№ 686
гр. Варна, 27.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 1 СЪСТАВ, в публично заседание на девети
май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Ивелина Димова
при участието на секретаря Петя В. Георгиева
като разгледа докладваното от Ивелина Димова Административно
наказателно дело № 20243110200824 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото производство е образувано на основание чл.58д и сл. от
ЗАНН.
Подадена е жалба от Р. И. М. от гр.Варна срещу Наказателно
постановление № 23-0460-001919/06.02.2024г. на началник РУ в ОДМВР-
Варна, Пето РУ -Златни пясъци, с което на лицето било наложено
административно наказание “глоба” в размер на 200 лева, на основание
чл.178Д от ЗДвП.
Жалбоподателят не отрича извършването на нарушението, но твърди,
че не е действал умишлено. Заявява, че мястото, на което е паркирал, не е
надлежно обозначено като такова за хора с увреждания. Сочи, че е паркирал,
движейки се назад и не е възприел съответният пътен знак, тъй като същият
не е насочен към паркинга, а към ул.“Цар Борис“ III. Изтъква и че на
посочената в НП дата не се е намирал на процесното място.
В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се явява
лично, като поддържа жалбата на изложените в нея основания.
Въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща представител.
Депозира писмени бележки, в които изразява становище за неоснователност
на жалбата. Моли същата да бъде оставена без уважение, като претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В случай, че жалбата бъде
уважена, моли евентуално претендираните от жалбоподателя разноски за
адвокатско възнаграждение да бъдат присъдени в минималнен размер.
Жалбата е подадена от надлежна страна– наказаното физическо лице,
в преклузивния 14-дневен срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, срещу акт, подлежащ
1
на съдебен контрол и пред надлежния съд – по местоизвършване на
претендираното нарушение, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е основателна, по следните съображения:
Въз основа всички събрани по делото доказателства, съдът установи
от фактическа страна следното: Жалбоподателят притежавал лек автомобил
марка „Тойота Ланд Круизер“ с рег. № В 1909 РР. Вечерта на 02.12.2023г. той
паркирал автомобила на ул.“Цар Борис“ III в кв.“Виница“ на гр.Варна, срещу
сграда №30, на място, определено за хора с трайни увреждания, обозначено
със съответен пътен знак. Около 21,50ч. на същата дата св.П. Т. Т.-служител в
Пето РУ при ОД на МВР-Варна, забелязал паркирания автомобил и
констатирал, че е без поставен знак, удостоверяващ наличието на право за
паркиране на това място. Свидетелят извършил справка за собствеността на
превозното средство чрез РСОД и установил, че същото е собственост на
жалбоподателя, поради което съставил на М. фиш за налагане на глоба, като
прикрепил към автомобила съответно уведомление.
На 04.12.2023г. жалбоподателят подал възражение срещу фиша,
поради което същият бил анулиран, а на 13.12.2023г. на лицето бил съставен
акт за установяване на административно нарушение, за това, че е паркирал на
място, определено за хора с трайни увреждания, без да има право на това.
Актът бил съставен в присъствието на М., бил предявен и подписан с
възражения, че не е възприел пътния знак, както и че липсва съответна
маркировка на асфалта. Писмени възражения не били депозирани в срока по
чл.44 ал.1 от ЗАНН, а отразените в акта такива били счетени за
неоснователни.
Въз основа на съставения акт на 06.02.2024г. било издадено и
атакуваното наказателно постановление, с което на жалбоподателя била
наложена глоба в размер на 200,00 лева за нарушение на чл.98, ал.2, т.4 от
ЗДП.
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз
основа на събраните по делото доказателства- основно от разпита на
свидетеля П. Т. Т., както и приобщените по реда на чл.283 от НПК писмени
доказателства. Показанията на посочения свидетел следва да бъдат
кредитирани като последователни, безпротиворечиви и логични, като липсват
основания за съмнение в тяхната достоверност. Актосъставителят лично е
възприел наличието на пътен знак, определящ паркомястото за обслужване на
хора с трайни увреждания, както и липсата на знак на автомобила,
удостоверяващ правото на паркиране на това място.
Твърденията на свидетеля кореспондират на приложените писмени
доказателства (сред които с най-голямо значение са изготвената от Т.
докладна записка и писмените становища, изложени по повод оспорването на
фиша и по повод отразените в акта възражения), които подкрепят извода за
достоверността на свидетелските показания и позволяват изложената
фактическа обстановка да бъде установена по несъмнен начин.
