РЕШЕНИЕ
№ 99
гр. Бяла, 16.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЯЛА в публично заседание на петнадесети април
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Лилия М. Ненова
при участието на секретаря Валентина Т. Великова
като разгледа докладваното от Лилия М. Ненова Гражданско дело №
20214510100937 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на БЛ. ЛЮБ.
АТ. срещу „СТИК-КРЕДИТ“ АД.
Ищцата твърди, че на 26.11.2020 г. като заемател чрез средства за
комуникация от разстояние сключила с ответника като заемодател Договор за
потребителски кредит № ***за сумата от 400 лв., при фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 36% и годишен процент на разходите в размер на
42,580%, за срок от дванадесет месеца. Твърди, че съгласно чл.6 от договора
в срок до три дни от получаване на заемната сума следвало да обезпечи
всички задължения по договора чрез физическо лице-поръчител, отговарящо
кумулативно на изрично изброените в договора условия, или чрез банкова
гаранция със срок на валидност най-малко 30 дни след падежа на последната
вноска. Сочи, че поради неизпълнение на задължението за представяне на
обезпечение в предвидения срок, ú била начислена неустойка. Сочи, че е
погасила предсрочно изцяло сумата по договора чрез плащане на сума в общ
размер на 687,36 лв. Счита договора за недействителен/нищожен, евентуално
унищожаем, евентуално че са нищожни отделни клаузи на договора по
следните съображения:
- в нарушение на чл.10, ал.1 от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/ договорът не бил написан по ясен и разбираем начин чрез представяне
на всички елементи на договора с еднакъв по вид, форма и размер шрифт, не
по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка страна;
- в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК годишният процент на
разходите /ГПР/ по кредита бил посочен единствено като процент, без да са
посочени основните данни, послужили за неговото изчисляване, а в
нарушение на чл.19, ал.1 от ЗПК липсвало ясно разписана методика за
1
формирането му - кои компоненти са включени в него и как е формиран
посоченият в договора ГПР от 42,580%;
- не ставало ясно как посоченият в договора фиксиран лихвен
процент по заема от 36% се съотнася към ГПР по договора;
- счита, че посоченият в договора ГПР от 42,580% не отговаря на
действителния такъв в размер на 276,15%, получен при включване в ГПР на
начислената по договора неустойка, като по този начин действителният ГПР
надхвърлял максимално установения в чл.19, ал.4 от ЗПК праг. Освен това,
грешното посочване размера на ГПР според ищцата се приравнява на
хипотезата на непосочен ГПР и представлява заблуждаваща търговска
практика по смисъла на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/;
- счита договора за нищожен на основание чл.26, ал.2, пр.1 от
Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ поради невъзможен предмет,
предвид изначалната невъзможност на заемателя да осигури в такъв кратък
срок физическо лице – поръчител, отговарящ на посочените в договора
изисквания – навършени 21 години, минимален осигурителен брутен доход 1
500 лв., валидно трудово или служебно правоотношение при последен
работодател минимум шест месеца и служебна бележка за доход за шест
месеца назад, липса на записи в Централния кредитен регистър относно
просрочия, под наблюдение, загуба и т.н., да не е поръчител по съществуващ
кредит в банкова или небанкова институция, да не е настоящ
кредитополучател при заемодателя;
- счита, че клаузата, регламентираща задължение за заемателя за
заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение в тридневен
срок, на първо място противоречи на преследваната цел от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на съвета относно договорите за
потребителски кредити, транспонирана в ЗПК – кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, на следващо място накърнява добрите нрави,
тъй като процесната неустойка излиза извън присъщите ú обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция и цели единствено неоснователно
обогатяване, на следващо място като предвиждаща едно допълнително
обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение /даване на
обезпечение/, от което обаче не произтичат вреди, води до заобикаляне на
разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК, предвиждаща при забава на потребителя
право на кредитора само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата и на последно място намира клаузата за неравноправна по
смисъла на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, като задължаваща потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка и неуговорена индивидуално;
- счита размера на възнаградителната лихва /с включения към него
размер на неустойката/ за изключително висок и като надвишаващ
трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ.
