите на чл.11 ал.1 т.10 и чл.19 ал.1 и
ал.4 от ЗПК.
Поради уважането на главния иск, съдът не следва да се произнася по предявеният
иск за прогласяване нищожност на клаузата на чл.5 от същия договор за кредит при
условията на евентуалност.
Поради съвпадане на правните изводи на настоящата инстанция с тези на ЛРС,
отразени в решение №441/21.10.22 г. постановено по гр.д.№2361/21 г. по описа на съда, то
следва да бъде потвърдено като правилно.
При този изход от процеса и на осн.чл.78,ал.3 от ГПК, „Фератум България“ЕООД
следва да заплати на адвокат Д. В. М. сумата 480 лв. с ДДС за оказана безплатна адвокатска
помощ на М. Ц. А. на основание чл.38 от ЗА в настоящето въззивно производство, тъй като
е регистриран по ДДС с оглед представените писмени доказателства, в какъвто смисъл и
направеното от него искане в писмено становище от 2.05.24 г. Има направено оспорване на
адвокатско възнаграждение от въззвника, но съдът не следва да се произнася по него, тъй
като възнаграждението се присъжда от съда на основание чл.38 от ЗА по реда на Наредба
№1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските вънаграждения предвид
фактическата и правна сложност на делото.
По изложените съображения и на основание чл.271 от ГПК Ловешкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно съдебно решение №441/21.10.22 г. постановено по
гр.д.№2361/21 г по описа на РС-Ловеч.
14
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.3 от ГПК във вр. с чл.38 ал.1 т.3 от ЗА Фератум
България“ЕООД ЕИК ********* със седалище адрес на управление ***, представлявано от
управителите И.В.Д. и Д.В.Н. да заплати на адвокат Д. В. М. от АК-Пловдив с адрес ***
сумата 480 лв за оказана безплатна адвокатска помощ за въззивна инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15