№ 5755
гр. София, 24.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Златка Чолева
Членове:Красимир Мазгалов
Цветелина Ал. Костова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско
дело № 20241100503057 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на А. Ц. Б. срещу решение № 19459/25.11.2023
г., постановено по гр.д. № 22598/2023 г. по описа на СРС, ГО, 32 състав, с което са
уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу жалбоподателя искове с
правно основание 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86 ЗЗД за установяване дължимостта на сумите, както следва: 1091,19 лв.,
представляваща стойността на доставена топлинни енергия за периода от 01.05.2019 г.
до 30.04.2021 г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, ведно със законната
лихва, считано от 13.01.2023 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение) до погасяването; 207,66 лв., представляваща лихва за забава
върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 22.12.2022 г.;
14,16 лв., представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода
от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 13.01.2023 г.
(датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до
погасяването; 3,19 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода от 31.01.2020 г. до 22.12.2022 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
1
2091/2023 г. по описа на СРС, 32 състав.
Жалбоподателят – А. Ц. Б. твърди, че решението е неправилно, необосновано и
постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа, че не се явява потребител
на топлинна енергия за процесния имот в периода, предмет на делото, поради което
моли въззивния съд да отмени решението и вместо него да постанови друго такова, с
което да отхвърли предявените искове.
Ответникът по жалбата „Топлофикация София“ ЕАД оспорва същата и моли
решението на Софийски районен съд да бъде потвърдено. Претендира разноските по
производството пред въззивната инстанция.
Третото лице помагач на страната на ответника по жалбата – „Техем сървисис“
ЕООД не е подало отговор на предявената въззивна жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства,
въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Топлофикация София“ ЕАД с
обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за установяване
дължимостта на сумите, както следва: 1091,19 лв., представляваща стойността на
доставена топлинни енергия за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г. за имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „*******, ведно със законната лихва, считано от
13.01.2023 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение)
до погасяването; 207,66 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 22.12.2022 г.; 14,16 лв.,
представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода от
01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 13.01.2023 г.
(датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до
погасяването; 3,19 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода от 31.01.2020 г. до 22.12.2022 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
2091/2023 г. по описа на СРС, 32 състав.
Ищецът – „Топлофикация София” ЕАД, твърди, че ответницата дължи
заплащането на част от предоставените топлинни услуги в имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „*******. Ето защо, същият е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответницата за сумите, както следва: 1091,19 лв.,
представляваща стойността на доставена топлинни енергия за периода от 01.05.2019 г.
до 30.04.2021 г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, ведно със законната
лихва, считано от 13.01.2023 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на
2
заповед за изпълнение) до погасяването; 207,66 лв., представляваща лихва за забава
върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 22.12.2022 г.;
14,16 лв., представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода
от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 13.01.2023 г.
(датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до
погасяването; 3,19 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода от 31.01.2020 г. до 22.12.2022 г. Заповедта за изпълнение е
връчена на длъжника на 07.03.2023 г., като в законоустановения едномесечен срок
същият е подал възражение срещу нея, поради което и с оглед указанията на съда
ищецът е предявил установителни искове за сумите, предмет на издадената заповед за
изпълнение.
Исковете са уважени изцяло.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно, допустимо и правилно. Не са допуснати нарушения на императивни
материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи
служебно. Разгледано по същество същото е ПРАВИЛНО.
Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното
решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на
първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по
въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че
крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и
правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В
настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да
се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на
първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.
Спорен пред въззивната инстанция е единствено въпросът относно наличието на
облигационно отношение между страните.
В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:
Възражението за липса на облигационни отношения между страните се явява
неоснователно.
В настоящия случай, видно от нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот от 22.04.2010 г., ответницата е придобила собствеността върху 1/ 3
идеална част по отношение на имот, представляващ апартамент № 1, находящ се в гр.
София, ж.к. „*******. Видно от нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот от 14.02.2012 г., ответницата е придобила собствеността върху още 1/ 6 идеална
част от процесния недвижим имот. Следователно същата е станала собственик на общо
1/ 2 идеална част от имота, за който се твърди да е доставяна топлинна енергия, като
3
това обстоятелство не се и оспорва от ответницата.
Отношенията между доставчика и потребителя на топлинна енергия за исковия
период се уреждат от Закона за енергетиката. В него е предвидено, че за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносното
предприятие при публично известни общи условия, следва да бъде установено, че
същото има качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди. На
основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към
нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Съгласно чл. 153,
ал. 6 ЗЕ клиентите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването
към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия,
отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.
Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител на топлинна енергия
за битови нужди съгласно цитираната законова норма, е достатъчно да бъде
установено по делото, че същото е собственик или носител на вещно право на
ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Не е нужно за периода той реално да е ползвал и
обитавал имота. Ирелевантно е и обстоятелството на чие име фактически се е водила
партидата при ищеца за посочения имот или че е прекратено топлоподаването към
отоплителните тела в имота. В закона не е предвидено изискване за сключване на
договора в писмена форма. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия
от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
предприятието и одобрени от КЕВР, които влизат в сила в 30 – дневен срок от
публикуването им, без да е необходимо писменото им приемане от потребителите. В
чл. 150, ал. 3 ЗЕ е предвидено, че потребителите имат право да предложат и специални
условия, които, приети от предприятието, се отразяват в писмени допълнителни
споразумения. Няма данни от страна на ответника да са предприемани действия по
искане на специални условия, при които да се счита сключен договорът с
топлопреносното предприятие, поради което и предвид липсата на изискване за
писмено изразено съгласие за сключването му, следва да се приеме, че страните по
спора са обвързани от договор за продажба на топлинна енергия при действащите
публично известни общи условия. По делото няма спор, че имотът се намира в сграда,
в която ищецът извършва продажба на топлинна енергия за битови нужди, поради
което и по силата на действащата нормативна уредба - чл. 153, ал. 1 от Закона за
енергетиката, собственикът на имота има качеството на потребител на доставената
топлинна енергия.
Поради изложеното, съдът приема, че между страните по делото са налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
4
включените в тях права и задължения на страните, съгласно общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София” ЕАД,
както и Закон за енергетиката, като ищецът има задължение да доставя
топлинна услуга в имота, а ответникът – да заплаща цената .
Във връзка с изложеното се налага извод, че въззивната жалба е неоснователна,
а решението на Софийски районен съд – правилно и законосъобразно, поради което и
същото следва да бъде изцяло потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора само въззиваемото дружество има право на разноски,
като в негова полза следва да бъде присъдена сумата в размер на 100 лв. –
юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
Въззивният жалбоподател няма право на разноски за настоящото производство.
Третото лице помагач няма право на разноски /чл. 78, ал. 10 ГПК/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 19459/25.11.2023 г., постановено по гр.д. №
22598/2023 г. по описа на СРС, ГО, 32 състав.
ОСЪЖДА А. Ц. Б., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“
ЕАД, ЕИК ******* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 100 лв.,
представляваща разноски по производството пред настоящата инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач – „Техем
сървисис“ ЕООД, на страната на ответника по въззивната жалба – „Топлофикация
София” ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5