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми, както и за
противоречащ на добрите нрави, като недействителността на уговорката за
договорната лихва според ищцата води до нищожност на целия договор;
- счита, че клаузите на договора не са формулирани по ясен и
недвусмислен начин и не позволяват потребителят да прецени
икономическите последици от сключване на договора, като страната се
2
позовава на нормите на чл.147, ал.1 и чл.143, ал.2, т. 19 от ЗЗП;
- счита договора за унищожаем поради сключването му поради
крайна нужда – недостиг на достатъчно финансови средства за задоволяване
на своите и на семейството си основни потребности за комунални услуги,
храна и разходи от неотложен характер /неуточнени/, и явно неизгодни
условия предвид несъответствието и несъразмерността в стойностите на
насрещните престации – печалба от 42% при отпусната сума от 400 лв. и
реално получено възнаграждение от 287,36 лв. при платени по заема 687,36
лв.
По изложените съображения ищцата БЛ. ЛЮБ. АТ. претендира
осъждане на ответника „Стик-кредит“ АД да ú заплати сумата от 287,36 лв.
като недължимо платена по Договор за потребителски кредит № 658897 от
26.11.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 18.08.2021 г., до окончателното изплащане. Претендира и
направените по делото разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, в който се заема становище за неоснователност на ищцовата
претенция. Ответникът не оспорва, че на 26.11.2020 г. между него и ищцата е
сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който се е
задължил да предостави заемна сума в размер на 400 лв., а ищцата се
задължила да върне сумата заедно с дължимото възнаграждение за
ползването ú съгласно погасителен план. Сочи, че договорът бил сключен под
формата на електронен документ чрез система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние по инициатива на ищцата с попълване на заявка за
кредит от 26.11.2020 г. с посочване на лични данни и параметри на желания
кредит. Твърди, че с натискане на бутона „подай заявка“ ищцата е изразила
своето желание за отпускане на желания кредит, като на ищцата бил
предоставен за изтегляне Стандартен европейски формуляр (СЕФ) и проект
на договора за кредит. Твърди, че като допълнително средство за
потвърждаване на заявката с ищцата бил проведен телефонен разговор, по
време на който същата потвърдила пред служител на ответното дружество че
кандидатства за потребителски кредит при посочените параметри. Твърди, че
още в деня на кандидатстване извършил оценка на кредитоспособността на
ищцата и след одобряване на заявката на посочената от ищцата електронна
поща били изпратени проект на договора ведно с погасителен план, СЕФ и
общи условия, съдържащи необходимата преддоговорна информация за
желания кредит. Сочи, че с натискане на бутона „подпис“ ищцата е изразила
своето съгласие със съдържанието на договора и неговото сключване.
