№ 1609
гр. София, 30.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Темислав М. Димитров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20221100507864 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 3528/18.04.2022 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
5897/06.06.2022 г., по гр. д. № 56076/2021 г. по описа на Софийски районен съд, II
Гражданско отделение, 53 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК от Агенция „Пътна инфраструктура“ – Областно управление – Ямбол, срещу
ЗД „ОЗК Застраховане“ АД обективно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1
КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответното дружество дължи на Агенция „Пътна инфраструктура“ –
Областно управление – Ямбол сумата в размер на 733,44 лева – размер на нанесени
имуществени щети в резултат на настъпило на 14.06.2016 г. застрахователно събитие, ведно
със законната лихва от 07.05.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, както и
сумата в размер на 149,06 лева – лихва за забава за периода 05.05.2019 г. – 30.04.2021 г., като
искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за горницата
над сумата от 149,06 лева до пълния предявен размер от 363,09 лева, както и за периода
14.06.2016 г. – 04.05.2019 г.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът ЗД „ОЗК Застраховане“ АД е осъден да
заплати на ищеца Агенция „Пътна инфраструктура“ – Областно управление – Ямбол сумата
в размер на 380 лева – разноски по делото.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът Агенция „Пътна инфраструктура“ – Областно
управление – Ямбол е осъден да заплати на ответника ЗД „ОЗК Застраховане“ АД сумата в
размер на 50 лева – разноски по делото.
Срещу първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен искът с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД /съобразно изявленията на въззивника,
обективирани във въззивна жалба от 17.06.2022 г. и в молба вх. № 68199/20.10.2022 г./, е
депозирана въззивна жалба от ищеца Агенция „Пътна инфраструктура“ – Областно
1
управление – Ямбол, чрез юрисконсулт Я.П.. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност
и неправилност на решението в обжалваната му част. Поддържа се, че в нарушение на
материалния и процесуалния закон Софийски районен съд е определил размера и периода,
за който се дължи мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В тази насока се твърди, че
районният съд неправилно и в нарушение на диспозитивното начало е приложил института
на погасителната давност, като не е съобразил, че ответникът е релевирал възражение за
давност единствено за периода 14.06.2016 г. – 25.05.2018 г. Счита се, че като е приел
предявеният иск за основателен за периода 29.09.2019 г. – 28.09.2021 г., Софийски районен
съд се е произнесъл извън заявения от ищеца период и свръх направеното от ответника
възражение за давност. Определяйки погрешно периода, за който се дължи мораторна лихва,
съдът неправилно е изчислил неговия размер. При тези аргументи се моли за отмяна на
решението в обжалваната част и за постановяване на друго решение, с което предявеният
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД да бъде уважен до размера на
сумата от 222,09 лева и за периода от 07.05.2018 г. до 04.05.2019 г. съобразно уточнението,
направено с молбата от 20.10.2022 г. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
Срещу Решение № 5897/06.06.2022 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, в частта, в
която Софийски районен съд е приел, че е допусната очевидна фактическа грешка в
диспозитива на решението от 18.04.2022 г. касателно претенцията по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е депозирана въззивна жалба от ищеца Агенция „Пътна инфраструктура“ –
Областно управление – Ямбол, чрез юрисконсулт Я.П.. Сочи се неправилност на посоченото
решение.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК са депозирани писмени отговори на
въззивните жалби от ответника ЗД „ОЗК Застраховане“ АД, чрез юрисконсулт С.Х.. Считат
се за неоснователни изложените в жалбите доводи за неправилност на решенията на СРС и
се моли за тяхното потвърждаване. Претендират се разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Първоинстанционното съдебно решение, поправено по реда на чл. 247 ГПК с
решение № 5897/06.06.2022 г., е влязло в сила като необжалвано в частта, в която е уважен
предявеният от Агенция „Пътна инфраструктура“ – Областно управление – Ямбол срещу ЗД
„ОЗК Застраховане“ АД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 432, ал. 1
КЗ и е признато за установено, че ответното дружество дължи на ищеца сумата в размер на
733,44 лева – размер на нанесени имуществени щети в резултат на настъпило на 14.06.2016
г. застрахователно събитие, ведно със законната лихва от 07.05.2021 г. до окончателното
изплащане, както и в частта, в която предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ГПК е уважен до размера на сумата от 149,06 лева за периода
05.05.2019 г. – 30.04.2021 г.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата за
установена от СРС фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които
са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от СРС фактическа обстановка, въззивният
съд достигна до следните правни изводи:
Относно въззивна жалба вх. № 125797/17.06.2022 г. срещу Решение №
5897/06.06.2022 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 247, ал. 4 , вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда
от лице с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради
2
което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
В конкретния случай въззивникът не сочи конкретни пороци на обжалваното
решение за поправка на очевидна фактическа грешка. Релевираните от него оплакванията са
такива по съществото на спора досежно периода и размера на претенцията за мораторна
лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и преповтарят изложените такива във въззивната му жалба срещу
основното решение, които обаче не могат да бъдат разглеждани в производството по
въззивно обжалване на решението, постановено по реда на чл. 247 ГПК. Ето защо,
депозираната жалба се явява бланкетна и с оглед правомощията на въззивната инстанция
съгласно чл. 269 ГПК решението от 06.06.2022 г. следва да се потвърди.
