Р Е Ш
Е Н И Е
№ 61
гр.Бяла, 25.03.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд гр.Бяла, втори граждански състав, в
проведеното на двадесет и шести февруари, две хиляди и двадесета година открито
съдебно заседание в състав:
Председател: Ивелина Бонева
при секретаря Мариета Й., като разгледа
докладваното от съдия Бонева гр.дело № 642 по описа за 2019г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по
подадена искова молба от „Кредит респект“ ООД, чрез пълномощник адв.М. против П.Ц.Н.
и В.Й.Н., с предявен иск с правно основание чл.415, ал.1 ГПК вр.чл.422 ГПК за
приемане за установено по отношение на ответниците съществуването на вземане в
полза на ищеца в размер на 1407.90 лв., представляващо дължима главница по
издаден ИЛ въз основа на несъдебно изпълнително основание /запис на заповед/, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за незабавно изпълнение по ч.г.д.№ 63/2019г. по описа на БРС до
окончателното изплащане на задължението. Претендират се направените разноски в
исковото и заповедно производство.
В срока по чл.131 ГПК ответниците не представят отговор на исковата молба. Излагат съображения
в депозирани по реда на чл.414 ГПК възражения, като считат, че ЗЗ не притежава
изискуемите от закона реквизити, както и че е не е бил предявен на посочената в
него дата. Посочват се, че е налице каузално правоотношение, задълженията по
което са обезпечени с издаване на процесния запис на заповед, а именно: Индивидуален
договор за заем № 279497/27.11.2017г., сключен между „Кредихелп“ООД като
заемодател и ответника П.Н., като заемополучател. Твърдят, че е изпълнено
задължението по сключения договор за заем чрез плащане. В съдебно заседание се
явява ответника П.Н., който поддържа
становището изложено във възражението по
чл.414 от ГПК, като оспорва датата, на която е записано, че ЗЗ е
предявен за плащане. Твърди, че подписа под датата е изпълнен от
него, но не е цифровото изражение на самата дата, на която е предявен ЗЗ.
Съдът след като взе предвид доводите на страните и събраните по
делото доказателства намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
На 21.11.2017г. П.Ц.Н., като издател на запис на
заповед е поел менителнично задължение в полза на „Кредихелп“ ООД като поемател
за сумата от 2295.06 лв., с падеж на предявяване, от която се претендира сумата
от 1407.90 лв. Същата е прехвърлена с джиро на 12.11.2018г. на „Кредит Респект“
ООД. На 18.01.2019г. последния е подал до РС-Бяла заявление за издаване на
заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл.417 ГПК въз основа на процесния
запис на заповед, по повод на което е било образувано частно гражданско дело № 63/2019г.
по описа на РС-Бяла, който е издал заповед № 22/21.01.2019г. за изпълнение и
изпълнителен лист, по силата на който издателят на ценната книга П.Ц.Н. и
поръчителя В.Й.Н. са осъдени солидарно да заплатят на заявителя „Кредит Респект“
ООД сумата от 1407.90 лв., представляваща парично задължение по запис на
заповед, издаден на 21.11.2017г., прехвърлен с джиро и предявен за плащане на 16.10.2018г.,
заедно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 17.01.2019г. до
окончателното плащане, както и направените разноски, в размер на 508.16 лв. – платена държавна такса и адвокатски хонорар.
Поканата за доброволно изпълнение, ведно с копие от заповедта за
изпълнение и изпълнителния лист са връчени на издателя на 08.04.2019г.
Издателят е подал възражение по чл.414 ГПК на 16.04.2019г.,
т. е. в законоустановения срок.
На основание чл.415, ал.1 ГПК, с разпореждане от 17.04.2019г. РС-Бяла
е указал на заявителя в заповедното производство да предяви иск за
съществуването на вземането си срещу длъжника в едномесечен срок, като довнесе
дължимата държавна такса.
Съобщението е връчено на страната на 12.06.2019г.
Установителният иск по чл.415 ГПК във вр. с чл. 422 ГПК е предявен
в законоустановения срок – на 12.07.2019г., видно от приложената куриерска справка.