Изтъква, че съгласно чл.18, ал.1 от ЗПФУР не се изисква полагане на подпис
на страните по договора, както и че между страните е налице уговорка в
отношенията помежду им обикновеният електронен подпис да е със
стойността на саморъчен такъв. Твърди, че още на 26.11.2020 г. е изпълнил
задължението си и е предоставил на ищцата заемната сума, като поради
неизпълнение на предходни задължения към дружеството и изрично заявено
желание от страна на ищцата за тяхното погасяване, извършил прихващане и
превел на ищцата сумата от 205 лв. Относно съдържанието на договора
изтъква, че в чл.9 от същия подробно е регламентирано правото на
потребителя и условията за отказ от сключения договор, като оспорва
възраженията на ищцата в тази насока. Твърди, че са спазени изискванията на
чл.10, ал.1 от ЗПК, като изтъква че липсва законово изискване кредитодателят
3
да посочва лихвен процент за всеки ден от действието на договора, а относно
шрифта на договора, допълва че това изискване е неприложимо в случая,
доколкото различните браузъри и програми за четене на електронни
документи са с различен мащаб. Освен това счита, че изискването на чл.10,
ал.1 от ЗПК относно вида, формата и шрифта на договора противоречи на
Директива 2008/48/ЕО, където подобно правило липсва, и не следва да бъде
прилагано. Относно годишния процент на разходите изтъква, че нито в
българското, нито в европейското законодателство съществува изискване да
бъдат посочвани основните данни, послужили за изчисляването му, както и
ясно разписана методика за това. Сочи, че е достатъчно посочването на ГПР
като процент и именно този процент позволява на потребителя да прецени от
икономическа гледна точка обхвата на задължението, както и че изискването
на ЗПК и на Директива 2008/48/ЕО касае единствено посочване на взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, които в случая са
подробно описани в чл.28 от ОУ, неразделна част от договора. Признава, че в
договора е предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на
договорно задължение от страна на потребителя, може да му бъде начислена
неустойка, но оспорва такава да е била начислена и претендирана, както и да
е получавал от ищцата плащане, представляващо погасяване на задължение за
неустойка. Оспорва ищцата да е заплатила сумата от 687,36 лв. по договора.
Относно твърденията на ищцата за посочване на грешен ГПР поради
невключване на задължението за неустойка за непредставяне на обезпечение
изтъква, че съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не
се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора. Допълва, че дори и да е следвало неустойката
да бъде включена в размера на ГПР, невключването ù не води до пълна
нищожност на договора, а единствено до нищожност на неустоечната клауза.
Независимо от липсата на начислена неустойка, счита клаузата, уреждаща
неустойка при непредставяне на обезпечение, за валидна и законосъобразна.
В тази насока сочи, че неустойката представлява самостоятелно съглашение,
което в случая е обективирано в един и същ документ с договора за
потребителски кредит и по отношение на нея приложими се явяват ЗЗД, а не
тези на ЗПК, като намира за нормално в случай на неизпълнение на
задължението, което тя обезпечавана, размерът на длъжникът да бъде
увеличен, като присъща функция на неустойката. Подчертава, че в случая
неустойката отговаря на присъщите си функции, като е уговорена така, че да
се дължи единствено за периода, в който заемателят реално не е представил
обезпечение, поради което за евентуалното ú начисляване причина би било
единствено виновното поведение на длъжника. Сочи също, че макар
неустойка да се дължи без кредиторът да трябва да доказва настъпване на
вреди и техния размер, в случая е очевидно, че непредставянето на
обезпечение лишава кредитора от гаранция, че неговото вземане някога ще
бъде удоволетворено. Счита, че дори да се приеме за прекомерна, размерът на
неустойката би трябвало да бъде намален, а не цялата клауза да бъде обявена
за недействителна. Изтъква, че тъй като ищецът е бил запознат с условията на
договора, е разполагал с възможност първо да открие лице, отговарящо на
изискванията в договора и едва тогава да подпише договора, както и че
законът позволява обезпечение за бъде предоставено след, а не задължително
при сключване на договора. Развива съображения и за възможността за
кумулиране на мораторна лихва с неустойка предвид естеството им на
санкция за неизпълнение на различни задължения – едната за неизпълнение
4
на парично задължение, другата за неизпълнение на акцесорно задължение за
представяне на обезпечение. На следващо място твърди, че предвид
осъществената между страните кореспонденция и възможността ищцата да
въздейства върху всички елементи на договора, клаузите на договора са
индивидуално уговорени, поради което не могат да бъдат приети за
неравноправни, като изтъква също, че акцесорното задължение за
предоставяне на обезпечение и последиците от неизпълнението му са
подробно и ясно описани, а неравнопавните клаузи подлежат на преценка
само ако не са изразени ясно и разбираемо. Сочи още, че дори при приемане
на клаузата за неустойка за нищожна, предвид факта, че същата урежда
акцесорно задължение, следва да се приеме че договорът би бил сключен и
без тази клауза, поради което приложение следва да намери нормата на чл.26,
ал.4 от ЗЗД. Оспорва тезата на ищеца за включването на неустойката към
възнаградителната лихва, доколкото счита двете задължения за
самостоятелни и независими едно от друго. Изтъква, че възнаградителната
лихва е цената за ползване на заетата сума и същата се дължи независимо от
главното задължение, като размерът ú в процесния случай – 110,46 лв., не се
явява прекомерен, както и че същата нито надхвърля трикратния размер на
законната лихва, нито като част от ГПР надхвърля ограничението на чл.19,
ал.4 от ЗПК за петкратния размер на законната лихва. Извън това сочи, че
като основно задължение по двустранен договор, клаузата на договорна лихва
не може да бъде неравноправна, тъй като длъжникът е бил в позиция да
договаря този параметър като основен за договора, наред с размера на
отпусната сума. Относно твърдението на ищцата, че договорът е сключен при
крайна нужда, възразява, че подобна претенция е погасена по давност поради
подаване на исковата молба след изтичане на едногодишния срок от
сключване на договора. С тези доводи и съображения моли за отхвърляне на
исковата претенция. Претендира присъждане на разноски.