2
По делото като веществени доказателства са приложени и фотоснимки,
отразяващи извършеното нарушение, на които ясно са видими както
регистрационният номер на автомобила, така и наличието в непосредствена
близост до него на пътен знак, определящ мястото за паркиране на хора с
трайни увреждания.
Следва да се отбележи, че свидетелят не е възприел водача на
автомобила, който е паркирал на посоченото в НП място. Доколкото обаче
жалбоподателят в никой момент не е оспорил, че превозното средство е било
управлявано от него, а и с оглед текста на самата жалба, съдът приема за
установено, че автомобилът е бил паркиран на процесното място именно от Р.
М..
При така установената фактическа обстановка съдът приема от
правна страна следното: В настоящото производство съдът следва да
извърши проверка на законността на оспореното пред него наказателно
постановление, като следва да прецени правилно ли са приложени
процесуалният и материалният закон, с оглед описаните в НП факти и
обстоятелства, както и съответстват ли те на приложената от
административнонаказващия орган санкционна норма.
По приложението на материалния закон съдът установи следното:
Разпоредбата на чл.98, ал.2, т.4 от ЗДП забранява паркирането на места,
определени за хора с трайни увреждания. Съгласно дефиницията в § 1, т. 2 от
ДР на Закона за интеграция на хората с увреждания, „човек с трайно
увреждане“ е лице, което в резултат на анатомично, физиологично или
психическо увреждане е с трайно намалени възможности да изпълнява
дейности по начин и в степен, възможни за здравия човек, и за което органите
на медицинската експертиза са установили степен на намалена
работоспособност или са определили вид и степен на увреждане 50 и над 50
на сто. За удостоверяването на такова увреждане разпоредбата на чл. 99а от
ЗДвП предвижда специален документ- карта за паркиране на местата,
определени за превозните средства, обслужващи хора с трайни увреждания и
използване на улеснения при паркиране, издадена от кмета на съответната
община.
Установено е по делото, а и не се оспорва от страна на жалбоподателя,
че на посочената в акта дата той е паркирал собствения си лек автомобил на
място, определено за хора с трайни увреждания. Не са налични доказателства
същият да има такова качество, а и в хода на съдебното производство
3
твърдения в тази насока не са наведени от негова страна. Същевременно от
показанията на свидетеля и от приложените фотоснимки се установява, че
паркомястото е било надлежно обозначено с пътен знак Д 21. Следователно
жалбоподателят е паркирал на място, определено за превозни средства,
обслужващи хора с трайни увреждания, без да има това качество и без да
притежава карта за преференциално паркиране. След като не е имал право да
ползва място, определено за хора с трайни увреждания, но е паркирал на
такова, М. несъмнено е нарушила забраната по чл.98, ал.2, т.4 от ЗДП, като
наличието на административно нарушение правилно е констатирано от
актосъставителя.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че мястото не е било
обозначено с хоризонтална пътна маркировка. От показанията на свидетеля и
от приложените фотоснимки се установява, че процесното паркомясто е било
обозначено с пътен знак Д 21- „Място за паркиране на пътни превозни
средства, обслужващи хора с увреждания“. Според разпоредбата на чл.3 от
Наредба № 18 oт 23.07.2001 г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци,
пътните знаци и другите средства за сигнализиране може да се използват
самостоятелно или в съчетание помежду си, както и в съчетание с пътна
маркировка и светлинни сигнали. Нормата на чл.120 от Наредбата предвижда
изрично, че пътният знак Д 21 се поставя самостоятелно. Следователно
поставеният пътен знак е достатъчен за обозначаването на мястото като
предназначено за хора с трайни увреждания, а наличието и на пътна
маркировка не е задължително.
Доводите за липса на умисъл също не обуславят отпадането на
административнонаказателната отговорност на жалбоподателя. По силата на
чл.7, ал.2 от ЗАНН на санкция подлежат и непредпазливите деяния. Дори и да
се приеме, че водачът действително не е възприел наличието на посочения
пътен знак, то въпреки това той би подлежал на санкция, тъй като
нарушението би било извършено по непредпазливост- пътният знак Д 21 е
ясно видим, намирал се е точно до вратата на водача и не е имало никаква
обективна пречка да бъде възприет. При паркирането на това място
жалбоподателят е следвало да обърне внимание на намиращия се в
непосредствена близост пътен знак и да се погрижи да го възприеме, дори и
той да не е бил видим съобразно посоката му на движение. Като не е
4
направил това, жалбоподателят е действал най-малкото по непредпазливост,
поради което липсват основания да се счете, че нарушението не е
осъществено виновно. В показанията си св.Т. също така е категоричен, че
знакът е видим при влизане в паркинга от правилната посока на движение,
поради което и влизането от другата страна при движение назад е
неправомерно.