По делото е допусната и изслушана СГЕ с ВЛ експерт-графолог от
заключението на която се установява, че трите имена на издателя и подписите
срещу тях са изпълнени от П.Ц.Н.. Според експерта не може да се установи
авторът на изпълнение на цифровия текст - “16.10.2018г.“. Посочено е също, че
трите имена и подписите в ЗЗ с дата на издаване 21.11.2017г. са изпълнени с
еднакъв по състав на компонентите на
химикалната паста пишещо средство. Цифровият текст „16.10.2018г.“ между тях е
изписан с друго пишещо средство. Не е спорно по делото, напротив признава се от
ищеца, че процесния ЗЗ приложен в кориците на ч.гр.дело е издаден като обезпечение на изпълнението на
задължението за плащане на дължимото по Индивидуален договор за заем 279497/21.11.2017г, ведно с погасителен план,
както и Договор за предоставяне на допълнителни услуги във връзка със сключен
договор за паричен заем от 21.11.2017г., подписани от представител на „Кредихелп“
ООД, в качеството на заемодател, и П.Ц.Н., в качеството на заемополучател. Установява
се също и, че джирото, с което е прехвърлено вземането е обективирано върху
гърба на записа на заповед и е подписано от
управителя на „Кредихелп“ ООД .
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното: Съгласно т.17 от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, предмет на
делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата
на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е съществуване на
вземането, основано на записа на заповед. При въведени от страните твърдения
или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във
връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното
правоотношение.
На първо място с оглед проверката дали процесния документ има
качеството на твърдяната от ищеца ценна книга - а именно запис на заповед,
съдът следва да провери дали същият е редовен от външна страна и дали съдържа
изискуемите законови реквизити по чл.535 от ТЗ, без които същият би бил
недействителен, респ. в случай, че някой от реквизитите липсва дали може да
бъде заместен или саниран по смисъла на чл.536 от ТЗ. Съгласно нормата на
чл.535 от ТЗ записът на заповед като ценна книга следва да бъде съставен в
писмена форма и да съдържа изрично посочени реквизити: наименованието
"запис на заповед", както в заглавието му, така и в самия му текст,
безусловно обещание да се плати определена парична сума, падеж, името на
лицето, на което следва да се плати, дата и място на издаване. Същият трябва да
съдържа подпис, да няма добавки, поправки и зачертавания в съдържанието му. При
проверка на редовността на процесния запис на заповед от външна страна по
смисъла на чл.535 и чл.536 от ТЗ, съдът констатира, че същият съдържа всички
законови реквизити. Съдът счита за неоснователни направените от ответника
възражения за недействителност на записа на заповед поради предявяването му на
дата, различна от посочената. В Решение № 132 от 23.06.2016г. по т.д.№
2316/2015г. по описа на ВКС, по въпроса дали предпоставка за ангажиране на
отговорността на издателя по платим на предявяване запис на заповед, е
предявяването за плащане на ценната книга да е извършено в срока по чл.487,
ал.1 ТЗ, е прието, че е формирана
задължителна практика на ВКС в т.3 от Тълкувателно решение № 1/2005г. по
тълк.д. № 1/2004г. на ОСТК на ВКС. В цитираното тълкувателно решение е прието,
че непредявяването на записа на заповед в посочения срок води до загубване на
правата по него по отношение на регресно отговорните лица – джирантите и
техните авалисти, но не и спрямо издателя на записа на заповед и неговия
авалист. В този смисъл дори да се установи, че предявяването на записа на
заповед е станало на дата, различна от посочената, доколкото не се оспорва
автентичността на подписа на лицето, подписало се под волеизявлението за
предявяване, то се счита признат факта на предявяване.
По отношение на възраженията на ответниците за наличие на каузална
сделка, обезпечена с менителничното задължение, съдът счита, че макар глобални
и неконкретизирани, същите следва да бъдат разгледани. Това се дължи и на
обстоятелството, че съдът е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи и извърши проверка дали процесният запис на заповед е издаден, респективно
и прехвърлен на ищеца в съответствие с потребителското законодателство.