Съдът, след съобразяване на твърденията на страните и преценка
на събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Не е налице спор по делото, че на 26.11.2020 г. между ответника като
кредитодател и ищцата като кредитополучател е сключен Договор за
потребителски кредит № ***за сумата от 400 лв., по който договор
кредитодателят е изпълнил задължението си за предоставяне на заемната
суми. Тези обстоятелства съдът е обявил за безспорни между страните.
Видно от представения по делото договор за кредит условията, при
които страните са се задължили, са както следва: срок на погасяване на
кредита – 12 месеца; лихвен процент по кредита - 36%; годишен процент на
разходите - 42.58%; 510,46 лева – обща сума, дължима от потребителя,
изчислена към момента на сключване на договора за кредит; 10% - лихвен
процент, който се прилага при просрочени плащания, обезпечение –
поръчител или банкова гаранция. Съгласно погасителния план, неразделна
част от договора, датата на първата вноска е 26.12.2020 г., като крайният
падеж на кредита е 26.11.2021 г. Съгласно раздел V, чл.6.1. от договора в
случай че страните са договорили обезпечение /какъвто е настоящият случай/,
в срок до 3 дни от сключване на договора заемателят следва да осигури
действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно
задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими
погасителни вноски, разходи и неустойки или да представи банкова гаранция,
5
съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на
кредитора всички задължения на заемателя по договора за кредит в срок от
един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено
искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения, при срок на
валидност на банковата гаранция най-малко 30 дни след падежа на
последната вноска. Съгласно чл.20 от Общите условия на кредитодателя,
неразделна част от сключения договор /лист 33-40 от делото/, третото лице –
поръчител следва да отговаря кумулативно на минимум следните условия:
дееспособно физическо лице, навършило 21 години, с българско гражданство
и с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права
/социално и здравно осигуряване/ през последните дванадесет месеца преди
датата на подаване на заявката за кредит, което полага труд по
трудово/служебно правоотношение по безсрочен договор и не е в период на
предизвестие за прекратяване на трудовото/служебното правоотношение към
датата на подаване на заявката за кредит, както и да е получавало редовно
възнаграждението си за последните 12 месеца преди датата на подаване на
заявката за кредит; минимален осигурителен брутен доход – 1500 лв.;
валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател –
минимум 6 месеца; липса на записи в ЦКР относно просрочия, под
наблюдение, загуба и т. н.; да не е поръчител по съществуващ кредит, в която
и да е банкова или небанкова финансова институция; да не е настоящ
потребител при кредитора-ищец; да представи служебна бележка за доход от
работодателя за 6 месеца назад. Предвидено е третото лице-поръчител да
подлежи на предварителна проверка и одобрение от страна на кредитора, като
одобрението се извършва по преценка на кредитора /чл.20, ал.3 от ОУ/ и при
одобряване същото следва в тридневен срок от получаване на сумата по
кредита да посети някой от офисите на кредитора и да сключи договор за
поръчителство, с който да се задължи за отговоря за изпълнението на всички
задължения на потребителя по договора за кредит. Съгласно чл.17 от
договора и чл.46 от ОУ в случай че потребителят не изпълни задължението си
за представяне на договорено обезпечение, същият дължи на кредитора
неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено обезпечението, като страните се
съгласяват, че неизпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение причинява на кредитора вреди в размер на договорената
неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и
одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще
предостави в срок договореното обезпечение. Посочено е също, че в случай
на настъпване на дължимостта на неустойката потребителят заплаща същата
периодично заедно с всяка погасителна вноска и се дължи за периода, през
който потребителят не е осигурил договореното обезпечение. В погасителния
план към договора месечните вноски са посочени в два варианта: фиксирана
вноска без неустойка и вноска с неустойка, като е указано, че общо
дължимата сума по кредита е в размер на 510,46 лв., формирана от главница и
лихва, или 1504,58 лв., формирана от главница, лихва и неустойка, когато не е
осигурена гаранция/поръчител.