Относно въззивна жалба вх. № 98423/17.05.2022 г. срещу Решение № 3528/18.04.2022
г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 5897/06.06.2022 г.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен
интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от
09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не се констатират допуснати от СРС нарушения на императивни
материалноправни норми при неговото постановяване.
По релевираните във въззивната жалба доводи относно правилността на решението
съдът намира следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ урежда и гарантира правната възможност на
увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди, които
представляват пряка и непосредствена последица от деликта, срещу застрахователя, с когото
делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е сключил договор за
застраховка "Гражданска отговорност", обезпечаваща неговата деликтна отговорност.
Фактическият състав обхваща три групи материални предпоставки: 1./ застрахованият
виновно да е увредил ищеца; 2./ наличието на имуществени и/или неимуществени вреди,
които да са пряка и непосредствена последица от претърпяното увреждане и 3./ наличие на
застрахователно правоотношение, което да произтича от договор за застраховка
"Гражданска отговорност" между деликвента и ответника – застраховател.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, ищецът следва да
проведе пълно и главно доказване на всички посочени по-горе кумулативни предпоставки
на исковата претенция.
В конкретния случай със сила на пресъдено нещо /с оглед обстоятелството, че
първоинстанционното решение в частта, в която е уважен в цялост предявеният иск, е влязло
в сила/ е установено наличието на предпоставките на чл. 432, ал. 1 КЗ за ангажиране на
отговорността на ответното дружество – застраховател на делинквента М.М.Ш. – водач на
лек автомобил марка „Волво С 60”, с рег. № *******, спрямо увредения ищец, а именно:
наличието на действителен застрахователен договор, с който застрахователят се е задължил
да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на
застрахования за причинени от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди,
3
както и че в срока на застрахователното покритие е настъпило процесното ПТП – на
14.06.2016 г., при движение по АМ Тракия по посока от Бургас към София при км 296+000;
наличие на предпоставките по чл. 45 ЗЗД, пораждащи отговорността на застрахования
причинител спрямо увредения ищец – извършване на противоправно деяние от страна на
прекия причинител на вредите; причиняване на ПТП; вредоносен резултат – имуществени
вреди, представляващи разходи за възстановяване на увредените стоманени предпазни
огради, ограничителна система и стоманени стълбчета; причинно-следствена връзка между
противоправното деяние и вредоносния резултат до пълния предявен размер.
Първоинстанционното решение, поправено по реда на чл. 247 ГПК, е влязло в сила и
в частта, в която предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
е уважен до размера на сумата от 149,06 лева за периода 05.05.2019 г. – 30.04.2021 г. /с оглед
и изводите на настоящия състав за неоснователност на въззивна жалба вх. №
125797/17.06.2022 г./, поради което съдът намира за установено със сила на пресъдено нещо
изпадането на длъжника в забава, респ. основателността на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Спорни
по същество пред въззивната инстанция са въпросите, свързани с размера и периода, за
който се дължи мораторна лихва.