Страните не спорят, че претендираната със ЗЗ сума обезпечава предвидените
в договора за заем задължения за
главница, неустойка и възнаградителна лихва, видно от приложения по делото
погасителен план – л.66 и л.68 от
същото. В съдебната практика /вж. решение № 615 от 20.08.2007г. на ВКС по т.д.№
283/2007г., ТК, решениe № 1270 от 20.10.1999 г. на ВКС по гр. д. № 564/99 г. и
мн.др./ е възприето виждането, според което макар записът на заповед, като
едностранна сделка, да има абстрактен характер, то неговият издател разполага с
правото да противопостави на ефекта както абсолютните си възражения, така и
личните си възражения, основани на каузалните отношения с кредитора.
Релевирането на такива лични възражения обаче е допустимо, само когато страните
по менителничната и каузалната сделка съвпадат, т.е. когато личните възражения
на длъжника се противопоставят на поемателя. Когато, както е и в случая,
ценната книга е прехвърлена с джиро на трето лице – в полза на ищеца,
възраженията на длъжника, основани на каузалните правоотношения с джиранта,
биха били недопустими, с едно единствено изключение – ако длъжникът обори
презумпцията за добросъвестност и докаже, че при придобиване на менителничния
ефект джиратарят /ищецът/ е бил недобросъвестен. В този смисъл е трайната съдебна практика, формирана с решения на ВКС
/решение № 21 от 4.05.2012г. на ВКС по т.д. № 1091/2010г., II т. о., ТК/. По
тези съображения съдът намира, че доводите в представената от ищеца искова
молба и писмена защита са принципно
правилни. Ищецът обаче не държи сметка, че каузалните правоотношения между
джиранта, в лицето на „Кредихелп” ООД и
длъжника /ответника П.Н./ са предмет на регулиране от специален закон – Закона
за потребителския кредит, поради което общите положения, изложени по–горе няма
да намерят приложение. Разпоредбата на чл.26, ал.2 от този закон предвижда, че
при прехвърляне на вземанията по договора на трето лице, потребителят има право
да направи спрямо това трето лице всички възражения, които има към
първоначалния кредитор. Според императивната разпоредба на чл.20, ал.1 от ЗПК
това право не може да бъде ограничавано. Съдът намира, че в случая следва да
намерят приложение нормите на ЗПК, доколкото те се явяват специален закон
спрямо нормите, регулиращи правоотношенията, свързани със записа на заповед
/lex specialis derogat legi generali/. По изложените съображения и на основание
чл.26, ал.2 от ЗПК следва да се приеме, че в случая възраженията на ответника,
основани на каузалните му отношения с кредитора /джирант/, могат да бъдат
противопоставени и на джиратаря в лицето на ищеца.
С подписването на договора от 21.11.2017г. в чл.5, т.3 ответника Н.
е уведомен, че заемодателя има право да
прехвърли по всяко време правата си по договора на трето лице, с което е
удовлетворено условието на чл.26, ал.1 от ЗПК. Връзката между менителничното и
каузалното правоотношение се установява и от самото съдържание на Договор за
предоставяне на допълнителни услуги във връзка със сключен договор за паричен
заем от 21.11.2017г. - л.21 от делото, а
именно чл.7 предвиждащ, че в обезпечение
на задълженията по него заемателят, в лицето на ответника, ще издаде в полза на
заемодателя запис на заповед, което е допустимо съгласно чл.34 от ЗПК. Съгласно
чл. 26, ал. 4 от ЗПК кредиторът е длъжен да информира потребителя за прехвърляне
на вземането по ал.1, освен когато първоначалният кредитор по споразумение с
новия кредитор продължава да администрира кредита по отношение на потребителя.