Видно от представената по делото разписка № 0300012403574702 на
28.01.2021 г. ищцата наредила паричен превод в полза на ответника за сумата
от 687,36 лв. с посочено основание на плащането „пълно погасяване БЛ.
ЛЮБ. АТ. ЕГН **********“.
За изясняване на спора от фактическа страна по делото е допуснато
6
изслушването на съдебно-счетоводна експертиза, заключението по която,
неоспорено от страните в производството, е изготвено след запознаване с
материалите по делото и извършена справка в счетоводството на ответника.
Вещото лице е констатирало, че ищцата е извършила едно плащане по
процесния договор за кредит в размер на 678,36 лв. на 28.01.2021 г., с което са
погасени: главница – 400 лв.; възнаградителна лихва за периода от 26.11.2020
г. до 27.01.2021 г. в размер на 24,59 лв.; наказателна лихва за просрочие в
размер на 0,98 лв.; неустойка за непредставено обезпечение за периода от
26.11.2020 г. до 27.01.2021 г. в размер на 221,79 лв.; такса за изпратени СМС-
и в размер на 10 лв.; разходи за събиране на вземането – изпратени писма, в
размер на 30 лв. Съобразявайки размера на отпуснатия кредит, изплатената от
кредитополучателя сума (включваща главница, възнаградителна лихва и
неустойка) и нормативно установената формула в Приложение № 1 към чл.19,
ал.2 от ЗПК, експертът е установил, че ГПР е в размер на 2 202,65%, като
размерът на ГПР без неустойка е в размер на 41,29%. В съдебно заседание
вещото лице пояснява, че при вариант на изчисляване на ГПР при
допълнителното допускане, че договорът за кредит ще е валиден за срока, за
който е сключен /12 месеца/ и при положение, че кредиторът и потребителят
ще изпълняват своите задължения при условията на договора, размерът на
ГПР се равнява на 42,58% /колкото е посочения в процесния договор размер/,
изчислен на база дължима главница и дължима договорна лихва, без
включени неустойки и други разходи, като разликата с изчислените от вещото
лице 41,29% се дължи на това, че посоченото в договора е на база 360 дни /12
месеца по 30 дни/, а изчисленията на експерта са на база реалният броя дни на
кредита – 365 дни.
Заключението на вещото лице като обосновано, компетентно и
почиващо на установените по делото обстоятелства и специалните знания на
експерта, съдът кредитира изцяло.
Предвид установеното от фактическа страна, опровергани в процеса се
явяват твърденията на ответника, че неустойка не е била начислявана по
процесния договор и не е била погасявана. Опровергано се явява и
възражението за липса на извършено от ищцата плащане по договора в размер
на 678,36 лв.