Съдът намира и че санкционната норма е определено правилно и
законосъобразно. Разпоредбата на чл.178Д от ЗДвП предвижда специално
наказание за лице, което, без да има това право, паркира на място, определено
за превозно средство, обслужващо хора с трайни увреждания, какъвто е и
процесният случай. Наказанието е наложено във фиксирания размер,
предвиден в закона, при което липсва възможност за индивидуализация.
Независимо от изложеното, при извършената цялостна служебна
проверка с оглед задължението си по чл.314, ал.1 НПК съдът установи, че при
издаването на обжалваното наказателно постановление са допуснати
съществени процесуални нарушения, водещи до неговата отмяна.
Действително, наказателното постановление е издадено от компетентен орган
(видно от приложеното копие на Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на
министъра на вътрешните работи), в шестмесечния преклузивен срок.
Описанието на нарушението е достатъчно пълно и ясно, като позволява на
санкционираното лице да разбере извършването на какво деяние му е вменено
и да организира адекватно защитата си.
Съдът констатира обаче, че датата на извършване на нарушението е
посочена неправилно от наказващия орган. Актът е съставен за нарушение,
извършено на 02.12.2023г., като датата правилно е определена от
актосъставителя. Същата дата е отразена в съставения фиш за налагане на
глоба, както и в изготвените докладна записка и становища, но с
наказателното постановление на жалбоподателя е наложена санкция за
нарушение, извършено на 13.12.2023г. В действителност това е датата на
съставяне на акта, която вероятно е отразена неправилно в НП поради
техническа грешка. Датата на извършване на нарушението обаче е един от
съществените обективни признаци за индивидуализацията му и е от
решаващо значение за съставомерността му, както и за надлежното и в пълен
обем упражняване правото на защита на наказаното лице. (В този смисъл е
Решение № 1015 от 22.07.2020 г. на АдмС - Варна по к. а. н. д. № 983/2020 г.).
Правилното посочване на датата на извършване на нарушението е от особено
съществено значение не само с оглед необходимостта санкционираното лице
да разбере осъществяването на какво нарушение му е вменено, но и най-вече с
оглед преценката дали не са изтекли съответните давностни срокове.
Погрешното определяне на датата на извършване на нарушението трайно се
5
третира от съдебната практика като съществено процесуално нарушение,
обуславящо отмяната на издаденото наказателно постановление.
При това положение съдът приема, че наказателното постановление е
издадено в нарушение на изискванията на чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН,
задължаваща наказващия орган правилно да определи датата, на която е
извършено нарушението. Този порок е особено съществен, тъй като, както
беше посочено, неправилното определяне на датата на нарушението
рефлектира върху определянето на сроковете по чл.34 от ЗАНН, на
давностните срокове по НК, затруднява правото на санкционираното лице да
разбере извършването на какво нарушение му е вменено и като цяло
съществено накърнява процесуалните му права. Поради това неправилното
посочване на датата на извършване на нарушението обуславя отмяната на
обжалваното наказателно постановление на това основание
Предвид изложеното по-горе искането за отмяна на наказателното
постановление се явява основателно. Жалбата следва да бъде уважена, а
наказателното постановление следва да бъде отменено като
незаконосъобразно.
Независимо от изхода на делото на жалбоподателя не следва да се
присъждат разноски за адвокатско възнаграждение, поради липса на
съответно искане, а и на данни такива да са били направени.
Водим от горното и на основание чл.63 ал.1 от ЗАНН съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Наказателно постановление 23-0460-
001919/06.02.2024г. на началник РУ в ОДМВР-Варна, Пето РУ -Златни
пясъци, с което на Р. И. М. от гр.Варна, ЕГН:**********, на основание
чл.178Д от ЗДвП, е наложено административно наказание “глоба” в размер на
200.00 лева за нарушение на чл. 98, ал.2, т.4 от ЗДвП, като
незаконосъобразно.
Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от
получаване на съобщението за изготвянето му пред Административен съд –
Варна.
След влизане в сила на съдебното решение, АНП да се върне на
наказващия орган по компетентност.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6
7