В конкретния случай със заявление по чл. 410 ГПК от 26.05.2021 г. /пощенско клеймо
от 05.05.2021 г./ ищецът е претендирал сумата в размер на 363,09 лева – мораторна лихва за
периода 14.06.2016 г. /датата на увреждане/ – 30.04.2021 г. /дата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК/. Идентично искане същият е заявил и в депозираната по реда
на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК искова молба от 29.09.2021 г. С писмения отговор на
исковата молба от 29.11.2021 г. ответникът е релевирал възражение за изтекла погасителна
давност досежно претенцията за мораторна лихва за периода 14.06.2016 г. – 25.05.2018 г.
/повторно заявено от него и с молба вх. № 40159/01.03.2022 г./. С първоинстанционното
решение, поправено в тази му част по реда на чл. 247 ГПК, е признато за установено, че
ответното дружество дължи на ищеца сумата в размер на 149,06 лева – лихва за забава за
периода 05.05.2019 г. – 30.04.2021 г., като така предявеният иск е отхвърлен за горницата
над уважения размер до пълния предявен размер от 363,09 лева за периода 14.06.2016 г. –
04.05.2019 г.
Във въззивната жалба по същество се релевират оплаквания, че като не е съобразил
конкретно посочения в отговора на исковата молба период на изтекла погасителна давност,
Софийски районен съд се е произнесъл служебно по въпроса за давността – свръх
направеното в срока по чл. 133 ГПК възражение за давност на ответната страна. Настоящият
въззивен състав намира тези доводи за неоснователни. В действителност с ОИМ, депозиран
в установения от процесуалния закон преклузивен срок, ответникът е въвел в процеса
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на част от претенцията за
мораторна лихва. Позоваването на изтекла погасителна давност в преклузивния срок е
достатъчно, за да се приеме, че съдът е сезиран надлежно с възражение за давност и дължи
произнасяне по него. Евентуалната нередовност на възражението, свързана с непълнота или
липса на фактически твърдения относно началния момент на давността или приложимия
давностен срок, е от значение за преценката на основателността на възражението, но не и за
правомощията на съда да разгледа възражението и да се произнесе по него. Определянето на
началния момент, от който тече погасителната давност, и на приложимата за спорното
вземане погасителна давност (обща по чл. 110 ЗЗД или специална по чл. 111 ЗЗД) е част от
решаващата правораздавателна дейност на съда. Дори ответникът да е навел фактически
твърдения за началния момент на давността и за приложимата давност, съдът не е длъжен да
ги възприеме, а следва да разреши спора за давността въз основа на фактите и
доказателствата по делото и закона, който урежда давността – в този смисъл Определение №
17/17.01.2018 г. по т. д. № 2046 /2017 г. на ВКС, II ТО. В случая районният съд е приложил
института на погасителната давност, след като е констатирал, че ответникът е направил
възражение за давност с ОИМ, установил е от фактите и доказателствата от кой момент е
4
започнала да тече приложимата към вземането за мораторна лихва тригодишна погасителна
давност и е достигнал до крайния извод, че давността е изтекла за претенцията, обхващаща
периода 14.06.2016 г. – 04.05.2019 г., респ. тя е основателна единствено за периода
05.05.2019 г. – 30.04.2021 г., доколкото е приел, че за този период не е изтекла давността по
чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Предвид така изложеното и с оглед цитираната практика на ВКС,
районният съд не е нарушил диспозитивното начало по чл. 6 ГПК.
По отношение доводите за неправилно приложение на института за погасителната
давност, въззивният съд намира следното:
Вземането за лихви възниква от момента на изискуемост на главното вземане и се
погасява с погасяването на главното вземане /чл. 119 ЗЗД/. Давността започва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/. Лихви се дължат за всеки
изминал ден след изпадане на длъжника в забава. Приложима досежно претенцията за
мораторна лихва е кратката тригодишна погасителна давност съгласно чл. 111, б. "в" ЗЗД,
считано от деня на увреждането /ПТП/, който съвпада с деня на настъпване на
застрахователното събитие, т. е. от 14.06.2016, от когато е изискуемо вземането за
обезщетение от непозволено увреждане /така Решение № 128/25.06.2013 г. по т. д. №
396/2012 г. на ВКС, II ТО/. В случая заявлението по чл. 410 ГПК е депозирано на 05.05.2021
г. /съгласно отбелязването на пощенското клеймо/ – т. е. след повече от 3 години от
началната дата на възникване на вземането за лихви, която е датата на ПТП – 14.06.2016 г.