Въз основа на приетите за установени факти, съдът намира от
правна страна следното:
Съобразно твърденията на страните и отправеното до съда искане, съдът
намира, че е сезиран с осъдителен кондикционен иск с правно основание
чл.55, ал.1, предл.1, евентуално предл.3 от ЗЗД и акцесорно искане по чл.86,
ал.1 от ЗЗД – за връщане на дадено без основание, евентуално на отпаднало
основание, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба.
Исковата претенция е допустима, тъй като изхожда от надлежна страна,
имаща правен интерес от водене на настоящото производство, срещу
ответник, който е пасивно легитимиран да отговоря по претенцията.
За да бъде уважена претенцията на ищеца, е необходимо при условията
на пълно и главно доказване същият да установи наличието на извършена от
него в полза на ответника престация на определено благо – в случая парична
сума, при несъществуване между страните на валидно правоотношение, което
да съдържа задължение за извършването ù и да оправдава имущественото
разместване, размера на паричната сума, евентуално – сумата да е платена на
7
правно основание, отпаднало впоследствие с обратна сила, настъпила забава
за изпълнение, както и размера на обезщетението за забава.
В тежест на ответника е да докаже при условията на пълно и главно
доказване наличието на юридически факт, който да е породил валидно
правоотношение, чийто централен елемент е разместването на имуществени
блага, въз основа на което се дължи платената сума, както и че същата е
изискуема, респективно че е налице основание за задържане на сумата или че
е платил/върнал на ищеца претендираната сума.
Осъдителният иск по чл.55, ал.1 пр.1 от ЗЗД почива на института на
неоснователно обогатяване, като по този ред, който е получил нещо без
основание, е длъжен да го върне. Посочената разпоредба изисква предаване,
съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато
още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. Текстът на чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД намира приложение освен тогава, когато между лицата, в
патримониумите на които е осъществено разместването на имуществени
блага, изобщо няма възникнали облигационни отношения въз основа на
договор или друг юридически факт, но също така и когато между тези лица е
сключен договор, който обаче страда от порок, водещ до неговата
нищожност, в който случай се приема, че тази сделка изобщо не е пораждала
правни последици между страните по нея.
Предявеният в случая осъдителен иск е обоснован с твърдения, че с
оглед нищожни клаузи от процесния договор за кредит, ищцата е платила
сума, надвишаваща размера на задължението, съобразно действителните
уговорки.
В настоящия случай не е спорно между страните по делото, че същите
са сключили договор за кредит от 26.11.2020 г., по силата на който ищцата е
получила сумата от 400 лв. при уговорена договора/възнаградителна лихва в
размер на 110,46 лв. Установен по делото факт е и че ищцата е направила
едно единствено плащане по договора на 28.01.2021 г. /т.е. при настъпил
падеж на първите две вноски по кредита/ в размер на 687,36 лв.
Предвид съдържанието си процесният договор по своята правна
характеристика отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на
чл.9, ал.1 от ЗПК и спрямо правоотношението приложение намират нормите
на специалния закон, а по аргумент от чл.24 от ЗПК – и уредбата на
неравноправните клаузи в потребителските договори (чл.143 – чл.148 от
Закона за защита на потребителите).
Всякога кредиторът има интерес от длъжник, който да осигури точното
изпълнение на основното задължение за връщане на заетата сума, поради това
проверката за платежоспособността му предхожда сключването на договора.
Като икономически по-силна страна в правоотношението, кредиторът, който
по занятие извършва дейност по кредитиране, разполага с редица правомощия
за събиране на информация за финансовото състояние на длъжника и
възможностите му за бъдещо изпълнение (арг. от чл.16 от ЗПК), като след
анализ на данните има възможност да прецени дали да сключи договора или
да откаже предоставянето на кредита (чл.18 от ЗПК). В случая осигуряването
на обезпечение не е предварително условие за сключване на договора, т.е.
кредиторът изначално е преценил длъжника като платежоспособен и му е
предоставил кредита. Така, поставяйки изискване за последващо осигуряване
8
на поръчители или банкова гаранция, без дори да е налице неизпълнение от
страна на кредитополучателя, кредиторът неоправдано и без основание
прехвърля риска от лошата си преценка в тежест на длъжника.
