№ 2975
гр. София, 31.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100507129 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 20014060 от 18.01.2021 г., постановено по гр. д. № 53728/2019 г. на
Софийски районен съд, 56 състав, е признато за установено, че Й. И. А. с ЕГН:**********
дължи на А. К. Х. – Д. с ЕГН:********** по иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 5000 лв., представляваща главница по неформален
договор за паричен заем от 16.03.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 14.06.2019 г.
до окончателното плащане, както и по иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от
227,78 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.01.2019 г. до 13.06.2019 г.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство - Й. И. А..
Изложените доводи във въззивната жалба са за неправилност на решението. Поддържа се, че
районният съд необосновано е приел, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение по силата на сключен договор за наем. Изтъква, че в първоинстанционното
производство не е доказано на какво основание са дадени паричните средства. Освен това
оспорва истинността на подписа си, положен върху разписката от 16.03.2018 г. Излагат се
подробни съображения за неправилност на решението. Моли се решението да бъде
отменено, като предявените искове бъдат изцяло отхвърлени.
Ответникът по въззивната жалба - А. К. Х. – Д., действащ чрез адв. Ч., е депозирал в
законовоустановения срок отговор на въззивна жалба. В него се излагат съображения за
правилност и законосъобразност на решението на районния съд. Иска се присъждане на
сторените пред въззивната инстанция разноски в полза на въззиваемия.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от
1
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени
на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване единствено относно
приложимото право, което очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивната жалба доводи за неоснователни.
За да постанови обжалваното съдебно решение, първоинстанционният съд правилно е
съобразил релевантната фактическа обосновка. Безспорно се установява, че разписка от
16.03.2018 г., издадена от Й. И. А., е подписана от последния, т. е. че същата е автентичен
документ. Въпреки формално направеното оспорване на истинността на положения в нея
подпис с въззивната жалба и откритото от въззивния съд производство по реда на чл. 193
ГПК, А. не ангажира никакви доказателства в подкрепа на това оспорване. Неговото
процесуално бездействие е показателно за безпочвените възражения във въззивната жалба
срещу правилността на обжалваното решение.
Напълно обосновано районният съд ценил като индиция разписката от 16.03.2018 г.
за наличието на сключен между страните по делото неформален договор за паричен заем за
сумата от 5000 лв., както и като частен свидетелстващ документ, удостоверяващ
предаването и получаването на сумата от 5000 лв. в заем от Й. И. А.. Този извод надлежно е
основан на съвкупния анализ на удостоверените с процесната разписка факти - размер на
заемната сума /5000 лв./ и предаването й на заемополучателя - ответник на 16.03.2018 г.
Също така правилно районният съд е съобразил, че по делото не е доказано от
ответника, че на уговорения падеж на задължението за връщане на заемната сума -
31.12.2018 г., същата е върната на ищеца. В тази насока обосновано е заключението на
районния съд, че искът е правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД
е основателен и че следва да се признае за установено по отношение на ответника, че дължи
на ищеца сумата от 5000 лв., представляваща главница по неформален договор за паричен
заем от 16.03.2018 г. В разглеждания случай от разписката от 16.03.2018 г. става ясно, че
уговореният срок за връщане на заемната сума е бил 31.12.2018 г. Следователно, считано от
01.01.2019 г. ответникът е изпаднал в забава в погасяването на заемната сума и на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от 01.01.2019 г. до 13.06.2019 г. дължи мораторна лихва върху
главницата в размер на 227,78 лв.
Изложените правни аргументи от районния съд, въз основа на които е уважил
предявените искове, са законосъобразни, обосновани са при правилно прилагане на закона и
след анализ на събраните по делото доказателства, поради което настоящият състав счита,
че постановеното решение е правилно и следва да се потвърди.
Неоснователни са възраженията на въззивника, обективирани във въззивната жалба.
Предвид техния бланкетен характер и липсата в тях на конкретност, относима към предмета
на спора, въззивният съд не намира за необходимо да ги обсъжда в детайли.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното
решение на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК следва да се потвърди.
Въззиваемият на основание чл.78, ал.3 ГПК има право на разноски за изплатеното
адвокатско възнаграждение в размер на 696 лева за процесуално представителство във
въззивното производство, за което са представени доказателства и списък по реда на чл. 80
2
ГПК.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20014060 от 18.01.2021 г., постановено по гр. д. №
53728/2019 г. на Софийски районен съд, 56 състав.
ОСЪЖДА Й. И. А. с ЕГН:********** да заплати на А. К. Х. – Д. с ЕГН:**********
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за въззивната инстанция в размер на 696 лева –
заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3