Ето защо, акцесорното вземане за лихва следва да се счита погасено за периода от 14.06.2016
г. до 05.05.2018 г., т. е. за периода, предхождащ 3-годишния период преди сезиране на съда
по реда на чл. 410 ГПК. За останалата част от периода - от 06.05.2018 г. до датата на
заявлението по чл. 410 ГПК – 05.05.2021 г., възражението за давност е неоснователно.
Предвид изложеното и като взе предвид, че Софийски районен съд е приел възражението за
давност за основателно за периода 14.06.2016 г. – 04.05.2019 г., основателни се явяват
възраженията на въззивника за неправилно определен от първоинстанционния съд период, а
оттук и размер, на погасените по давност претенции по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1
ЗЗД. При съобразяване необхванатия от погасителната давност период, за който се
претендират вземания за мораторна лихва, въззивният съд намира за основателна
претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 223,31 лева (определена по реда на чл. 162
ГПК, с помощта на лихвен калкулатор https://nraapp02.nra.bg/web_interest/start_int.jsp). С
оглед принципа на диспозитивното начало и предвид изричното изявление на въззивника,
обективирано в молба вх. № 68199/20.10.2022 г., предявеният иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен до размера на сумата от 222,09
лева за периода от 07.05.2018 г. – 30.04.2021 г.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, първоинстанционното
решение следва да се отмени в частта, в която предявеният иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за горницата над сумата от 149,06 лева до сумата
от 222,09 лева, както и за периода 07.05.2018 г. – 04.05.2019 г., като вместо това се
постанови друго решение, с което искът се уважи до посочения размер и за посочения
период. Първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която в полза на
ответното дружество е присъдена сумата над 32,15 лева – разноски по делото пред първата
инстанция, като в полза на ищеца следва да се присъди сумата от още 33,92 лева – разноски
по делото пред СРС.
Относно разноските във въззивното производство
С оглед изхода на делото и предвид изричното искане в полза на въззивника следва
да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 100 лева за юрисконсултско
възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащането на правната помощ, и 25 лева – държавна такса за разглеждане на въззивна
жалба вх. № 98423/17.05.2022 г.
5
Относно обжалваемостта на въззивното решение
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените искове
настоящото решение е окончателно.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5897/06.06.2022 г., постановено по реда на чл. 247
ГПК по гр. д. № 56076/2021 г. по описа на Софийски районен съд, II Гражданско отделение,
53 състав.
ОТМЕНЯ Решение № 3528/18.04.2022 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с
Решение № 5897/06.06.2022 г., по гр. д. № 56076/2021 г. по описа на Софийски районен съд,
II Гражданско отделение, 53 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , с която е отхвърлен
предявеният от Агенция „Пътна инфраструктура“ – Областно управление – Ямбол, Булстат
******* срещу ЗД „ОЗК Застраховане“ АД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за горницата над сумата от 149,06 лева до сумата от 222,09
лева, както и за периода 07.05.2018 г. – 04.05.2019 г., както и в ЧАСТТА , в която са
присъдени разноски в полза на ЗД „ОЗК Застраховане“ АД, ЕИК *******, за горницата над
сумата от 32,15 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Агенция „Пътна
инфраструктура“ – Областно управление – Ямбол, Булстат ******* срещу ЗД „ОЗК
Застраховане“ АД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1
ЗЗД, че ЗД „ОЗК Застраховане“ АД, ЕИК *******, дължи на Агенция „Пътна
инфраструктура“ – Областно управление – Ямбол, Булстат ******* сумата от още 73,03 лева
– лихва за забава върху главницата от 733,44 лева за периода 07.05.2018 г. – 04.05.2019 г.
ОСЪЖДА ЗД „ОЗК Застраховане“ АД, ЕИК *******, да заплати в полза на Агенция
„Пътна инфраструктура“ – Областно управление – Ямбол, Булстат ******* на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата от още 33,92 лева – разноски пред първата инстанция.
ОСЪЖДА ЗД „ОЗК Застраховане“ АД, ЕИК *******, да заплати в полза на Агенция
„Пътна инфраструктура“ – Областно управление – Ямбол, Булстат ******* на основание чл.
273, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 125 лева – разноски пред въззивната инстанция.
Решението е влязло в сила в необжалваните части.
Настоящото решение не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6