Следва да се посочи също, че по отношение на първата алтернатива за
обезпечаване на задължението /поръчителство от физическо лице/
поставените изисквания към поръчителя са многобройни и несъобразени с
размера на предоставения заем, като за част от тях кредитополучателят не би
могъл да получи информация в определения тридневен срок, доколкото това е
свързано с евентуални запитвания от различни държавни институции /НОИ,
НАП, БНБ и др./. Следва да се отбележи също, че да се вменява на
кредитополучателя да изследва дали евентуалният поръчител не е заемател
или поръчител по друг кредит с кредитора „Стик кредит“ АД, който сам
разполага с тази информация, се намира в противоречие с изискванията на
добросъвестността. Тази информация кредитополучателят би могъл да
получи много по-трудно от кредитодателя, който с оглед предмета на
дейността си, има необходимите знания и умения за да извърши и сам
проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на
кредитополучателя, съчетано с определянето на изключително кратък срок за
изпълнението им, води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да
възпрепятства длъжника да я изпълни и единствената ú цел е да се създаде
предпоставка за начисляване на неустойката. Дори само поради тези
особености на естеството на задължението, което обезпечава, неустойката
накърнява добрите нрави, което я прави нищожна на основание чл.26, ал.1 от
Закона за задълженията и договорите (така т.3 на Тълкувателно решение № 1
от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС).
На следващо място, при анализа на клаузата за неустойка, настоящият
съдебен състав намира, че по начина на уговарянето ú, тя излиза извън
присъщите на този договорен ангажимент функции – да обезпечава,
обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение, което е още едно
основание за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави.
Главното задължение на заемателя по договора за кредит е да върне заетата
сума и да плати уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави
обезпечение. Така изцяло липсва обезпечителният елемент на неустойката,
тъй като такава би се дължала и при точно и пълно изпълнение на основното
задължение на длъжника /съгласно чл.17 от договора и погасителния план
във вариант при непредставяне на обезпечение, неустойката се разсрочва и се
включва в размера на дължимата месечна погасителна вноска по кредита/. Ето
защо в случая не е налице обезщетителната функция на неустойката, защото
тя не гарантира възстановяване на вредите от евентуално бъдещо
неизпълнение на длъжника, нито го мотивира да изпълни точно. Формално
тази неустойка е уговорена като санкционна, но същата не зависи от вредите
от неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне на
обезпечение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Това е така, защото към момента на изтичане на
предвидения тридневен срок за обезпечаване на задължението по кредита,
кредиторът не би могъл да търпи вреди от липсата на обезпечение, тъй като
дори първата погасителна вноска още не е била дължима. Вярно е, че
съгласно чл.92, ал.1 от ЗЗД вредите от неизпълнението, за което е предвидена
неустойка, не се доказват, но това не означава, че не трябва да са претърпени.
Очевидно е в случая, че неустойката е предвидена за заплащане, без да
9
се намира в никакво отношение с изпълнение или неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да върне заетата сума. Включена по този
начин като падежно вземане (арг. от чл.17, ал.2 от договора), претендираната
сума по правната си същност не съставлява неустойка, а добавък към
възнаградителната лихва и на практика съставлява част от печалбата на
кредитодателя, което е единствената цел на начисляването ú.
На наследващо място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33,
ал.1 от ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.
С процесните клаузи за неустойка в полза на кредитора всъщност се
обезпечават вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по
чл.33, ал.1 от ЗПК.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора),
съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно
цялото задължение, а в случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните
вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално
намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на
кредитора по чл.71 от ЗЗД при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е
държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато
е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити.