С доклада по делото при възложена доказателствена тежест за ищеца и твърдение
от последния за наличие на каузално правоотношение е указано, че на изследване подлежи и самото
каузално правоотношение, като ищеца следва по безспорен и несъмнен начин да
установи твърденията си, обуславящи претендираното право. Това не е спазено – липсват
доказателства за информиране на
потребителя за прехвърляне на вземането,липсват и такива за наличие на
споразумение между стария и новия кредитор. Тук е мястото да бъде посочено, че джирото е специален /търговскоправен/ способ
за заместване на носителя на субективно право, материализирано в заповедна
ценна книга, с друг. Действието на джирото е нормирано в чл.317, ал.1 и ал.2 от ТЗ като по отношение на неговата форма, легитимирането на владелеца и
проверката на легитимирането, както и за задължението на владелеца да предаде
ценната книга, е налице препращане в чл.317, ал.3 от ТЗ към разпоредбите за
менителницата - чл.468 и сл. от ТЗ. Това, което е важно в случая е, че за
разлика от цесията /чл.99, ал.4 от ЗЗД/, действието на джирото спрямо длъжника,
с оглед осигуряването на бързина на търговския оборот, не е обусловено от
съобщаването му на последния. В разглеждания случай обаче, подобно на цесията,
специалният закон – чл.26, ал.4 от ЗПК, която норма съдът счита императивна,
също изисква нарочно уведомяване на длъжника. В този смисъл конструкцията на
чл.26, ал.4 от ЗПК е сходна с тази на чл.99, ал.4 от ЗЗД – потребителят е
следвало да бъде информиран за прехвърляне на вземането от стария кредитор, в
случая от „Кредихелп“ ООД като евентуалното му уведомяване от новия кредитор
/джиранта/, в лицето на ищеца, няма такова действие. Това се подчертава и в трайната
съдебна практика - прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от
деня, когато предишният кредитор му съобщи за прехвърлянето /вж. ТР № 142-7 от
11.XI.1954 г., ОСГК, решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009
г., II т. о., ТК/. Подобна роля не може да играе нито исковата молба, нито
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, тъй като
съдържащите се в тях изявления изхождат не от стария, а от новия кредитор /вж.
мотивите на решение № 123 от 24.06.2009г. на ВКС по т.д. № 12/2009 г., II т.
о., ТК/. По изложените съображения съдът намира, че използването от кредитора
на търговскоправния метод за прехвърляне на правата по издадената с
обезпечителна цел ценна книга от длъжника - чрез джиро, без кредиторът да
уведоми последния за извършеното прехвърляне, съставлява заобикаляне на
императивна норма на закона – чл.26, ал.4 от ЗПК, поради което джирото, като
едностранна сделка, се явява нищожно на основание чл.26, ал.1, пр.2 вр. чл.44
от ЗЗД. Както се приема и в мотивите на ТР № 5/28.11.2012г. по т.д. № 5/2012г.,
ОСГК заобикаляне на закона ще е налице, когато чрез извършването на една или
повече сделки, всяка от които сама по себе си не противоречи на повелителните
правила на закона, се достига до забранен от закона резултат. В случая този
забранен резултат се състои именно в прехвърлянето на вземането по договора без
потребителят да е бил уведомен за това от стария кредитор. Нищожността на
джирото, като едностранна сделка, води до извода, че то не е породило
визираното в чл.317, ал.1 от ТЗ и чл.469, ал.1 от ТЗ прехвърлително действие,
т.е. правата по менителничния ефект, респ. по договора за потребителски кредит
не са били прехвърлени в полза на ищеца и същият не е активно материално
легитимиран да води иска по чл.422, ал.1 от ГПК. По изложените съображения
предявената претенция се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена /в
тази насока и решение на ОС Русе, постановено по в.т.д.№ 322 по описа за 2013
година/.
При този изход на спора направените от ищеца разноски следва да
останат за негова сметка. Ответниците не са направили и не са претендирали
разноски.
Мотивиран така, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Кредит
респект” ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.“Люлин“,
бул.”П.Владигеров” 21 против П.Ц.Н., ЕГН ********** и В.Й.Н., ЕГН **********, иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК –
за признаване за установено по отношение на ответниците, че дължат на ищеца
сумата от 1407.90 лв. /хиляда четиристотин и седем лева и 90 стотинки/,
представляваща задължение по запис на заповед, издадена на 21.11.2017г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението до
окончателното изплащане на вземането, за която сума по
ч.гр.д. № 63/2019 г. по описа на Районен съд Бяла е издадена заповед № 22/21.01.2019г.
за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК.
Решението подлежи на
въззивно обжалване пред РОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/