Основателно се явява наведеното в исковата молба оплакване за
нарушение разпоредбите на чл.11, т.10 от ЗПК и заобикаляне императивната
норма на чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото уговорената неустойка, която според
погасителния план възлиза на 994,12 лв., съставлява скрит добавък и следва
да бъде включена в годишния процент на разходите. Според чл.19, ал.1 от
ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи), като в ал.4 на нормата е посочен неговия максимално
допустим размер – пет пъти размера на законната лихва.
В случая макар да е уговорена като санкция, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължението, с неустойката се въвеждат
допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за
потребителя и съответно годишния процент на разходите реално надхвърля
посочения в договора – 42.58% и възлиза на 2 202,65%, който размер се
установява от заключението на вещото лице. Така размерът на ГПР се явява
по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва –
50%, определен в чл.19, ал.4 от ЗПК. На практика с уговорената неустойка се
заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като тя се явява прикрит
разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите. От
съществено значение е и факта, че размерът на неустойката (994,12 лв.)
надхвърля повече от два пъти този на отпуснатия кредит (400 лева).
Всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Според нормата на
чл.22 от ЗПК, приложима за процесното договорно правоотношение, когато
не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
10
изброените норми са и тези по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл.23 от
ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва
или други разходи.
Установен по делото факт е, че на 28.01.2021 г. ищцата е заплатила на
ответника сумата 678,36 лв. за погасяване дълга по процесния договор за
кредит. Съобразно разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и предвид
изложените съображения разликата над 400 лева, т. е. сумата от 278,36 лв., е
получена при начална липса на правно основание и подлежи на връщане.
Предвид горното, главният иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, като
основателен и доказан следва да бъде уважен изцяло, като хипотезата на
предл.3 от ЗЗД заявено в условията на евентуалност от ищеца не следва да
бъде разглеждана от съда. Следва да бъде отбелязано също, че разглеждането
и обсъждането на необхванатите до тук доводи и съображения на страните се
явява безпредметно, тъй като същите не биха довели до друг различен краен
резултат.
Съгласно нормата на чл.86, ал.1 от ЗЗД при неизпълнение на парично
задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата, поради което основателно се явява и акцесорното искане за
заплащане на законната лихва считано от 18.08.2021 г. (датата на входиране
на исковата молба) до окончателното изплащане на задължението.
Предвид изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, в тежест на
ответника са направените от ищцата разноски по делото в размер на 130 лева
– заплатена държавна такса и внесен депозит за експертиза.
Претендира се и възнаграждение за процесуално представителство. От
представения договор за правна помощ и съдействие е видно, че на основание
чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, услугите са предоставени безплатно от адвоката на
клиента. При осъществяване безплатна адвокатска защита, възнаграждението
се присъжда със съдебното решение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА в полза на
адвоката. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото и
извършените процесуални действия, съдът определя възнаграждение за
процесуално представителство в размер на 300 лв., платимо от ответника на
адвокат Искрен Петев Николов.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, „СТИК-КРЕДИТ“ АД,
ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13Б,
да заплати на БЛ. ЛЮБ. АТ., ЕГН **********, адрес: с.Ц., обл.Р., ул. „Ц.О.“
№ ***, сумата в размер на 278,36 лв. /двеста седемдесет и осем лева и
тридесет и шест стотинки/ – представляваща платена без основание сума по
Договор за потребителски кредит № **** от 26.11.2020 г., ведно със
законната лихва считано от 18.08.2021 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, „СТИК-КРЕДИТ“ АД,
ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13Б,
да заплати на БЛ. ЛЮБ. АТ., ЕГН **********, адрес: с.Ц., обл.Р., ул. „Ц.О.“
№ ***, сумата в размер на 130 лв. /сто и тридесет лева/ - направени по
11
делото разноски за държавна такса и внесен депозит за експертиза.
ОСЪЖДА, на основание чл.38, ал.2 от ЗА, „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК
****, седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13Б, да
заплати на адвокат И.П.Н. от АК-София, ЕГН **********, сумата в размер
на 300 лв. /триста лева/ - възнаграждение за процесуално представителство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд –
Русе в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бяла: ___/п/____________________
12